Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 15.10.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на пети октомври две хиляди и
двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР
ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при секретаря Донка Шулева, като разгледа
докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 13274 по описа за 2019 година и за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение №
138337 от 11.06.2019 г. по гр.д. №26349/2018 г. по описа на СРС, 25 състав е
признато за установено по предявените от "Т.С." ЕАД, ЕИК ********
против Г.И.Д., ЕИК **********, положителни установителни искове с правно
основание чл. 124, ал. 1, вр. чл.
415, ал. 1 и чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД, че ответникът дължи на "Т.С." ЕАД сумата 692,61лв.-главница,
представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от
09.12.2014г.-16.06.2015г., доставена в топлоснабден имот на адрес: гр.София,
ж.к. „********, абонатен номер ******, ведно със законна лихва от 08.12.2017г.
до окончателното изплащане и сумата в размер на 149,36лв. законна лихва за
забава върху главницата за ТЕ за периода от 15.10.2015г.-28.11.2017г., за които
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 13.12.2017 г. по
гр.д. № 86021/2017г. по описа на СРС, 25 състав, като е отхвърлил, като
неоснователна претенцията за установяване дължимост на главница за доставена ТЕ
за сумата над 692,61лв. до пълния предявен размер от 908,65лв. и за периода
01.05.2014г. – 08.12.2014г. и 17.06.2015г.-30.07.2015г., и претенцията за
установяване дължимост на лихва върху
сумата за доставена ТЕ за сумата над 149,36лв. до пълния предявен размер от
189,58 лева.
Решението е постановено
с участие на подпомагаща страна на страната на ищеца - "Т.С." ООД.
Срещу така
постановеното решение в частта, с която са отхвърлени исковите претенции, е
подадена въззивна жалба от ищеца "Т.С." ЕАД с изложени доводи за
неправилност, като постановено в нарушение на материалния закон. Във въззивната
жалба се излагат оплаквания за това, че неправилно районният съд е приел, че паричното
задължение по издадената заповед за изпълнение е погасено по давност. Счита, че
съгласно разпоредбата на чл.33 от приложимите ОУ от 2014 г. /в сила от 12.03.2014
г./ ответникът е трябвало да заплати дължимите суми в срок до 30 дни от
публикуването на фактурата в интернет страницата на ищеца. В случая, според
жалбоподателя, общата фактура за отоплителен сезон 2014-2015 г. е публикувана
на 15.09.2015 г., във връзка с което имало издадени констативни протоколи на
основание чл.593 ГПК на съответните дати. От това следва извод, че падежът на
същата настъпва на 15.10.2015 г. С подаване на заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК е прекъсната давността, поради което СРС неправилно
е приел, че задължението от 01.05.2014 г. до 30.11.2014 г. е погасено по
давност.
Заявява, че
съдът следвало да вземе предвид, не експертизите по делото, а представените
писмени документи от ищеца, които доказват наличието на ликвидни и изискуеми
вземания на ищеца към ответника. Отправя искане за отмяна на решението на СРС в
обжалваната част, като неправилно и претендира разноски.
В срок не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
ответника Г.И.Д..
Становище по подадената
въззивна жалба не е изразено от подпомагащата страна "Т.С." ООД.
В останалата част постановено решение, като
необжалвано е влязло в законна сила.
Софийски
градски съд, като взе предвид подадената въззивна жалба, съдържащите се в нея
оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на
релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното от
фактическа и правна страна:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана с правен
интерес от обжалването страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.
269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на оспорения
съдебен акт, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата.
Решението на
СРС е валидно, допустимо и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да
се добави и следното:
Предмет на разглеждане в
производство са положителни установителни искове за наличието на вземания на
ищеца спрямо ответника, в качеството му на собственик на процесния топлоснабден
имот, за цена на незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2014
г.-30.07.2015 г. и законна лихва /за забава/ върху дължимата сума за периода 15.10.2015
г.-28.11.2017 г. върху апартамент № 14, находящ се в гр.София,
ж.к. „******** с абонатен номер ******.
За да отхвърли частично
предявените установителни искове, СРС е приел, че стойността на реално
потребената топлинна енергия за периода м.05.2014 г.-м.07.2015 г. е в размер на
890.60 лв., но част от вземанията, а именно за периода от м.05.2014 г. до м.11.2014
г. са погасени по давност.
За да достигне до този
извод СРС е съобразил действащите между страните за процесния период Общи
условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на потребители в гр.
София от 2014 г., които са обнародвани във вестник "24 часа" и
вестник 19 мин. и са влезли в сила от 14.03.2014 г. Съгласно чл. 31, ал. 1 от
същите клиентите заплащат топлинната енергия по един от следните начини: т. 1 -
на десет равни месечни вноски; т. 2 - на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация за сградата и една изравнителна вноска и т. 3 - по реална
месечна консумация, като в случаите когато клиентите в сграда етажна
собственост, присъединени към една абонатна станция или нейно самостоятелно
отклонение, заплащат топлинната енергия по реда на, ал. 1, т. 2, месечната
консумация се определя от търговеца въз основа на съответния дял за имота от
консумираната топлинна енергия през предходния отчетен период.
Съгласно чл. 32, ал. 1
и, ал. 2 от Общите условия месечната дължима сума за доставена топлинна енергия
на клиента се формира въз основа на определения за него дял от топлината
топлоенергия за разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която сума
се издава ежемесечно фактура от продавача. След отчитане на средствата за
дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца,
продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на
фактурите по, ал. 1 / т.е. за месечната дължима сума/ и фактура за потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки. Когато при издаване на общата фактура се установи, че
клиентът е заплатил сума, по-голяма от сумата по фактурата, и ако клиентът няма
просрочени задължения към продавача, заплатената в повече сума се приспада от
дължимите суми за следващ период, или по желание на клиента, се възстановява от
продавача. Когато при издаване на общата фактура се установи, че клиентът е
заплатил сума, по-голяма от сумата по фактурата и клиентът има просрочени
задължения към продавача, със сумата в повече може да се извърши прихващане с
изискуемо и ликвидно вземане на продавача. Съгласно чл. 33, ал. 1 и, ал. 2 от
ОУ клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия
по чл. 32, ал. 1, т.е. прогнозните суми по ежемесечните фактури в 30 - дневен
срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, а
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2, т.е. общата фактура за реално
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок
дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача.
Съгласно чл. 33, ал. 4
от същите продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната
лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 / т.е. за тези по общата фактура/,
но и върху прогнозно начислените суми. При тази уредба на отношенията и с оглед
момента на настъпване на изискуемостта на месечните дължими суми за топлинна
енергия, правилно първоинстанционният съд е приел, че вземанията за цена на
топлинна енергия за периода от м.05.2014 г. до м.11.2014 г. вкл. са погасени по
давност, тъй като от датата на настъпване на изискуемостта им до датата на
подаване на заявлението – 08.12.2017 г. е изтекъл тригодишния срок по чл. 111,
б. "в" ЗЗД.
Съгласно чл. 119 ЗЗД с
погасяването на главното вземане за този период се погасяват и вземанията за
обезщетение за забава върху него. Обстоятелството, че ищецът претендира
вземания, представляващи месечни дължими суми за прогнозна консумация на
топлинна енергия, които са погасени по давност, като се позовава на общата
фактура, издадена на 15.09.2015 г. чрез включването им в тази фактури, е
незаконосъобразно и граничи със злоупотреба с права, доколкото с това действие
се цели избягване на евентуални възражения за давност от страна на клиентите на
топлинна енергия.
С оглед изложеното,
неоснователен се явява наведения в жалбата довод за допуснато от СРС нарушение
на материалния закон във връзка със своевременно заявеното от ответника
възражение, че част от претендираните вземания са погасени по давност.
