№ 909
гр. Пловдив, 28.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
първи юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Виделина Ст. Куршумова Стойчева Въззивно
гражданско дело № 20225300501316 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Рачо Петров – Казанджията“ № 4-
6, чрез пълномощника си адвокат К., подадена против Решение № 1045 от 28.03.2022 г.
постановено по гр.д.№ 16118 по описа за 2021 г. на Районен съд Пловдив, III гр.с., с
което се ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Г. П. ГР.,
ЕГН: **********, адрес: гр. Пловдив, ул. ***, не дължи на „ЕОС Матрикс“ ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Рачо Петров –
Казанджията“ № 4-6, сумата от 1 255 лв. по договор за целеви потребителски кредит от
08.02.2005 г., сключен между ищеца и „Хеброс банк“ АД, вземанията по който са
прехвърлени на „ЕОС Матрикс“ ЕООД с договор за цесия, и който кредит е вписан в
Централния кредитен регистър, воден от Българска народна банка под №
EOSDP000000001146004, като погасена по давност, както и осъжда на основание чл.78,
ал.1 ГПК „ЕОС Матрикс“ ЕООД да заплати на Г. П. ГР., сумата от 425 лв.– разноски
по делото. Във въззивната жалба се релевират оплаквания против изводите на
районния съд относно правния интерес на ищеца от предявяването на отрицателния
установителен иск. Излагат се съображения, че с изтичането на общата погасителна
давност за кредитора се прегражда възможността за принудително събиране на
1
задължението и че правният интерес на ищеца не се обосновава от вписване на
задължението в Централния кредитен регистър от страна на кредитора. Посочва се, че
в Наредба №22/16.07.2009 г. липсва изискване за заличаване на вземане, чието
принудително събиране е погасено по давност. Поддържа се, че няма причина
кредиторът да подава данни за изменение на обстоятелствата по отношение на
задължението на ищеца в ЦКР или за заличаване на задължението по партидата на
ищеца. Законодателят не бил въвел като основание за предявяване на иск по чл.124
ГПК вписването на данни в ЦКР или за необходимостта от тяхното заличаване по този
ред. Поддържа се, че обжалваното решение противоречи по аналогия на чл.118 ЗЗД,
като се заключава, че кредиторът има право несъдебно да претендира вземането си от
длъжника и получаването му ще бъде надлежно. Излагат се довода, че ответникът не е
дал повод за завеждане на делото и разноските следва да се възложат в тежест на
ищеца. Моли се да се отмени обжалваното решение като неправилно, постановено в
нарушение на процесуалните и материалните правни норми. Прави се възражение за
прекомерност на разноските за адвокатски хонорар. Моли се за присъждането на
разноските, направени пред въззивната инстанция.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата
страна Г. П. ГР., ЕГН: **********, чрез пълномощника по делото адвокат Б., с който
се взема становище за неоснователност на жалбата. Обосновава правния си интерес от
предявяването на иска като сочи, че служителите на ответното дружество
непрекъснато притесняват ищеца по телефона с покани за заплащане на вземането,
което е и вписано в Централния кредитен регистър и така се обременява кредитното
досие на ищеца. Позовава се съдебна практика за обосноваване на допустимостта на
предявения иск. Излага доводи за основателността на предявения иск. Претендира
разноските по делото в размер на 360 лева с ДДС по представени договор за правна
защита и съдействие, фактура, касов бон и акт за регистрация по ЗЗД.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно
правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията
на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално
допустима.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК от Г. П. ГР. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД за
признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на
ответника сумата от 1255 лв. по договор за целеви потребителски кредит от 08.02.2005
г. между ищеца и „Хеброс банк“ АД, вземанията по който са прехвърлени на „ЕОС
2
Матрикс“ ЕООД с договор за цесия, и който кредит е вписан в Централния кредитен
регистър, воден от Българска народна банка под № EOSDP000000001146004, като
погасени по давност.
