№ 140
гр. В, 03.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:АМП
Членове:ВЙМ
ВРГ
при участието на секретаря ИСК
като разгледа докладваното от ВРГ Въззивно гражданско дело №
20241300500218 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на адв. И. В., процесуален представител на К.
Д., против Решение № 133/20.11.2023 г. по гр.д № 168/2023 г по описа на РС- Б. В нея се
обжалва решението на Районен съд – Б, с което е допуснато да се извърши съдебна делба на
недвижим имот : дворна площ от 1 180 кв.м., за която е отреден упи VІІІ – 562 в кв. 33 по
рег. план на с. Г, обл. В с адм. адрес ул. „Г. Д.“ № 60, ведно с построените в имота сгради :
масивна жилищна сграда със застроена площ от 64.00 кв.м., паянтова стопанска сграда със
застроена площ от 46.00 кв.м., паянтова стопанска сграда със застроена площ от 48.00 кв.м. и
навес със застроена площ от 16.00 кв.м., при граници на имота: улица, упи ІХ – 561, упи ХV
– 563, имот № 565, упи ІІ – 566, упи ІІІ – 567 и упи VІІ – 568 между Д. А. Д. и К. А. Д. при
квоти по ½ между двамата съделители.
Посочва се, че решението е назаконосъобразно, постановено в нарушение на
процесуалните и материалните норми. Въззивника счита, че първоинстанционния съд не се
е произнесъл по направеното искане за отмяна по отношение на Д. Д. нотариален акт № 66,
VI том, рег № 3443, дело № 694 от 2022 г. на Нотариус Г с рег. № 736 и район на действие
районен съд - Б.
Въззивника счита, че свидетелските показания не са изследвани обективно от
районния съд, като посочва, че при условията на пълно и главно доказване се е доказало, че
Въззивника – „К. Д. е живял в целия имот, като в свой собствен“ и е полагал грижи за
1
имота. Цитират се текстове от Закона за собствеността, в частност разпоредбите за
давностното владение, като се посочва, че К. Д. е живял в имота повече от 20 години, като с
явни, трайни действия е отблъснал владението на брат му – Д. Д.. Посочва се, още, че
последният – Д., е бил съгласен с това, като е гостувал на брат си за да се види с него и да се
почерпят. Прави се анализ на доказателствата и се извежда отново презумцията за
давностното владение. Моли да се отхвърли предявения иск за допускане на делба на
описания по-горе недвижим имот.
По делото е постъпил писмен отговор от ответната страна Д. Д., чрез упълномощен с
пълномощно адвокат Р. К., с който се моли подадената въззивна жалба да бъде оставена без
уважение и да се потвърди първоинстанционното решение. В подадения писмен отговор се
анализират свидетелските показания дадени в производството пред първата инстанция.
Сочи се, че въз основа на тях не може да се направи заключение за осъществяване на
въведеното от въззивника придобивно основание. Цитира се съдебна практика.
В съдебно заседание въззивникът – К. Д.,чрез адвокат В. моли да се отмени
обжалваното решение. Поддържа въззивната си жалба и моли същата да бъде уважена.
В съдебно заседание въззиваемата страна – Д. Д. не се явява. Процесуалния
представител е депозирал молба, с която моли да се даде ход и се оспорва подадената
въззивна жалба. Моли да се потвърди първоинстанционното решение и да се присъдят
разноски.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението и по допустимостта му в обжалваната му част, а по всички останали въпроси той
е ограничен от посоченото в жалбата. Въззивният съд не може да се произнася по основания
за неправилност на въззивното решение, извън посочените във въззивната жалба, освен в
случаите, когато прилага материалния закон, определяйки сам точната правната
квалификация на предявените искове и на насрещните права и възраженията на страните.
Вън от това, той проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността
на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата
фактически констатации на първоинстанционния съд. В този смисъл е и установената
задължителна съдебна практика, обективирана в решения на Върховния касационен съд.
Окръжен съд - В, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените
във въззивната жалба оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна, с
правен интерес да обжалва постановения първоинстанционен съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следва служебно да
провери валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. В
изпълнение на тази проверка съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи
до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на
2
правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем.
Не са налице и процесуални нарушения, като счита че първоинстанционното
решение е допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата
инстанция, след преценка на събраните пред районен съд доказателства, намира, че
обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
Този състав на съда счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, така както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и
кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК
препраща своята фактическа обстановка към нея. Същата е приета на базата на приетите в
първоинстанционния процес доказателства.
По делото безспорно е установено, че въззивника и въззиваемата страна са братя,
между тях не са съществували спорове, а са поддържали много добри отношения, като
заедно са се черпили и са се грижили един за друг.
