Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 20.11.2019 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б
въззивен състав, в публично
съдебно заседание на петнадесети октомври през
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №3959 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 15.01.2018 год.,
постановено по гр.дело №58146/2016 год. по описа на СРС, ГО, 150 с-в, е признато
за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „К.-2007“ ООД
срещу „Г.-**“ ЕООД искове, че ответникът дължи на ищеца сумата от 16 454.85 лв. – възнаграждение по
договор за изработка и доставка на алуминиеви капачки, във връзка с който са
били издадени данъчни фактури №10000000262 от 12.06.2012 год., №10000000345
от 24.07.2012 год., №10000000393 от 16.08.2012
год., №10000000459 от 18.09.2012год., №10000000494 от 01.10.2012 год., №10000000510
от 09.10.2012 год., №********** от 29.10.2013 год., №20000000596 от 03.10.2014
год. и №10000000324 от 16.07.2012 год. и сумата от 4 512.94 лв. – обезщетение за забава в размер на законната
лихва 18.07.2013 год. до 18.07.2016 год., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №39992/2016 год. по описа на СРС, ГО,
150 с-в – 19.07.2016 год. до окончателното й изплащане, като искът за
главницата е отхвърлен като неоснователен в останалата му част до пълния
предявен размер от 17 698.85 лв. и ответникът е осъден да заплати на ищеца
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 2 496.15
лв., както и направените разноски в заповедното производство в размер на
1 835.32 лв., а ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл.
78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 8.40 лв.
Срещу решението в частта му, в
която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл.
259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „Г.-**“ ЕООД. Жалбоподателят
поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че между страните е
имало трайни търговски отношения при условията на договор за изработка на
алуминиеви капачки. По делото не била представена нито една заявка от ответника
с предмет алуминиеви капачки с посочен брой, размери и други специфики. Нямало
подписани от страните стокови разписки, удостоверяващи предаването на стоката,
както и приемо-предавателни протоколи. Следователно фактурите не
удостоверявали, че описаната в тях стока е предадена на получателя. Част от представените
от ищеца фактури – 5 бр., не били подписани от управителя на ответното
дружество. Ищецът не бил установил, че подписът в графа „получател“ е на
служител на ответника. Заключението на вещото лице по изслушаната
съдебно-счетоводна експертиза не установявало, че стоките са били заприходени в
счетоводството на ответника. Не следвало да се кредитират показанията на
свидетеля С.С., тъй като в тях нямало информация кои точно лица са подписали
фактурите от името на ответника. В този смисъл ответникът не дължал
претендираната главница, а поради това и лихва за забава. Ето защо моли
решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете –
отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата „К.-2007“
ЕООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му
част. Поддържа, че процесните фактури били издаване през различен интервал от
време в продължение на две години. От заключението по съдебно-счетоводната
експертиза се установявало, че всички процесни фактури били включени в дневника
за покупки на ответника, като за тях бил начислен дължимия данък добавена
стойност и бил ползван данъчен кредит. Доказано било, че част от фактурите били
подписани от управителя на ответното дружество, като следвало да бъдат ценени и
събраните гласни доказателства. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
С определение на СРС по
посоченото дело от 28.06.2018 год. е оставено без уважение искането по чл. 248 ГПК на ищеца „К.-2007“ ООД за изменение на първоинстанционното решение в частта
му за разноските.
С определение на СРС от
15.01.2019 год. на основание чл. 248 ГПК първоинстанционното решение е изменено
в частта за разноските, като ищецът „К.-2007“ ООД е осъден да заплати на
ответника „Г.-**“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК допълнително и сумата от
264.91 лв., представляваща разноски за исковото производство /за възнаграждение
за един адвокат/.
Срещу горепосочените определения
са подадени в законоустановения срок частни жалби от ищеца „К.-2007“ ООД, в
които са изложени идентичните оплаквания, че СРС бил допуснал изменение на
предявените искове по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК, а впоследствие те били изцяло
уважени, поради което ищецът имал право на пълния размер на направените
разноски.
Ответникът по частните жалби „Г.-**“
ЕООД не изразява становища по тях.
