Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.
София, 30.03.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV - Г въззивен състав, в открито
съдебно заседание на първи март две хиляди и
двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕЛИ МАРИНОВА
мл. с. ГОСПОДИН ТОНЕВ
при участието на секретаря Виктория
Иванова, като разгледа докладваното от съдия Маринова в. гр. д. № 4787 по описа
на СГС за 2021 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С
решение № 20005692/08.01.2020 г., постановено по гр. д. № 71010/19 г. по описа
на СРС, 39 състав, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:*** N 23Б, срещу М.Б.Т., ЕГН: **********, с адрес: гр.
Плевен, ж. к. *******ет. 3, искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр.
с чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, че М.Б.Т. дължи на „Т.С.“ ЕАД следните суми: 685,53
лв. – главница, представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за
периода от м. 05.2012 г. до м. 04.2014 г. за топлоснабден имот, находящ се в
гр. София, ж. к. *********, аб. N 188194, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 23.06.2015 г. до
окончателното плащане, сумата от 110,28 лв. – лихва за забава върху главницата
за периода от 30.06.2012 г. до 08.06.2015 г., за които вземания е издадена
заповед за изпълнение от 14.02.2016 г. по гр. д. N 35104/15 г.
по описа на СРС, 39 състав, като е отхвърлен иска за главница за топлинна
енергия за сумата над уважения размер от 685,53 лв. до пълния претендиран
размер от 700,90 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК – 23.06.2015 г. до окончателното плащане, както и иска за лихва за
забава за сумата над уважения размер от 110,28 лв. до пълния претендиран размер
от 122,66 лв. С решението М.Б.Т. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание
чл. 78, ал. 1 във вр. с ал. 8 ГПК сумата от 628,09 лв. – разноски в исковото и
заповедното производство, а „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на М.Б.Т. на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 13,47 лв. – разноски в исковото и
заповедното производство.
Подадена
е въззивна жалба от М.Б.Т. срещу решение № 20005692/08.01.2020 г.,
постановено по гр. д. № 71010/19 г. по описа на СРС, 39 състав, в частта му, в
която предявените искове са уважени. Твърди, че решението в обжалваната му част
е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон.
Поддържа, че в първоинстанционното производство не е било доказано по безспорен
начин, че през процесния период наследодателят П.Б.Т.е била собственик и
владелец на процесния имот, за който се претендира, че е ползвана топлинна
енергия. Твърди, че не е доказано наличието на облигационно правоотношение
между нея и „Т.С.“ ЕАД през процесния период, респ. с наследника й. Иска се от
съда да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното решение в
обжалваната му част, и вместо него да постанови друго решение, с което да
отхвърли исковете. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна – „Т.С.“ ЕАД е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263,
ал. 1 ГПК, в който поддържа становището, че първоинстанционното решение е
правилно в обжалваната му част, поради което следва да бъде потвърдено.
Претендира разноски. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Третото
лице – помагач – „М.Е.“ ООД не изразява становище по въззивната жалба.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като взе
предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства
съгласно разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено
следното:
Предявени
са обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът
„Т.С.” ЕАД твърди, че е било налице
облигационно отношение с наследодателя на ответника П.Б.Т., възникнало във
основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито
клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите, без да е необходимо
изричното им приемане. Поддържа, че през процесния период – м. 05.2012 г. – м.
04.2014 г. е доставил на наследодателя на ответника топлинна енергия, за която
не е била заплатена дължимата цена. Посочва, че наследодателят на ответника е
изпаднал в забава, поради което претендира заплащане на обезщетение за забава
върху главницата. Твърди, че въз основа на заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК е било образувано
ч. гр. д. N 35140/15 г. по
описа на СРС, 39 състав, по което е била издадена заповед за изпълнение, като
след подадено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК са били дадени указания за
предявяване на иск за установяване на съществуването на процесните вземания.
Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено по
отношение на ответника, че дължи на ищеца, както следва: сумата от 700,90 лв. –
главница, представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за
периода от м. 05.2012 г. до м. 04.2014 г. за топлоснабден имот, находящ се в
гр. София, ж. к. *********, аб. N 18894, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 23.06.2015 г. до
окончателното плащане, и сумата от 122,66 лв. – лихва за забава върху
главницата за периода от 30.06.2012 г. до 08.06.2015 г. Претендира разноски.
Ответникът – М.Б.Т.,
конституиран на основание чл. 227 ГПК на мястото на първоначалния длъжник П.Б.Т.,
е подал отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК. Оспорва
наследодателя му да е бил собственик, владелец и ползвател на топлинна енергия
през процесния период. Твърди, че на 17.03.2017 г. са били заплатени всички
задължения към аб. N 188194. Прави възражение
за изтекла погасителна давност. Претендира разноски.
Третото
лице – помагач на страната на ищеца – „М.Е.“ ООД не изразява становище по
исковете.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК – от процесуално легитимирана
страна, поради което е допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно
и допустимо в обжалваната му част. Първоинстанционният съд не е допуснал и
нарушение на императивни материалноправни норми.
Във
връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, по отношение на правилността
на решението в обжалваната му част, въззивният съд намира следното:
Спорният
въпрос във въззивното производство е налице ли е облигационно правоотношение
между страните по делото по договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди през процесния период по отношение на процесния имот.
Правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от
писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране /КЕВР/ - чл. 150, ал. 1 ЗЕ,
като писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за
доказване. Тези общи условия се публикуват най – малко в един централен и в един
местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни
след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите /чл. 150, ал. 2 ЗЕ/.
Съгласно
чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба на топлинна
енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто
е и „битовият клиент“, който според легалното определение в т. 2а от § 1 от ДР ЗЕ /обн. в ДВ, бр. 54 от
17.07.2012 г./, е клиент, който купува енергия
за собствени битови нужди.
С разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /изм. - ДВ, бр.
54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, която е присъединена към абонатна станция или нейно
самостоятелно отклонение, са обявени за потребители на топлинна енергия и като
такива са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна
енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36,
ал. 3,
като изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите
на ограниченото вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на топлинна
енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие, не е изчерпателно. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбирани клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие
с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената
топлинна енергия.
Клиенти на топлинна енергия за битови нужди
могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с
топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива
качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди /“битов клиент“ по
смисъла на т. 2а, § 1 ДР от ЗЕ/ и като страна по договора за доставка на
топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.
В
този смисъл са мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение N 2/17 г. по т. д. N 2/17 г.
на ОСГК на ВКС.
По
делото не се спори, че процесният имот е бил топлофициран, както и че сградата
– етажна собственост, в която се намира имотът, е била присъединена към
топлопреносната мрежа.
От представеното
по делото влязло в сила на 17.06.2013 г. решение N I – 37
– 72/20.07.2010 г.,
постановено по гр. д. N 7317/07 г. по описа на
СРС, 37 състав, се установява, че е признато за установено по отношение на И.Л.И.,
че П.Б.Т.е собственик по силата на завещание от С.Й.Б., починала на 30.08.1995 г., на следния недвижим имот:
ап. 30, находящ се в гр. София, ж. к. ***********, като ответникът е осъден да
предаде на ищцата владението върху имота.
От
представената по делото справка по реда на Наредба N 14/18.11.2009 г.
е видно, че П.Б.Т.е починала на 29.01.2017 г., като е оставила за свой
наследник по закон – М.Б.Т..
Съвкупната
преценка на събраните по делото писмени доказателства води до извода, че през
процесния период – м. 05.2012 г. - м.
04.2014 г. собственик на процесния имот е била П.Б.Т.. С влязлото в сила
решение N I – 37 – 72/20.07.2010 г., постановено
по гр. д. N 7317/07 г. по описа на СРС, 37 състав, е
установено със сила на пресъдено нещо, че П.Б.Т.е собственик на процесния имот
на основание завещателно разпореждане, извършено в нейна полза от С.Й.Б.,
починала на 30.08.1995 г. От момента на
откриване на наследството на С.Й.Б. – 30.08.1995 г. тя е придобила правото на
собственост върху процесния имот. Обстоятелството, че решението по гр. д. N 7317/07 г. по описа на
СРС, 37 състав, е влязло в сила в по – късен момент, както и че въводът във
владение на процесния имото по изп. дело N 1097/14 г.
