Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 238
гр. Р., 8.07.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Окръжен съд Р., Гражданска
колегия, в публичното заседание на тридесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАТАЛИЯ ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АГЛИКА ГАВРАИЛОВА
АНТОАНЕТА АТАНАСОВА
при секретаря Димана Стоянова като разгледа докладваното от съдия Атанасова в. гр. д. № 280 по описа за 2020 година, за да
се произнесе, съобрази следното:
Производството
е по реда на чл. 258 ГПК.
Постъпила
е въззивна жалба от Р.З.П. *** чрез адв. М.К. *** против решение № 1941/21.11.2019 г.,
постановено по гр. д. № 2696/2019 г. на Р.нския
районен съд, с което е прието за установено в отношенията между страните, че собственици
на недвижим имот, находящ се в гр. С., по ул. „А.С.“ **, представляващ дворно място с площ 666 кв.м. - поземлен имот № **** в кв.30 по плана на
гр.С., общ.В., обл.Р., за който
е образуван УПИ ХII, ведно
с построените в него: жилищна сграда със застроена площ
252 кв.м., втора жилищна сграда с площ 45 кв.м., гараж с площ 25 кв.м. и второстепенна
постройка с площ 42 кв.м. са Р.Т.П. с права 9/12 ид. ч. и П.З.П. с права 1/12 ид. част и е отменен на основание чл. 537, ал.2 ГПК нотариален
акт за собственост
на недвижим имот придобит по
давност, № 89, т. III, н. д. № 264/10.04.2017 г. по
описа на нотариус А.Ф.по отношение на 10/12 ид.части от правото
на собственост върху същия недвижим
имот. Твърди, че решението е
неправилно,
необосновано, незаконосъобразно, постановено при непълнота на доказателствата и
при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Претендира се, че
районният съд не е съобразил всички свидетелски показания, както и всички
представени по делото писмени доказателства и не е изложил мотиви защо дава
вяра на едни показания, а не приема другите за достоверни. Иска отмяна на решението
и постановяване на ново, с което предявените срещу него искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски пред двете
инстанции.
Въззиваемите страни Р.Т.П.
и П.З.П., и двамата чрез адв. Е.С. *** оспорват основателността на жалбата по
съображенията, изложени в отговора по чл. 263 ГПК. Искат решението да бъде
потвърдено като правилно. Претендират разноски пред въззивната инстанция.
Въззивната
жалба е подадена от процесуално легитимирано лице в законоустановения срок и
срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е допустима.
Пред първоинстанционния
съд е предявен иск с правно основание
чл. 124, ал.
1 ГПК за установяване
по отношение на ответника Р.З.П. правото на собственост
на Р.Т.П. и П.З.П., съответно
върху 9/12 ид. части и 1/12 ид.част дворно място с площ 666 кв.м. - поземлен
имот № **** в кв.30 по плана на гр.С.,
общ.В., обл.Р., ведно с построените в него
сгради, както и иск по чл. 537, ал.2 ГПК за отмяна на нотариален акт за собственост на недвижим имот
придобит по давност, № 89, т.III, н.д.№ 264/10.04.2017 г. по описа на нотариус
А.Ф.по отношение на 10/12 ид.части от правото на
собственост върху същия недвижим имот.
За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд след анализ на
събраните по делото гласни доказателства е приел за установено, че процесният имот в гр.
С. е закупен като
празно дворно място от ищцата
и съпруга й П.З.П. през
1976-1978 г. Приблизително по същото
време са построени в него жилищната сграда и останалите постройки в имота.
