СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в
публичното заседание на втори декември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА Д.
ЧЛЕНОВЕ:
СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл. съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
при секретаря Алина Тодорова, като разгледа
докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. №
13890 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 104500 от 26.04.2019 г., по гр. д. № 50183/2018 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 159 състав, е признато за установено, по предявените от „Т.С." ЕАД, ЕИК *******срещу В.И.Д., ЕГН **********
и Л.В.Д., ЕГН **********, искове, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, че В.И.Д., ЕГН ********** и Л.В.Д.,
ЕГН ********** дължат солидарно на ищцовото дружество сумата от 59,66 лв.,
представляваща стойността от изравнителни сметки на потребената за имот,
находящ се в гр. София, ж.к. „*******, аб. № 242346, топлинна енергия през периода
м.05.2014 г. – м.08.2014 г., обективирани в документ № **********/31.07.2015 г.
и документ № 00652213823/31.07.2015 г., ведно със законната лихва върху сумата,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК – 05.04.2018 г. до
окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.04.2018 г. по ч.гр.дело № 22640/2018 г.
по описа на Софийски районен съд, I ГО, 159 състав, като са отхвърлени искът, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, за разликата над уважения
размер от 59,66 лв. до пълния предявен размер от 111,77 лв. като погасен по
давност, както и искът, с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за лихва в размер
на 29,24 лв. за периода от 31.08.2015 г. до 27.03.2018 г. върху главницата за
доставена топлинна енергия.
С решението В.И.Д., ЕГН ********** и Л.В.Д., ЕГН ********** са осъдени да заплатят на „Т.С.“
ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 243,27 лв. - разноски в исковото
производство и сумата от 31,73 лв. - разноски в заповедното производство.
С решението „Т.С." ЕАД,
ЕИК *******, е осъдено да заплати на В.И.Д., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 346,14 лв., представляваща разноски за процесуално
представителство в заповедното и исковото производство.
С решението „Т.С." ЕАД,
ЕИК *******, е осъдено да заплати на Л.В.Д., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 346,14 лв., представляваща разноски за процесуално
представителство в заповедното и исковото производство.
Срещу така постановеното решение в частта, с която предявените
искове са уважени, са подадени въззивни жалби от
ответниците В.И.Д. и Л.В.Д., в които са развити
съображения за неправилност на атакувания
акт. Отправено е искане първоинстанционното решение да
бъде отменено в обжалваната част, а исковите претенции да бъдат
отхвърлени изцяло. Поддържа се, че вземанията на ищцовото дружество са погасени
по давност. Излагат още, че исковите суми са недължими по същество, тъй като
ищецът не е доказал в процеса релевантните факти, пораждащи задълженията.
Твърди се, че липсват доказателства за потребена топлинна енергия по количество
и качество, като се оспорват представените от ищеца фактури и отчетни
документи, като едностранно създадени, както и като неравноправни клаузите на
ОУ на ищеца, противоречащи на Директива 93/13/ЕИО. Претендират разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от „Т.С."
ЕАД.
Третото лице - помагач на страната на ищеца „Т.С." ЕООД не е взело
становище по изложеното във въззивните жалби.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и становищата
на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Производството
е образувано по въззивни жалби, подадени от процесуално -
легитимирани страни, в законоустановения срок по чл.
259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същите са
процесуално допустими.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. При
постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбите оплаквания, същото е и правилно,
като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради
което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във
връзка с доводите, изложени в жалбите, въззивният съд намира следното:
Съгласно задължителните за органите на съдебната
власт /арг. чл. 130, ал. 2 ЗСВ/ тълкувателни разяснения дадени в ТР № 3/2011 г.
от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, понятието "периодично плащане" по
смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД се характеризира с изпълнение на
повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи
единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви. Вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни
дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги също съдържат
изброените признаци на понятието, поради което процесното вземане на ищеца за
цената на доставена топлинна енергия е периодично плащане по смисъла на чл.
111, б. "в" ЗЗД и за него се прилага тригодишна давност. В конкретния
случай давността е била прекъсната с подаването на заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 05.04.2018 г., от която дата
установителният иск се счита предявен - арг. чл. 422, ал. 1 ГПК и чл. 116, б.