по описа на ЧСИ М.Б.е извършен след това, са ирелевантни по отношение на
отговорността на наследодателя на ответника П.Б.Т.за задълженията за доставена
топлинна енергия за процесния период. Това е така, тъй като на основание чл.
153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, която е
присъединена към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия и в това им
качество между тях и „Т.С.“ ЕАД възниква и съществува облигационно отношение по
договор за продажба на топлинна енергия, сключен при Общи условия. С
oткриването на наследството на П.Б.Т.на 29.01.2017 г. за задълженията за
доставена топлинна енергия през процесния период отговоря нейният наследник по
закон – М.Б.Т. на основание наследствено правоприемство.
По
делото не се спори, че ОУ за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на
потребители за битови нужди са били публикувани и са влезли в сила. Въззивникът
не твърди да е възразил срещу Общите
условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, поради което те го обвързват, без да е
необходимо изричното им приемане.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1
ЗЕ разпределението на топлинна енергия в сграда – етажна собственост се
извършва по системата за дялово разпределение. Начинът на извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – 148/ и в действащата
през процесния период Наредба N 16 –
334/06.04.2007 г.
за топлоснабдяването.
От
представения като доказателство по делото договор N 521
- IV/22.10.2002 г., сключен между „MXЕ.“ ООД, като изпълнител, и ЕС на сграда с адрес: гр.
София, ж. к. ********, като възложител, се установява, че между СЕС и третото
лице – помагач е налице договор за извършване на услугата дялово разпределение,
за който няма данни да е прекратен. Ето защо, съдът приема, че през процесния
период ФДР е извършвала разпределение на топлинна енергия в блока след отчет на
уредите за дялово разпределение и на водомерите за топла вода, монтирани в
имотите на абонатите в СЕС.
По
делото не се оспорва, че изчисленията на ФДР са съгласно Методиката за дялово
разпределение към Наредбата за топлоснабдяването. Ето защо, съдът приема, че за
процесния имот е доставяна топлинна енергия съобразно уговореното, като
количеството на доставената енергия е измервано коректно.
Тъй като се дължи цената на реално
потребената енергия, то при определяне на дължимата цена следва да се вземат
предвид не стойностите по фактури, представляващи стойности по прогнозен дял, а
тези, които се формират в резултат от изравняване.
От
заключението на съдебно – техническата експертиза, което съдът кредитира като
обективно и компетентно изготвено, се установява, че в процесния имот е имало 2
бр. радиатори, които са били демонтирани през процесния период, а в банята –
щранг – лира без ИРРО, поради което за нея е начислена служебно топлинна
енергия на база инсталирана мощност. Топлинна енергия за отопление за общи
части не е начислявана, тъй като радиаторите на стълбището са били демонтирани
през 2000 г. В имота е имало 1 бр. водомер, като през процесния период абонатът
е осигурил достъп за отчет на водомера. От заключението на СТЕ се установява,
че общият размер на дължимата сума за доставена топлинна енергия за процесния
период е 685,53 лв.
От
заключението на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че сумата от
685,53 лв., представляваща стойността на доставената топлинна енергия за
периода от м. 05.2012 г. до м. 04.2014 г., не е погасена чрез плащане.
Доколкото
във въззивната жалба не се съдържат конкретни доводи във връзка с направеното
пред първоинстанционния съд възражение за изтекла погасителна давност по
отношение на процесното вземане за главница и изводите на първоинстанционния
съд, че възражението е неоснователно, то не следва да се обсъжда от въззивния
съд.
Предвид
изложеното по – горе, искът с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр.
с чл. 149 ЗЕ е основателен до размера на сумата от 685,53 лв., представляваща
стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от м. 05.2012 г. до м. 04.2014 г. за процесния имот.
