№ 1138
гр. Варна, 13.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на втори
октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Светла В. Пенева
Членове:Красимир Т. В.
Мирела Огн. Кацарска
при участието на секретаря Цветелина Н. Цветанова
като разгледа докладваното от Мирела Огн. Кацарска Въззивно гражданско
дело № 20233100501605 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 44534/14.06.2023 г. на М. В. Х.
срещу Решение № 1893/29.05.2023 г., постановено по гр.д. № 12477/2022 г. по
описа на Районен съд - Варна, XXXIII състав В ЧАСТТА, с която е отхвърлен
иска му с правно основание чл. 200 от КТ за разликата над сумата от 15 000
лева до пълния размер на претенцията от 150 000 лева, представляваща
обезщетение за причинени неимуществени вреди за периода 18.12.2021 г.-
15.09.2022 г., под формата на претърпени болки и страдания, вследствие
осъществена на 18.12.2021г. трудова злополука в гр.Варна, при която ищецът
е получил дифузна травма на главния мозък, без открита вътречерепна
травма, като неоснователна.
Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност и
необоснованост на атакуваното решение като резултат от неправилно
формиране на вътрешното убеждение на съда въз основа на събраните по
делото доказателства. Счита, че размерът на присъденото обезщетение не е
съобразен с разпоредбата на чл. 201, ал. 2 от КТ и обективното състояние на
ищеца. Отправя се искане до съда за отмЯ. на решението на ВРС в
1
обжалваната му част и постановяване на ново, с което предявеният иск да
бъде изцяло уважен. Претендират се разноски.
Въззиваемият „ЗМБГ“ АД, гр. София в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК
депозира отговор по така подадената въззивна жалба, с който се оспорва
същата и се отправя искане за оставяне на въззивната жалба без уважение.
Депозирана е въззивна жалба от „ЗМБГ“ АД, гр. София срещу Решение
№ 1893/29.05.2023 г., постановено по гр.д. № 12477/2022 г. по описа на
Районен съд - Варна, XXXIII състав В ЧАСТТА, с която жалбоподателят е
осъден да заплати на М. В. Х. сумата от 15 000 лева, представляваща
обезщетение за причинени неимуществени вреди за периода 18.12.2021 г.-
15.09.2022 г., под формата на претърпени болки и страдания, вследствие
осъществена на 18.12.2021г. трудова злополука в гр.Варна, при която ищецът
е получил дифузна травма на главния мозък, без открита вътречерепна
травма, на основание чл. 200 от КТ.
Във въззивната въззивна жалба се излагат доводи за неправилност и
необоснованост на атакуваното решение като резултат от неправилно
формиране на вътрешното убеждение на съда въз основа на събраните по
делото доказателства и направени правопогасяващи възражения. Излага се,че
не е съобразено от ВРС, че на 21.12.2022 г. на ищеца е заплатено
застрахователно обезщетение в размер на 650 лева от „Дженерали
застраховане“ АД, гр. София. Твърди се наличие на новоузнато
обстоятелство, а именно изплатено на 13.03.2023 г. обецщетение на Х. от
застрахователя в размер на 43 030 лева. Отправя се искане до съда за отмЯ. на
решението на ВРС в обжалваната му част и вместо него постановяване на
ново такова, с което претенцията по чл. 200 от КТ да бъде изцяло отхвърлена.
Претендират се разноските сторени пред двете инстанции.
Въззиваемият М. В. Х. в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не депозира
отговор по така подадената въззивна жалба.