"б" ЗЗД. Ето защо е обоснован и законосъобразен извода на СРС, че
вземанията на ищеца, станали изискуеми преди 05.04.2015 г., са погасени по
давност.
По отношение на периода, който обхващат
предявените вземания за периода от м. 05.2014 г. до м. 08.2014 г.
приложение намират новоприетите ОУ одобрени с Решение № ОУ- 02/03.02.2014 г. на
ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г., /за задълженията, възникнали след тази дата/, като
съгласно чл. 33, ал. 1 от тях клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими
суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на топлопреносното предприятие. По своята правна същност
ежемесечното публикуване на дължимите суми на общодостъпно място в интернет
представлява покана от кредитора до длъжника, в която е конкретизиран размерът
на дължимата сума за изтеклия отчетен период, т. е. в случая изискуемостта на
задължението е обвързана с изпращането на покана от продавача на топлинна енергия,
поради което е законосъобразен изводът, че давността за тези задължения започва
да тече от датата на възникването им - арг. чл. 114, ал. 2 ЗЗД. Следователно,
задълженията за периода от месец май 2014 г. до август 2014 г. включително /по
отношение на които се прилагат новоприетите ОУ от 2014 г. /, на стойност 79,60
лв., формирана като сбор на общо фактурираната по
прогнозни стойности сума, са
погасени по давност. За последния месец от посочения период задължението е
станало изискуемо на 8.2014 г., като тригодишната погасителната давност за него
е изтекла преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК.
Издаването на общата фактура за периода май 2014
г. - август 2014 г. не променя падежа на общото задължение и същото не се дължи
от датата на издаване на общата фактура /31.07.2015 г. /, респ. от изтичане на
30-дневен срок от публикуването й /чл. 33, ал. 2 от ОУ/. Това е така, защото
съгласно чл. 32, ал. 2 от Общите условия от 2014 г. тази обща фактура
обективира месечните задължения за целия отчетен период, след отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки, т. е.
при съобразяване на резултата от изравнителните сметки и добавяне на сумите за
доплащане от потребителя, респ. изваждане на сумите за възстановяване на потребителя.
От изложеното следва, че падежът на месечните задължения за стойност на
потребена топлинна енергия остава същият, посочен в нормата на чл. 33, ал. 1 ОУ
/в 30-дневен срок от датата на публикуването им/, като въз основа на общата
фактура, отчитаща резултата от изравнителната сметка, единствено би могло да
възникне ново вземане за ищеца само за сумата, надхвърляща общия сбор на
фактурираните през целия период задължения, в случай, че се стигне до доплащане
от потребителя, или ново вземане за потребителя за сумата, подлежаща на
връщане, в случай че фактурираното количество топлинна енергия през целия
отчетен период надхвърля реално потребеното, установено след отчет на уредите
за дялово разпределение.
В настоящия случай, извън погасителната давност
е само задължението за доплащане по общата фактура от 31.7.2015 г., което е в
размер на 59,66 лева, защото то надхвърля общия сбор на фактурираните през
целия период задължения и е възникнало след изтичане на отчетния период /май
2014 г. до август 2014 г. /., въз основа на резултат от изравняване. В
останалата част сумата по общата фактура от 31.7.2015 г. отразява фактурираните
ежемесечно задължения през този период, чиито падежи са настъпвали в 30-дневен
срок след изтичането на всеки месец, респ. в 30-дневен срок след покана от
кредитора чрез публикуването им на интернет страницата на продавача. Ето защо е
обоснован изводът, че тригодишният давностен срок за тези задължения, е изтекъл
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
а искът правилно е уважен само за сумата от 59,66 лв., представляваща сума за
доплащане по общата фактура от 31.07.2015 г. за периода м.05.2014 г. – м.08.2014
г., тъй като вземането е възникнало на посочената дата, от която е и изискуемо
и от която тече тригодишният давностен срок, който към момента на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК не е изтекъл.