По отношение на въззивната жалба:
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема
следното:
Предявени са за разглеждане по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 266, ал. 1 вр. с чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Решението е и правилно, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо
от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави
и следното:
Договорът за
изработка, чиято регламентация се
съдържа в разпоредбите на чл. 258 – чл. 269 ЗЗД, не е
формален и писмената
му форма не е условие за неговата действителност. Сключването на договора може да бъде установено с всички допустими от ГПК доказателствени
средства.
Съгласно чл. 266, ал. 1, изр. 1 ЗЗД
изискуемостта на вземането на изпълнителя за възнаграждение е обусловено от приемане
на работата от възложителя /чл. 264, ал. 1 ЗЗД/. Приемането на извършената
работа обхваща два момента: 1/ фактическото получаване на конкретно
изработеното от поръчващия и 2/ признанието, че изработеното съответства на
поръчаното. Законът
не съдържа формални изисквания за начина на приемането, поради което
доказването на такова може да бъде извършено с всички допустими от ГПК
доказателствени средства.
Спорните между страните въпроси по
същество във въззивното производство са свързани с наличието на твърдяното
облигационно правоотношение и с това дали ищецът е изпълнил задълженията си,
тъй като част от представените по делото данъчни фактури /5 бр./ не са
подписани от лице с представителна власт за ответника.
В случаите, когато страните са
оформили договора за изработка чрез съставена за целта фактура, последната
съставлява доказателство за сключването на договора и за породените от него
права и задължения, но не е условие за действителността му. Отсъствието на
изискуеми от Закона за счетоводството /ЗСч./ реквизити във фактурата само по
себе си не е основание за отричане на правоотношението, тъй като поради
неформалния характер на изработката преценката за сключване на договора не
следва да бъде ограничавана само до съдържанието на фактурата, а следва да бъде
направена с оглед на всички доказателства по делото, в т.ч. и на тези относно
предприети от страните действия по изпълнение на договора /предаването и
приемането на извършената работа или плащане на възнаграждението/, които при
определени предпоставки могат да се разглеждат като признания за съществуването
на облигационната връзка.
Вписването на фактурата в
дневниците за продажби и покупки на възложителя и изпълнителя, отразяването на нейната
стойност в справките-декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит във
връзка с нея са обстоятелства, релевантни за възникване на правоотношението по
договор за изработка, по повод на което тя е съставена. Следователно дори
фактурата да не съдържа всички предвидени в ЗСч. реквизити и да е оспорена в
процеса, съдът е длъжен да прецени доказателственото и значение за
удостоверените в нея факти заедно с всички останали доказателства по делото,
включително с извънсъдебното признание на оспорващата страна, за каквото следва
да се счита и превеждането на дължимия във връзка с изработката ДДС от възложителя
по сметка на изпълнителя.
В разглеждания случай въз основа
на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на
чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, се установява, че всички процесни данъчни
фактури били отразени в счетоводствата и на двете дружества, като били заведени
в дневниците за продажби на ответника за съответния месец – с изключение на
фактурата, издадена на 29.10.2013 год., която било включена в дневника за
продажби и бил начислен съответния ДДС
приз м.януари 2014 год.; бил начислен съответния данък добавена стойност и от
страна на ответника бил ползван данъчен кредит в размер на 2 949.81 лв. На
13.05.2013 год. ответникът осъществил плащане по фактура №10000000262 от 12.06.2012 год.
в размер на 1 244 лв., като остатъкът по същата възлизал на 2 500 лв.
Дължимата сума по процесните фактури възлизала общо на 16 454.85 лв., а
обезщетението за забава в размер на законната лихва за периода от датата на
издаване на всяка от данъчните фактури до датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 19.07.2016 год. – на
4 762.78 лв.
От заключението на вещото лице по
допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-почеркова
експертиза, което следва да бъде ценено /чл. 202 ГПК/, е видно, че подписите в
графа „получател“ в данъчни фактури №10000000262 от 12.06.2012 год., №10000000393 от 16.08.2012 год. и №********** от
29.10.2013 год. са положени от Н.Г.П./управител на ответното дружество/, а
подписите в същата графа в останалите 5 процесни фактури не са положени от
него.
От показанията на разпитания по
искане на ищеца свидетел Н.С.С., които правилно са били кредитирани от първоинстанционния
съд като ясни, убедителни и кореспондиращи с останалия доказателствен материал,
се установява, че практиката между двете дружества била да се подписва фактура
веднага след получаване на стоката, като не винаги фактурата се подписвала лично
от управителя на ответника – в повечето случаи се подписвала от материално
отговорно лице.
В писмения отговор ответникът е изложил
твърдението, че представените по делото фактури не са били подписани от негов
представител, което по своето правно естество представлява възражение за
неприложимостта на презумпцията, установено в разпоредбата на чл. 301 ТЗ. Настоящият съдебен състав приема, че това възражение е неоснователно. На първо място, доказано е по делото въз основа на събраните доказателства, че три от процесните фактури са
били подписани от управителя на ответното дружество. На
второ място,
дори и останалата част от данъчните фактури да не са били подписани от
представител на ответното дружество, тяхното осчетоводяването, включването в дневниците
за продажби и ползването на данъчен
кредит представлява потвърждаване по смисъла на чл. 301 ТЗ на извършените
действия, което съответно е било
осъществено повече от две години преди образуване на заповедното производство. Нещо повече ответното
дружество е осъществило плащане на част
от задължението си по една от фактурите, а именно по фактура №10000000262 от 12.06.2012
год.
Условие за дължимост на възнаграждението по договора за изработка, каквито са процесните, е работата
да бъде приета от поръчващия – чл. 266, ал. 1 ЗЗД. Законът не съдържа формални
изисквания за начина на приемането, поради което доказването на такова може да
бъде извършено с всички допустими от ГПК доказателствени средства. Доколкото,
както вече бе посочено, част от процесните
фактури са били подписани от представител на ответника, а всички те
са били и осчетоводени от него, то настоящият съдебен
състав счита, че тези обстоятелства са равнозначни на признаване на задълженията, включително и на факта на приемане на извършената работа, независимо от това, че не е подписан двустранен приемо-предавателен
протокол за извършени работи и не са ангажирани стокови разписки /виж например
Решение № 138 от 17.10.2011 г. на ВКС по т. д. № 728/2010
г., II т. о., ТК/.
Ето защо въззивният съд приема, че ищецът е предоставил,
а ответникът е приел работата, за която са издадени процесните фактури, поради
което дължи и заплащането на нейната стойност. Релевираните главни претенции се
явяват основателни в размер на 16 454.85 лв., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №39992/2016 год. по описа на СРС, ГО,
150 с-в, до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Доколкото
ищецът се легитимира като кредитор на процесните главни вземания в размер на 16 454.85
лв. и при липсата на самостоятелно оплакване във въззивната жалба по отношение
на предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК акцесорните искове, СГС приема, че
същите са установени в своето основание за исковите периоди и законосъобразно
са били уважени от първоинстанционния съд в размера от 4 512.94
лв. /за който е издадена и заповедта
за изпълнение по чл. 410 ГПК/.
Изводите на въззивния съд съвпадат с
изводите на първоинстанционния съд. Ето защо въззивната жалба следва да се
остави без уважение, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено в
обжалваната му част, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора
жалбоподателят няма право на разноски.
Ответникът по жалбата /ищецът/ не
претендира разноски, поради което съдът не дължи произнасяне по реда на чл. 78,
ал. 1 ГПК.
По отношение на частната жалба срещу определението на СРС от 28.06.2018
год.:
Частната жалба е подадена от надлежна
страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в законоустановения срок,
поради което се явява процесуално допустима.
Въззивният съд, като разгледа същата
по същество, намира следното:
С първоинстанционното решение в
тежест на ответника са били възложени съразмерно на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените от ищеца разноски за исковото производство в размер на 2 496.15 лв., както и
направените разноски в заповедното производство в размер на 1 835.32 лв.
Съобщението за
така постановеното решение на СРС, ведно със служебно изготвен препис от
същото, са били надлежно връчени на ищеца „К.-2007“ ООД на 26.01.2018 год. На
01.02.2018 год. същият е подал молба, в която е посочил, че е направил искане
за изменение на размерите на предявените искове по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК
/съответно намаляване на размера на главните искове от 17 698.85 лв. на
16 454.85 лв. и увеличаване на размера на акцесорните искове от
4 512.94 лв. на 4 762.78 лв./, което е било уважено, като е поискал
първоинстанционният съд да направи съответните „корекции в мотивите и
диспозитива на съдебния акт“, а именно да уважи изцяло предявените искове. Тези
искания, които намират своето правно основание съответно в чл. 247 ГПК – по
отношение на исковете за главници и в чл. 250 ГПК – по отношение на акцесорните
претенции, са били оставени без уважение от СРС с решение от 04.04.2018 год.,
за което е посочено, че е постановено по реда на чл. 247 ГПК /дадената от СРС
квалификация на исканията не обвързва въззивния съд/. Този съдебен акт е бил надлежно
съобщен на ищеца на 12.04.2018 год., не е бил обжалван от него и е влязъл в
сила.