В
частта, в която искът за главница е отхвърлен от първоинстанционния съд за
разликата над сумата от 685,53 лв. до пълния предявен размер от 700,90 лв.,
решението е влязло в сила като необжалвано.
Поради
съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд
решение № 20005692/08.01.2020 г., постановено по гр. д. № 71010/19 г. по описа на СРС, 39 състав,
в частта му, в която е уважен искът за главница за сумата от 685,53 лв.,
представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от м.
05.2012 г. до м. 04.2014 г. за процесния имот, следва да се потвърди като
правилно.
Основателността
на иска за мораторна лихва предполага наличие на главен дълг и забава в
погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно
уговореното от страните.
В
случая, за част от процесния период /м. 05.2012 г. – м. 02.2014 г./ са били
приложими Общите условия за продажба на топлинна енергия „Т.С.“ ЕАД *** от 2008
г., а за останалата част от процесния
период /м. 03 - 04.2014 г./ - Общите
условия за продажба на топлинна енергия „Т.С.“ ЕАД *** от 2008 г.
Съгласно чл. 33,
ал. 1 от ОУ от 2008 г. потребителят – купувач е длъжен да заплати цената на
месечно доставената топлинна енергия в 30 – дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнася. Тъй като срокът за плащане на задълженията е
определен в Общи условия от 2008 г., приложими за периода от м. 05.2012 г. – м. 02.2014 г., то не е необходима
покана, за да бъде поставен ответникът в забава /арг. от чл. 84, ал. 1 ЗЗД/.
Съгласно
чл. 33, ал. 2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия „Т.С.“ ЕАД ***,
в сила от 12.03.2014 г., приложими за останалата част от процесния период, клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период в 30 - дневен срок от датата на публикуване на интернет
страницата на продавача.
В чл. 33, ал. 4
от същите Общи условия е предвидено, че продавачът начислява обезщетение за
забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2, ако
не са заплатени в срока по ал. 2.
Следователно
длъжникът изпада в забава само при неизпълнение на задължението за заплащане на
цената на топлинната енергия в 30 – дневен срок от публикуване на общата
фактура за потребена топлинна енергия за целия отчетен период. Тъй като ищецът
не е доказал датата на публикуване на общата фактура на интернет страницата му,
то ответникът не е изпаднал в забава в погасяването на задълженията, касаещи
периода от м. 03.2014 г. до м. 04.2014 г.
Доколкото във
въззивната жалба не се съдържат конкретни доводи относно изчисления от
първоинстанционния съд по реда на чл. 162 ГПК размер на мораторната лихва за
периода от 30.06.2012 г. до 08.06.2015 г., то въззивният съд приема, че
мораторната лихва е в размер на 110,28 лв.
Предвид
изложеното по – горе, искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е основателен
до размера на сумата от 110,28 лв., представляваща мораторна лихва за периода
от 30.06.2012 г. до 08.06.2015 г.
В
частта, в която искът за мораторна лихва е отхвърлен от първоинстанционния съд
за разликата над сумата от 110,28 лв. до пълния предявен размер от 122,66 лв.,
решението е влязло в сила като необжалвано.
Поради
съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд
решение № 20005692/08.01.2020 г., постановено по гр. д. № 71010/19 г. по описа на СРС, 39 състав,
в частта му, в която е уважен искът за мораторна лихва за сумата от 110,28 лв.
и за периода от 30.06.2012 г. до 08.06.2015 г., следва да се потвърди като
правилно.
Предвид
изхода на спора решението на първоинстанционния съд в частта му относно
присъдените разноски също следва да се потвърди като правилно.
По
разноските във въззивното производство:
Предвид
изхода на спора в полза на въззиваемата страна не следва да се присъждат
разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство, тъй като
същата е подала бланкетен отговор на въззивната жалба, а в откритото съдебно
заседание пред въззивната инстанция не е била представлявана от процесуален
представител.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
20005692/08.01.2020 г., постановено по гр. д. № 71010/19 г. по описа на СРС, 39 състав,
в обжалваната му част.
Решението
е постановено при участието на „М.Е.“ ООД като трето лице – помагач на страната
на „Т.С.“ ЕАД.
Решението
не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: