Решение по дело №192/2019 на Окръжен съд - Ловеч

Р Е Ш Е Н И Е    №

 

гр. Ловеч, 07.06.2019 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Ловешкият окръжен съд, в публично заседание на седми май две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА

 

ЧЛЕНОВЕ: ПОЛЯ ДАНКОВА

 

ПЛАМЕН ПЕНОВ

 

при секретаря Христина Х., като разгледа докладваното от съдия Пенов в.гр.д. № 192 по описа на съда за 2019 г. и за да се произнесе, съобрази:

 

Производството е по реда на чл. 258 -273 ГПК.

 

С решение № 2/14.01.2019 г., постановено по гр.д. № 138/2017 г. на РС – Луковит, са отхвърлени предявените от „К.“ ЕООД против *****/ДПБ/ гара К. искове по чл. 240 ЗЗД и по чл. 86 ЗЗД за заплащане на следните суми: 15 744.37 лв. - общ размер на дадени в заем суми по девет договора за заем, сключени в периода 18.08.2014 г. до 20.10.2014 г. и 3 430.58 лв. - общ размер на обезщетение за забавено изпълнение върху всяка от главниците от падежа по всеки един от договорите за заем до датата на подаване на исковата молба (23.03.2017 г.), ведно със законната лихва от върху главницата от подаване на исковата молба. Със същото решение съдът се е произнесъл по отговорността за разноските, осъждайки ищеца да заплати на ответника сумата 2 200 лв. разноски по делото.

Решението е обжалвано с въззивна жалба от „К.“ ЕООД, подадена чрез пълномощника адв. Глория Дотва. В жалбата са направени оплаквания за неправилност на обжалваното решение, свеждащи се до необоснованост и противоречие с материалния закон, като е направено искане за неговата отмяна, за уважаване предявените искове по чл. 240 ЗЗД и по чл. 86 ЗЗД чрез присъждане на претендиране с тях суми и за присъждане на разноските за двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от ДПБ гара К. чрез адв. Ц.Ц. е подаден писмен отговор на въззивната жалба, в който се дава становище неоснователност на оплакванията във въззивната жалба, като се моли тя да се остави без уважение и да се присъдят разноските за въззивната инстанция.

Въззивникът „К.“ ЕООД не взема участие в съдебното заседание.

Въззиваемият ДПБ гара К. взема участие в съдебното заседание чрез процесуалния представител по пълномощие адв. Ц.Ц., който оспорва жалбата, навежда съображения за нейната неоснователност и моли за потвърждаване обжалваното решение и присъждане на разноските по делото за въззивната инстанция.

Ловешкият окръжен съд, след като прецени доводите на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, приема следното:

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, а в атакуваната част и допустимо, поради което настоящият състав следва да обсъди неговата правилност по оплакванията, посочени във въззивната жалба (чл. 269 ГПК).

Първоинстанционното производство е образувано по искове по чл. 240 ЗЗД и по чл. 86 ЗЗД, предявени от „К.“ ЕООД против ДПБ гара К., като заплащането на сумата от 15 744.37 лв. се претендира като общ размер на дадени в заем суми по девет договора за заем, сключени в периода 18.08.2014 г. до 20.10.2014 г., а заплащането на сумата от 3 430.58 лв. – като общ размер на обезщетение за забавено изпълнение върху всяка от главниците от падежа по всеки един от договорите за заем до датата на подаване на исковата молба (23.03.2017 г.).

В срока по чл. 131 ГПК от ответника е постъпил писмен отговор на исковата молба, в който е дадено становище за неоснователност на предявените искове, като от ответника е направено правоизключващо възражение, основано на оспорване твърденията за наличие на договор за заем между страните.

Като обсъди събраните пред първата инстанция доказателства по отделно в тяхната съвкупност и взаимовръзка и като съобрази становищата на страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

Не се спори между страните, че ответникът ДПБ - К. е лечебно заведение за стационарна психиатрична помощ, със статут на юридическо лице на бюджетна издръжка, създадено чрез преобразуване по чл. от ПМС № 227 от 14.10.1994 г. за структурни изменения в системата на здравеопазването.

От отговорите по чл. 176 ГПК на И.Й.Й. - управител на ищеца „К.“ ЕООД се установява, че от 2005 г. дружеството е извършвало стопанска дейност (продажба на храни и напитки) чрез поставен пред входа на ДПБ – К. подвижен павилион. От отговорите се установява, че основната част от клиентите са били пациенти и персонал на лечебното заведение и че пациентите са разполагали с пари, с които плащали в брой цената на закупените артикули. Тази дейност се осъществявала и през 2014 г.

