Р Е Ш Е Н И Е
№ 261760/26.05.2021 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХХ състав, в открито съдебно
заседание, проведено на двадесет и шести април две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ОРЛИН ЧАРАКЧИЕВ
при участието на секретаря Ани Динкова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 985 по описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявени от „П.и.б.”
АД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:*** срещу Д.М.Д., ЕГН: **********, с
адрес: ***, обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 9 от ЗПК вр. чл.
79 от ЗЗД да бъде прието за установено в отношенията между
страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата 487,00 лв.,
представляваща неплатена главница по Договор за потребителски кредит № * г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда – 10.12.2019 г. до окончателното ѝ изплащане; сумата 41,83
лв., представляваща договорна лихва за периода 27.01.2018 г. до 01.02.2019 г., както
и сумата 73,02
лв.– просрочените наказателни лихви начислени на
основание Раздел VI, т.15 за периода 01.03.2018 г. до 24.03.2019 г., които суми
са предмет на Заповед № * г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № * г. по описа на ВРС.
В исковата молба ищецът чрез юрк. М. К. излага, че е по силата на Договор за потребителски кредит № * г. е предоставил на оветника кредит в размер от 487,00
лв., с която сума съгласно договора е финансирана покупката на посочените в т. З
от договора стоки: *. Сочи се, че отпуснатият кредит е изцяло усвоен от
кредитополучателя на 27.01.2018 г. по сметка на търговеца "Т. Б." АД
съобразно условията по Раздел III, т.4 и т.5, а ответникът е придобил
визираните стоки от търговеца. Сочи, че страните са уговорили годишен лихвен
процент от 15 %, краен срок на договра 01.02.2019 г., както и обезщетение за
забава в размер на законната лихва в т.5 от договора. Сочи, че по кредита не са
извършвани плащания и поради настъпил краен падеж е изискуем изцяло. Излага, че
в негова полза е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417, т.2 от ГПК, връчена
при условията на чл. 47, ал.5 от ГПК, което обуславя правният интерес на
дружеството от подаване на настоящата искова молба. С уточнителна молба ищецът поддържа, че в Раздел VI, т.15 страните са договорили, че при
забава в плащанията кредитополучателят дължи обезщетение за забава, наказателна
надбавка в размер на законната лихва. По изложените съображения моли за уважаване на
исковете. Претендира присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът Д.М.Д. е подал отговор на исковата молба чрез назначения от
съда особен представител адв. С.Д., с който исковете се оспорват като
неоснователни. Оспорва валидното възникване на облигационно правоотношение
между страните по договор за потребителски кредит, включително положените за
кредитополучател подписи, както и да е получил уговорената заемна сума или
равностойна стока от търговски обект на „Т. Б.“ АД. Излага, че в процесният
договор за кредит не недействителен, защото не са спазени изискванията на чл.
10, ал.1 от ГПК за шриф и размер на текста, поради което дължи връщане
единствено на чистата му стойност. Оспорва на кредитополучателя да е
предоставян „Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
договорите за потребителски кредит“ съобразно разпоредбата на чл. 5, ал. 1 от ЗПК, което сочи, че противоречи на
общите разпоредби за предоставяне на информация на потребител съгласно
чл. 4 във вр. с чл. 1, ал. 2, т. 1 от ЗЗП, което влече нищожност на целия
договор поради противоречие или заобикаляне на закона. Счита за неоснователна и
претенцията за наказателна лихва, като сочи, че същата е начислнена общо върху
съответната падежирала вноска вместо само за частта представляваща главница,
поради което е налице анатоцизъм, който влече нищожност на клаузата на раздел
VI, т.15 уговаряща възникването на това вземане. По изложените съображения моли
за отхвърляне на исковете.
В проведените съдебни заседания стрсаните поддържат
изразените становища по спора - ищецът чрез юрк. Г. Д., а ответникът от назначения от съда особен представител адв. С.Д..
За да се произнесе по спора, съдът съобрази
следното от фактическа и правна страна:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. чл. 79, ал.1 от ЗЗД вр. с чл. 9
от ЗПК, за вземанията по които в полза на ищеца е издадена
заповед за изпълнение по приобщеното ч.гр.д. № * г. по описа на ВРС. Заповедта за изпълнение е връчена в
условията на чл. 47, ал.5 от ГПК, при действието на актуалната редакция на чл.
