Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София, 21.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, І-17 състав, в открито съдебно заседание на осми октомври през
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ:
СТИЛИЯНА ГРИГОРОВА
като
сложи за разглеждане докладваното от съдията гр.д. № 7922 по описа на съда за
2020 г., взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени от Б.В.Б. обективно
съединени искове срещу „А.Б.Б.“ АД за признаване за установено, че чл. 5.1. и
чл. 6 от сключения на 18.12.2008 г. договор за кредит „Жилище“ са нищожни и за
връщане на сумите от 12 956.13 евро надвзети лихви за периода 18.12.2008
г. – 04.12.2015 г. и 612.51 евро надвзети лихви за периода 18.12.2015 г. – 22.04.2019
г.
Ищцата
твърди, че на 18.12.2008 г. сключила с „А.Б.Б.“ АД договор за кредит „Жилище“
за сумата от 29 206 евро за покупка на жилищен имот, при годишна лихва от
9.10%. Лихвеният процент се формирал от сбора на БЛП в евро, определян
периодично от УС на банката, плюс надбавка от 1.20% пункта. Срокът на
погасяване на кредита бил до 18.12.2038 г.
Съгласно
чл. 6 от договора, банката имала право по своя преценка да променя по всяко
време БЛП, ако преобладаващите пазарни условия налагат това. При промяна на
размера на БЛП новият БЛП влизал в сила от 1-во число на месеца, следващ този
на решението на УС на банката за промяната му.
По този
начин с договора се предоставяло право на една от страните по договора –
банката, да променя едностранно лихвата по кредита по своя преценка.
По време
на действие на договора стойностите на EURIBOR намалявали, като към 18.12.2008г. тя била 3.45%, а към
декември 2015г. - отрицателна величина. Клаузата на т. 6 от договора я
увреждала като потребител, тъй като налагала едностранна промяна на лихвата по
преценка на банката, но не и при намаляване на променливата компонента от
лихвата.
Отделно
от това, клаузата по т. 6 представлявала част от стандартни, предварително
изготвени условия на банката, върху съдържанието на които ищцата не могла да
влияе и в този смисъл те не били индивидуално уговорени.
Т. 6 от
договора противоречала и на чл. 59, ал. 2 от ЗКИ, тъй като не бил ясно кои
пазарни условия могли да доведат до промяна на БЛП. Тази клауза от договора
противоречала и на чл. 143, т. 12 от ЗЗП, предвид липсата на възможност потребителят
да се откаже от договора.
На 04.12.2015
г. страните по договора подписали допълнително споразумение № 2, с което се
прекратявал начина на образуване на договорената лихва по кредита. Считано от
датата на подписване на споразумението, годишната лихва се сформирала от сбор
на 6-месечен EURIBOR и фиксирана надбавка от 5.407
пункта. В т. 5.1.1 се описвала ясна методология на референтен лихвен процент.
На 04.12.2015г. Б. узнала за надвзетата лихва по кредита и направила оплакване
към банката, на което не получила отговор.
Вследствие
наличните по договора неравноправни клаузи заплатила на „А.Б.Б.“ АД по-високи
лихви, което довело до обогатяване на банката. Това принудило Б. да сключи допълнително
споразумение с цел предоговаряне промяната на лихвения процент. Неравноправните
клаузи продължили да действат и поради това моли да бъдат прогласени за нищожни
поради тяхната неравноправност.
Моли
ответникът да бъде осъден да заплати сумите, с които се е обогатил вследствие прилагане
на неравноправни клаузи, които продължили действието си и след сключване на допълнителното
споразумение на 04.12.2015 г.
При
условията на евентуалност моли горепосочените клаузи да бъдат прогласени за
нищожни поради противоречие с добрите нрави.
В срока
по чл. 131 ГПК ответникът „А.Б.Б.“ АД е подал отговор на исковата молба, с възражения
за нередовност на исковата молба.
По
същество оспорва предявените искове. От обхвата на чл. 143 от ЗЗП били
изключени случаите, при които доставчикът на финансови услуги си запазва
правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие лихвения
процент, дължим от потребителя. Банката не се възползвала от правото си да
променя по своя преценка БЛП, а промяна се извършила по взаимно съгласие на
страните и тя се изразявала в намаляване на лихвата, съгласно условията на сключеното
на 04.12.2015 г. допълнително споразумение.
