Р Е Ш Е Н И Е №
Гр. Разград, 09. 07. 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЗГРАДСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД в публично заседание на шести юли през две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Анелия Йорданова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Ирина Ганева
2.
Атанас Христов
при секретаря Н. Р. разгледа докладваното от
съдията Анелия Йорданова в. гр. дело № 104 по
описа за 2020 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Н.Р.Ю. чрез особен представител против Решение № 29/ 27. 02. 2020 г. по
гр. д. № 455/
19 г.
по описа на РС Кубрат, с което съдът е признал за установено, че дължи на „Теленор
– България“ ЕАД гр. София сумата 623, 75 лева,
представляваща не изпълнени парични задължения, произтичащи от сключени между
длъжника и кредитора Договор за мобилни
услуги № *********/ 21. 06. 2016 г. и Договор за мобилни
услуги № *********/ 09. 04. 2017 г.
, както и договори за лизинг към
всеки от тях и издадени фактури за периода
01. 05. 2017 г. – 01. 09. 2017 г. , ведно със законната
лихва, считано от датата на
постъпване на заявлението 29. 03. 2019 г., за което е издадена
заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 261/ 2019 г. по
описа на КРС. Изложени са доводи, че решението е необосновано, незаконосъобразно, постановено в противоречие на материалния закон.
Моли въззивната инстанция да отмени
решението и да постанови друго, с което да отхвърли
предявения иск.
Въззиваемата
страна чрез пълномощник е подала писмен отговор на въззивната жалба.
Оспорва жалбата, като неоснователна.
Разградският
окръжен съд, като обсъди изложените доводи и становища на страните и след
проверка на обжалвания съдебен акт, констатира следното:
Обжалваното
решение е валидно и допустимо, а жалбата депозирана срещу него, разгледана по
същество се явява неоснователна.
Делото е напълно изяснено от фактическа
страна и фактическите положения, приети за установени от районния съд се
подкрепят от събрания доказателствен материал и са
основани на закона. Въззивната инстанция изцяло
споделя изложените мотиви към решението на първоинстанционния
съд и препраща към тях на осн. чл. 272 от ГПК, като
се има предвид и следното:
Безспорно
е установено от събраните писмени доказателства, че по ч. гр. д. 261/2019 г. по описа на PC Кубрат е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист
срещу Н.Р.Ю. за сумата в размер на 623.75 лв. за неизпълнени
парични задължения, произтичащи от сключени между длъжника и кредитора „Теленор – България“ ЕАД договори за мобилни
услуги №№ *********/ 21.06.2016 г. и *********/
09.04.2017 г., както и договори
за лизинг към всеки от
тях и издадени фактури за периода
01.05.2017 – 01.09.2017 г., ведно със
законната лихва за забава, считано
от датата на подаване на
заявлението по реда на чл.
410ГПК до окончателното
плащане на сумата. С писмения отговор от
особения представител на ответника в исковото производство е въведено твърдение за неистинност на
сключените договори за мобилни услуги и лизинг, като се оспорва автентичността
им. В съдебно заседание, проведено на 21. 11. 19 г. е заявил, че оспорва
автентичността на два документа: Декларация – съгласие от 21. 06. 2016 г. и
Договор за лизинг, сключен на 09. 04. 2017 г. По искане на особения
представител, чиято е доказателствената тежест за
доказване неистинността на тези частни документи съгл. чл. 193, ал. 3 от ГПК, е
надзначена съдебно-графологична
експертиза. Същата е дала заключение, че подписите под двата документа са
изпълнени от Н.Р.Ю..
Заключението не е оспорено от страните и като изготвено компетентно, обективно
и пълно, следва да се приеме като доказателство по делото, че оспорването не е
доказано. По тези съображения е необоснован изложения довод във въззивната жалба, че подписите на Н.Ю. под двата документа
се различават и районният съд неправилно
е приел наличие на облигационна връзка между страните по делото.
Въпреки,
че с писмения отговор от особения представител на ответника предявеният иск не е
оспорен по размер, съдът е уважил доказателственото
искане на ищеца и е назначил съдебно-счетоводна експертиза. От заключението на ССЕ се установява, че процесните пет фактури
са били осчетоводени
при ищеца, съгласно изискванията на Закона за
счетоводството и размерът на неизплатеното задължение на ответника
по тези фактури
към датата на подаване на
Заявлението по чл. 410 от ГПК – 29.03.2019 г. е както следва: по
фактура № **********/01.05.2017 г. – 71.60 лева, по ф-ра
№ **********/01.06.2017г.–62.42 лева, по ф-ра № **********/01.07.2017
г. – 52.55 лева, по фактура № **********/01.08.2017 г. – 6.52 лева и по фактура
№ **********/ 01.09.2017 г. – 873.05 лева, от които 557.35 лева неустойки за предсрочно прекратяване
на двата договора и 315.70 лева дължими лизингови вноски. Към тази
сума от 873.05 лева във фактурата
са добавени и неплатените до този момент 193.09 лева и общата сума
по фактурата, като задължение е 1066.14 лева. За
ползваните от ответника номера, предмет на
Договор за мобилни
услуги № *********/ 21. 06. 2016 г. и Договор за мобилни
услуги № *********/ 09. 04. 2017 г. са начислени услуги с процесните пет фактури, съгласно уговореното в договорите:
за абонаментен план, за дължими лизингови вноски, за потребление като разговори
в страната и международни разговори.
Таксувани са, съобразно договорените условия.
Необоснован е доводът на особения представител на
ответника, изложен в писмения отговор, че били недопустими осъдителните искове
на ищеца за начислена неустойка и лизингови вноски. Претенцията на ищеца за
дължима неустойка и незаплатени лизингови вноски е била предмет на заповедното
производство и и издадената заповед за изпълнение. Ищецът е предявил установителен по чл. 422 ГПК, а не осъдителен иск за
дължимите суми и в този случай не намират приложение постановките в т. 11б от
ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършената служебна проверка за валидност съдът
не е констатирал прекомерност на уговорената сума на неустойката,
съпоставена със стойността на договорите,
която да обуславя нищожност на клаузата, още повече, че се претендира и в размер по-никък от уговорения. Видно от представените писмени доказателства и приетата експертиза, същата е дължима в размер на 557.35 лева, докато ищеца
претендира само сумата от 114.96 лева.
Наведеният за пръв път във въззивната жалба довод, че
предсрочната изискуемост на дълга не е предявена надлежно на ответника не
следва да се обсъжда, тъй като е преклудиран, съгл. чл. 266, ал. 1 от ГПК.
Предвид
изложеното, въззивната жалба е неоснователна, а
обжалваното решение на районния съд е правилно и законосъобразно и следва да
бъде потвърдено.
На осн. чл. 78, ал. 2 ГПК жалбоподателката
Н.Р.Ю. следва да бъде осъдена да
заплати на въззиваемия разноските пред въззивната инстанция в размер на 200 лв. за заплатено
възнаграждение за особен представител, а по сметка на ОС Разград сумата 12, 50
лева.
Воден от изложеното,
Разградският окръжен съд на осн. чл. 272 от ГПК
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 29/ 27. 02. 2020 г. по
гр. д. № 455/
19 г. по
описа на РС Кубрат.
ОСЪЖДА Н.Р.Ю., ЕГН ********** *** да заплати на „Теленор – България“ ЕАД гр. София, ЕИК ********* сумата 200 лева разноски по делото пред въззивната
инстанция, а по сметка на Разградския окръжен съд сумата 12, 50 лева.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
НР