№ 8295
гр. С, 08.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА
при участието на секретаря ДИАНА Й. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА Гражданско дело №
20231110102337 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на А. Г. А. с ЕГН ********** срещу
„КЙ“ ООД с ЕИК ****, с която са предявени обективно съединени искове с правно
основание чл. 26, ал.1, предл.1 и 3 ЗЗД и чл. 146 ЗЗП за прогласяване нищожността на
клаузата на чл. 8 от Договор за потребителски кредит № 155584 от 05.08.2022 г.,
предвиждаща дължимост на неустойка,в размер на 335, 44 лева, поради противоречие със
закона, накърняване на добрите нрави и неравноправност и частичен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 10 лева, част от вземане в пълен твърдян
размер 135,28 лева, представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски
кредит № 155584 от 16.01.2023 г. за изпълнение на задължение за неустойка ведно със
законната лихва от датата на исковата молба – 16.01.2023 г. до окончателното й заплащане.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит
№ 155584 от 05.08.2022 г., по силата на който ответникът като заемодател е предоставил на
ищеца като заемополучател сумата от 500 лв., която последният се задължил да върне на 27
вноски. Съгласно чл. 6 от договора било предвидено задължение на заемателят да
предостави на кредитора обезпечение , а съгласно чл. 8 – неустойка при неизпълнението му
в размер на 335, 44 лева. Твърди, че заплатил на ответника сума в размер на 200 лева на
10.08.20222 г. и сума в размер на 435,28 лева на 11.08.2022 г. , с които плащания погасил
изцяло кредита. Поддържа, че договорът за кредит е нищожен чл. 22 ЗПК, т.к. не е спазена
предвидената в закона форма съгласно чл. 10,ал. 1 ЗПК, не е налице ГПР съгласно чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК /същият се твърди да е посочен само като процент , без данните, послужили за
определянето му, липсва методика за определянето му в нарушение на чл. 19, л. 1вр. чл. 10,
ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 ЗПК и е грешно посочен, без да е включена неустойката за
непредоставено обезпечение/. Поддържа, че посоченият в договора ГПР е грешен, тук като
действителният такъв е в пъти по-висок, като прилагането на същият е заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Счита, че в договора не е
посочена договорната лихва. Едновременно с това сочи, че клаузата за възнаградителна
лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като надвишава трикратния
1
размер на законната лихва. Счита, че съдържанието на договора не е ясно и недвусмислено
съгласно изискванията на чл. 147, ал. 1 ЗЗП и не позволява преценка от потребителя на
икономическите му последици. Твърди, че клаузата, предвиждаща задължение за
предоставяне на обезпечение е неизпълнима изначално. Поддържа, че уговорената
неустойка е в нарушение на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗЗПК, предвиждаща право на
кредитора единствено на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. Същата
е и неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, т.к. задължава потребителя да
заплати необосновано висока неустойка. Поддържа, че неустойката не изпълнява присъщите
на неустойката функции и противоречи с добрите нрави. Претендира, че уговорката
противоречи на целта, преследвана с Директива 2008/48 / ЕО на Европейския парламент и
на Съвета относно договорите за потребителски кредити. Претендира, че клаузите на
договора не са формулирани по ясен и недвусмислен начин съгласно чл. 147, ал. 1 ЗЗП и не
позволяват на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на
договора. Поддържа, че ищецът е сключил договора при крайна нужда, т.к. не разполагал с
достатъчно средства. Поддържа, че е налице заобикаляне на максимално допустимия размер
на ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК. Претендира, че на осн. чл. 23 ЗПК дължи само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Поддържа, че
недължимо е платена на ответното дружество сумата от 135, 28 лева като неустойка. С
молба с вх. № 142766/22.05.2023 г. ищецът поддържа частичен иск за сумата от 10 лева от
общо платената сума за неустойка в размер на 135, 28 лева.Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва исковете като неоснователни. Поддържа твърдение за действителност на договора и
неоснователност на наведените възражения за нищожността му. Твърди, че договорът има
изискуемата от закона форма и съдържание. Поддържа, че неустойката не следва да се
включва при определяне на ГПР на основание чл. 19, ал. 3 ЗПК, поради което и ГПР е под
максималния размер от 50 %. Оспорва твърдението за нищожност на уговорката за
възнаградителна лихва, като претендира, че ограничение в размера й е въведено с чл. 19, ал.