В тази част отговорите на И. И. кореспондират с показанията на свидетелите К.Н., която е била директор на ДПБ К. от март 2001 г. до февруари 2015 г., и на Н. И. - главен счетоводител при ДПБ К. в периода от март 2000 г. до април 2015 г. От техните показания също се установява, че част от пациентите сами си плащали сметките, като са им осигурявани дребни суми от касата, в която се съхранявали техните средства от пенсии или помощи от близки. От показанията на двамата свидетели съдът приема, че от лятото на 2014 г. лечебното заведение било в затруднено финансово положение – липсвало изплащане на средства за стопански цели, не се получавала издръжката от министерството на здравеопазването.

От показанията на свидетеля М.Х., която от 2006 г. е счетоводител, а от 2015 г. главен счетоводител в ДПБ К., и на свидетеля П.Д., която е служител човешки ресурси в ДПБ К., също се установява, че през 2014 г. К.Н. е била директор на ДПБ К., а Н. И. – главен счетоводител, както и че през същата година дружеството ищец осъществявало стопанска дейност (продажба на храни и напитки) чрез поставен пред входа на болницата павилион. От показанията на св. Х. се установява и че през календарната 2015 г. е имало недостиг на парични средства за разплащане с доставчици на услуги и лекарства, който до края на същата година е бил покрит от Министерството на здравеопазването. Недостигът се формирал от по-ранно изразходване на лимита, заложен в бюджета на заведението за съответната част от годината. Установява се също и че ДПБ К. никога не се налагало да взема заеми, вкл. от „К.“ ЕООД, защото като второстепенен разпоредител болницата се издържала от Министерството на здравеопазването, всички по-големи суми към доставчици се плащат безкасово и до края на бюджетната година задълженията на лечебното заведение се погасявали от министерството. От показанията на същата свидетелка се установява, че до края на 2014 г. личните парични средства на пациентите (формирани от пенсии и помощи от близки) се внасяли с приходни касови ордери в касата на болницата и се съхранявали там, както и че се за тяхното разходване се съставяли поименни списъци на пациентите за размера на сумите, които всеки от тях ще ползва за закупуване на стоки от търговския обект на ищеца, единият от които оставал в счетоводството на болницата, а другият се предавал в търговския обект на ищеца, след което се издавали касови ордери на името на съответния пациент.

Показанията на тази свидетелка (М.Х.), преценени при условията на чл. 172 ГПК, с оглед на това, че понастоящем тя е главен счетоводител при ответника, съдът приема за достоверни, тъй като те кореспондират със заключението на приетата от районния съд ССчЕ, което се кредитира от настоящия състав като обективно и обосновано. От заключението се установява, че през процесната 2014 г. в счетоводството на ответника няма писмени договори за заем, съставляващи първичен счетоводен документ, като не са налице и други записвания, индициращи наличие на заеми, предоставени от ищеца. Установява се, че през процесната 2014 г. в болницата не е имало разкрита счетоводна сметка за чуждите средства в съответствие с изискването на чл. 9 от Закона за публичните финанси, като такава е разкрита през месец май 2015 г. Отчитане средствата на пациентите в процесния период е ставало по система, одобрена от директора на болницата, като те се приемали от персонала и касиерката, съставяли се касови приходни ордери и се внасяли в касата, като на името на пациентите се съставяли поименни картони. До 2015 г. парите на пациентите стояли в каса на болницата, не са били осчетоводявани и са им раздавани на ръка срещу издадени разходни касови с ордери. През процесната 2014 г. са съставяни списъци с имената на пациенти и техни лични суми, които са изписвани с разходни касови ордери. Списъците са предоставяни на „К.“ ЕООД, което от своя страна е давало стоки на пациентите и разплащането е ставало периодично от страна на ДПБ. Експертизата констатира, че за процесните суми по исковата молба са налични 9 бр. списъци с имена на пациенти за техни лични средства, които са изписани с разходни касови ордери в периода 19.08.2014 г. - 20.10.2014 г., подробно описани в констативната част на заключението. При направения анализ от експерта на сметка „Касови наличности в лева“ в счетоводството на ответника за периода 01.01.2015 г. - 31.01.2015 г. се установява, че към 31.01.2015 г. касовата наличност при лечебното заведение е била 26571,63 лева, в която сума не се включва процесната сума от 15744,37 лева.