Безспорно е установено, че К. Д. живее в спорния имот повече от 45 години, като
същият се е грижил за него, правел е ремонти, обработвал е двора и градината.
За да се придобие на основание давностно владение правото на собственост върху
идеалните части на останалите съсобственици-сънаследници, позоваващият се на този
оригинерен способ /в случая ответника и въззивник/ следва да докаже по реда на пълното и
главно доказване, че е превърнал с едностранни действия държането върху идеалните части
на другия съсобственик във владение и тези действия трябва да са от такова естество, че с
тях явно и недвусмислено да се показва отричане на владението на другия съсобственик,
което да е доведено до неговото знание.
Оригинерният способ за придобиване на право на собственост по давност е уреден в
материалната разпоредба на чл. 79, ал. 1 от ЗС и включва наличие на следните кумулативни
предпоставки: владение върху един имот, което да е непрекъснато, спокойно, явно,
несъмнително и с намерение да се държи вещта като своя. Фактическата власт върху имота
следва да е упражнявана в период по-дълъг от 10, респективно 5 години, без
противопоставяне от страна на титуляра на правото на собственост, както и да е
демонстрирал по отношение на невладеещия собственик на вещта поведение на
пълноправен собственик т. е. поведение, което безсъмнено сочи, че упражнява
собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си. Действително,
намерението за своене се предполага, съгласно чл. 69 от ЗС, но за да се осъществи
фактическият състав на чл. 79, ал. 1 от ЗС, е нужно още това владение да е несъмнително
/осъществявано по начин, който да разкрива ясно желанието на владелеца да държи вещта
като своя/ и явно – т. е. намерението на владелците да своят вещта за себе си да е
противопоставено на собствениците, това намерение да се упражнява така, че всеки
заинтересован да може да научи за него, като същото да е достигнало до собствениците.
3
Следва да се има предвид също, че по давностно владение могат да се придобиват такива
вещи, който имат характеристиките на самостоятелни обекти, тъй като правните последици
свързани с владението настъпват само при владение на вещи и на вещни права.
По своята правна същност придобивната давност съставлява упражнявано от
несобственик владение върху определена вещ, продължило в определен от закона срок, след
изтичането на който се придобива правото на собственост или друго вещно право, на което
владението по съдържание и начин на упражняване е съответствало. Фактическият състав на
придобивната давност изисква наличие на владение, което да е явно /да не е установено и
поддържано чрез насилие или скрит начин/ и непрекъснато. Самото владение е установено
фактическо господство върху определена вещ с намерението да се свои. Държането от друга
страна също съставлява фактическа власт върху определена вещ, но упражнявана за
другиго. След като веднъж е установено като такова, колкото и време да продължи и каквото
и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до
придобиване на собственост по давност. Само ако държателят промени намерението си и
превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност. В
този случай, за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в
намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго изключително и само за
себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на
досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е
установено по скрит начин.
В мотивите на ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълкувателно дело № 1/2012 г. на ОСГК на
ВКС, е посочено, че след като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическа
власт върху вещта, признава такива и на останалите съсобственици, то го прави държател на
техните идеални части, и за да ги придобие по давност, е необходимо да превърне с
едностранни действия държанието им във владение. Действията трябва да са явни и
недвусмислени и да показват отричане владението на останалите съсобственици. Когато се
позовава на придобивна давност при спор за собственост този съсособственик следва да
докаже, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта на
другите съсобственици-сънаследници и е започнал да ги държи за себе си с намерението да
ги свои, като тези действия следва да са доведени до знанието на останалите съсобственици.
Завладяването на частите на останалите съсобственици и промяната в намерението трябва
да се манифестира явно пред тях, да се осъществи чрез действия отблъскващи владението им
и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Приема се, че такава
обективна невъзможност е налице например когато на сънаследника - владелец не е било
известно наследодателят да има и други наследници поради липса на данни за това в
регистрите на населението, или когато невладеещият съсобственик е напуснал пределите на
страната и адресът му е неизвестен. В тези случаи за да бъде осъществен фактическият
състав на придобивната давност е достатъчно владеещият съсобственик да е изявил
намерението си да свои целия имот за себе си по отношение на всички - чрез извършване на
такива действия, които не оставят съмнение, че той упражнява фактическата власт за себе
4
си, и за които всеки заинтересован може да узнае.
Разглеждано в посочения контекст наследяването, като правен способ за преминаване
на имуществото на едно починало лице към неговите наследници, се явява правното
основание за упражняване на фактическата власт. При наследствено правоприемство,
каквото в случая е възникнало по отношение на процесния имот, владението преминава по
право към всички наследници, независимо дали само един от тях остава да ползва имота,
дали се познават помежду си, дали знаят или не знаят какви вещи са останали в
наследството. В техните вътрешни отношения се счита, че всеки е владелец на своите и
държател на чуждите идеални части, поради което презумпцията на чл. 69 ЗС не намира
приложение и наследникът, който се позовава на придобивна давност трябва да докаже не
само, че е ползвал имота, но и че е променил намерението си и е завладял частите на
сънаследниците. Промяната на намерението предполага външна изява не просто чрез
извършване на активни действия, а на такива, които не могат да се тълкуват по друг начин,
освен като отричане на правата на другите сънаследници, и които са от естество да бъдат
възприети по този начин от всички, за да се приеме, че съсобствениците, които не са
дезинтересирали от имота, обективно също са могли да узнаят за тях и да предприемат
необходимото за защита на правата си. Докато останалите сънаследници са в неведение
относно промененото намерение на един от тях да завладее и да придобие техните идеални
части, докато то не бъде изявено по несъмнен начин, сънаследникът-владелец не може да им
противопостави владението си.
По така изложените съображения се налага извод, че по настоящото дело не е
установено намерението на ответника да свои идеалните части на другия съсобственик,
което да е било обективирано чрез извършване на действия, които сочат на отричане на
чуждите права.
Презумпцията по чл. 69 ЗС, съгласно която се предполага, че владелецът държи вещта
като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго, намира приложение само когато по
естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на
установяването си /доказателства за каквото по делото не са ангажирани/. Ето защо следва
да се приеме, че осъществените от ответника действия по самостоятелното ползване на
имота, обработване и деклариране като собствен, не обуславят извод за манифестиране на
своене, доведено до знанието на собственика или съсобственика, нито водят до отблъскване
на владението на останалице съсобственици /решение № 41 от 26.02.2016 г., гр. д. № 4951/
2015 г. на ВКС, І ГО/. Фактът на обработване на земята не е достатъчен за да се приеме, че е
установена фактическа власт с намерение за своене /така решение № 58 от 03.02.2009 г. по
гр. д. № 28/2008 г. на ВКС, IV ГО/. В този смисъл обработването на земята следва да се
приеме за действие свързано с признатото на всеки съсобственик право да си служи с
общата вещ съобразно нейното предназначение /чл. 31, ал. 1 от ЗС/, като във връзка с
обстоятелството, че е ползвана цялата вещ само от един от съсобствениците, между тях се
пораждат облигационни отношения съгласно чл. 30, ал. 3 от ЗС, но които не отричат правата
на останалите сънаследници и в този смисъл не установяват явно завладяване на тези права.
5
Районен съд – Б правилно е отбелязал, че действията, с които се демонстрира
отричане правата на другите съсобственици трябва да са от такъв характер, че с тях по явен
и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици, като
при спор възразяващия носи доказателствената тежест да установи т.нар. преобръщане на
владението/interversio possessionis/ - например недопускане до имота, смяна на ключалката,
поставяне на допълнителни ограждания и др.
В настоящия спор от представените доказателства се установява, точно обратното-
двамата братя са се грижили един за друг, черпели са се заедно, виждали се често.
Окръжен съд – В изцяло се солидаризира с извода на контролирания съд, че
споделянето със съселяни /св. В. М – „от майка им –Й знам, че къщата е за К.“, св. В. М - „не
съм чула Д. да има претенции към част от тази къща“, св. А. К – „не е имало претенции от Д.
към К.“ /, че останалите наследници нямат претенции за дял, не представлява изявление,
насочено към съсобствениците./Решение № 70/02.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2257/2018 г.,
I г. о. и същото споделя не е от категорията действия, които да обективират своенето на
чуждата съсобственост.
По изложените съображения се налага извод, че релевираното от ответника Д. Д.
правоизключващо възражение за придобивна давност е неоснователно.
При положение, че фактическите и правните изводи на въззивната инстанция
съвпадат с тези на районния съд, обжалваното решение, като правилно и законосъобразно
ще следва да се потвърди, на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК на
въззиваемата страна следва да бъдат присъдени направените за въззивната инстанция
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 900 лева.
Воден от гореизложеното, Съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 133/20.11.2023 г. по гр.д № 168/2023 г по
описа на РС- Б.
ОСЪЖДА К. А. Д., с ЕГН: ********** да заплати на Д. А. Д., с ЕГН:
********** разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 900 лева.
Решението може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на
страните пред Върховния касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
6
1._______________________
2._______________________
7