Неверни
били твърденията, че договорът за кредит е сключен при общи условия. Всички параметри
на договора, включително лихви, неустойки, срокове, били индивидуално
определени. Ищцата не била поставена в неравноправно положение, поради липса на
възможност да се откаже от договора. Такава възможност, без санкция за
предсрочното погасяване, била предвидена в т. 17, б. „в“ и т. 17, б. „г“ от
договора. Клаузите на договора били формулирани пределно ясно и по разбираем за
клиента начин. Евентуално възразява за погасяване по давност на осъдителните
претенции.
По
изложените съображения моли за отхвърляне на предявените искове.
След
изслушване на експертизата по гр.д. № 23359/2019 г. на СРС, 27 състав и в
изпълнение на разпореждане на съда от 09.11.2020 г. ищцата е уточнила, че
претендира сумата от 12 956.13 евро надвзета лихва за периода 08.12.2008
г. – 04.12.2015 г. и 612.51 евро надвзета лихва за периода 04.12.2015 г.-
22.04.2019 г.
Съдът, след като обсъди доводите
на страните и прецени събраните по делото доказателства, прие за установено
следното от фактическа и правна страна:
Предявени
са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 143, т. 6, 10
и 12, чл. 146 от ЗЗП и чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и при условията на
евентуалност искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.
Правният
си интерес да иска прогласяване нищожността на клаузи от договор за кредит
„Жилище“ ищцата обосновава с твърдения, че процесните т. 5.1 и т. 6 от договора
действали и след 04.12.2015 г., когато е сключено допълнителното споразумение.
Обусловена
от този иск е претенцията на Б.Б. за връщане на надвзети суми за лихви на обща
стойност 13 568.64 евро.
Не се
спори между страните, че на 18.12.2008 г. е сключен договор за кредит „Жилище“,
а на 04.12.2015 г. – допълнително споразумение, със съдържание съгласно
приетите по делото заверени копия на тези два документа.
Ищцата е
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, тъй като ползва услуги, които
не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, а ответникът
е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП, тъй като предоставя финансови
услуги на потребител като част от своята търговска дейност. Банките извършват
публично привличане на влогове или други възстановими средства и предоставя
кредити или друго финансиране за своя сметка и на собствен риск (чл. 2, ал. 1
от ЗКИ). Следователно, в отношенията между страните приложение намира ЗЗП. С
него пряко са транспонирани правилата на Директива 93/13/ЕИО от 5 април 1993 г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Според т. 2 на
решение от 20.09.2017 г. по дело С-186/16, чл. 4, § 2 от Директива 93/13 трябва
да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза да бъде изразена на
ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите
институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация,
която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и
благоразумие. При това положение националната юрисдикция следва да се увери, че
банката е предоставила на съответните потребители цялата относима информация,
която им позволява да преценят икономическите последици от клаузата за
финансовите им задължения.
В
конкретния случай се сочи, че т. 5.1 и т. 6 от договора за кредит „Жилище“ са
нищожни, тъй като противоречат на чл. 143, т. 6, т. 10 и т. 12 от ЗЗП, чл. 146
от ЗЗП. Тези разпоредби са свързани с възможността търговецът да се освободи от
задълженията си по договора по своя преценка, като същата възможност не е
предоставена на потребителя, налагане на потребителя да приеме клаузи, с които
той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора, право на
търговеца или доставчика да промени едностранно без основание характеристиките
на услугата и неиндивидуално уговорени клаузи.
В т.
5.1. е посочено, че БЛП се определя периодично от УС на банката, като при
сключване на договора той е 7.9%, предвид общата стойност на лихвата от 9.1,
образувана от сбора на БЛП и надбавката от 1.2%. С тази първоначална стойност
на БЛП Б.Б. се е съгласила и при тези условия е подписала договор с индивидуално
уговорени клаузи – срок на погасяване, конкретно дадени обезпечения, размер на
неустойката при просрочие на вноските, дължимите такси и комисиони. Нещо
повече, всички клаузи, индивидуализиращи договора като сключен между банката и
именно този потребител, са материализирани единствено в подписания на
18.12.2008 г. договор. Част от приложенията към него не съставляват общи
условия, които да се прилагат за неуредени в съглашението случаи.
Всяка
страница от този договор е подписана, което удостоверява съгласието на Б.Б. да
получи сумата от 29 206 евро и да я върне до 18.12.2038 г. при заплащане
на месечни анюитетни вноски, включващи част от главницата и договорна лихва в
размер на 9.1%.
Банката
е представила погасителен план, според който върху усвоената част от сумата –
16 540 евро, се начислява уговорената лихва от 9.1%, или по 124.75 евро.