4 ЗПК. Поддържа на становище за валидност на клаузата за неустойка , като уговорена при
свободно договаряне между страните и съответна на закона. Твърди, че същата обезщетява
кредитора за поетия от него риск и има обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функция. Претендира разноски.
С допълнителна молба ответникът признава, чее получил от ищеца сумата от 635,28
лева, която е отнесъл за погасяване на 500 лева – главница, 23,09 лева – лихва и 112,19 лева
– неустойка.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, приема от фактическа и правна страна следното:
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства се
установява, че между тях е сключен Договор за потребителски кредит № 155584 от
05.08.2022 г., по силата на който ищецът е получил от ответника сумата 500 лева, която
последният се задължил да върне на 27 вноски. Видно от договора месечният лихвен
процент е 3,340 % а погасителната вноска ведно с договорна възнаградителна лихва е 20,58
лева, като датата на първото плащане е 12.08.2022 г., а на последното – 10.02.2023 г.
Не се спори, че ищецът е заплатил на ответника общо суми в размер на 635,28 лева,
които са отнесени от ответника за погасяване на задълженията по договора както следва:
500 лева – главница, 23,09 лева – възнаградителна лихва и 112,19 лева – неустойка.
Предвид съдържанието на процесния договор за заем и страните по него следва извод,
че същият има правната характеристика на договор за потребителски кредит, по отношение
на който приложение намират разпоредбите на ЗПК. Във връзка с поставения от ищеца
въпрос за действителността на договорното съглашение, следва да бъде установено дали е
налице валиден договор, обвързващ страните с всички уговорени в него клаузи като
преценката за това се направи, както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с
2
нормите на приложимия ЗПК, респ. ЗЗП.
Не е налице соченото от ищеца нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като договорът е
сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин в два екземпляра
– по един за всяка от страните по договора. В случая притежаваните от настоящия състав
знания и умения са достатъчни за преценка, че всички елементи на договора са представени
с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12 пункта.
Не е налице и соченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в договора е
посочен годишния процент на разходите по кредита – 49,039 %, изчислен към момента на
сключване на договора за кредит, като ясни от съдържанието на договора са взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите. Противно на
оспорванията на ищеца от съдържанието на договора се установяват компонентите,
използвани при изчисление на ГПР, като при определянето му е включена
възнаградителната лихва като разход на кредитополучателя и не са включени неустойки.
Съгласно чл. 6 от договора страните се съгласяват заемът да бъде обезпечен от
гарант/и, отговарящ/и на условията по чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия и с ценна книга,
издадена в полза на заемодателя. С разпоредбата на чл. 8, ал.1 от договора е предвидено, че
в случай че заемателят не предостави договореното в чл. 6 обезпечение в тридневен срок
или обезпечението не отговаря на изискванията, посочени в общите условия, същият дължи
неустойка в размер на 335,44 лв., която се заплаща съгласно погасителния план.
При съблюдаване насоките относно валидността на клаузите за неустойка, подробно
развити в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK
и след преценка съдържанието и смисъла на цитираната договорна разпоредба, съдът
намира, че така уговорената неустойка излиза извън обезпечителната, обезщетителната и
санкционната функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл.26,
ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Уговорена е компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение,
различно от главното. Начинът, по който същата е уговорена обаче сочи, че заемателят
всякога ще дължи парична неустойка, ако в краткия тридневен срок, не осигури обезпечение
съгласно посочените изисквания. Дължимост на неустойката ще е налице дори и когато той
е изправна страна по отношение на основното си договорно задължение – да връща на
падежа главницата ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и да е
удовлетворен интересът на кредитора по договора за заем в срок да получава главницата и
възнаграждението си, той ще има право да получи и допълнително неустойка, която не е
свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем. Отделно от това,
в хипотеза, в която заемателят изпълнява задълженията си за връщане на заетата сума,
кредиторът няма интерес от обезпечение на това задължение, тъй като то се изпълнява, но и
в този случай, уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение ще се дължи, макар и
кредиторът реално да не търпи вреди от това и да не му е необходимо обезпечение. От друга
страна неизпълнението на главното задължение на кредитополучателя да върне на падежа
предоставената в заем сума и уговорената възнаградителна лихва съгласно императивната
норма на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, когато се касае за
сключен договор за потребителски кредит, какъвто е процесният, може да бъде
санкционирано само с възникване на задължение за заплащане на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забава, като обезщетението за забава, което потребителят ще дължи,
не може да надвишава законната лихва. Поради това уговарянето на неустойка, при
съобразяване включването на неустойката в размера на погасителната вноска, и в този
случай също е нищожно, но на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 - поради противоречие с
императивна правна норма. Клаузата е и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 вр. ал.
2 т.5, 19 и т. 20 ЗЗП, тъй като е във вреда на потребителя, защото не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя.
Изложеното налага извод за нищожност на разпоредбата на чл. 8 от договора за заем
3
на основание чл. 26 ал. 1, предл. 1 и 3 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД
нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по
право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би
била сключена и без недействителните й части. В случая обсъжданата част от договора не
може да бъде заместена от императивни правни норми. Тази част обаче съдът не намира, че
е от същественото съдържание на договора с оглед акцесорния характер на предвиденото
вземане, като може обосновано да се предположи, че договорът би бил сключен без тази
клауза. Видно от съдържанието на договора кредиторът е предоставил в заем сума, която
длъжникът се е задължил да върне ведно с възнаградителна лихва, представляваща
възнаграждението на кредитора за предоставянето на сумата за договорения срок.
Следователно кредиторът, като е преценил насрещната си престация, се е съгласил нейното
парично възмездяване да се изразява в уговорения размер на възнаградителната лихва.
Поради това и недействителността на клаузата за неустойка не касае основните права и
задължения на страните, за да се приеме, че без тях договорът не би бил сключен. По тези
съображения съдът намира, че се касае за частична недействителност на договора
единствено по отношение коментираната клауза за неустойка.
Не може да бъде споделено възражението, че е налице грешно и заблуждаващо
посочване на ГПР без включване в изчисленията на неустойката. Обсъждането на това
възражение на практика е и несъответно на установената изначална нищожност изобщо на
клауза за дължимост на подобна неустойка, тъй като вземане на основание нищожната
клауза изобщо не е възникнало, за да бъде коментирано съобразяването му при изчисление
на ГПР. Следва да се посочи обаче, че дори и валидна клаузата не урежда разход по кредита,
а последица от неизпълнение на договорно задължение, поради което и не е от
компонентите на ГПР и съответно не е нарушено ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, нито
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК / съответно не е налице основание за прилагане
нормата на чл. 22 ЗПК за недействителност на целия договор/.
По отношение възражението на ищеца срещу договорения размер на
възнаградителната лихва следва да се има предвид, че се касае за възнаграждението което се
дължи на кредитора за предоставянето за ползване за договорения срок на заетата парична
сума. Не е налице подзаконов акт , с който съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД да е
определен размер, до който да се уговарят лихви. Законната лихва не е такъв максимален
размер и принципно не съществува пречка страните да уговорят възнаградителна лихва над
размера на законната лихва. Единственото законово ограничение по отношение
възнаградителната лихва по потребителски кредити произтича от нормата на чл. 19, ал. 4
ЗПК, която определя максимален размер на ГПР до 5 кратния размер на законната лихва и
от общото правило, че договореното между страните не следва да накърнява добрите нрави
/арг. от чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД/. По този начин и възнаградителната лихва, бидейки част
от компонентите на ГПР, следва да е в рамките на този размер, който законодателят е
предвидил като размер на годишното оскъпяване на кредита, съответен на морала и добрите
нрави, след като го е заложил в императивна правна норма.
В случая съдът не счита за основателно възражението на ищеца, че определеният
размер на възнаградитената лихва противоречи на добрите нрави, както и че договорната
клауза е неравноправна. За този извод съдът отчита както изложените съображения за
отчитане нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, така и конкретния размер на предоставената сума –
500 лева, краткия срок, за който тя е отпусната – 6 месеца и обстоятелството, че при
прилагането на договорения лихвен процент възнаграждението на кредитора възлиза на
4
сума в размер на 55,66 лева. Този размер не противоречи на добрите нрави и с оглед
необезпечеността на кредита, разходите, които прави заемодателят и риска, който носи, а
също и с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба.
Не може да се сподели възражението и за неравноправност на клаузата за лихва, тъй
като съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗП преценяването на неравноправната клауза в договора не
включва съответствието между възнаграждението, от една страна и услугата, която ще бъде
доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора
са ясни и разбираеми. В случая ясен е лихвения процент, както и до какво оскъпяване на
заетата сума води същият с оглед срока на договора, тъй като е заета сума 500 лева и ясно е
посочено, че се връща сума в размер на 555,56 лева. Поради това и клаузата за
възнаградителна лихва не е неравноправна и нищожна. По изложените съображения за
яснота на договорното съдържание в тази част не е налице соченото нарушение на чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, което да води до недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК.
Съдът не споделя поддържаната от ищеца теза за възможност да бъде релевирана
унищожаемост на договора чрез възражение в исковата молба. Действително съгласно чл.
32, ал. 3 ЗЗД унищожение на договора може да се поиска чрез възражение от ползващата се
от основанието страна, но когато същата е ответник по иск за изпълнение на унищожаем
договор, а не ищец по иск за връщане на даденото по такъв договор. В случай че ищецът се
позовава на основание за унищожаемост на договора, то същият е можел и е следвало да
предяви нарочен конститутивен иск за постигане на тази промяна в отношенията с
кредитора и едва след успешното провеждане доказването на тази претенция и отпадане на
договорното основание за получаване на конкретна сума, да търси връщането й. Ищецът не
е формулирал и поддържал подобен иск в производството. Поради това и съдът намира, че
не подлежат на обсъждане наведените възражения за сключване на договора при крайна
нужда.За пълнота следва обаче да се посочи, че ищецът не установява да са налице
конкретни обстоятелства, които да обосновават извод за сключване на договора при крайна
нужда и явно неизгодни условия.
Предвид изложеното основателни са твърденията на ищеца единствено за нищожност
на клаузата на чл. 8 от договора за заем, уреждаща неустойка за неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение, но не и твърденията за нищожност на клаузата,
уреждаща дължимост на възнаградителна лихва и нищожност на целия договор. Поради
това и сумата в общ размер 112,19 лева, платена на ответника за изпълнение нищожната
уговорка за неустойка, е дадена без основание и на основание чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД
подлежи на връщане, а сумата в общ размер от 23,09 лева за погасяване задължения за
възнаградителна лихва е дължимо платена и не подлежи на връщане.
Изложеното налага уважаване на предявените искове изцяло, тъй като независимо от
неоснователността на коментираните възражения на ищеца, същият е предявил нарочен иск
за прогласяване нищожността само на неустоечната клауза на основание чл. 26, ал. 1, предл.
1 ЗЗД /противоречие със закона/ и чл. 26, ал. 1, предл. 3 /накърняване на добрите нрави/ и
чл. 146 ЗЗП /неравноправност и само за част от претендираното вземане за неоснователно
обогатяване.
Следователно следва да бъде прогласена за нищожна клаузата на чл. 8 от договора и да
бъде осъден ответника да заплати сумата от 10 лева, представляваща част от вземане, чийто
доказан в производството пълен размер възлиза на 112,19 лева.
5
По отговорността на страните за разноски:
При този изход на спора, ищецът, на основание чл. 78, ал.1 ГПК, има право на
сторените разноски – 100 лева и 400 лева за адвокатско възнаграждение, намалено по
възражение за прекомерност съобразно фактическата и правна сложност на производството
от общ размер на платеното възнаграждение – 1000 лева по договор за правна защита и
съдействие,.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна на основание чл. 26, ал.1, предл.1 и 3 ЗЗД и чл. 146 ЗЗП
клаузата на чл. 8 от Договор за потребителски кредит № 155584 от 05.08.2022 г., сключен
между ищеца А. Г. А. с ЕГН ********** и адрес: гр. С, , ул. СС № 40, ет. 4 и ответника
„КЙ“ ООД с ЕИК ****, предвиждаща дължимост на неустойка в размер на 335, 44 лева,
поради противоречие със закона, накърняване на добрите нрави и неравноправност.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД „КЙ“ ООД с ЕИК **** и адрес на
управление гр. Х, ул. Л №12 да заплати на А. Г. А. с ЕГН ********** и адрес: гр. С, , ул. СС
№ 40, ет. 4 сумата от 10 лева, представляваща част от вземане за недължимо платена сума
по Договор за потребителски кредит № 155584 от 16.01.2023 г. за изпълнение на задължение
за неустойка ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 16.01.2023г. до
окончателното й заплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „КЙ“ ООД с ЕИК **** и адрес на
управление гр. Х, ул. Л №12 да заплати на А. Г. А. с ЕГН ********** и адрес: гр. С, , ул. СС
№ 40, ет. 4 сума в размер на 500 лв, представляваща сторени по делото разноски.
Присъдените в полза на А. Г. А. с ЕГН ********** и адрес: гр. С, , ул. СС № 40, ет. 4
могат да бъдат заплатени по банкова сметка с IBAN: BG211NTF****.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6