С постъпилия отговор на исковата молба ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД е
взел становище за недопустимост и неоснователност на предявения иск. Посочва, че по
силата на правоприемство на вземането за ответника е възникнало задължение да
подава информация в Централния кредитен регистър.Поддържа, че не е предприемал
действия по събиране на вземането, с което се оспорва правният интерес на ищеца от
предявяването на иска. Възразява, че не е дал повод за предявяването на иска, поради
което и не дължи разноските по делото.
С обжалваното решение съдът е приел от фактическа страна за безспорно
установено, че на 08.02.2005 г. между ищецът Г. и „Хеброс банк“ АД е възникнало
облигационно правоотношение по договор за стоков кредит, по силата на който на
ищеца е била предоставена в заем сумата от 559 лв. със задължение за връщане на 12
погасителни вноски в размер от 55,90 лв. Прието е за безспорно, че процесното
вземане е прехвърлено по силата на договор за цесия на „ЕОС Матрикс“ ЕООД и
вписано в Централния кредитен регистър под № EOSDP000000001146004, за което
вземане не е инициирано исково или заповедно производство и липсва изпълнителен
титул за принудителното му събиране.
Изложените данни и изнесените от свидетелските показания на И.Т. Г.а, че
ищецът е бил многократно канен от представители на ответника да изпълни
задължението си, са кредитирани при преценка от районния съд на правния интерес на
ищеца за предявяването на отрицателния установителен иск. Въз основа на така
установените факти по делото и предвид практиката на ВКС, обосноваваща
допустимостта на отрицателен установителен иск за признаване за установена
недължимостта на вземане, поради погасяването му по давност и доколкото правната
сфера на ищеца е била накърнена с отправените многократни покани за изпълнението
на вземането и неговото вписване в Централния кредитен регистър, както и
постановеното в производството Определение № 1479/ 30.11.2021 г. по възз.гр.д. №
2820 по описа за 2021 г. на Окръжен съд Пловдив, IX гр.с., районният съд е приел
искът за допустим.
По същество искът е приет за основателен, доколкото не е имало спор, че
изискуемостта на вземането е настъпила от 08.02.2009 г. и ответникът не е ангажирал
доказателства за прекъсването на петгодишния давностен срок на вземането, от което
районният съд е заключил, че същото е погасено по давност на 08.02.2014 г. и като
такова е недължимо. За неоснователно е прието защитното възражение на ответника,
че с изтичането на петгодишния давностен срок, вземането не се погасява и същото
остава дължимо. Според районният съд след като вземането е погасено по давност,
3
същото се е превърнало в естествено право, което е лишено от „акция“ (право на иск) и
като такова следва същото да бъде отречено.
Съгласно чл.269, изр. първо от ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му в обжалваната му част. На
основание чл.269, изр.второ от ГПК, въззивният съд проверя правилността на
решението по изложените във въззивната жалба доводи, както и се произнася по
правния спор между страните при съобразяване с пределите на въззивното обжалване.
По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка следва да
се посочи, въззивният съд е обвързан от онези фактически изводи, за които във
въззивната жалба и отговора към нея липсват оплаквания, тоест настоящата инстанция
не може да приеме за установена различна фактическа обстановка без нарочни
възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
От фактическа страна по делото се установява и няма спор, че процесното
вземане произтича от договор за потребителски кредит, сключен на 08.02.2005 г.
между „Хеброс банк“ АД и ищеца Г.. Страните не спорят, че вземането е придобито от
ответника с договор за цесия и е декларирано от него като дължимо в Централния
кредитен регистър, изпълнението на което вземане е търсено извънсъдебно от
ответника с отправянето на покани до ищеца за неговото заплащане. За последното
свидетелства в показанията си разпитания свидетел И. Г.а, която удостоверява, че
ищецът е бил многократно търсен по телефона и на адреса си от представители на
ответното дружество, включително от лицето П.П., за заплащане на сумата и с
изявлението, че ще продължи да бъде пускан в ЦКР. Същото така, във въззивната
жалба и в нейния отговор не се оспорват фактическите изводи на районния съд за
настъпилата дата на изискуемост на вземането и осъществяването на предпоставките
по чл.110 ЗЗД с изтичането на петгодишна погасителна давност към 08.02.2014 г.,
според приетото от районния съд.
