РЕШЕНИЕ
гр. София, 06.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на тринадесети май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. съдия СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия Спасенов в.гр.дело № 1268 по описа за 2019 год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 5211959/21.12.2018
г., подадена от Т.Б.К. срещу решение № 547124/27.11.2018, постановено по гр.
дело № 15959/2018 г. по описа на СРС, ГО, 74 състав, с което са отхвърлен предявеният
от Т.Б.К. срещу М.Р.Р.Б.иск за осъждане на ответника да заплати на ищцата на
основание чл. 40, ал. 5 КСО сумата от 254,67 лева, представляваща обезщетение
за временна неработоспособност за времето от 24.02.2015 г. до 27.02.2015 г.,
ведно със законната лихва, считано от 23.02.2018 г. до окончателното изплащане
на сумата.
С първоинстанционното решение и на основание чл. 78, ал.
8 ГПК ищцата Т.Б.К. е осъдена да заплати в полза на ответника М.Р.Р.Б./МРРБ/
сумата от 100 лева, представляващ разноски за юрисконсултско възнаграждение в
първоинстанционното производство.
Във въззивната жалба срещу решение № 547124/27.11.2018,
постановено по гр. дело № 15959/2018 г. по описа на СРС, ГО, 74 състав са
изложени съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното
решение.
Поддържа се, че решението е порочно, тъй като не е
приложена точно разпоредбата на чл. 42, ал. 2 КСО. Посочва се, че с
възстановяването на работа на ищцата при ответника, последният е следвало да
внесе дължимите осигурителни вноски за периода 24.02.2015 г. – 27.02.2015 г. В
тази връзка се посочва, че парично обезщетение за временна неработоспособност
поради общо заболяване следва да се изплати след внасяне на дължимите
осигурителни вноски от работодателя, тъй като заповедта за прекратяване на
служебното правоотношение на ищцата е отменена, като се навеждат и съображения,
че работодателят е бил длъжен да внесе дължимите осигуровки за периода на
болничния лист.
Моли се за отмяна на обжалваното решение. Претендират се
разноски.
В срока за отговор по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата
страна М.Р.Р.Б.е депозирала отговор на въззивната жалба, с който се излагат
съображения, че подадената от Т.К. въззивна жалба е неоснователна, необоснована
и недоказана, поради което следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното
първоинстанционно решение, следва да бъде оставено в сила като правилно и
законосъобразно. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение пред
настоящата съдебна инстанция.
В проведеното по настоящото дело открито съдебно
заседание въззивника Т.Б.К. не се явява и не изпраща процесуален представител.
В проведеното по настоящото дело открито съдебно
заседание процесуалният представител на въззиваемата страна – юрк. Б., моли за
отхвърляне на въззивната жалба по съображения изложени в отговора на същата и
за потвърждаване на обжалваното първоинстанционно решение. Претендира разноски
за юрисконсултско възнаграждение във въззивната инстанция.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, намира следното:
Жалбата срещу основното решение е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, допустима
е и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно уредените в чл. 269 ГПК правомощия на въззивния
съд, той се произнася служебно по валидността на цялото решение, по
допустимостта в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо.
Решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от
това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
По силата на разпоредбата на чл. 40, ал. 5 КСО
осигурителят (работодател) изплаща на осигуреното лице за първите три работни
дни от временната неработоспособност 70 на сто от среднодневното брутно
възнаграждение за месеца, в който е настъпила временната неработоспособност, но
не по-малко от 70 на сто от среднодневното уговорено възнаграждение.
Съгласно чл. 42, ал. 1 КСО парично обезщетение за временна неработоспособност поради общо
заболяване, трудова злополука и професионална болест се изплаща от първия ден
на настъпването до възстановяване на работоспособността или до установяване на
инвалидност.
Съгласно разпоредбата на чл. 42, ал. 2 КСО /в редакцията
ѝ действаща към процесния период 24.02.2015 г. – 27.02.2015 г./, когато
временната неработоспособност поради общо заболяване, трудова злополука или
професионална болест е настъпила до 30 календарни дни от прекратяване на
трудовия договор или осигуряването, паричното обезщетение се изплаща за срока
на неработоспособността, но за не повече от 30 календарни дни. В тези случаи
парично обезщетение не се изплаща на лица, които получават пенсия или
обезщетение за оставане без работа, определено съгласно нормативен акт.