Предаване в заем на сумата 15 744,37 лева от ищеца на ответника не може да се приеме за установено от отговорите на И.Й.Й. - управител на ищеца „К.“ ЕООД. В част от тях (отг. по т. 2) управителят обяснява, че предавал на ответника сумите на части, като те били получавани от касиера на ръка, за което не били издавани никакви документи – нито приходни ордери (от ответника), нито разходни ордери (от ищеца). При липса на такова документиране на паричния поток няма как да се приеме, че сумите са излезли от имуществото на дружеството ищец и са отишли в полза на болницата ответник. Още повече, че от дружеството ищец не се ангажират доказателства, че предаването на сумите е намерило отразяване в неговото счетоводство, в какъвто случай би могло да се приеме, че те са негов актив. Затова без такова записване не може да изгради извод, че дружеството е предало сумите в заем. В тази насока е и отговорът управителя по чл. 176 ГПК (т. 3), в който признава, че парите са негови и ги е дал като техен „собственик“.

Съдът не кредитира показанията на свидетелите К.Н. и Н. И. в останалата им част, относно наличието на уговорки с управителя на дружеството-ищец за получаване от болницата на парични средства от същото дружество. В тази им част показанията са изолирани и не кореспондират с останалите доказателствени средства. Съвпадението им в тази част е единствено с отговорите на И.Й.Й. - управител на ищеца „К.“ ЕООД, но с оглед връзката на сватовство между Й. и св. И., за която свидетелят признава, от тях съдът не приема за установено съществуване на заем между ищеца и ответника и реално предаване на сумите – в брой. Показанията не съвпадат със заключението на счетоводната експертиза, според което в счетоводството на ответника отразени сделка заем или получаване на суми от ищеца на това основание. При отсъствие на такова отразяване не само в счетоводството на ответника, но и в това на ищеца, няма как да се приемат за сигурни и достоверни показанията на свидетелите К.Н. и Н. И., че ищецът е предал на ответника заетата сума.

            В гражданското съдопроизводство е допустимо установяването на правно релевантен факт да стане и чрез косвени доказателства, но пълното доказване ще е проведено само при такова тяхно наличие и брой, при което би се стигнало до изграждане на несъмнен извод за този факт. Такава съвкупност в случая не е налична. От наличието и съвкупната оценка на безспорно установените факти, че ДПБ К. е имала финансови затруднения (в процесната 2014 г. и 2015 г.), че персоналът и пациентите на лечебното заведение са пазарували от павилиона на ищеца, че от личните им средства на пациентите са давани пари за ползване чрез разходни касови ордери за суми в общ размер на 15 744,37 лв., не би могло да се изгради несъмнен извод, че през 2014 г. дружеството ищец дало на ответника ДПБ К. заем в размер на 15 744,37 лв. Изброените косвени доказателства не са достатъчни, защото в разкритата от тях цялостна картина не се открива необходимата безспорна връзка между дадените на пациентите суми в общ размер на 15 744,37 лв., тяхното похарчване в павилиона на ищеца, отчитане на оборот в същия размер и предаването му в заем на ответника. Отделно от това, в нито едно от доказателствените средства за косвените доказателства не се съдържа изявление от директора на болницата или друг неин служител, което съдът би могъл да прецени с оглед на всички останали обстоятелства по делото (чл. 175 ГПК). Напротив, установява се от счетоводството на ответника, че не съществува записване на първичен или на вторичен документ, индициращ заем. Такова счетоводно отразяване липсва при дружеството ищец, което се признава от неговия управител, поради което няма как да се приеме, че то е предало в заем на ответника суми в общ размер на 15 744,37 лв. и че ответникът е водил нередовно счетоводство.