415, ал.1, т. 2 от ГПК, поради което за ищеца е налице правен интерес от водене
на установителните претенции срещу ответника. Исковете са предявени в срока по чл.
415, ал. 1 от ГПК, поради което са допустими и следва да бъдат разгледани по
същество.
За успешното провеждане на исковите претенции в тежест на
ищеца е пълно и главно да докаже следните правнорелевантни факти, от които се ползва – 1) наличието на валидни облигационни връзки по Договор за потребителски
кредит № * г., сключен с ответника; 2) изпълнение
на задълженията на заемодателя, произтичащи от императивните правила за защита
на потребителите относно предоставяне на необходимата писмена информация за
съдържанието на условията по кредитите, вкл. обективните критерии, въз основа
на които разходите могат да се изменят; 3) индивидуалното
договаряне на условията по договора, както и да обоснове договарянето на
размера на лихвите (възнаградителна и мораторна) и останалите такси, разходи и
неустойки в съответствие с типични разходи на кредитора и обичайна печалба; 4) изискуемостта на вземането за главница и договорна лихва, както и
наказателна лихва, както и техния размер.
От горните обстоятелства няма такива, които да са отделени за безспорни между
страните и ненуждаещи се от доказване на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 от ГПК.
За установяване валидното
възникване на заемно правоотношение с ответника,
ищецът е представил в оригинал Договор за
потребителски кредит № * г. (л. 58 - 64), видно от който дружеството се
е задължило да отпусне на заемателя-ответник Д.М.Д. сумата от 487,00 лв. със срок на издължаване от една година. Между страните е уговорено
възнаграждение за ползвания кредитен ресурс във фиксиран размер от 41,83 лв. за
целия срок на договора или 15,00 % на годишна база, при ГПР от 16,31 %.
В чл. 4 страните са се
договорили кредит да се усвои от банката и да се
Преведе по сметка на банката за заплащане на част или
цялата цена на визираните в чл. 3 стоки – * с цена от 229,00 лв., * за 199,00 лв. и * на 59,00 лв.
Доколкото
процесният договорът за кредит се явява частна хипотеза на заема за послужване,
кумулативно-необходим елемент от фактическия състав за валидното въникване на кредитното правоотношение е
предаването от заемодателя на заемателя собствеността върху пари или други
заместими вещи. В тази връзка като доказателство по делото е изслушано неоспореното
заключение на допуснатата СГЕ, изготвено от вещото лице Е.А., кредитирано от
съда като обективно, компетентно и пълно, което сочи, че договорът за кредит,
както и представената в оригинал фактура № * г. издадена от „Т. Б.“ АД, са подписани именно от ответника
Д.М.Д.. Така с полагането на подписа си върху договора от 27.01.2018 г., в
който е уговорен специфичен начин за получаване на заемната сума, а именно чрез
заплащане на цената по сключен между трето-лице и ответнка договор за продажба
на стоки, както и върху фактурата, в която е вписано, че стоки с идентично
описание са получени от ответника на 27.01.2018 г., съдът намира, че ответникът
е признал извънсъдебно по недвусмислен начин неизгодния за него факт, че
заемната сума е усвоена.
На следващо място
доколкото процесният заем е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК, клаузите на
специалния закон следва да бъдат преценени от съда служебно за съответствие
както с императивните норми на ЗПК насочени в защита интереса на потребителя,
така и за неравноправност по смисъла на ЗЗП, тъй като в създадената между
страните облигационна обвързаност ответникът има качеството потребител по
смисъла на § 13, ал.1 от ДР на ЗЗП. Анализът включва
и оценка на облигационното
правоотношение, в частта му досежно изпълнението от страна на заемодателя на задължението му за
предоставяне на потребителя на необходимата писмена информация за съдържанието и условията по кредита, вкл. обективните
критерии, въз основа на които разходите могат да се изменят, индивидуалното договаряне на
условията по договора, както и обоснованост на уговорените размери
на лихвите (възнаградителна и мораторна) и останалите разходи
(такси) в съответствие с типични разходи на кредитора и обичайна печалба.