Изплатените парични обезщетения за временна неработоспособност се възстановяват
от лицата за периода, за който им е отпусната пенсия или им е изплатено
обезщетение за оставяне без работа.
От приобщените по делото писмени доказателства се
установява, че страните в настоящото производство са били обвързани от валидно
възникнало службено правоотношение, по силата на което ищцата Т.К. заемала
длъжността „главен експерт“ в Южен централен район – Хасково, отдел „Финансово
управление и контрол“, главна дирекция „Управление на териториалното
сътрудничество“ при ответника Министерство на регионалното развитие и
благоустройството.
От представената и приета като писмено доказателство по
делото Заповед № РД-02-16-208/23.02.2015 г., издадена от главен секретар на М.Р.Р.Б.се
установява, че считано от 24.02.2015 г. служебното правоотношение на Т.Б.К. на длъжност „главен експерт“ в Южен централен район –
Хасково, отдел „Финансово управление и контрол“, главна дирекция „Управление на
териториалното сътрудничество“ в М.Р.Р.Б.е прекратено.
Горепосочената Заповед № РД-02-16-208/23.02.2015 г. е
отменена като незаконосъобразна с влязло в сила Решение № от 13.03.2017 г.,
постановено по адм. дело № 14484/2015 г. по описа на ВАС, Пето отделение.
От представения по делото болничен лист за временна неработоспособност
№ Е20141150046 от 24.02.2015 г. по делото се установява, че ищцата е страдала
от общо заболяване, водещо до временна нетрудоспособност за периода от
24.02.2015 г. до 27.02.2015 г.
От представения фиш за заплата се установява, че на
ищцата Т.К. е начислено възнаграждение в размер на 1940,31 лева за месец
февруари 2015 г.
Предвид горните установени по делото обстоятелства се
налага извод, че от страна на ищцата са доказани предпоставките за пораждане в
нейна полза на вземане спрямо ищеца за сумата, представляваща обезщетение за
временна нетрудоспособност.
От друга страна, обаче, следва да бъдат разгледани и
наведените от ответника правоизключващи възражения за недължимост на
претендираното обезщетение.
В тази връзка следва да бъде посочено, че от приобщеното
към доказателствения материал по делото писмо от 27.02.2018 г. на Национален
осигурителен институт – ТП – Хасково се установява, че за процесния период от
24.02.2015 г. до 27.02.2015 г. на лицето Т.Б.К., ЕГН ********** е изплатено
парично обезщетение за безработица по чл. 54а КСО.
Предвид горното и като съобрази, че разпоредбата на чл.
42, ал. 2, изр. 2 КСО /в редакцията ѝ действаща през процесния период/ не
допуска изплащане на обезщетение за временна нетрудоспособност на лице, което
за същия период, за които се претендира това обезщетение е получавало
обезщетение за оставане без работа, настоящият съдебен състав намира предявения
иск за неоснователен, като в тази връзка се налага извод, че правилно същият е бил
отхвърлен от първоинстанционният съд.
При тези съображения, поради съвпадане изводите на двете
съдебни инстанции обжалваното решение като правилно следва да бъде потвърдено,
а подадената срещу него въззивна жалба – оставена без уважение.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор право на разноски има въззиваемата
страна. Същата е поискала присъждането на такива до приключване на последното
заседание пред настоящата съдебна инстанция.
На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.8/2017/,
вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на правната помощ
въззиваемата страна има право на възнаграждение, тъй като е била защитавана от
юрисконсулт. В този смисъл и като съобрази фактическата и правна сложност на
делото, както и активното процесуално поведение на процесуалния представител на
въззиваемата страна, въззивният съд намира, че размерът на това възнаграждение,
следва да бъде определен на 100,00 лева. Предвид горното и на основание чл. 78,
ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП вр.
чл. 25 от Наредба за заплащането на правната помощ Т.Б.К., ЕГН ********** следва
да бъде осъден да заплати на М.Р.Р.Б.сумата от 100,00 лева, представляваща
юрискносултско възнаграждение за представителство пред настоящата съдебна
инстанция.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 547124/27.11.2018,
постановено по гр. дело № 15959/2018 г. по описа на СРС, ГО, 74 състав.
ОСЪЖДА Т.Б.К., ЕГН ********** с адрес ***
да заплати на М.Р.Р.Б.със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „******сумата
от 100,00 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение пред
настоящата съдебна инстанция.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.