Тъй като настоящият иск
се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение – 08.12.2017 г., на основание чл.422, ал.1 ГПК, към този момент е
изтекла погасителната давност за вземания, станали изискуеми преди м.12.2014 г.
Такива в случая се явяват вземанията за периода м.05.2014 г. – м.11.2014
г.
Неоснователно е
възражението на жалбоподателя, че сумата по общата фактура за периода 2014/2015
г., издадена на 15.09.2015 г. не е погасено по давност, тъй като става
изискуемо едва през м.10.2015 г. Правно релевантен в случая е периодът на
потребление, за който се отнася издадената обща фактура, а не датата на
издаване на последната и посоченият в нея срок за заплащането й. Издаването на
обща фактура съставлява способ за определяне окончателния размер на доставената
топлинна енергия през съответния отоплителен период, поради което погасяването
на вземанията на ищеца за този отоплителен сезон рефлектира и върху вземанията
по съставената обща фактура. Вземанията по общата фактура не се отнасят за
период, различен от съответния отоплителен сезон и са функционално свързани с
него.
По отношение на
вземането за обезщетение за забава върху главницата за незаплатена топлинна
енергия и такса за дялово разпределение, в жалбата не са наведени доводи за
неправилност на решението, поради което и доколкото не са нарушени императивни
правни норми, решението и в тази обжалвана част следва да бъде потвърдено.
Правилно е прието от
първоинстанционния съд, че следва да бъде отхвърлена претенцията на ищеца за
лихви за забава върху вземанията за незаплатена топлинна енергия и такса за
дялово разпределение. Не се установява от доказателствата по делото, поради
непровеждане на дължимото от ищеца пълно главно доказване на производящите
спорното материално право факти и обстоятелства, същият да притежава такива
ликвидни и изискуеми вземания срещу ответника. Съгласно чл.84, ал.1 ЗЗД, когато
денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след
изтичането му. Задълженията на ответника за заплащане стойността на доставената
в процесния имот топлинна енергия са възникнали като срочни- съобразно
приложимите в отношенията между страните общи условия на договора за доставка
на топлинна енергия. В забава за изпълнение, обаче, длъжникът може да изпадне в
случай, че вземането е ликвидно, т.е. установено по основание и по размер. В
случая ликвидността на произтичащите от реалното потребление /повече от
прогнозното/ вземания е установена с изравнителните сметки, за чието
стабилизиране и въвеждане в системата на ищеца /чл.33 ОУ- 2014 г./
доказателства по делото, при принадлежаща нему доказателствена тежест, не са
представени.
Съгласно чл.33, ал.1 от
действащите при ищеца от м.03.2014 г. Общи условия, клиентите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.32, ал.1 в 30- дневен
срок от датата на публикуването им на интернет- страницата на продавача, като според
ал.4 на чл.33 ОУ продавачът начислява обезщетение за забава в размер на
законната лихва само за задълженията по фактурите за потребление след
изравняване за целия отчетен период, ако не са заплатени в срока по ал.2.
Следователно при действието на цитираните Общи условия лихва за забава се дължи
само върху сумата по общата фактура, издадена след изравняването, и за периода
след нейното публикуване. В случая ищецът, чиято е доказателствената тежест, не
е представил доказателства за публикуване на общите фактури, следващи
изравняването, на интернет- страницата му, съответно- за датите, на които е
станало това, поради което и поради непроведено пълно доказване на наличието на
забава и периода на тази забава исковете му по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД,
подлежат на отхвърляне като недоказани и неоснователни.
С оглед изложеното и
поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд, решението в обжалваните части следва да бъде
потвърдено.
При този изход на спора
- неоснователност на въззивната жалба, на въззивника не се дължат разноски.
С оглед на цената на
иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280,
ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 138337 от 11.06.2019
г. по гр.д. №26349/2018 г. по описа на СРС, 25 състав.
Решението е постановено при участието на трето лице –
помагач на страната на ищеца- "Т.С." ООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание
чл. 280, ал. 3, пр. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.