В случая от сравнителния
анализ на договора и относимите императивни текстове съдът намира за
недоказано, че облигационната връзка между кредитодателя и потребителя е
възникнала съобразно установените в специалния закон задължителни правила на
ЗЗП и ЗПК за кредитодателите при извършването на дейност по потребителско
кредитиране.
Достатъчно да
аргументира самостоятелно горния извод на съда е обстоятелството, че при извършената
справка чрез служебно ползван софтуерен продукт „ABBYY FineReader 12“ се
установява, че представеният от ищеца в оригинал договор за кредит е с шрифт Times New
Roman при размер от 9, т.е. в нарушение на
чл. 10, ал.1, предпоследно предл. от ЗПК, обезпечаващ четливост на договорните
клаузи посредством въвеждането по императивен начин на минимален размер на
ползвания от кредитодателя шрифт от 12 единици.
За така констатираното нарушение
във формата на процесната
сделка е ирелевантно обстоятелството в каква степен същото е засегнало интереса на
потребителя. Това е така доколкото визирания в чл. 10, ал.1, предпоследно предл.
от ЗПК праг от 12 единици на шрифта е преценен от законодателя като гаранция за
минимална четливост на договора и слизането под него винаги активира
необоримата презумпция, че са нарушени правата на потребителя като по-слабата
икономическа страна в облигационната връзка, да получи по разбираем начин санитарния
минимум обем от сведения за условията по сделката, които са му необходими за да
вземе информирано
решение дали да се задължи финансово към кредитодателя. Именно закрилният
характер на тази норма обяснява и защо в чл. 22 от ЗПК законът е предвидил като
своеобразна санкционна последица нарушението ѝ да влече не просто
частична, а пълна недействителност на потребителския кредит.
В обобщение процесният договор за
потребителски кредит се явява недействителен в цялост на основание чл. 22 от ЗПК поради констатираното нарушение на предвидената специална форма в чл. 10, ал.1,
предпоследно предл. от ЗПК, представляващо самостоятелно основание за
недействителност на кредитната сделка.
Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Последното сочи, че за ищеца не е
възникнало вземане към ответника за всички останали компоненти извън главницата
по Договор
за потребителски кредит № * г., включително за договорна и мораторна лихва, а предявените искове за
заплащане на тези суми се явяват неоснователни и следва да се отхвърлят изцяло.
На основание чл. 23, изр. второ от ГПК извършените плащания извън тези за
главница следва да се отнесат към погасяване само на действително възникналото
задължение за връщане на усвоената сума.
В тази връзка изготвеното по делото и неоспорено заключение на допуснатата
ССчЕ, кредитирано от съда като обективно, компетентно и пълно, сочи, че по
кредита не са извършвани никакви погашения, поради което искът за главницата от
487,00 лв. следва да се уважи изцяло, ведно със законната лихва от депозиране
на заявлението по чл. 410 от ГПК.
За пълнота следва да се посочи, че
исковата претенция визираща вземането за сумата 73,02 лв. за просрочена
наказателна лихва начислена върху главницата на основание Раздел VI, т.15 от
договора се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена и на друго
основание, извън констатиранта от съда недействителност на договора на
основание чл. 22 от ЗПК. Съобразно неоспореното заключение на ССчЕ визираното
вземане е формирано при лихвен процент от 15 %. Следователно посоченото вземане
с мораторен характер, възникващо под условие за
настъпил падеж на главните задължения, надхвърля размера на законната лихва, за
периода в който е начислено, възлизаща на 10,00 % върху падежиралите
погасителни вноски за главница (при лихвен процент на законната лихва съставен от съответния
определен от БНБ основен лихвен процент от 0,00 % и десет пункта надбавка).
Същевременно, съобразно императивното правило
на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право
само на лихва в размер на законната лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата. Така с претендирането на вземането за наказателна лихва на
практика се постига заобикаляне на ограничението на чл. 33 от ЗПК и се въвежда
плащане, чиято дължимост де факто е изцяло свързана с
хипотеза на забава на длъжника, но размерът му надвишава нормативно установения
предел, а именно законната лихва. С оглед изложеното съдът приема, че вземането
за лихвена надбавка за забава колидира с нормата чл. 33 от ЗПК, тъй като
преследва забранена от закона цел да се присъди обезщетение за забава в
завишен размер. След като целта на клаузата уреждаща вземането за наказателна
лихва има за цел и резултат заобикаляне изискванията на ЗПК по аргумент от чл.
