Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 13.08.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на петнадесети юли
през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря ДОНКА ШУЛЕВА
и прокурора сложи за разглеждане
докладваното от
съдия Маркова в.гр.д.№ 16899 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на Д.Р.Й., ищец пред СРС, срещу
решение № 458292 от 15.07.2018 г., постановено от СРС, Първо ГО, 159-ти състав,
по гр.д.№ 18774 по описа за 2017 г., с което предявения от него иск по чл.439 ГПК срещу „Т.С.“ ЕАД е бил отхвърлен като неоснователен. Излагат се доводи за
неправилност на първоинстанционния съдебен акт. Сочи, че неправилно СРС бил
приел, че с неподаването на възражение по чл.414 ГПК възраженията на длъжника,
вкл. това за погасяване на вземанията по давност, били преклудирани.
Срокът на погасителната давност в исковата молба бил м.12.2010 г. до м.04.2013
г. , т.е. към датата на образуване на изп.производство
– 30.10.2017 г. вземането било погасено по давност. Счита, че възражението му
за давност не могло да бъде преклудирано от влизането
на заповедта за изпълнение в сила. Позовава се на ТР №2/2013 г. по тълк.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Счита, че давността се
прекъсвала с предявяване на иска по чл.422 ГПК. Ако иск не бил предявен след
изтичане на срока по чл.415, ал.1 ГПК, давността не се считала за прекъсната с
подаване на заявлението. Давността не се прекъсвала и с подаването на молбата
за издаване на изпълнителния лист. Давността не можела да се прекъсне без
длъжникът да узнае това. В т.14 от ТР №2/2013 г. по тълк.д.№
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС се приемало, че давността не се прекъсва нито с
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, нито с
издаването на изп.лист. Давността се прекъсвала едва
с предявяване на иска за установяване съществуването на вземане. След като
длъжникът не бил възразил срещу заповедта за изпълнение, то проведеното
заповедно производство не било в състояние да прекъсне започналата да тече
давност. В случая следвало да се приеме, че давността се прекъсва с подаването
на молбата за образуване на изп. производство. Към
датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение за част от исковия период
не била изтекла давността и затова същото възражение не било могло да бъде
направено в заповедното производство. След издаването на заповедта за изпълнение
и влизането й в сила, обаче, до датата на образуване на изп.производство
срещу ищците, бил изтекъл период от време, през който период спрямо процесните
задължения била текла погасителна давност и именно на тази погасителна давност
се позовавали ищците. Това възражение нямало как да бъде преклудирано,
тъй като към този момент същото не е могло да бъде направено от длъжниците по
заповедта за изпълнение. Тригодишната давност по отношение на вземанията за
доставка на топлинна енергия, както и лихвата за забавеното им издължаване била
изтекла. Съгласно ОУ изискуемостта на цената на потребената
ТЕ за последния м.04.2013 г. настъпвала на 01.06.2013 г. , т.е. давността била
изтекла най-късно на 01.06.2016 г.
Иска се от
настоящата инстанция да отмени изцяло обжалваното решение и вместо него да
постанови друго, с което предявеният иск да бъде уважен. Разноски се
претендират.
Ответникът по въззивната
жалба- „Т.С.“ ЕАД не депозира отговор. В
течение на производството изразява
становище, с което оспорва същата. Счита, че решението на СРС е правилно Претендира
разноските по делото.
По допустимостта на въззивната жалба:
За решението на СРС, въззивницата е била уведомена на 10.08.2018 г. Въззивната
жалба е подадена на 28.08.2018 г.
Същата е в
срока по чл.259, ал.1 ГПК във връзка с
…..
Въззивната
жалба е подадена от надлежна страна и срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол.
Тъй като с
първоинстанционното решение не е бил уважен предявеният от въззивника иск по
чл.439 ГПК, то за ищеца/в производството пред СРС, въззивник в настоящето/ е
налице правен интерес от обжалване.
Следователно,
въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
Ищецът е поискал от съда да
признае за установено, че не дължи на ответника сумата в размер на 3726,51 лв.,
представляваща главница за неплатена топлинна енергия за периода м.12.2010 г.
до м.04.2013 г., сумата в размер на 682,53 лв. – лихва за забава от 31.01.2011
г. до 17.03.2014 г., както и сумата в размер на 360,45 лв.-разноски по делото, за
които суми е издаден на 18.11.2015 г. изп.лист по ч.гр.д.№
17445 по описа за 2014 г. на СРС, 39-ти състав и за принудителното събиране на
които е образувано изп.дело № 20178580402129 по описа
за 2017 г. на ЧСИ У.Д., рег.№ 858 с
район на действие СГС, поради погасяването им по давност към датата на подаване
на молбата за образуване на изп.дело – 30.10.2017 г.
За да постанови решение в
обжалвания смисъл, СРС е приел, че след издаването на изпълнителния лист, давностният срок за процесните вземания на ответното
дружество е 3-годишен, тъй като се касаело за периодични вземания по силата на
ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк.д.№ 3/2011 г. на ОСГТК
на ВКС. Искът по чл.439, ал.1 ГПК можел да се основава само на факти, настъпили
след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание като СРС се е арг. с чл.416 ГПК. В случая длъжникът не бил подал възражение и заповедта за изпълнение била
влязло в сила. Длъжникът не можел да навежда доводи чрез иск, че не дължи
вземанията по заповедта за изпълнение на основания, настъпили преди влизането й
в сила, с изкл. хипотезата на чл.424 ГПК. Длъжникът имал възможност да предяви
иск за недължимост на вземанията като релевира фактически основания, настъпили след влизането в
сила на заповедта за изпълнение чрез иска по чл.439 ГПК. Затова и СРС е приел,
че възражението за изтекъл давностен срок преди
изтичането на 14-дневния срок по чл.414 ГПК било преклудирано,
ако не е направено в рамките на заповедното производство; недопустимо било
такова преклудирано възражение да се разглежда като
основание на предявен впоследствие отрицателен установителен иск за недължимост на вземанията. Предмет на производството в
случая било да се установи дали след влизането в сила на заповедта за
изпълнение е изтекъл изискуемият се давностен срок за
вземането, без да са настъпили обстоятелства, водещи до неговото спиране или
прекъсване. В случая изпълнителният лист бил издаден на 18.11.2015 г. и това
била най-късната дата от която можело заповедта за изпълнение да влезе в сила.
Затова и към датата на подаване на исковата молба – 21.03.2018 г. давностният срок не бил изтекъл. Без значение било дали по изп.дело са били извършвани изп.действия
и на това основание погасителната давност не е била прекъсвана, тъй като
давността въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение все още не била
изтекла. С оглед тези си изводи СРС е приел исковете за неоснователни и ги е
отхвърлил изцяло.
След служебно извършена проверка
въззивната инстанция приема, че обжалваното
решение е постановено във валиден и допустим процес.
Съгласно разпоредбата на чл.439, ал.1 ГПК длъжникът
може да оспорва
чрез иск изпълнението.Искът на длъжника може да
се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене
в производството, по което е издадено изпълнителното основание
/ал.2/.
Следователно правилно СРС е приел, че вземанията
по влязла в сила заповед за
изпълнение не могат да бъдат
оспорени по исков ред, освен
въз основа на нововъзникнали факти. В този смисъл е и трайно установената от ВКС,
съдебна практика.
По доводите във въззивната жалба:
Спорно по делото е изтекла ли е
погасителната давност за вземанията на ответника по изп.лист
от 18.11.2015 г. по ч.гр.д.№ 17445 по описа за 2014 г. на СРС, ГО, 39-ти
състав.
Погасителната давност е определен от законодателя
срок, с изтичането на който законът свързва определени последици- преграждане
на възможността за събиране на вземането по съдебен ред.
От данните по заповедното
производство се установява, че заповедта за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК, издадена на 19.05.2014 г. по ч.гр.д.№ 17445 по описа за 2014 г. е
съобщена на длъжника Д.Р.Й. на 18.09.2014 г.
Следователно от тази дата започва да тече 14-дневния срок
за подаване на възражение по чл.414 ГПК; същият ще изтече на 02.10.2014 г.
Не се
спори по делото, а и от съдържанието на заповедното производство се установява,
че длъжникът не е подал възражение по чл.414 ГПК. При това положение заповедта
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по арг.
от чл.416 ГПК е влязла в сила на 03.10.2014 г.
Действително, в чл.
117, ал. 2 ЗЗД са посочени само вземанията
установени "със съдебно решение", но няма основание
това правило да не се
приложи и за вземанията, за които има влязла
в сила заповед за изпълнение. Съгласно чл. 415 ГПК
ако не е подадено възражение или същото бъде
оттеглено заявителят няма правен интерес
да установи вземането си по
съдебен ред. Според чл. 416 ГПК влязлата в сила заповед за изпълнение
има изпълнителна сила и въз основа
на нея се
издава изпълнителен лист. Липсва логика
и основание кредиторът с неоспорено вземане, който не е водил
иск по чл.
422 ГПК да бъде поставен в по-неблагоприятно положение от този
с оспорено вземане, още повече че
според чл. 416
ГПК и в двата случая
"заповедта за изпълнение влиза в сила" т.е.двата случая са приравнени
от процесуалния закон като правни
последици. Исторически чл. 117, ал. 2 ЗЗД предхожда уредбата на заповедното производство по ГПК /2008
г/, поради което нормата трябва да се тълкува
разширително с оглед чл. 416 ГПК.
В постановеното
по реда на
чл. 274, ал. 3 ГПК, определение № 214/15.05.2018 г. по
ч. гр. д. № 1528/2018 г. на
ВКС, IV ГО, изрично е посочено:
"Влязлата в сила заповед за изпълнение
формира сила на пресъдено нещо
и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува
към момента на изтичането на
срока за подаване на възражение.".
Следователно по действащия ГПК няма основание да се
отрече приравняването на влязлата в сила
заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла на
чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други
актове на ВКС (определение № 480/27.07.2010 г. по
ч. гр. д. № 221/2010 г. на
ВКС, IV ГО, определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на
ВКС, II ТО, определение № 576 от
16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV ГО, определение
№ 480 от 19.07.2013 г. на
ВКС по ч. гр. д. №
2566/2013 г., IV ГО).
Настоящата инстанция приема и, че
длъжника не може да черпи права от собственото си поведение – в случая
бездействие по подаване на възражение по чл.414 ГПК.
Липсва бездействие на кредитора в
заповедното производство при издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК,
т.е. като препис от нея се връчва на длъжника за възражение от заповедния съд и
изпълнителен лист може да се издаде едва след влизането й в сила, арг. от чл.416 ГПК, така и в решение № 118 от 12.12.2019 г. по т.д.№ 2288/18 г. на ВКС, ТК, Второ ТО,
постановено по чл.290 ГПК.
В случая, обаче, заповедта за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК е влязла в сила на 03.10.2014 г.
Разпореждането на заповедния съд за издаване на изпълнителен лист е от
18.11.2015 г. Изпълнителният лист е издаден на
18.11.2015 г.
За периода от влизане в сила на
заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК- 03.10.2014 г. до разпореждането от
18.11.2015 г. заявителят е бездействал.
Заявителят е бездействал и за
периода от 18.11.2015 г. до датата на образуване на изп.производство
– 30.10.2017 г.
Ето защо въззивната инстанция приема, че в конкретния случай към
момента на образуване на изп.дело – 30.10.2017 г.,
погасителната давност е била изтекла.
Следователно,
изпълняемото право, признато в полза на ответника /в
производството пред СРС, въззиваем в настоящето/, е престанало да съществува,
поради погасяването си по давност.
Налага се
извод, че предявеният иск е основателен поради което обжалваното решение като
неправилно ще следва да бъде отменено. Вместо това ще бъде постановено друго, с
което в полза на ищеца ще се приеме за установено, че не дължи на ответника
сумите по изп.лист, издаден на 18.11.2015 г. по
ч.гр.д.№ 17445 по описа за 2014 г. на СРС, 39-ти състав.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този
изход на спора обжалваното решение се явява неправилно и в частта за
разноските.
От ищеца са направени разноски в размер на
199,06 лв.-държавна такса и 650 лв.- за адв.възнаграждение.
По възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
С оглед материалния интерес и липсата на правна и
фактическа сложност, съдът намира, че възражението
е основателно-минималния размер по чл.7, ал.2,т.2 от Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адв.възнаграждения, редакция в
сила към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие е
563,86 лв.
В полза на ищеца се следват разноски в размер на 199,06 лв.-държавна такса
и 564 лв.- за адв.възнаграждение.
На ответника разноски не се следват.
Пред въззивната инстанция:
На въззивника
разноски се
следват. Такива са сторени в размер на 99,53 лв.- за държавна такса и 560 лв.-адв.възнаграждение.
По възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
Съдът намира, че възражението е неоснователно-минималния
размер по чл.7, ал.2,т.2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждения, редакция в сила към момента на
сключване на договора за правна защита и съдействие е 563,86 лв.
С оглед изхода на спора на въззиваемата
страна не следва да бъдат присъдени
разноски.
Водим от
горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 458292 от 15.07.2018
г., постановено от СРС, Първо ГО, 159-ти състав, по гр.д.№ 18774 по описа за
2017 г.
И вместо
това постановява
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно
основание чл.439 ГПК, предявен от Д.Р.Й., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***,
партер-адв.В.В., срещу „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, че ищеца -Д.Р.Й., ЕГН **********,
не дължи на ответника -„Т.С.“
ЕАД, ЕИК *********, сумата
в размер на 3726,51 лв., представляваща главница за неплатена топлинна енергия
за периода м.12.2010 г. до м.04.2013 г., сумата в размер на 682,53 лв. – лихва
за забава от 31.01.2011 г. до 17.03.2014 г., както и сумата в размер на 360,45
лв.-разноски по делото, за които суми е издаден на 18.11.2015 г. изп.лист по ч.гр.д.№ 17445 по описа за 2014 г. на СРС,
39-ти състав и за принудителното събиране на които е образувано изп.дело № 20178580402129 по описа за 2017 г. на ЧСИ У.Д., рег.№ 858 с район на действие СГС,
поради погасяването им по давност към датата на подаване на молбата за
образуване на изп.дело – 30.10.2017 г.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление:***, ДА ЗАПЛАТИ на Д.Р.Й., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***, партер-адв.В.В., сумата в размер на 199,06
лв.-държавна такса и 564 лв.- за адв.възнаграждение- разноски пред
първата съдебна инстанция.
ОСЪЖДА Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***, ДА ЗАПЛАТИ
на Д.Р.Й., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***, партер-адв.В.В., сумата в размер на 99,53 лв.- за държавна такса и 560 лв.-адв.възнаграждение- разноски пред въззивната
инстанция.
Решението е окончателно и не може да се обжалва, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.