Доколкото не са ангажирани никакви доказателства от ответника в подкрепа на
тезата му, че имотът е бил само собственост на баща му З.П.З. и при съобразяване и на обстоятелството, че към 1977
г. същият е бил едва на 22 години и току-що започнал работа, съдът достигнал до извода, че спорният
имот до смъртта
на П.З.П. през 1993 г. /погрешно посочена в мотивите като 2003 г./ е придобит по давност
в режим на съпружеска имуществена общност между него
и съпругата му – ищцата Р.П.. След смъртта му, неговите наследници по закон са придобили
съответно ¾ ид.части за ищцата - преживялата му съпруга и ¼ ид.части за сина му
З.П.З. от имота. Отново съобразно правилата на наследяването, след смъртта на
последния през 2016 г., притежаваната от
него идеална част е наследена от преживялата му съпруга Д.З.и
синовете му П.П. - ищец и Р.П. -
ответник
при равни права – по 1/12 ид.част.
От съвкупната преценка на доказателствения материал
съдът приел още, че по делото е установено по безспорен начин, че до смъртта си
през 2016 г. бащата на ответника и на втория ищец е живял
в процесния имот
заедно с майка си – първата ищца, съпругата си и ответника като в имота последните
трима продължават да живеят и понастоящем. Вторият ищец посещавал бащината си
къща до 2014 г., когато се скарал с брат си и родителите си. В процесния имот
са извършвани ремонти и подобрения през 2010 г. от З.З.
с помощна на синовете и съпругата му като ищцата също е участвала финансово в
тях.
Въз основа на така
установеното, от правна страна първоинстанционният
съд е приел за
недоказано твърдението на ответника, че до
смъртта на баща си и след
това той е станал владелец на идеалните части
първоначално на баба си и баща
си, а след това и на придобитите
такива от своите майка и брат. Приел е за
недоказано по делото установено еднолично от негова страна владение върху
имота, както и че по никакъв начин ответникът до м. 11.2018 г. не е демонстрирал
спрямо ищците, че е владелец на техните идеални части, доколкото ищцата
продължава да живее в имота, а брат му е посещавал бащината си къща до 2014 г.
Въззивният
съд, упражнявайки правомощията си по чл.269 ГПК, намира, че решение №
1941/21.11.2019 г., постановено по гр. д. № 2696/2019 г. на Р.нския районен съд е валидно и допустимо.
При
извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че въззивната жалба е неоснователна.
Въззивният съд
счита, че формираната и изложена в мотивите на решението
от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща със събрания доказателствен
материал, поради което и на основание
чл. 272 ГПК препраща към
нея.
При така установеното от фактическа
страна, съдът прави следните правни изводи:
Правилно районният съд е приел, че процесният
имот е закупен от ищцата и нейния съпруг в периода 1976 – 1978 г. В този смисъл
са показанията на свидетелката И.П., която е живяла в същото населено място по
това време. Показанията й следва да бъдат ценени изцяло, доколкото са логически
свързани, незаинтересовани от изхода на делото и възпроизвеждащи преки нейни
възприятия. Относно построяването на сградите в имота еднопосочни са
показанията на св. И.П.и св. Л. А., че това се е случило до 1978 г. Правилен е
изводът на съда, че недоказано остава по делото възражението на ответника, че
имотът е бил придобит и сградите построени от баща му. Доколкото относно този
факт не са ангажирани никакви писмени доказателства, правилно първоинстанционният
съд е приел въз основа на свидетелските показания на св. И.П.и св. Н.О.-П.които
макар и ценени през призмата на чл. 172 ГПК и дадени от непряк очевидец на
събитията са логически свързани и се подкрепят от показанията на св. П., поради
което следва да бъдат кредитирани/, че сградите са построени от ищцата и
починалия й съпруг. Обратното не следва от показанията на св. Л.А., доколкото
същата изрично уточнява, че след като е заживяла в гр. С. през 1978 – 1979 г. сградите
вече са били построени, т. е. няма как да има преки впечатления за времето на
закупуването на имота и застрояването му. Същата дава показания за свои
непосредствени възприятия само относно извършвани подобрения в имота от страна
на семейството на З.З.. Бащата на ответника към 1976-1978
е бил на около 21-23 години и предвид отбиване на военна служба преди това
очевидно не е разполагал със средства нито да купи имота, нито да построи
сградите в него. Изведеният от районния съд извод е житейски и доказателствено
обоснован. Не са ангажирани надлежни доказателства и за валидно учредено право
на строеж в негова полза върху имота. Релевираните пред настоящата инстанция
писмени доказателства не са приети, доколкото с тях ответникът въвежда нови
твърдения досежно правото на собственост върху имота. Това негово право е
преклудирано, тъй като не е заявено в срока по чл. 131 ГПК. В този срок същият
изрично е заявил, че правото на собственост върху имота е било придобито само
от баща му, позовал се е на придобиване по давност на имота от негова страна –
така е издаден и нотариалният акт, с който същият се легитимира /не по давност
и наследяване/, а с въззивната жалба развива доводи за придобито право на
собственост върху имота от баба му и дядо му, респ. от майка му и баща му в режим на СИО. Не може да бъде споделено
становището на процесуалния представител на въззивника, изразено в постъпилите
по делото писмени бележки, тъй като в отговора на исковата молба доверителят му
изрично заявява, че е владял необезпокоявано и е облагородявал имота повече от
10 години преди съставяне на акта с намерението на собственик.