В съдебно заседание страните чрез процесуален представител
поддържат изразената позиция по спора.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази
следното:
Производството пред ВРС е образувано по искове на М. В. Х. против
„ЗМБГ“ АД, гр. София с правно основание чл. 200 от КТ и чл. 86 от ЗЗД за
2
осъждане работодателя да заплати сумата от 150 000 лева, представляваща
обезщетение за причинени неимуществени вреди за периода 18.12.2021 г.-
15.09.2022 г., под формата на претърпени болки и страдания, вследствие
осъществена на 18.12.2021 г. трудова злополука в гр.Варна, изразяваща се в
получаване на удар в главата от крана на транспортния автомобил, падане от
каросерията на камиона на земята от 2 метра височина, при която ищецът
получава дифузна травма на главния мозък, без открита вътречерепна травма,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на настъпване
на трудовата злополука – 18.12.2021 г. до окончателното й изплащане.
Ответникът „ЗМБГ“ АД, гр. София не депозира отговор на исковата
молба в срока по чл. 131 от ГПК.
Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК, от
надлежно легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което са процесуално допустими и следва да бъдат разгледани по
същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваните
му части, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбите. В обхвата на така посочените въззивни предели ВОС намира, че
решението е постановено в границите на правораздавателната компетентност
на съда и от законен състав, поради което се явява валидно. Искове с правно
основание чл. 200 от КТ и чл. 86 от ЗЗД са допустими, тъй като за
предявяването им е налице правен интерес.
По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпоредбата на чл. 269, ал. 1, изр. 2 от ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбите оплаквания.
Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства с оглед
разпоредбата на чл. 235 от ГПК, приема за установено от фактическа страна
следното:
Фактическата обстановка по спора е била правилно установена от
първостепенния съд, поради което въззивния съд препраща към тази част от
мотивите на осн. чл. 272 ГПК.
Във въззивната инстанция е прието по делото удостоверение, издадено
от „Дженерали застраховане“ АД, гр. София, от което се установява, че
3
„ЗМБГ“ АД, гр. София има качеството на застраховащ по полица № *** –
Групова застраховка „Задължителна трудова злополука“ с период на действие
от 21.05.2021 г. до 20.05.2022 г., като във връзка с настъпила на 18.12.2021 г.
трудова злополука от страна на застрахованото лице М. В. Х., ЕГН
********** е предявена застрахователна претенция и е заведена
ликвидационна преписка № *********. Удостоверява се, че на 21.12.2022 г.
по претенцията от страна на „Дженерали застраховане“ АД, гр. София е
изплатена сума в размер на 650 лева, съответстваща на дължимо обезщетение
за риска „временна загуба на работоспособност, вследствие на трудова
злополука по чл. 55, ал. 1 от КСО и на 13.03.2023 г. по претенцията от страна
на „Дженерали застраховане“ АД, гр. София е изплатена сума в размер на
43 030 лева, съответстваща на дължимо обезщетение за риска „трайно
намалена работоспособност, вследствие на трудова злополука по чл. 55, ал. 1
от КСО.
Съдът, след съвкупния анализ на събраните по делото пред първа и
пред настоящата инстанция доказателства, по вътрешно убеждение и въз
основа на закона, в предметните предели на въззивното производство,
очертани с жалбата, достигна до следните правни изводи:
За да бъдат уважени предявения иск с правно основание чл. 200 от КТ,
е необходимо по делото да бъде установено наличието на определените в
закона предпоставки, а именно: страните по делото да са били в трудово
правоотношение; ищецът, в качеството му на работник, да е претърпял
трудова злополука по смисъла на чл. 55, ал. 1 от КСО, а именно внезапно
увреждане на здравето, станало през време и във връзка, или по повод на
извършваната работа; от същата за ищеца да е настъпила временна
нетрудоспособност, описана в исковата молба; както и причинна връзка
между внезапното увреждане на здравето и настъпилата нетрудоспособност.
Не се спори, а и от представените по делото писмени доказателства
безспорно се установява, че между страните е било налице трудово
правоотношение по силата на трудов договор № 3208/22.11.2021 г. за
длъжността „сметосъбирач” за периода от 23.11.2021 г. до 08.11.2022 г.,
както и че на 18.12.2021 г. по отношение на М. В. Х. в следствие на получен
удар в главата от крана на транспортния автомобил, и падане от каросерията
на камиона на земята от 2 метра височина е осъществена трудова злополука,
4
установена с Разпореждане № 31218/04.01.2022 г. на ТП – София град на
НОИ.
Надлежният ред за установяване на трудова злополука е определен в чл.
57 и сл. от КСО и Наредбата за установяване, разследване, регистриране и
отчитане на трудовите злополуки /ДВ, бр. 6/2000 г./. Според него
осигурителят от една страна и пострадалият или неговите наследници от
друга следва да декларират в първия случай в тридневен срок, а във втория - в
едногодишен срок пред териториалното поделение на НОИ всяка трудова
злополука. След извършена проверка, подробно регламентирана,
длъжностното лице по чл. 60, ал. 1 КСО издава разпореждане за приемане
или неприемане на злополуката за трудова по утвърден от управителя на
НОИ формуляр. Разпореждането на органа по чл. 60, ал. 1 КСО представлява
индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова
злополука, а от друга страна е официален удостоверителен документ за
установените в него факти и в частност за наличието на трудова злополука
като елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на
ответника - работодател и от който зависи съществуването на правото.
Признаването на злополуката за трудова от компетентния орган с
Разпореждане № 31218/04.01.2022 г. на ТП – София град на НОИ е
достатъчно основание за настъпване на задължението на работодателя за
обезвреда. Освен това отговорността на работодателя е договорна - на
основание трудовото правоотношение с увредения. Задължението на
работодателя за обезвреда възниква независимо от това дали той, или негов
орган или друг негов работник е виновен за увреждането. За основателността
на иска е достатъчно наличието на трудово правоотношение, през
времетраенето на което да е се е осъществила злополука, надлежно
установена по съответния ред и причинени във връзка със същата вреди на
работника. Работодателят отговаря имуществено пред пострадалия работник
или служител за всички действително претърпени имуществени и
неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането.
Отговорността на работодателя може да бъде намалена по реда на чл.
201, ал. 2 от КТ само в изключителни случаи, а именно само ако пострадалият
е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност
5
/съзнавана непредпазливост/, т.е. извършил е определени действия в
нарушение на установените от работодателя правила за безопасност на труда,
предвиждайки възможността от настъпване на вредоносен резултат, като
лекомислено се е надявал да го предотврати, разчитайки на притежаваните
знания и умения. В тази хипотеза вината на пострадалия не може да се
предполага. В конкретния случай не е налице обаче своевременно направено
възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
работника. Работодателят не депозира отговор на исковата молба, в който
именно следва да се съдържа горното възражение, поради което направено в
по-късен момент същото се явява преклудирано на основание чл. 133 от ГПК.
По отношение на размера на неимуществените вреди: Безспорно е
между страните, а и от събраните по делото писмени и гласни доказателства
се установява, че вследствие на трудовата злополука осъществила се на
18.12.2021 г. Х. получава дифузна травма на главния мозък, без открита
вътречерепна травма, поради която е приет в болница, където му се провежда
едноседмично лечение. От проведената в първата инстанция КСППЕ е видно,
че към момента на проведеното психологично обследване на ищеца не са
регистрирани стресови маркери. Липсва обективна информация по делото
какво е било състоянието на пациента преди инцидента, за да може да се
направи сравнителен анализ. Възстановителния процес към момента се
изразява в прием на медикаменти, като не се провеждат консултации с
психолог и такъв е посетен само веднъж до момента. Посочено е, че
състоянието на Х. към момента е такова на интровертна личност,
емоционално реагираща. Като цяло се очертава емоционално лабилна
личност с ниски възможности за устойчивост и концентрация на вниманието.
Освидетелстваният успява да превключи вниманието си към нова задача с
известно затруднение. Намалени са възможностите му за логическо мислене
и логическа памет. Освидетелстваният има задоволително ниво на
функциониране на аналитико-синтетичната дейност и мисловни способности
- разбиране, съждение, алтернативно мислене. Паметта е нарушена при
ретенция, фиксация и репродукция. Не е налице обективна информация
относно поведението на ищеца преди инцидента. При М. Х. няма основание
за поставяне на диагноза „Органично разстройство на личността". Може да се
обсъжда диагноза Посткомоционният синдром (посттравматичен органичен
мозъчен синдром, Б07.2по МКБ-10), въпреки че последната се базира на
6
субективни оплаквания и трудно може да бъде обективизирана чрез
изследвания, което създава възможност за агравация и симулация на
симптомите. При освидетелствания не се диагностицира Органично
разстройство на личността. Състоянието му се характеризира предимно с
главоболие, световъртеж, раздразнителност, нарушения в паметта,
подтиснатост, нежелание за общуване. Описаното в Амб. лист от д-р Ч.
психиатрично състояние е настъпило след процесното събитие. В описаното
обективно състояние водещи са церебрастенните прояви, паметовите
нарушения и интелектуалното снижение при ниска преморбидна
/предболестна/ интелигентност. Ищецът не страда от умствена изостаналост.
В съдебно заседание проведено пред ВРС се разяснява, че посткомоционния
синдром е обратимо състояние, но трудно могат да се посочат срокове за
възстановяването.
От събраните писмени и гласни доказателства пред първата инстанция е
видно, че състоянието на ищеца след злополуката не му е позволявало да се
грижи сам за себе си, а последващата неработоспособност е обусловила
необходимостта от преки грижи на други лица – негови близки в период
около 9 – 10 месеца. Установява се още, че в състоянието на Х. е налице
подобрение макар и бавнонастъпващо. Същото се констатира и от
Епикризата, издадена при изписване ищеца от МБАЛ „Света Анна – Варна“
АД на 25.12.2021 г., където е посочено, че след започване на терапия
състоянието на пациента се подобрява, като оплакванията му претърпяват
обратно развитите.
Следва да се има предвид, че полаганите в домашни условия за Х.
грижи не са от такъв характер, че да допренесат за бързото му и пълно
възстановяване, тъй като се задоволяват само базовите му потребности.
Посещавал е психолог един единствен път, а очевидно има нужда от
психологическа помощ, доколкото диагнозата на посткомоционния синдром
се базира предимно на субективни оплаквания, което създава възможност за
преувеличаване /съзнателно или несъзнателно/ интензитета на същите.
Горната би се отразила на начина на интегриране на преживяното от ищеца и
би подпомогнала преработката на негативните му изживявания като
подтиснатост, тревожност и понижена самооценка, доколкото такива чувства
могат да усилят първоначалните симптоми и да се получи порочен кръг
/КСППЕ/, което препятства възстановяването на ищеца.
7
Поради всичко гореизложено настоящият съдебен състав намира, че
справедливо по смисъла на чл. 52 от ЗЗД за ищцата се явява обезщетение в
размер на 30 000 лева.
Между страните не се спори, а и от събраните писмени доказателства
/удостоверение, издадено от „Дженерали застраховане“ АД, гр. София/
безспорно се установява, че между работодателя и цитирания застраховател
към датата на осъществяване на процесната трудовата злополука – 18.12.2021
г. съществува валидно застрахователно правоотношение по Групова
застраховка „Задължителна трудова злополука“, въз основа на което на Х. са
заплатени следните суми: на 21.12.2022 г. сума в размер на 650 лева,
съответстваща на дължимо обезщетение за риска „временна загуба на
работоспособност, вследствие на трудова злополука по чл. 55, ал. 1 от КСО и
на 13.03.2023 г. сумата в размер на 43 030 лева, съответстваща на дължимо
обезщетение за риска „трайно намалена работоспособност, вследствие на
трудова злополука по чл. 55, ал. 1 от КСО.