Погасителният план, включващ погасяване само на лихвата от 124.75 евро, е за
времето до 18.11.2009 г. Това е така, защото срокът за усвояване на кредита е
360 дни от датата на подписването на договора. Съгласно чл. 3.2 от договора,
неусвояването на кредита в срок от 15 дни след изтичане на тези 360 дни, върху
неусвоената част от сумата се начислява такса за ангажимент по т. 7.1, б. „б“.
Остатъкът
от 12 756 евро е усвоен на 18.12.2009 г., видно от неоспореното и прието по
делото извлечение от сметка. Целият размер на кредита от 29 206 евро, при
лихва от 9.1%, е дължим при заплащане на месечни анюитетни вноски за периода от
18.12.2009 г. до 18.12.2038 г. в размер на 238.62 евро всяка.
Ответникът
не представя двустранно подписан погасителен план, от който да е видно, че
потребителят е бил известен за стойността на всяка от дължимите от него вноски.
От представеното от самата ищца извлечение от интернет банкирането, което е
ползвала, се установява, че тя е знаела за стойността на дължимите от нея
вноски. До сключване на допълнителното споразумение на 04.12.2015 г. лихвеният
процент от 9.1% не е увеличаван.
Нищожност
на клаузата на т. 5.1 от договора съдът не установява. Действително, съгласно
чл. 58, ал. 2, т. 2 от ЗКИ банката следва да предостави при отпускане на
кредита информация за лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент. В
случая пълният размер на лихвата е посочен конкретно – 9.1% и той е ясен и разбираем.
Това изключва, на основание чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, преценка неравноправността
на клаузата на т. 5.1 от договора в светлината на съответствието между
възнаграждението (договорната лихва) и услугата (предоставянето на финансовия
ресурс). Ясният и точен размер на лихвата е позволявал на Б. да прецени икономическите
последици от сключване на договора.
Не е налице и
накърняване на добрите нрави по смисъла
на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Клаузата на т. 5.1. от договора от 18.12.2008
г. предвижда заплащане на възнаградителна лихва с БЛП 7.9%. Накърняване на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.
1, пр. 3 от ЗЗД е налице, когато при договаряне на насрещните задължения на
страните се нарушават принципите на справедливостта и се допуска неоправдано
имуществено разместване. В случая договорът е със срок от 360 месеца и
уговорената възнаградителна лихва е 9.1%. Договорната лихва представлява
възнаграждение за ползване на заетата сума и се дължи за времето, през което тя
се ползва от кредитополучателя. Уговарянето й в размер, съответстващ на
лихвената политика на банката, не води до извод за нейната прекомерност.
Лихвата е приета от всяка от страните по договора, в приложение на свободата на
договарянето по чл. 9 от ЗЗД. При това тя се явява и икономически обоснована.
Според данни от архива на БНБ, средният годишен лихвен процент за ипотечни
кредити за 2008 г. е 9.68%, а през 2015 г. – 6.75%.
Затова и договорната
клауза за прилагане на лихвен процент от 9.1 % не нарушава изискването за
добросъвестност и принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, за да
се приеме, че добрите нрави са накърнени.
Неравноправна
клауза по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 10 от ЗЗП обаче представлява правото на
банката да променя едностранно лихвения процент. Т. 6 от договора предвижда
право на банката по своя преценка да променя БЛП, при преобладаващи пазарни
условия. В разрез с чл. 58, ал. 2, т. 2 от ЗКИ при отпускане на кредита банката
не е посочила метода за изчисляване на лихвата и условията, при които тя може
да се променя. По смисъла на оспорената клауза на т. 6 понятието „пазарни
условия” не може да бъде разчетено. То не е определено чрез своите
характеристики или параметри, според които може да се направи обективна
преценка дали е налице такова изменение на пазарните условия, което да налага
актуализация на БЛП. При това изменението се извършва по решение на УС на
банката (по аргумент от т. 5.1.). Промяната
на цената следва да се налага от обективни, външни и извън контрола на
търговеца фактори, които да са подробно разписани в договора, както и
методиката на банката за изменението да е част от договорното съдържание, а не
да представлява вътрешен акт на търговеца, съответно при изменение на договора
да липсва възможност за субективна едностранна преценка на доставчика на
услугата. В този смисъл решение № 9/27.02.2020 г. по т.д. № 62/2019 г. на ВКС,
І т.о.
Поради
това основателен се явява предявения установителен иск за прогласяване нищожността
на клаузата по т. 6 от договора за кредит „Жилище“ от 18.12.2008 г.