За установяване доставянето на топлинна енергия
в обема, съответстващ на претендираната от ищеца цена, са представени по делото
дялови разпределения, съставени от фирмата за дялово разпределение, извлечения
от сметки, съставени от топлопреносното предприятие, както и протоколи за
извършен главен отчет за процесния период. В тази връзка са назначени,
изготвени и приети в хода на производството пред първата инстанция съдебно - техническа
и съдебно - счетоводна експертизи, които съдът счита за задълбочени и
компетентно изготвени от лица с необходимите познания и опит, поради което
кредитира същите с доверие.
От заключението на вещото лице по съдебно - техническата
експертиза се установява, че в конкретния случай общият размер на задължението за доставената топлинна енергия през исковия период възлиза на сумата от 139,26 лв.,
формирана като сбор на общо фактурираната по прогнозни стойности сума от 79,60 лв. и
сумата за доплащане от изравнителни сметки в размер на 59,66 лв. Изравнителният резултат за процесния период -
според даденото от вещото лице заключение, е в размер на 59, 66 лв.,
представляващ сума за доплащане от абоната. Съгласно съдебно - счетоводната
експертиза липсват представени по делото доказателства от ответниците за
извършено плащане на доставената за топлоснабдения имот през процесния период
топлинна енергия.
С оглед възприетия от настоящия съдебен състав
извод, че погасени по давност са вземанията за периода м.05.2014 г. - м.08.2014
г., на стойност 79,60 лв., като сбор
на общо фактурираната по прогнозни стойности сума, тъй като заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е депозирано в съда на 05.04.2018 г., и всички вземанията на ищеца, станали
изискуеми преди 05.04.2015 г., са погасени по давност, както по същество е
приел и СРС, въззивият съд намира за обоснован и законосъобразен извода на първоинстанционния
съд, че следва да бъде уважена претенцията само за заплащане на задълженията за
топлинна енергия в размер от 59,66 лв., представляваща сума за доплащане по
общата фактура от 31.07.2015 г. за периода м.05.2014 г. – м.08.2014 г., защото
задължението надхвърля общия сбор на фактурираните през целия период задължения
и е възникнало след изтичане на отчетния период /май 2014 г. до август 2014 г.
/., въз основа на резултат от изравняване и представлява ново вземане възникващо в полза на топлопреносното предприятие.
Следователно изводът на СРС, че вземанията в
процесния период не са погасени по давност, поради което предявеният иск е основателен и
следва да бъде уважен, за сумата от 59,66 лв., представляваща
стойността на топлинни услуги за периода от м.05.2014 г. – м.08.2014 г., ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК – 05.04.2018 г. до погасяването,
е правилен и законосъобразен.
Относно направеното от жалбоподателите оспорване като неравноправни клаузите на ОУ на ищеца, противоречащи на Директива
93/13/ЕИО, съдът съобразява
задължителните
за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/2016 г. на ВКС по
тълк. дело № 2/2016 г., ОСГК, за отношенията, възникващи при доставяне на
топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, относно които се прилагат разпоредбите на Закона за
енергетиката, които не противоречат на чл. 62 вр. с § 1 от ДР на
ЗЗП. Това е така, защото непоискана е тази доставка, при която доставчикът
предоставя характеризиращата договора престация на потребител, без той да е
изразил съгласие за това. Именно поради това законът постановява, че
непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не поражда за
потребителя задължение за плащане – чл. 62, ал. 2 ЗЗП. Законодателното
решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в
топлоенергетиката към този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ /в
редакция след изменението ДВ, бр. 30/2006 г. / изисква решение на общото
събрание на етажните собственици за присъединяването на сградата към
топлопреносната мрежа. Потребителите на топлинна енергия в сграда в режим на
етажна собственост могат да имат различни интереси, включително по въпроса да
бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът, който законодателят е възприел при
регламентирането на начина на избягване на конфликти между етажните собственици
е "решава мнозинството". Затова при доставката на централно отопление
в сградите в режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от
всеки отделен етажен собственик /той не би могъл да получи енергията, без да
ползва сградната инсталация като обща част/, а от мнозинството етажни
собственици, които по общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат
използвани общите части. Потребителят на услугата е цялата етажна собственост,
затова титулярът на права върху отделни обекти може да откаже заплащането на
доставено против волята му централно отопление в тези обекти, но не може да
откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация или от отоплителните
уреди в общите части енергия при доставката на централно отопление в сградата.