На 13.04.2018
год. ищецът „К.-2007“ ООД е подал молба, съдържаща искане по чл. 248, ал. 1 ГПК
за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските.
За да постанови
обжалваното определение, СРС е приел, че молбата е допустима, но се явява
неоснователна, тъй като компенсацията на разноски е осъществена по правилото за
съразмерност по чл. 78, ал. 1 ГПК, предвид изхода от спора.
Определението е
недопустимо.
Съгласно
нормата на чл. 248, ал. 1 ГПК, съдът по искане на страните може да допълни или
измени постановеното решение в частта му за разноските, като искането в тази
насока следва да бъде направено, както следва – в срока за обжалване, а ако решението
е необжалваемо – в едномесечен срок от постановяването му.
В разглеждания
случай едномесечният срок за обжалване на първоинстанционото решение е започнал
да тече на 26.01.2018 год. и съобразно правилото на чл. 60, ал. 3 ГПК е изтекъл на 26.02.2018 год. /присъствен
ден/. Ищецът е релевирал искането по чл. 248, ал. 1 ГПК на 13.04.2018 год.,
т.е. след изтичането на предвидения в посочената разпоредба срок за пререшаване
на въпроса за отговорността за разноски, който срок по своя характер е
преклузивен, доколкото охранява стабилитета на
съдебните актове /виж и задължителните разяснения, дадени в т. 14 на
Тълкувателно решение № 6/2012 год. по тълк.дело № 6/2012 год. на ОСГТК на ВКС/.
Действително произнасянето от СРС по
исканията на ищеца в молбата му от 01.02.2018 год. – за поправка на очевидна фактическа
грешка по чл. 247 ГПК и за допълване по чл. 250 ГПК би могло да е обуславящо за
разрешаването на въпроса за отговорността за разноските. Същевременно решението за поправка на очевидна фактическа грешка
подлежи на обжалване по реда, по който се обжалва поправеното решение – чл. 247,
ал. 4 ГПК. След като влезе в сила, то образува с поправеното решение едно цяло.
Това обаче не означава, че срокът за обжалване на поправеното решение
/основното решение/ започва да тече от решението за неговата поправка, респективно
– от решението, с което се отказва неговата поправка. Поправеното решение важи
с поправеното съдържание от деня, когато е било постановено, а не от деня на
поправката. Последната само премахва несъответствието между волята на съда и
нейния външен израз. На още по силно основание решението, по отношение на което
е отказана поправка, важи от деня, в който е постановено. Затова с връчването
на препис от постановеното основно първоинстанционно решение започва да тече и
едномесечния срок за релевиране на искането по чл. 248, ал. 1 ГПК.
Допълнителното решение подлежи на
обжалване по общия ред – чл. 250, ал. 3 ГПК. Само в хипотеза на непълно решение
/което не обхваща целия спорен предмет и делото относно неразрешената част
продължава да е висящо/, респ. постановяването на допълнително решение, което
се наслагва наред с първоначалното решение и заедно с него дава пълен отговор
на правния спор, искането по чл. 248,
ал. 1 ГПК следва да бъде отправено в срока за обжалване на решението по чл. 250 ГПК, ако съдът е пропуснал да се произнесе по отговорността за разноските или присъдените
разноски не съответстват на действително дължимите /във връзка с допълнително
разрешената част от спора/. Настоящият случай очевидно не е такъв.
При това положение въззивният съд
приема, че обжалваното определение е недопустимо, а молбата на ищеца по чл. 248 ГПК следва да бъде оставена без разглеждане.
По отношение на частната жалба срещу определението на СРС от 15.01.2019
год.:
Частната жалба е подадена от
надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в законоустановения
срок, поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, частната
жалба е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.
С първоинстанционното решение в
тежест на ищеца са били възложени на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените от
ответника разноски за исковото производство за възнаграждение за вещо лице в
размер на 8.40 лв.