При така установените факти настоящата инстанция прави следните правни изводи:

Предявените искове по чл. 240 ЗЗД и по чл. 86 ЗЗД са неоснователни. По делото не се установи двата елемента от фактическия състав на заемното правоотношение – постигнато между страните съгласие, по силата на което ищецът поел задължение да предаде на ответника в заем определена сума пари и предаване на същата сума (чл. 240 ЗЗД). В случая от ищеца не се доказва такова съгласие и предаване на която и да било от деветте суми по общия претендиран размер от 15 744.37 лв. Ако дружеството ищец бе дало в заем на ответника претендираните суми, то би следвало да си обезпечи доказване както на постигнато съглашение за даване в заем на парични суми, така и на получаване от ответника на заетите суми. Такива доказателства (преки или косвени) липсват. При липса на договор за заем между страните, срещу ответника не е възникнало задължение за връщане на заета сума (чл. 240, ал. 1 ЗЗД). Той не дължи на ищеца и заплащане на обезщетение за забавено изпълнение по чл. 86 ЗЗД, с оглед акцесорния характер на същото вземане.

След като ищецът не е провел пълно доказване на съществуващи валидни договори за заем с ответника, исковете за заплащане на 15 744.37 лв. (общ размер на дадени в заем суми) и на сумата от 3 430.58 лв. (общ размер на обезщетение за забавено изпълнение) се явяват неоснователни и следва да се отхвърлят.

Оплакванията във въззивната жалба за необоснованост и за неправилно приложение на материалния закон са неоснователни. Районният съд е уважил доказателствените искания на ищеца и е обсъдил всички събрани по делото доказателствени средства. При направеното обсъждане достигнал до единствения възможен и законосъобразен извод – за недоказаност на договори за заем между ищеца и ответника. Изводът на районния съд за липса на заемно правоотношение между страните е изграден на разбирането за реалния характер на договора за заем за потребление и е основан на конкретното фактическо положение, при което не се установява предаване в заем от ищеца на ответника на сумата от 15 744.37 лв.

Неоснователно е оплакването във въззивната жалба за неправилност на съдебното решение, доколкото отричане съществуването на заемното правоотношение се основавало на нередовно водено от ответника счетоводство. В изводите по установяване на фактите настоящата инстанция постави акцент и върху признатото от управителя на ищеца обстоятелство, че за предаване на оборотите от павилиона не са издавани приходни и разходни касови ордери и те не са осчетоводявани от дружеството ищец. Такова обяснение не се приема от съда, защото то не съответства на установените от Закона за счетоводството задължения към ищеца, в качеството му на търговец да осъществява счетоводно записване на стопанските операции, каквато е и заемът (чл. 2, вр. чл. 1, ал. 2 ЗСч), въз основа на тяхната документална обоснованост (чл. 4, ал. 2 ЗСч) и в съответствие с основните счетоводни принципи по чл. 4, ал. 1 ЗСч. Не може да бъде споделено и разбирането на въззивника, според което от косвения факт за съвпадане по размер на оборота от павилиона с отразените в касата при ответника суми. Такава касова наличност при ответника на сумата от 15 744.37 лв. не се установява. В ДПБ К. са налични разходни касови ордери за предадени на пациентите суми в този размер и поименни списъци за направени покупки, което индицира единствено съществуване на оборот при ищеца в същия размер, но не и предаването му на лечебното заведение в заем. В изводите по установяване на фактите настоящата инстанция изложи съображения защо установените косвени доказателства не са достатъчни за изграждане на несъмнен извод, че дружеството ищец е предало в заем на ответника сумата от 15 744.37 лв., както и защо вземането на заеми от ответника е изключено – касае се за юридическо лице на бюджетна издръжка, чиито задължения към доставчици, вкл. неудовлетворените на падежа, се погасяват от предвидените в бюджета на Министерството на здравеопазването средства. Така е преодолян и недостигът на средства през 2015 г.

Предвид гореизложеното, въззивната жалба се явява неоснователна по посочените в нея оплаквания (чл. 269 ГПК), а решението на първоинстанционния съд е правилно и следва да бъде потвърдено, доколкото направените от настоящия състав изводи по основателността на предявения иск съвпадат с крайните такива на районния съд.

С оглед неоснователност на въззивната жалба на въззивника не следва да се присъждат разноски за настоящата инстанция. Такива следва да се присъдят в полза на въззиваемия, които са доказани до размер на 1800 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.

Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 2/14.01.2019 г., постановено по гр.д. № 138/2017 г. на РС – Луковит.

ОСЪЖДА основание чл. 78, ал. 3 ГПК „К.“ ЕООД, с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. Л., ул. „**** № *** да заплати на *****гара К., БУЛСТАД *****, със седалище и адрес на управление: с. К., Община Л., ул. „****” № *** сумата 1800 лева, представляваща съдебно-деловодни разноски във въззивното производство.

            Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

2.