21, ал.1 от ЗПК същата са нищожни, респективно негоднa да породи права и задължения за
страните по договора за кредит.
Предвид изхода на
спора, право на разноски в производството имат и двете страни, като съдът
следва да съобрази обстоятелствата, че ответникът реално не е сторил такива,
доколкото е представляван от особен представител назначен от съда. В заповедното производство ищецът претендира присъждане на разноски в общ
размер от 75,00 лв., които с настоящото решение следва да бъдат редуцирани с оглед отхвърлената част от исковете до размер
от 60,69 лв., която сума следва да се присъди на ищеца, на
основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от гпк. В настоящото производство ищцовото
дружество представя доказателства за сторени разноски за държавна такса от 125,00 лв., депозит за назначаване на ССчЕ
от 250,00 лв. и възнаграждение за особен представител от 300,00 лв., а предвид
направеното с исковата молба искане съдът определя по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК
на страната и юрисконсултско възнаграждение от 100,00 лв. След направените
изчисления съдът намира, че в полза на страната съобразно уважената част от
исковете следва да бъдат присъдени разноски в общ размер от 627,13 лв., на основание
чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК.
На
следващо място доколкото сумата от 350,00 лв. представляваща депозит за
назначената по искане на особения представител на ищеца СГЕ е внесена от
бюджета на съда същата следва да бъде възстановена от страните, а съотношението
на отговорността за заплащането ѝ следва да се разпредели между страните
съобразно отхвърлената, респективно уважената част от исковете, вследствие на
което ищецът следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВРС сумата от 66,78 лв.
на основание чл. 78, ал.6 от ГПК, а ответника 283,22 лв. на основание чл. 77 от ГПК.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните, че Д.М.Д., ЕГН: **********,
с адрес: *** дължи на „П.и.б.” АД, ЕИК *, със седалище
и адрес на управление:***, сумата 487,00 лв., представляваща
неплатена главница по Договор за потребителски кредит № * г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението в съда – 10.12.2019 г. до
окончателното й изплащане, които суми са предмет на Заповед № * г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК, издадена по ч. гр. д. № * г. по описа на ВРС, на
основание чл. 422 от ГПК във чл. 79, ал.1 от ЗЗД вр.
с чл. 9 от ЗПК.
ОТХВЪРЛЯ исковете за установяване, че Д.М.Д., ЕГН: **********,
с адрес: *** дължи на
„П.и.б.” АД, ЕИК *,
със седалище и адрес на управление:***,83 лв.,
представляваща договорна лихва за периода 27.01.2018 г. до 01.02.2019 г., както
и сумата 73,02
лв. – просрочени наказателни лихви начислени на основание Раздел
VI, т.15 за периода 01.03.2018 г. до 24.03.2019 г., като неоснователни, които суми са предмет на Заповед № * г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК, издадена по ч. гр. д. № * г. по описа на ВРС, на
основание чл. 422 от ГПК във чл. 79, ал.1 от ЗЗД вр.
с чл. 9 от ЗПК.
ОСЪЖДА Д.М.Д., ЕГН: **********,
с адрес: *** да заплати на „П.и.б.” АД, ЕИК *, със седалище
и адрес на управление:*** сумата 60,69 лв.,
представляваща сторените в заповедното производство по ч. гр. д. № * г. по описа на ВРС, съдебно-деловодни разноски, както и сумата от 627,13 лв., представляваща сторените в настоящото
производство съдебно-деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК.
ОСЪЖДА Д.М.Д., ЕГН: **********,
с адрес: ***, да заплати в полза на бюджета
на съдебната власт по сметка на
ВРС,
сумата от 283,22 лв., представляваща припадащата се на страната част от депозита за СГЕ
изплатен от бюджета на съда съобразно уважената част от исковете, на основание
чл. 77 от ГПК.
ОСЪЖДА „П.и.б.” АД, ЕИК *,
със седалище и адрес на управление:*** полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ВРС, сумата от 66,78
лв., представляваща припадащата се на
страната част от депозита за СГЕ изплатен от бюджета
на съда съобразно отхвърлената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 6
от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: