№ 488
гр. София, 11.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 6-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на двадесет и втори юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иван Иванов
Членове:Зорница Хайдукова
Валентин Бойкинов
при участието на секретаря Ива Андр. Иванова
като разгледа докладваното от Зорница Хайдукова Въззивно търговско дело
№ 20221001000457 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 ГПК - чл. 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца „НСК София“ ЕООД срещу
решение № 275 от 21.03.2022г. по т.д. 1831/2021г. по описа на Софийски
градски съд, ТО, VI - 8 състав, с което е отхвърлен предявения от него иск по
чл. 92 ЗЗД за осъждане на ответника Агенция „Пътна инфраструктура“ да му
заплати сумата 44 192,69 лв. – претендирана неустойка за забавено
изпълнение на задължението за плащане на договореното възнаграждение в
периода 04.10.2020г. до 14.04.2021г., уговорена в чл. 35, ал. 1, вр. чл. 8, ал. 2
от договор № РД- 37-1 от 23.01.2020г., ведно със законна лихва върху
последната сума считано от 08.09.2021г. до окончателното и изплащане, и са
присъдени разноски по делото. Жалбоподателят поддържа обжалваният
съдебен акт да е неправилен предвид постановяването му в нарушение на
закона и с оглед неговата необоснованост. Излага, макар съдът да е обосновал
съдебния си акт чрез цитирането на ТР 1/2009г. на ОСТК на ВКС, да е
интерпретирал неправилно фактите по делото и да е приложил неправилно
закона в нарушение на тълкувателния акт. Поддържа съдът да не е отчел
1
релевантните по делото факти, че процесният договор е сключен след
проведена процедура по ЗОП и съдържанието му е стандартното такова за
сключвани договори от ответника. Излага съдът да е не е направил и
разграничение между понятията „прекомерност“ и „нищожност“ на
неустойката. Сочи съдът неправилно да е преценявал клаузата не към датата
на сключване на договора, а към датата на начисляването и да не е отчел, че
начисляването и в пределния размер от 20 % е по причина дългия период на
забавата на ответника. Поддържа съдът да не е отчел и целта на договорената
клауза да обезщетява и санкционира неизправната страна. Излага да е
изпълнявал договора без никакво финансово плащане от страна на
възложителя, като реално са финансирали цялото му изпълнение чрез
заплащане за тяхна сметка на труда и материалите, а между периода на
разходване на средствата и плащането на възнаграждение от ответника да е
минал период от една година, и уговореното обезщетение да е в съответен на
вредите за изпълнителя размер. Поддържа и ответникът да е имал възможност
да избегне плащане на неустойка, ако би бил изряден и е заплатил дължимото
възнаграждение в срок. Оспорва като необосновани и мотивите на СГС, че
неустоечната клауза била уговорена само в полза на възложителя като
необосновани и противни на съдържанието на договорната клауза, както и на
установения принцип в гражданското право за равнопоставеност на страните.
По изложените доводи моли обжалваното решение да бъде потвърдено и
постановено друго, с което искът по чл. 92 ЗЗД да бъде изцяло уважен.
Претендира присъждане на разноски по делото.
Въззиваемата страна, Агенция „Пътна инфраструктура“, оспорва
въззивната жалба като неоснователна. Поддържа обжалваното решение да е
правилно по изложените към него мотиви. Излага волята на съда, противно на
оплакванията по жалбата на ищеца, да е ясна за нищожност на неустоечната
клауза и да е в пълно съответствие с даденото тълкуване с ТР 1/2009г. на
ОСТК на ВКС. Сочи съдът правилно да е съобразил, че уговорената
неустойка от 0,5 % на ден е 18 пъти по-голяма от размера на обичайно
дължимото обезщетение за забавено изпълнение, по която причина е
достигнал и до обоснования извод за противоречието и на морала. Поддържа
и с клаузата на чл. 35 от договора да е уговорена неустойка в полза на
възложителя, а не на изпълнителя, който смисъл може да бъде извлечен от
цялостното съдържание на договорната клауза. Възраженията на ищеца за
2
налична обичайна практика за уговаряне на неустойка в този размер оспорва
като неотносими с доводи, че съобразно разясненията по цитираното ТР
нищожността на клаузата за неустойка следва да се преценява във всеки
конкретен случай. По изложените доводи моли обжалваното решение като
правилно да бъде потвърдено. Прави искане за присъждане на разноски за
представляването му от юрисконсулт.
Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка
за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а
за правилността му единствено на въведените в жалбата основания и при
съблюдаване правилното приложение на императивните материалноправни
норми.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен
състав намира обжалваното решение за валидно, допустимо и правилно по
следните мотиви:
Страните не спорят, а и от събраните по делото доказателства се
установява след проведена обществена поръчка да са сключили договор с
предмет „Ремонт на санитарните възли в сградата на ЦА на Агенция „Пътна
инфраструктура“. Не се спори и договорът да е изпълнен от ищеца.
Страните не спорят, както и липсват възражения срещу приетото от
първоинстанционния съд от фактическа страна, че изпълнението е предадено
на ответника, който го е приел без забележки, за което е съставен констативен
протокол на 10.04.2020г. и доклад от 13.04.2020г. Издадена е данъчна фактура
на 25.08.2020г., която наред с другата изискуема документация е предадена
на ответника на 03.09.2020г. Ответникът е платил по фактурата на
14.04.2021г.
Съобразно чл. 8, ал. 2 от договора окончателното плащане по договора
е дължимо в тридесет дневен срок от представяне на данъчна фактура от
изпълнителя, или ответникът е в забава за изпълнение на задължението си за
заплащане на договореното възнаграждение считано от 04.10.2020г., което не
се оспорва от него.
Ищецът е избрал да претендира за установената забава уредената в чл.
35, ал. 1 от договора неустойка.
С последната договорна клауза е договорено при забавено
неизпълнение, на което и да е договорно задължение, неизправната страна да
3
дължи неустойка в размер на 0,5 % от договорената цена за всеки ден забава
до дена на изпълнението, включително, но не повече от 20 % от договорената
цена.
С ал. 2 е предвидено при надхвърляне на сумата от 20 % възложителят
да има право да прекрати договора, а с ал. 5 е посочено, че за неустойките по
този раздел възложителят не трябва да доказва, че е претърпял вреди, както и
че дължимата сума за неустойките ще се извади от евентуално дължими суми
на изпълнителя от възложителя.
Предвид нормата на чл. 20 ЗЗД всяка клауза от договора следва да се
тълкува във връзка с цялото му съдържание, предвид на което и макар в чл.
35, ал. 1 от договора да не се посочва, че неустойката за забава е договорена
само в полза на възложителя, то от останалото съдържание на същата
договорна разпоредба в нейната цялост – всички останали алинеи, следва
ясно, че клаузата е уговорена за забавено изпълнение от страна на
изпълнителя, а на възложителя са признати, както правото на неустойка за
вредите, така и правото да прекрати договора при достигане на уговорения
максимален размер, както и право на прихващане с дължимата сума като
възнаграждение по договора.
В този смисъл и ищецът като изпълнител по договора не притежава
уговорено в чл. 35 от договора право на неустойка за забавено изпълнение.
Независимо от последното, дори да се приеме, че с клаузата на чл. 35,
ал. 1 от договора е уговорено право на всяка от страните по сделката да
претендира определения със същата клауза размер на дължимото от тях
обезщетение за всяко забавено изпълнение, на което и да е срочно
задължение по договора, то настоящият състав на съда споделя извода на
първата инстанция клаузата на чл. 35, ал. 1 от договора да е нищожна като
противна на добрите нрави.
При съблюдаване на задължителните указания по тълкуване на закона,
дадени с ТР 1 от 15.06.2010г. по т.д. 1/2009г. на ОСТК на ВКС, като клауза,
уговорена с договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на
волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговарят предварително
размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че
не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на
вредите, настъпили от неизпълнението. Автономията на волята на страните да
4
определят свободно съдържанието на договора и в частност уговорките за
неустойка е ограничена с разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две насоки –
съдържанието на договора като съвкупност от права и задължения не може да
противоречи на императивните норми на закона и на добрите нрави. Добрите
нрави съществуват като общоприети принципи, или произтичат от тях, като
за спазването им, с оглед придаденото им от обществото значение съдът
следва да следи и служебно.
Преценката за нищожност на клауза за неустойка следва да бъде
извършвана за всеки конкретен случай и към момента на сключване на
договора при следене за спазване на основния морален принцип за
справедливост в гражданските и търговски отношение и в този смисъл на
съответствието на клаузата за неустойка с придадените от закона основни
функции– обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Когато с оглед
данните по делото съдът прецени, че уговорката за неустойка предвид вида и
размера на обезпечаваното задължение, вида и размера на очакваните вреди,
както и предвид вида и размера на самата неустойка, излиза извън
гореочертаните основни функции на неустойката, тогава следва да приеме
клаузата за нищожна.
Предвид съдържанието на процесния договор вредите, чието
евентуално бъдещо настъпване обезпечава уговорената неустойка по чл. 35,
ал. 1 от договора, са от евентуална забава в изпълнението на задълженията на
страните по договора, като за възложителя дългът му по договора е само
паричен и вредите от забавата за насрещната страна се изразяват в
невъзможността да ползва парите си за влог срещу възнаграждение или за
друга инвестиция.
Уговореният размер на процесната неустойка е 0,5 % на ден, или 182,5
% на година, който съобразен с евентуалните вреди за ищците - средните
годишни лихвени проценти по депозити в страната към датата на сключване
на договора през 2020г. - под 2 % годишно, е несъответен на горецитираните
функции на неустойката и напротив цели неоправдано разместване на блага.
На самостоятелно основание клаузата за неустойка следва да бъде
приета за нищожна като противна на морала, доколкото при определяне на
нейния размер не е отдадено значение на вида и размер на неизпълнението.
Не съответства на обезщетителната, обезпечителна и санкционни функции на
5
неустойката клауза, която определя обезщетението не съобразно
неизпълнената част на договор, а съобразно пълната му стойност, независимо,
че в голямата си част договорът може да е надлежно изпълнен.
Разликата в размерите на обезпечаваните евентуални бъдещи вреди и
уговорен изначално размер на неустойка, както и уговорката същата да е
дължима върху цялата стойност на договора, независимо от неизпълнената му
част, за всеки ден на забава, съдът приема да сочат на сключване на договора
в частта за неустойка с цел, различна от признатите от закона обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функции, както и в противоречие с основния
принцип за справедливост в гражданските и търговски отношения като
проявление на общоприетите морални правила за поведение, предвид на
което и клаузата на чл. 35, ал. 1 от процесния договор като противоречаща на
морала, следва да бъде счетена от съда за нищожна.
Нищожните договори, респективно техните нищожни отделни клаузи,
не пораждат права и задължения за страните по съглашението, предвид на
което и с оглед горния извод на съда за нищожност на клаузата за неустойка
по процесния договор от 23.01.2020г. за ищеца не е възникнало вземане за
неустойка въз основа на последното съглашение срещу Агенция „Пътна
инфраструктура“ и предявения иск по чл. 92 ЗЗД като неоснователен следва
да бъде отхвърлен.
Без значение е включване на сходна клауза в други договори,
сключвани от ответника, както и чия е била инициативата клауза с
последното съдържание да фигурира в договора, доколкото по вече
изложените доводи на съда и указанията по приложението на закона, дадени с
ТР 1 от 15.06.2010г. по т.д. 1/2009г. на ОСТК на ВКС, преценката за
нищожност на клауза за неустойка следва да бъде извършвана за всеки
конкретен случай и към момента на сключване на договора.
Предвид съвпадението в крайните изводи на двете инстанции
обжалваното решение следва да бъде изцяло потвърдено.
При този изход на спора право на разноски по делото има въззиваемата
страна. Доказва разноски за представляването и от юрисконсулт на основание
чл. 78, ал. 8 ГПК, които съдът определя на сумата 450 лв.
Мотивиран от горното, Софийски апелативен съд
6
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 275 от 21.03.2022г. по т.д.
1831/2021г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI - 8 състав.
ОСЪЖДА „НСК София“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на Агенция
„Пътна инфраструктура“, БУЛСТАТ *********, на основание чл. 78, ал. 3
ГПК, вр. чл. 78, ал. 8 ГПК сумата 450 лв. – разноски по делото пред САС.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7