Съобщението за
така постановеното решение на СРС, ведно със служебно изготвен препис от
същото, са били редовно връчени на ответника „Г.-**“ ЕООД на 13.03.2018 год. В
срока за обжалване последният е упражнил право на въззивна жалба, в която е
релевирал и искане за изменение на първоинстанционното решение в частта му за
разноските.
За да постанови
обжалваното определение, СРС е приел, че искането е допустимо и по същество
основателно, тъй като на ответника се дължат съразмерно на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК и действително направените разноски за възнаграждение за един адвокат
в размер на 264.91 лв.
Определението е
частично неправилно.
С влизането в
сила на решението на СРС от 15.01.2018 год., като необжалвано от ищеца, в
частта му, в която е отхвърлен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с
правно основание чл. 266, ал. 1 вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за разликата над
16 454.85 лв. до размера от 17 698.85 лв. и с влизането в сила на
решението на СРС от 04.04.2018 год. /за което е посочено, че е постановено по
реда на чл. 247, ал. 1 ГПК/, като необжалвано от ищеца, предметът и резултатът
от първоинстанционното производство се е обособил окончателно. Въпросите дали
основното решение е непълно и частично недопустимо /тъй като СРС е допуснал
изменение на размерите на претенциите/ вече не могат да бъдат обсъждани от
въззивния съд.
При това
положение по отношение на отговорността за разноските е приложим принципът на
съразмерност – чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК. Доколкото ответникът своевременно е
релевирал искане за разноски, представил е списък по чл. 80 ГПК и е ангажирал
доказателство за реалното заплащане на уговорения адвокатски хонорар в размер
на 1 800 лв. – договор за правна защита и съдействие от 12.04.2017 год.
/който има характер на разписка/, то с оглед изхода от спора въззивният съд
приема, че са налице основания за изменение на решението в частта за
разноските, чрез възлагането в тежест на ищеца и на направените от ответника
разноски за възнаграждение за един адвокат в размер на 100.81 лв. /1 244 лв. х
1 800 лв. : 22 211.79 лв./, а не в размер на 264.91 лв., както е
приел СРС.
Ето защо обжалваното
определение следва да бъде отменено в частта му, в която ищецът е осъден да заплати на ответника направените разноски в исковото производство за
възнаграждение за един адвокат за разликата над 100.81 лв. до присъдения размер
от 264.91 лв., а искането на ответника по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на първоинстанционното
решение в частта за
разноските – отхвърлено в тази част /виж задължителни за съдилищата разяснения, дадени с
Тълкувателно решение № 6/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 6/2017 год., ОСГТК,
съобразно които ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд,
предвидени в чл. 269, изр. 2 ГПК, не се прилагат в производството по частна
жалба/.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК и чл. 248, ал. 3, изр. 3
ГПК настоящето решение, включително и в частта му с характер на определение, не
подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 15.01.2018 год.,
постановено по гр.дело №58146/2016 год. по описа на СРС, ГО, 150 с-в, в
обжалваната му част.
ОБЕЗСИЛВА определението от 28.06.2018 год., постановено
по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК по гр.дело №58146/2016 год. по описа на СРС, ГО,
150 с-в, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ молбата с вх.№5061548 от 13.04.2018 год. по чл. 248, ал. 1 ГПК на ищеца „К.-2007“
ООД за изменение на решението от 15.01.2018 год., постановено по гр.дело
№58146/2016 год. по описа на СРС, ГО, 150 с-в, в частта му за разноските.
ОТМЕНЯ определението
от 15.01.2019 год., постановено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК по гр.дело
№58146/2016 год. по описа на СРС, ГО, 150 с-в, в частта му, в която
ищецът „К.-2007“ ООД е осъден да заплати на ответника „Г.-**“ ЕООД на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски в исковото производство за
възнаграждение за един адвокат за разликата над 100.81 лв. до размера от 264.91 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането по чл. 248, ал. 1 ГПК на ответника „Г.-**“ ЕООД за изменение на
решението от 15.01.2018 год., постановено по гр.дело №58146/2016 год. по описа
на СРС, ГО, 150 с-в, в частта му за разноските в исковото производство
за възнаграждение за един адвокат за разликата над 100.81 лв. до размера от
264.91 лв.
Решението, включително и в
частта му, която има характер на определение, не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/