С
подписано на 04.12.2015 г. допълнително споразумение към договора страните са
се съгласили лихвеният процент да бъде намален, като кредитополучателят заплаща
на банката годишна лихва, формирана от сбора на 6-месечен EURIBOR за кредити в евро и фиксирана
надбавка от 5.407 пункта надбавка. Годишната лихва е 5.5% и е съответна на
сбора на 6-месечния EURIBOR за
кредити в евро (0.093%) и надбавката от 5.407 пункта.
В т.
5.1.1. е пояснено понятието „референтен лихвен процент“, посочена е формулата
за неговото изчисляване, като всеки от параметрите е надлежно обяснен.
При
подписване на допълнителното споразумение страните са подписали и погасителен
план, в който са отразени както начислените за периода 18.12.2008 г. –
04.12.2015 г. вноски, така и дължимите такива при намаления лихвен процент.
Твърденията
на ищцата, че т. 5.1. и т. 6 от договора продължават да действат и след
подписване на допълнителното споразумение, не намират опора в съдържанието на
споразумението. С изменението на т. 5.1. страните са се съгласили остатъкът от
главницата по кредита да се дължи ведно с възнаградителна лихва в по-нисък
размер, който е определен на база обективни показатели. Конкретно са посочени и
условията, въз основа на които стойността на лихвата ще се променя за всеки 6-месечен
период.
Новата
редакция на т. 5 от договора изцяло заменя предходното й съдържание и на
практика прави неприложима след 04.12.2015 г. не само т. 5 (чиято нищожност
съдът не установи), но и т. 6 от договора.
Претенцията
на ищцата за връщане на недължимо заплатените на ответника възнаградителни
лихви за периода 18.12.2008 г. до 04.12.2015 г. на обща стойност 12 956.13
евро са обусловени от установяване на разликата между действително заплатената
сума и дължимата от кредитополучателя при добросъвестно поведение от страна на
банката.
На първо
място следва да се отбележи, че стойността на 6-месечен EURIBOR за кредити в евро за времето от
18.12.2008 г. до 04.12.2015 г. не могат да обосноват прилагане на лихвен
процент, съгласно посоченото от вещото лице, изготвило допълнителната
съдебно-счетоводна експертиза. Това би довело до недопустимо изменение от съда
на сключено между страните договорно съглашение. Посочената от вещото лице
надвнесена сума е изчислена на база лихвен процент, многократно по-нисък от договорения.
Видно от колона 6 на приложение № 2 към заключението по първоначалната
експертиза, при приравняване на БЛП към референтен лихвен процент по
исторически стойности на 6-месечен EURIBOR за кредити в евро и надбавка от 1.2%, би се стигнало до
лихвен процент от 1.293% за периода юли 2015 г. – декември 2015 г., който е
явно несъответен на условията, при които обичайно се предоставят кредити от
банки.
На второ
място, Б.Б. се е съгласила с първоначален лихвен процент от 9.1%, а не се
установи в която и да е част от времето от 18.12.2008 г. до 04.12.2015 г.
лихвеният процент да е бил увеличаван. В случай, че тя е счела дължимата от нея
лихва да е завишена, е имала право да се откаже от договора, като извърши
предсрочно погасяване на остатъка от дължимата главница по кредита. Това нейно
право е изрично предвидено в т. 17, б. „в“ от договора и то не е обусловено от
заплащане на такса или друг вид санкция.
На трето
място, с подписване на погасителния план на 28.12.2015 г., Б.Б. се е съгласила
да продължи погасяване на остатъчната главница по кредита – 27 555.65 евро
към 18.01.2016 г. при изменените условия на договора относно стойността на
лихвата и правилата за нейното изменение. Кредитополучателят Б.Б. е била
запозната с условията, при които дължи да погаси останалия размер на
главницата, ведно с лихвите, изчислени съобразно начина, договорен в
споразумението от 04.12.2015 г.
Установява
се, че от сключване на споразумението до 22.04.2019 г. банката е прилагала
стриктно правилото за определяне на лихвения процент на база 6-месечен EURIBOR за кредити в евро. Така, считано
от 18.02.2016 г., поради намаляване на стойността на референтния лихвен
процент, лихвата от 5.5% е вече 5.423%. Последователно в следващите три години
до 18.12.2018 г., на всеки шест месеца лихвата е намалявала, за да достигне до
5.136%, което е стойност, по-ниска от надбавката от 5.407%. При съпоставка на
вноските по погасителния план – 176.16 евро всяка, с действително дължимите при
трайно намаляваща лихва, всяка една от вноските за целия период до датата на
подаването на исковата молба на 23.04.2019 г., е в по-нисък размер. Това
намаление е съответно на изпълнението на задължението на банката да прилага
онази стойност на 6-месечен EURIBOR за кредити в евро, която се получава при подробно
разписани в т. 5.1.1. от допълнителното споразумение условия.