Защитната теза на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, поддържана във въззивната жалба, е
за липсата на правен интерес у ищеца от предявяването на отрицателния
установителен иск за вземането. Изложените за това доводи са, че вписването на
вземането в Централния кредитен регистър не обосновава правният интерес на ищеца
от предявяване на иска по чл.124 ГПК и в Наредба №22/16.07.2009 г. липсвало
регламентирано изискване за заличаване на вземането, чието принудително събиране е
погасено по давност. В тази насока въззивникът обосновава и довода, че с
установяване изтичането на общата погасителна давност за кредитора се прегражда
възможността за принудително събиране на задължението, но същото продължава да
съществува в правния мир и подлежи на изпълнение от длъжника с позоваването на
разпоредбата на чл.118 от ЗЗД, с което се обосновава правото на кредитора да
претендира извънсъдебно събиране на вземането.
4
Настоящият съдебен състав намира за неоснователни доводите във въззивната
жалба, с които се оспорва правният интерес на ищеца от предявяването на
отрицателния установителен иск по чл.124 ГПК. Според разпоредбата на чл. 124, ал. 1
ГПК всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването
на едно субективно право, или на едно правно отношение, когато има интерес от това.
В случая ищецът обосновава правния си интерес от предявяване на иска с подаваната
информация от ответника в Централния кредитен регистър към БНБ за кредитна
задлъжнялост на ищеца, поради не заплащането на вземането от 1 255 лв., което е
погасена по давност и многократно е било извънсъдебно претендирано за заплащане от
ищеца. Въззивният съд намира, че с наличието на така заявеното вземане от ответника,
за ищеца е налице правен интерес от установяване на неговата недължимост. С
подаването на информация в Централния кредитен регистър ответникът е декларирал в
публичното пространство кредитна задлъжнялост на ищеца за сумата от 1 255 лева,
при което същият се обективира като ненадлежен платец и с това се накърнява
неговият кредитен авторитет. Следователно неоснователен е доводът във въззивната
жалба, че вписването на задължението в Централния кредитен регистър от страна на
кредитора не обосновава правният интерес на ищеца от предявяване на иска по чл.124
ГПК. Ищецът има правен интерес да установи по съдебен ред погасяването на
процесното задължение на соченото основание – изтекла погасителна давност, чиято
дължимост публично е декларирана от ответника и е извънсъдебно претендирана от
него с многократните покани за изпълнение, с които действия кредиторът е смутил
правната сфера на ищеца и го е компрометирал като неизряден платец.
В аспекта на изложеното, поддържаните във въззивната жалба съображения, че
няма причина кредиторът да подава данни за изменение на обстоятелствата по
отношение на задължението на ищеца в ЦКР или за заличаване на задължението по
партидата на ищеца, както и че вписването на данните в ЦКР не е въведено като
основание за предявяване на иск по чл.124 ГПК, не обосновават различен извод от вече
изложения. След като кредиторът публично е декларирал погасеното по давност
вземане като подлежащо на изпълнение и извънсъдебно претендира изпълнение на
същото, пътят на ищеца за защита е предявяването на отрицателния установителен
иск. Следва и да се има предвид, че по силата на чл. 10, ал. 1 от Наредба № 22 от
16.07.2009 г. за Централния кредитен регистър, всяка кредитна институция е длъжна да
събира и подава информация за всички кредити на своите клиенти и за настъпилите
изменения по тези кредити до окончателното им погасяване. Тоест всяко едно
погасяване на задължението представлява изменение по кредита, за което се дължи
подаването на информация в Централния кредитен регистър. Следователно ищецът
има правен интерес от предявяването на иска по чл.124 ГПК за установяване на
настъпилото погасяване на вземането, доколкото с това се обосновава настъпилото
изменение по кредита.
5
Съображенията във въззивната жалба, че вземането подлежи на доброволно
изпълнение от длъжника и позоваването на разпоредбата на чл.118 ЗЗД, уреждаща
последиците от доброволно изпълнение, не опровергават съществуващия за ищеца
правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск. С уважаването
на иска ще се осигури защита за ищеца срещу бъдещи действия по принудително
събиране на процесното вземане, както и ще се препятстване смущаването на правната
сфера на ищеца от извънсъдебното поведение на кредитора, който независимо, че не е
легитимиран да претендира неговото изпълнение, многократно е притеснявал ищеца за
заплащане на вземането.Съгласно задължителните указания, дадени в т.2 на
Тълкувателно решение №8/2012г. на ОСГТК на ВКС налице е правен интерес от
предявяване на установителен иск, когато конкретното засягане на правната
сфера на ищеца изисква защита чрез установяване на правото със сила на
пресъдено нещо, като в съответствие с диспозитивното начало в гражданския
процес от волята на ищеца зависи да прецени от какъв вид и в какъв обем
защита на засегнатото си материално право има нужда при възникналия правен
спор. След като ответникът е заявил дължимостта на претенцията с вписването й в
ЦКР и е настойчиво е претендирал нейното изпълнение от ищеца, макар и
извънсъдебно, се създава положение на правна несигурност за ищеца, която
последният не е длъжен да търпи. Следва и да се кредитира обстоятелството на
оспорването на претенцията от ответника с отговора на исковата молба като
неоснователна, което обосновава извода за въздигнатия правен спор между страните.
Във въззивната жалба неоснователно се поддържа, че „ЕОС Матрикс“ ЕООД не е
дало повод за завеждане на делото с искане разноските да се възложат в тежест на
ищеца. Предпоставките за недължимост на разноските по делото от ответника при
уважаването на иска са регламентирани в разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК и същите
са две: ответникът да не е дал повод за предявяване на иска и да го е признал. Тези
предпоставки са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с предмета на
конкретното дело. Смисълът на разпоредбата е, че ответникът не трябва да се
натоварва с разноски когато неговото поведение нито е обусловило предявяването на
иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца. В случая не са
налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК. С извънсъдебното си поведение
ответникът е дал повод за завеждането на иска, доколкото е декларирал като
подлежащо на изпълнение вземането в ЦКР и е търсил неговото изпълнение.
Същевременно с отговора на исковата молба претенцията е оспорена и като
неоснователна, поради което не е налице и следващата предпоставка по чл.78, ал.2
ГПК. Следователно неоснователно е искането в жалбата за възлагането на разноските
по делото на насрещната страна по спора.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира
първоинстанционното решение за валидно и допустимо, а по същество и за правилно,
6
поради което на осн.чл.272 ГПК препраща към мотивите на обжалвания съдебен акт.
Следователно обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба да
се остави без уважение като неоснователна.
При този изход на делото, основателно е искането на въззиваемата страна за
заплащането на разноските за въззивната инстанция. Жалбоподателят е направил
възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност, което е неоснователно.
Претендираните разноски от въззиваемата страна са в размер на 360 лева,
представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и
съдействие с включен ДДС. Съгласно чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималният размер на
адвокатското възнаграждение за настоящото производство възлиза в размер на 300
лева. На основание § 2а от ДР на Наредба № 1/ 9.07.2004 г. и предвид представения Акт
за регистрация по ЗДДС на Адвокатско дружество Г., възнаграждението се дължи с
начислен ДДС, при което същото възлиза в размер на 360 лева. Следователно
разноските за адвокатско възнаграждение на въззиваемата страна са договорени в
минимален размер, поради което не е налице основание за тяхното намаляване на осн.
чл.78, ал.5 ГПК.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1045 от 28.03.2022 г. постановено по гр.д.№
16118 по описа за 2021 г. на Районен съд Пловдив, III гр.с.
ОСЪЖДА „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Рачо Петров – Казанджията“ № 4-6, да заплати на Г. П.
ГР., ЕГН: **********, адрес: гр. Пловдив, ул. ***, сумата в размер на 360 лева -
разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7