В
мотивите на Тълкувателното решение е посочено, че централното топлоснабдяване
се е наложило в България като ефективен начин за отопление на многофамилни
сгради в градовете през втората половина на ХХ век. Отношенията между етажните
собственици и начина на управление на общите сгради са били регулирани
в чл. 37 – 49 ЗС, Правилника за управлението, реда и надзора на
етажната собственост (отм.); и с отделни разпоредби в други нормативни актове.
Нормативната уредба към онзи момент не изисква съгласие в писмена форма на
етажните собственици за топлоснабдяването на сградата, което е икономически
обяснимо с оглед съществувалите тогава обществено-икономически условия:
отоплението с централно подавана топлинна енергия е лесно, евтино и хигиенично.
Поради това желанието за ползване на тази услуга се презумира от нормотвореца.
В правилника за прилагане на ЗТСУ, понастоящем отменен, топлоснабдяването на
жилищните сгради под режим на етажна собственост в цялостно застроени
топлоснабдени райони или в жилищни комплекси е уредено като задължително /чл.
162, ал. 1 и 2/, а искане от собствениците е предвидено като условие за
осигуряване на централно отопление само в сгради, по отношение на които
топлоснабдяването не е задължително /ал. 3/. Няма изискване за съгласие на
собствениците за топлоснабдяването на сградите под режим на етажна собственост
и по Наредба № 1 за ползване на топлинна енергия, посанстоящем
отменена. В чл. 55 от нея обаче е предвидена възможност за етажните собственици
да се откажат от ползването на топлинна енергия /за цялата сграда или за
отделни обекти в нея/ при определени предпоставки. Нормативните актове от този
период не предвиждат сключване на индивидуални договори между потребителите на
топлинна енергия и топлоснабдителните предприятия.
С оглед
така дадените разрешения, въззивният съд приема, че непоискана доставка на
топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост /включително за сградна
инсталация и отопление на общите части/ е налице тогава, когато е направено
надлежно искане при условията на чл. 153, ал. 2 ЗЕ за прекратяване на
топлоподаването до абонатната станция в сградата, но въпреки това същото не е
своевременно прекратено от топлопреносното дружество. Отделно от това всеки
собственик на индивидуален обект в сградата може по споразумение с
топлопреносното дружество да спре подаването на топлинна енергия за отопление и
битово горещо водоснабдяване на собствения си имот, като остане потребител
единствено на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и на енергия
за общите части на сградата. В разглеждания случай нито се твърди, нито се
доказва наличието на искане за прекратяване на топлоподаването по реда
на чл. 153, ал. 2 ЗЕ. Следователно доставената през исковия период
топлинна енергия не се явява непоискана, респ. ответниците
дължи нейната стойност.
По разноските:
Съгласно чл.
78, ал. 1 и ал. 8 ГПК и изхода на спора, въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД би имала право на разноски
пред въззивната инстанция,
които се определят от съда, а не от страната, съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК,
ако беше осъществена по делото защита от юрисконсулт съобразно характеристиките
на защита според Закона за адвокатурата. В случая, обаче, в полза на
въззиваемото дружество - ищец, не
следва да се присъжда претендираното възнаграждение за юрисконсулт, тъй като
единственото извършено от последния процесуално действие се изчерпва с подаване
на бланкетна молба,
след сроковете за отговор по въззивната жалба, с която претендира отхвърляне
на въззивната жалба и възлагане на разноски, което
не може да се счита осъществена защита по делото, за която да се дължи
заплащане от насрещната страна. Ето защо, искането за разноски на ищеца не може
да се уважи за въззивната инстанция.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 104500 от 26.04.2019 г., по гр. д. № 50183/2018 г. по описа на Софийски
районен съд, I ГО, 159 състав, в обжалваната част.
РЕШ ЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.