За
пълнота на изложението следва да се отбележи причината, поради която в
допълнителната съдебно-счетоводна експертиза вещото лице е посочило наличие на
надвнесена договорна лихва. Както е пояснено на стр. 4 от заключението, това се
дължи на по-нисък размер на остатъчна главница към датата на подписване на
споразумението. Този по-нисък размер обаче е при невъзприето от съда, съобразно
гореизложеното, прилагане на БЛП като приравнен на 6-месечен EURIBOR за кредити в евро за времето от
18.12.2008 г. до 04.12.2015 г. Стойността на надвнесената според заключението
договорна лихва е и в резултат на по-ниски вноски (154.95 евро вместо 176.16
евро) за погасяване на главница от 24 441.66 евро вместо 27 555.65
евро.
По така
изложените съображения, осъдителните претенции на ищцата за връщане на
недължимо платени надвзети лихви са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
Претенции
за присъждане на разноски е направила всяка от страните.
На
ищцата се дължат разноски съразмерно на уважената част от исковете – 50 лева
държавна такса и 651.94 лева адвокатски хонорар. Разноски за депозити за
експертизи не се следват, тъй като те са допуснати във връзка с предявените
осъдителни претенции, които са отхвърлени.
Ответникът
е бил представляван от юрисконсулт, като на основание чл. 26а вр. чл. 25, ал. 1
и ал. 2 от Наредба за заплащането на правната помощ, съдът определя по 100 лева
възнаграждение за защита по установителните искове, 540 лева – по иска за
връщане на надвзети договорни лихви за периода 18.12.2008 г. – 04.12.2015 г. в
размер на 12 956.13 евро и 200 лева – по иска за връщане на надвзети
договорни лихви на стойност 612.51 евро за периода 04.12.2015 г. – 22.04.2019
г.
Съразмерно
на отхвърлената част от исковете, на ответника се дължи сумата от 840 лева
юрисконсултско възнаграждение.
По
делото са предявени два главни установителни иска за нищожност, по които е
внесена държавна такса от 50 лева. На основание чл. 77 от ГПК, ищцата дължи да
заплати по сметка на СГС допълнително 50 лева държавна такса.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш
И:
Прогласява за нищожна, по предявен от Б.В.Б., ЕГН **********
срещу „А.Б.Б.“ АД, ЕИК ******иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД
вр. чл. 143, ал. 2, т. 10 от ЗЗП, клаузата на т. 6 от договор за кредит
„Жилище“ от 18.12.2008 г.
Отхвърля предявения от Б.В.Б., ЕГН ********** срещу „А.Б.Б.“
АД, ЕИК ******иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за признаване
за установено, че т. 5.1. от договор за кредит „Жилище“ от 18.12.2008 г. е
нищожен като противоречащ на закона (чл. 143, ал. 2, т. 6, 10 и 12 и чл. 146 от
ЗЗП), евентуално - на добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД).
Отхвърля предявените от Б.В.Б., ЕГН ********** срещу „А.Б.Б.“
АД, ЕИК ******искове с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищцата неоснователно получени договорни лихви на
стойност 12 956.13 евро за периода 18.12.2008 г. – 04.12.2015 г. и 612.51
евро договорни лихви за периода 04.12.2015 г. - 22.04.2019 г.
Оставя без разглеждане предявения от Б.В.Б., ЕГН **********
срещу „А.Б.Б.“ АД, ЕИК ******евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр.
3 от ЗЗД за прогласяване нищожността на т. 6 от договор за кредит „Жилище“ от
18.12.2008 г. като противоречащ на добрите нрави.
Осъжда, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, „А.Б.Б.“ АД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление *** да заплати на Б.В.Б., ЕГН **********,
с адрес *** сумата от 701.94 лева разноски за производството.
Осъжда, на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 от ГПК, Б.В.Б.,
ЕГН **********, с адрес *** да заплати на „А.Б.Б.“ АД, ЕИК ******, със седалище
и адрес на управление *** сумата от 840 лева юрисконсултско възнаграждение.
Осъжда, на основание чл. 77 от ГПК, Б.В.Б., ЕГН **********,
с адрес *** да заплати по сметка на СГС сумата от 50 лева държавна такса.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред
САС в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: