Р
Е Ш Е
Н И Е
№ …
гр. София, 14.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на десети юли две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР
МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №13112 по описа на СГС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца
В.П.О. срещу решение от 31.05.2019 г. по гр.д. №43984/2018 г. на Софийския
районен съд, 151 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу
„Т.С.“ ЕАД отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ал.1 ГПК за
1/4 от главницата по изпълнителен лист от 04.03.2013 г., издаден въз основа на
заповед за изпълнение след проведено исково производство по гр.д. №8358/2010 г.
по описа на СРС, 86 състав, а именно - сумата от 1153,21 лв., поради изтичането
на петгодишна погасителна давност, като ищецът е осъден да заплати на ответника
разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съществени
процесуални правила. Сочи, че по изп. дело няма реално наложен запор. Поддържа,
че от неправилно първоинстанционният съд е приел, че процесното вземане се
погасява с изтичането на петгодишна погасителна давност. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да уважи изцяло
предявения иск за недължимост на процесната главница. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД в срока за отговор по чл.263
ал.1 ГПК не взема становище по жалбата, в о.с.з. - оспорва същата и моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в
срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013
г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения,
поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението
само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК
препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
Разпоредбата на чл.439 ГПК
предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел
изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Правно
легитимирани страни по иска по чл.439 ГПК се явяват страните в
изпълнителното производство, като ищецът - длъжник в изпълнителното производство
твърди погасяване изцяло или частично на вземането, предмет на делото, чийто
носител е ответникът - взискател в производството. По своя характер искът е
отрицателен установителен, като се основава на твърдението на ищеца, че не
дължи престацията, за която е осъден с влязъл в сила съдебен акт, предвид
настъпили след приключване на съдебното дирене факти.
При
отрицателния установителен иск в тежест на ищеца е да установи съществуването
на правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през
цялото развитие на производството, като в хипотеза, в която твърденията на
ищеца за правен интерес от иска не се установят по
делото, то производството по тези искове е недопустимо и същото следва да се
прекрати. Правният интерес е абсолютна процесуална
предпоставка за допустимост на иска и ако в хода на делото твърденията за
наличието на такъв не се установят, то съдът следва да прекрати производството
без да се произнася по основателността на иска /в този смисъл ТР №8/2013 г. по тълк.д. №8/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.
С ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.10, е
прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено
на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК нова погасителна давност за вземането започва
да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно
изпълнително действие. Според мотивите на същото тълкувателно решение прекъсва
давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от
взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по
възлагане на взискателя, съгласно чл.18 ал.1 ЗЧСИ/ - насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на
опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на
продан и др. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от
трети задължени лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват
давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана
за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне непогасения остатък от дълга, извършването на
разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Със
същото ТР е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др.
действия по чл.116 б. „б“ ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на
действия за принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД са уредени по различен
начин, че законодателят е уредил отделно хипотезата на чл.116 б. „в“ ЗЗД
относно давността в принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за
спиране и отпадане на ефекта на прекъсването в исковия процес, че тези правила
са неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за
принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД не защото ефектът на спирането в
този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма спиране на
давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е също, че при
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на
всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде
приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният
изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона
давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с предприемането на всяко
действие за принудително изпълнение.
В случая със запорно съобщение, изх. №13254/17.06.2015 г.,
получено на 18.08.2015 г., ЧСИ Т.В.-Н.е наложила запор върху всички сметки на
длъжника в „Ю.Б.“ АД, като с писмо, изх. №1124/12460/19.06.2015 г., банката е
уведомила съдебния изпълнител, че длъжникът има открита сметка, но по нея
липсва авоар.
Съгласно ТР №3/2015 г. на
ОСГТК на ВКС, запорът се счита наложен само с
разпореждането на съдебния изпълнител и с получаване на запорното съобщение от
третото задължено лице, което е видно от изричните разпоредби на чл.450 ал.3 и
чл.507 ГПК по отношение на момента, от който запорът поражда действие, като
законът не свързва това действие със съществуването на вземането. Последното не
е част от фактическия състав по налагането на запора, а е от значение за това,
дали той може да доведе до предвидените в закона последици и да послужи за
удовлетворяване на взискателя или не. В случай, че вземането не съществува,
запорът не може да породи предвидените в закона последици, а оттам и не може да
се реализира изпълнителния способ, от който той е
част, като вземането на кредитора ще остане неудовлетворено. Изпращането на запорно съобщение до банката
представлява действие по налагането на запор, дори и в случаите, в които е
върнато уведомление по чл.508 ГПК, че длъжникът не разполага със сметка в
банката. От значение за определяне на вида на действието е материализираното в
него изявление на съдебния изпълнител, а не дали са настъпили свързаните с това
изявление правни последици. Поради това разпореждането на съдебния изпълнител
за налагане на запор върху несъществуваща банкова сметка ***оучването на
имущественото състояние на длъжника, независимо от това дали запорът е породил
предвиденото в закона действие или не. Налице е изпълнително действие, за което
длъжникът не носи отговорност за разноски.
Поради
изложеното, настоящият съдебен състав намира, че с получаване на описаното
по-горе запорно съобщение на 18.06.2015 г. давностният срок е прекъснат, след
което е започнал да тече нов петгодишен давностен срок.
Съгласно разпоредбата на чл.117 ал.2 ЗЗД, давността е
винаги петгодишна, ако вземането е установено със съдебно решение.
Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание,
но при оспорването и от длъжника чрез възражение по реда на чл.414 ГПК
проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По
силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, заповедта за
изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда,
че съществуването на вземането в този случай е установено със СПН. Следва да се
съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на
установения в нормата на чл.414 ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок,
заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до СПН, тъй като
единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с
правно основание чл.424 ГПК - при новооткрити обстоятелства и нови писмени
доказателства. В този смисъл е трайната и непротиворечива съдебна практика
/определение №480 от 19.07.2013 г. по ч.гр.д. №2566/2013 г. на ІV ГО на ВКС/. С
изтичането на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се
получава крайният ефект, а именно - на окончателно разрешен правен спор относно
съществуването на вземането.
По
изложените съображения, съдът намира, че нормата на чл.117 ал.2 ЗЗД следва да намери приложение и по отношение на процесното вземане, за
което е налице постановена на 21.06.2010 г. по гр.д. №8358/2010 г. по описа на
СРС, 86 състав, заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, а на 04.03.3013 г. е
издаден и изпълнителен лист. Настоящият съдебен състав намира, че процесната
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е влязла в сила поради неподаване на
възражение от страна на длъжникът в срока по чл.414 ал.2 ГПК, доколкото по
делото това обстоятелство е безспорно между страните, респ. липсват твърдения и
представени доказателства за подадено възражение от длъжника по чл.414 ГПК.
При
тези данни, настоящият съдебен състав намира, че по отношение на процесното
вземане не е изтекла петгодишната погасителна давност, като за погасяването му
по давност е ирелевантно е дали са били налице предпоставките за прекратяване
на изпълнителното производство по чл.433 т.5 и т.8 ГПК.
Поради изложеното,
решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №128893/31.05.2019
г., постановено по гр.д. №43984/2018 г. по описа на СРС, ГО, 151 състав.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.