Липсва спор между страните, че ищцата от
построяването на сградите в имота и към настоящия момент живее в него. Не е
спорно и обстоятелството, че там е живял и починалият й съпруг до смъртта си
през 1993 г. Не са ангажирани никакви доказателства упражняваната от тях
фактическа власт върху имота да е била смущавана, прекъсвана, оспорвана от
някого. При това положение правилно районният съд, съобразявайки установеното от
съвкупната преценка на свидетелските показания постоянно, непрекъснато, явно
и спокойно владение, продължило повече от 10 години, е приел, че имотът е придобит от ищцата и съпруга й по
давностно владение в режим на съпружеска имуществена общност. След смъртта на
дядото на ответника през 1993 г. неговата идеална част е преминала по правилата
на наследяването към неговата съпруга и синът му З.З.,
а след смъртта на последния през 2016 г. – съответната му идеална част е
придобита по наследяване от съпругата му и двете им деца- вторият ищец и
ответника.
Правилно първоинстанционният съд е приел за
недоказано въведеното от ответника възражение, че е придобил имота въз основа
на упражнявано от него давностно владение в периода 10.04.2007 г. – 10.04.2017 г.
Владението, като фактическо състояние е несмущавано, непрекъснато, явно и несъмнително упражняване съдържанието на вещно право,
в случая това на собственост, през определен период от време,
в случая 10 години, тъй като ответникът твърди да е обикновен владелец - чл. 79, ал.1 от ЗС, което състояние
включва обективен елемент - фактическа власт /corpu / и субективен - намерение за своене на
вещта /аnimus/ - чл. 68, ал.1 от ЗС.
Според презумпцията, установена в разпоредбата на чл. 69 от ЗС, владелецът държи вещта като своя,
докато не се докаже, че
я държи за другиго.
Кумулативното установяване на горепосочените елементи от фактическия
състав на разпоредбата на чл. 79, ал.1 ЗС в настоящия случай
е било в тежест на ответника
по делото при условията на
пълно и главно доказване - чл. 154, ал.1 ГПК. Въззивният
съд приема, че по делото
не е било проведено успешно доказване, поради следните съображения:
Безспорно ответникът е живял в процесния имот
със своите прародители, родители и понастоящем със своето семейството още от
раждането си. Това обаче не го прави владелец на имота, доколкото не е имал собствено вещно право върху него,
съответно не е имал основание да упражнява владение.
Установената от него фактическа
власт върху процесния имот до 24.12.2016 г.
/смъртта на баща му/ не е владение, а търпими действия, извършвани от него по силата на близките
родствени отношения със собствениците на имота – неговите
прародители и впоследствие баща му. Поради това презумпцията
на чл. 69 ЗС не намира приложение
в случая. Трансформирането на търпимите действия във владение за
себе си е следвало да бъде
изразено в изрични недвусмислени действия от страна на
Р.З. и демонстрирано изрично пред собствениците на имота – баба му и баща му до неговата смърт през
2016 г., за
да могат те да се защитят. То
трябва да се противопостави на собствениците като в исковия процес следва да бъде установено, че противопоставянето е достигнало до знанието им. Промяната
в намерението не може
да се предполага, не трябва да остане скрита,
тя трябва да намери външна
изява в предприемане на конкретни действия,
които да показват несъмнено, че ответникът отрича техните права върху имота
и го държи само за себе
си. В конкретния случай намерението на ответника да придобие по давност процесния имот се установява единствено от факта на съставяне на констативния нотариален акт. Липсват каквито и да било свидетелски показания и
писмени доказателства в подкрепа на релевираното от него възражение за
придобиване по давност на имота. Приложените от ответника писмени доказателства
сочат единствено, че след смъртта
на наследодателя П.П. всички партиди на имота в Община
В., в „Енерго-Про Продажби“
и „В и К“ са водени на името на
баща му З.З., в това число и за
периода, през който ответникът твърди, че е упражнявал еднолично фактическа
власт върху имота с намерение да го свои. Твърденията на ответника за
извършвани подобрения от него в имота не са подкрепени с доказателства,
доколкото приложените писмени такива за закупени строителни материали
и стоки през 2010 и 2011 г.
не установяват нито, че са закупени от него, нито пък че са вложени в процесния
имот. Свидетелските показания на св. Л.А., установяващи негово участие в
извършването на ремонти по имота след 2000 г. – смяна на теракот в кухнята,
банята, тоалетната, коридора по никакъв начин не доказват установена от негова
страна фактическа власт върху имота.
Едва
след смъртта на баща му З.З., след
който момент притежаваната от него идеална част по наследство е преминала върху
ответника, майка му и брат му по правилата на наследяването, върху нея е установено съвладение
от наследниците като
Р.З. е станал владелец на своята идеална
част и заедно с майка си - държател
на идеалната част на брат
си, който не е живеел в имота. По делото няма данни през
този период /от
24.12.2016 г. до 10.04.2017 г./ владението на ищеца П.З.П. да е било отблъснато по смисъла
на ТР № 1/2012 г. на
ОСГК на ВКС. Обикновеното
неползване на имота не води до изгубване на правото на собственост, както погрешно счита ответника. Неупражняването на фактическа власт върху съсобствения имот само по себе си не представлява отказ от права.
При така изложеното и констатираната и от
настоящия състав липса на обективния и субективния елемент на владението за
период повече от десет години
преди снабдяване на ответника с констативен нотариален акт през 2017 година
обосновават извод, че той не
е придобил пълната собственост върху процесния имот на правно основание придобивна давност, а е станал
притежател
на правото на собственост само на 1/12 ид.част, придобита на правно основание
наследяване след смъртта на баща му.
Като последица от уважаване на
положителния установителен иск, правилно е приета за основателна и претенцията по чл. 537, ал. 2 ГПК - за
отмяна на нотариалния акт, с който ответникът е признат за изключителен собственик процесния
имот и същият
е отменен в частта му относно 10/12 идеални части, тъй като
е издаден при липса на доказано
необезпокоявано давностно владение.
Обжалваното
решение е правилно и следва да се потвърди.
С оглед изхода от спора,
отправеното искане и представените доказателства,
в полза на въззиваемите следва да бъдат присъдени разноски за
настоящата инстанция в размер на 400,00 лева за заплатено адвокатско
възнаграждение.
Мотивиран така, Р.нският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1941/21.11.2019 г.,
постановено по гр. д. № 2696/2019 г. на Р.нския
районен съд.
ОСЪЖДА
Р.З.П.,
с ЕГН ********** ***, да заплати
на Р.Т.П., ЕГН ********** *** **и П.З.П., ЕГН ********** *** сумата от 400,00 лв. разноски
за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: