О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№…………………
гр. Карлово, 04.03.2020
година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Карловски районен съд трети граждански състав
на четвърти март две хиляди и двадесета година
в закрито
заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАРИНА ПОПОВА
като разгледа
докладваното от съдията
гражданско дело №
579 по описа за 2018 година
и за да се произнесе, взе предвид:
ПРОИЗВОДСТВОТО е по иск с правно основание
чл. 54, ал.2 от ЗКИР.
Ищецът Н.М.Д. твърди, че е единствен
наследник по закон на неговия дядо, Н. Ч.Д. (Н. Ч.В.), бивш жител ***.
По силата на съдебна делба, извършена с протокол
от 07.05.1941 г. по гр. ч.дело № 37/1940 г. на Карловски околийски съд, в Дял I,
т.5, дядо му Н. Ч.Д., придобил следния недвижим имот:
НИВА в местността „Г.п.“ с площ от 1.8 дка
(един декар и осемстотин кв.м), находяща се в
землището на с. В., К.община, при съседи: Ч.Д.А.П.и П.Р.К..
При масовизацията, която в село В. била
през 1948 г., имотът бил внесен в ТКЗС
от неговия наследодател Н. Ч.Д.. В стария, вече отменен план на село В., К.община,
одобрен със Заповед № 661/1968 г., този имот бил заснет с пл. № 822 (осемстотин
двадесет и втори) в квартал 37 (тридесет и седми). Тъй като планът бил одобрен
след масовизацията на земеделските земи, имотът бил записан в разписната книга
към плана като собствен на ТКЗС, а не като собствен на неговия наследодател Н. Ч.Д..
През годините, както до 1968 г., така и до настоящия момент, за този имот не
била провеждана отчуждителна процедура. Въпреки това в
сега действащия ПУП на селото, одобрен със Заповед № 187/1979 г. имотът не бил
нанесен. Неговата площ била приобщена към поземлен имот № 518 (петстотин и
осемнадесети) в квартал 41 (четиридесет и първи), за който имот били отредени
няколко УПИ. По сега действащия ПУП на с.В., К.община, части от някогашният
имот с пл. № 822 попадали в УПИ VI-518
(шести - петстотин
и осемнадесети), УПИ VII-518 (седми - петстотин и осемнадесети), УПИ XII-518 (дванадесети -
петстотин и осемнадесети) и УПИ XIII-518
(тринадесети -
петстотин и осемнадесети). Върху УПИ VI-518
и УПИ VII-518 в кв.41 било
учредено право на строеж на трети лица, което понастоящем било реализирано.
Около половината от гореописания имот с пл. № 822 попадала в тези УПИ. Другата
приблизително половина, попадаща в УПИ XII-518
и УПИ XIII-518 в кв.41 била
незастроена. За описаните УПИ били съставени актове за частна общинска
собственост.
Със заявление по преписка с вх.№
8732/24.12.1991 г. на Общинска служба „Земеделие“ К.ищецът поискал да му бъде
възстановена собствеността върху гореописания имот. Процедурата по
възстановяване на собствеността върху незастроената част от гореописания имот
не била завършена. Съпругата му С.Д., като негов пълномощник направила искане
до ответната Община да му бъдат издадени скица и удостоверение по чл.13 ал.5 от
ППЗСПЗЗ. Поради липса на данни в разписните книги към плановете на село В.
относно правото на собственост на неговия наследодател върху процесния имот, О.К.
отказала да издаде исканите скица и удостоверение по чл.13 ал.5 от ППЗСПЗЗ. С
писмо изх.№ 94-00- 5215/07.11.2017 г. на О.К. това обстоятелство се
установявало и по отношение на процесния имот между него и О.К. бил на лице
спор за материално право. За да бъдела приключена процедурата по възстановяване
на процесния имот по реда на чл.10 ал.7 от ЗСПЗЗ било необходимо ответната О.К.
да изработи помощен план по чл.13а от ППЗСПЗЗ. Такъв план можел да бъде
изработен само след решаване на спора за собствеността върху процесния имот по
съдебен ред. Това обуславяло и наличието на правен интерес от предявяване на иск
за установяване на границите на процесния имот към годината на неговото внасяне
в ТКЗС. Сочи съдебна практика.
МОЛИ съда да постанови решение, с което да
признае за установено, че към 1948 г., евентуално – 1956 г. приета като година
на масовизация на земеделските земи в България, неговият наследодател Н. Ч.В./Д.,
е бил собственик на НИВА с площ от 1.8дка (един декар и осемстотин кв.м) в
местността „Г.п.“ в землището на с.В., К.община, при съседи: Ч.Д.А.П.и П.Р. К.,
който имот по отменения план на селото, одобрен със Заповед № 661/1968 г. е
съставлявал имот с пл. № 822 (осемстотин двадесет и втори) в квартал 37({тридесет
и седми), а по сега действащия план на селото съставлява част от ПИ 518
(петстотин и осемнадесети) в квартал 41 (четиридесет и първи), като части от
този имот попадат в УПИ VI-518 (шести - петстотин и осемнадесети), УПИ VII - 518
(седми - петстотин и осемнадесети), УПИ ХИ-518 (дванадесети - петстотин и
осемнадесети) и УПИ XIII-518 (тринадесети - петстотин и осемнадесети).
Ответникът О.К. счита иска за недопустим.
Оспорва го като неоснователен. Искът с правно основание чл. 14, ап. 4 от ЗСПЗЗ
в конкретния случайно своя характер бил
установителен иск за момент - момента на внасяне на земеделската земя в ТКЗС.
Поради това процесуална предпоставка за допустимостта на този иск била
наличието на правен интерес за ищеца от завеждането му, като с оглед на TP 1/1997 на ОСГК на ВКС, с което било прието, че такъв
интерес е налице, когато има висящо административно производство по чл. 14, ал.
3 от ЗСПЗЗ за възстановяване на правото на собственост на ищеца
върху процесния земеделски имот или има възможност такова административно
производство да бъде образувано, както и в случаите на влязло в сила решение на
ПК за възстановяване на правото на собственост на имота в полза на ищеца. По
въпроса правния интерес да се предяви установителен иск по чл. 14, ал. 4 от
ЗСПЗЗ била налице задължителна съдебна практика. С Тълкувателно решение 4/14.03.2016
г. по т. д. № 4/14 г. ОСГК на ВКС, т. 3А било прието, че е недопустим
установителен иск с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, ако в полза на
ищеца не е било подадено заявление в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или не е бил
предявен иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ до 12.05.2007 г. Прието било, че правен
интерес е налице при окончателно решение на общинската поземлена комисия за
възстановяване на собствеността върху земеделските земи в реални граници или за
обезщетяване на собствениците съгласно чл. 10б от ЗСПЗЗ. Когато
административното производство било приключило с окончателен отказ за
възстановяване на собствеността или то не можело да започне поради изтичане на
сроковете по чл. 11 ЗСПЗЗ, предявяването на иск по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ бил
процесуално недопустимо. С оглед на гореизложеното и представените счита, че
искът е недопустим. Също така относно правната квалификация и допустимостта на
претенцията спора за материално право би следвало да било за преценка
принадлежността на правото на собственост към настоящия момент. Това било така
предвид обстоятелството, че правото на собственост на ответника не било
възстановено по реда на ЗСПЗЗ. Счита, че налице била невъзможност спора да бъде
разгледан на основание чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ след като спора за материално
право на това основание разглеждал въпроса за принадлежността на правото на
собственост към един минал момент. Наличието на различни претенции към един и
същи имот определяло необходимост от допускане на производство, чрез което, по
исков ред да бъдела установена принадлежността на правото на собственост. С
оглед легитимацията на ответника спорът следвало да се отнесе към настоящия
момент, тъй като правата, които били
заявени от него не били
възстановени по реда на ЗСПЗЗ, съответно нямало възможност спорът да
бъде отнесен към момента на внасяне на имотите в ТКЗС или други организации. Освен
това недопустим бил и иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, тъй като ищеца заявявал в
обстоятелствената част на исковата молба, че процесния имот бил предмет на реституционна
преписка пред ОСЗГ - град Карлово, като нямало данни по нея да било постановено
влязло в сила позитивно решение. Следователно - не притежавал права на
собственост върху земеделската земи предмет на делото и нямал правен интерес.
Ето защо, счита че производството по
делото следвало да бъде прекратено, като недопустимо.
В случай, че се приеме предявения иск за
допустим счита същия за неоснователен поради следните причини:
Това което можело да се твърди от
представените доказателства било, че не е установена идентичността на имота, с
който праводателя на ищеца влязъл в ТКЗС с този
посочен в исковата молба. Нямало доказателства и за признаване правото на
собственост. Имотът, с който праводателят на ищеца
влязъл в ТКЗС не бил индивидуализиран по неговото местонахождение, площ и
граници, не било налице съответствие между процесния имот в местността „Г.п.“ в
землището на село В., К.Община с ПИ 518 в кв. 41 по дворищно-регулационния план
на селото, одобрен със Заповед №187/1979г. На следващо място съгласно чл. 5 ЗОС
актът за общинска собственост, съставен по надлежния ред и форма, имал
качеството на официален свидетелстващ документ, който само констатирал
собствеността на общината, без да я поражда. Аналогично на възприетото в
Тълкувателно решение № 11/2012 г. от 21.03.2013 г. по т.д. №11 /2012 г. на ОСГК
на ВКС досежно доказателственото
значение на констативния нотариален акт, на основание чл. 179, ал. 1 ГПК актът
за общинска собственост се ползвал с обвързваща материална доказателствена сила
само за отразените в него факти, а за собствеността на общината следва да му се
признае легитимиращо действие, по силата на която актуваният имот се считал за
общинска собственост, до доказване на противното, като общината не носила
тежестта да доказва основанието, на което бил съставен актът за общинска
собственост (така и Решение № 149/ 12.06.2013 г., гр.д.№ 647/12 г., IV г.о.). Липсвали
данни за местоположението на процесния имот към момента на внасянето му в ТКЗС,
липсвала графична информация вкл. и по картата на Водния синдикат, и данни за
имената на съседите му, а и такива липсвали дори и в подадената декларация за
притежавани непокрити земеделски имоти, подлежащи на поземлен данък, в
извлечението от емлячния регистър на името на
наследодателя на ищеца. С оглед на изложените твърдения в доказателствената
тежест на ищеца съгл. чл. 154, ал. 1 ГПК било да докаже при пълно и главно
доказване фактите и обстоятелствата от които черпи правата си, както и старите
реални граници към момента на обобществяване на
притежавания имот, както ги бил посочил по исковата молба и както го бил
индивидуализирал по новите граници по КВС. Оспорва, че е налице идентичност
между имота внесен в ТКЗС и този посочен в исковата молба. Оспорва , че е
налице идентичност между наследодателя Н. Ч.В., посочен в делбения
протокол от 07.05.1941г. и Н. Ч.Д., посочен в удостоверение за наследници изх.
№ 75/28.06.2017г. Оспорва съдържанието на представената от ищеца декларация за
идентичност.
След преценка на събраните по делото
доказателства във връзка със становищата на страните, съдът намира иска за
недопустим по следните съображения:
Ищецът основава правото си на собственост върху
процесния имот по силата на наследствено правоприемство
и съдебна делба, извършена през 1941 г., като основава правния си интерес от
предявяването му с неприключилата процедура по реституция на земеделски зами, с
невъзможността да се състави помощен план по чл. 13а от ППЗСПЗЗ при спор за
материално право. Ето защо се иска от съда да установи границите на имота към
настоящия момент, но и правото на собственост на наследодателя на ищеца към
минал момент.
Въпреки дадените от съда указания в тази
насока (ищецът да посочи какви собственически права е заявила ответната община
към момента на масовизацията, тези указания не са били изпълнени. Ищецът е
посочил правния си интерес с установяване границите на имота за да може да бъде
завършена процедурата по реституцията му.
Искът за право на собственост върху
земеделска земя към минал момент е допустим само в случаите, когато е налице
правен интерес от предявяването му, а такъв е налице при висящо административно
производство по чл.14, ал.1-3 от ЗСПЗЗ или възможност такова да бъде
образувано, както и при окончателно решение на общинската поземлена комисия за
възстановяване на собствеността върху земеделските земи в реални граници или
за обезщетяване на собствениците съгласно чл.10б от ЗСПЗЗ. В случай че
ищецът по иска с правна квалификация чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ не е подал заявление в
срока по чл.11, ал.1 ЗСПЗЗ или не е предявил иск по чл.11 ал.2 от ЗСПЗЗ до
изтичане на крайния преклузивен срок, посочен в § 22
от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ, публ.в ДВ, бр.13 от 2007 г. (до
12.05.2007 г.), правото му да иска от поземлената комисия (сега общинска служба
по земеделие- ОСЗ) издаване на решение за възстановяване на собствеността в
реални граници ще е погасено. В този смисъл е т.3А от Тълкувателно решение №
4/2014 от 14.03.2016 г. по т. д. 4/2014 г. на ОСГК на ВКС.
Отделно от това, за да е налице правен
интерес от предявяването на иска срещу конкретен ответник, същият следва да
заявява собственически права върху имат, предмет на правния спор към същия
минал момент.
В настоящия случай не се твърди, а и от
доказателствата по делото не се установява, ответникът да е претендирал
конкуриращи права върху имота, предмет на спора към датата на масовизацията, за
която се установи в село В. да е извършена през 1948 г., т.е. липсват насрещни
заявени права от страна на ответника да е бил собственик на имота към минал
момент. Ищецът установява правото на собственост на праводателя
си към датата на масовизацията и това негово право не се оспорва от ответника.
Отделно от това, за ищеца липсва интерес от
установяване границите на процесния имот към настоящия момент, доколкото същият
не твърди при реституцията да е издадено позитивно решение за възстановяване на
имота в стари реални граници.
В Решение № 164 от 10.05.2011 г. по гр.
дело № 95/2010 г., на ВКС, І-во г.о. е прието
следното:
„Земите в урбанизираните територии, които
са възстановени по реда на чл.11, ал.1 от ППЗСПЗЗ, следва да се нанесат в
одобрения кадастрален план или в одобрената кадастрална карта, съгласно чл.13а,
ал.11 от ППЗСПЗЗ. В действащата редакция на текста не е указано как следва да
се процедира, ако при нанасяне на възстановените имоти възникне спор за
материално право между лицата, на които е възстановена собствеността и трети
лица, които заявяват самостоятелни права върху целия или част от възстановения
имот. В практиката на ВКС обаче се приема, че в тези случаи спорът следва да се
разреши предварително по реда на чл.53, ал.2 от ЗКИР – в този смисъл
определение №544 от 04.12.08г. по ч.гр.д.№1640/08г. на ВКС, І ГО, решение №363/11.05.09г.
по гр.д.№1110/08г. на ВКС, ІV ГО, решение №25 от 13.04.10г. по гр.д.№3987/08г.
на ВКС, ІV ГО, решение №774/07.01.11г. по гр.д.№304/09г. на ВКС, І ГО и др.
Тази практика следва да бъде споделена, тъй
като във всички случаи спорът за собственост между две лица, възникнал по повод
искане за отстраняване на непълноти и грешки в кадастралния план, се разрешава
предварително по съдебен ред, чрез иск по чл.32, ал.1, т.2 от ЗТСУ (отм.) или
аналогичния иск по чл.53, ал.2 от ЗКИР. Аргумент в подкрепа на това виждане е и
чл. 13а, ал.5 от ППЗСПЗЗ, в редакцията преди изменението с ДВ бр.31/2003 г.,
който изрично препраща към чл.32, ал.1, т.2 от ЗТСУ (отм.), сега чл.53, ал.2 от ЗКИР. В това производство следва да се разреши конкуренцията на права,
произтичащи от една страна от решението по чл.11, ал.1 от ППЗСПЗЗ за
възстановяване на собствеността в реални граници и правата, които третите лица
противопоставят за същия имот или част от имот. Нанасянето на възстановения
имот в кадастралния план или кадастралната карта е в зависимост от изхода на
този спор. Собствеността се установява към момента на влизане в сила на
решението по чл.11, ал.1 от ППЗСПЗЗ, тъй като именно с това решение се засягат
правата на третите лица и възниква спорът за материално право.“
Т.е. ВКС приема, че да е допустим спор за
граници, касаещи нанасянето в плана на един земеделски имот следва да са налице
два предпоставки – имотът да е възстановен и то в стари реални граници по реда
на ЗСПЗЗ, и да са налице заявени насрещни права от трети лица. В конкретния
случай спорът по ЗКИР (понастоящем – чл. 54, ал.2) се явява недопустим, тъй
като ищецът не се легитимира като собственик по силата на реституция на имота,
за който се твърди, че общината заявява самостоятелни права. Ищецът дори не
твърди за имота да е налице позитивно
решение за възстановяването му в стари реални граници. Отделно от отва, в документите по приложената преписка по реституция
на земеделски земи на наследниците на Н. Ч.Д. са налице данни, че нива с площ
от 1.8 дка в местността „Голям път“ е била предвидена за възстановяване с план
за земеразделяне, като в същия смисъл е и заключението на вещото лице.
При това положение, съдът намира, че липсва
правен интерес от установяване на правото на собственост на ищеца, както към
минал момент – доколкото общината не заявява конкуриращи права върху имота към
момента на масовизацията, така и към настоящия момент, доколкото не е извършена
реституция на нива с площ от 1.8 дка в посоченото землище и местност, в стари
реални граници.
Ето защо съдът следва да отмени
определението си за даване ход на устните състезания и да прекрати
производството по делото поради липса на правен интерес.
Ответникът претендира разноски и такива му
се следват на основание чл. 78, ал.4 от ГПК. Следва да се осъди ищеца да
заплати на ответника направените по делото разноски в размер на 50 лева
съгласно приложения списък.
Мотивиран от
изложеното съдът
О П
Р Е Д
Е Л И:
ПРЕКРАТЯВА
производството по гражданско дело № 579/2018 г. по описа на КрлРС
поради недопустимост на иска.
ОСЪЖДА
Н.М.Д. с ЕГН **********
*** да заплати на О.К. ЕИК ********* със седалище и адрес на управление:***
направените по делото разноски в размер на 50 (петдесет) лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО
може да се обжалва пред Окръжен съд Пловдив в едноседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Сн.Д.