Застрахователното обезщетение обезпечава отговорността на
работодателя при настъпила трудова злополука, поради което
застрахователят отговаря до размера на задължението на работодателя.
Плащането на обезщетение от работодателя и плащането на застрахователно
обезщетение от застрахователя имат една и съща стопанска цел - да
обезщетят вредите. По тази причина платеното застрахователно обезщетение
/в случай, че е по- малка величина/ се приспада от задължението на
работодателя да плати обезщетение за вреди, за да не се допусне
неоснователно обогатяване. В трайната съдебна практика се процедира по
следния начин - първо се определя размерът на отговорността на
работодателя, а едва след това се приспада платеното застрахователно
обезщетение.
В конкретния случай обаче определеният от ВОС размер на
задължението на работодателя за обезвреда е 30 000 лева, а полученото от
работника застрахователно обезщетение във връзка с претърпЯ.та от него
трудова злополука е в по-голям размер /43 680 лева/, поради което Х. вече е
изцяло обезщетен за понесените от него вреди и ответното дружество не
дължи заплащане на такива. С оглед изложеното иска с правно основание чл.
200 от КТ се явява изцяло неоснователен и като такъв следва да бъде
8
отхвърлен.
Поради частично несъвпадане на изводите на двете инстанции
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която
работодателят е осъден на основание чл. 200 от КТ и чл. 86 от ЗЗД да заплати
сумата от 15 000 лева, представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди за периода 18.12.2021 г.- 15.09.2022 г., под формата на
претърпени болки и страдания, вследствие осъществена на 18.12.2021г.
трудова злополука в гр.Варна, при която ищецът е получил дифузна травма на
главния мозък, без открита вътречерепна травма, ведно със ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на настъпване на
трудовата злополука – 18.12.2021 г. до окончателното й изплащане и вместо
него да бъде постановено друго, с което претенциите да се отхвърлят изцяло.
В останалата му част първоинстанционното решение е правилно и като
такова следва да бъде потвърдено.
С оглед на изхода на правния спор, в частта за разноските Решение №
1893/29.05.2023 г., постановено по гр.д. № 12477/2022 г. по описа на Районен
съд - Варна, XXXIII състав следва да бъде ревизирано.
В първоинстанционното производство ответникът „ЗМБГ“ АД, гр.
София е отправил искане с правно основание чл. 78, ал. 3 от ГПК за
присъждане на направените по делото разноски, като такива следва да му се
присъдят, поради което ищецът М. В. Х. следва да бъде осъден да заплати
сумата от 10 650 лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение,
съобразно представен договор за правна защита и съдействие /лист 109/.
Ищцовата страна не е направила възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК.
За въззивна инстанция на ответника „ЗМБГ“ АД, гр. София, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, съобразно обжалваемия интерес /150 000 лева/,
следва да му се присъдят разноски като въззиваемият следва да бъде осъден
да заплати сумата от 9800 лева, представляваща заплатени от него държавна
такса за въззивно обжалване – 300 лева и заплатено адвокатско
възнаграждение – 9500 лева, съобразно представен договор за правна защита
и съдействие /лист 43/. Възражението на ищеца с правно основание чл. 78, ал.
5 от ГПК се явява неоснователно предвид това, че минималното адвокатско
възнаграждение, съобразно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. е в
размер на 10 650 лева, а заплатеното такова е в размер на 9 500 лева, т.е. под
9
нормативно установения минимум с Наредба № 1/09.07.2004 г.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 1893/29.05.2023 г., постановено по гр.д. №
12477/2022 г. по описа на Районен съд - Варна, XXXIII състав В ЧАСТТА, с
която „ЗМБГ“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***,
представлявано от изп. директор А.И. е осъдено да заплати на М. В. Х., ЕГН
**********, с адрес: с. К., *** сумата от 15 000 /петнадесет хиляди/ лева,
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди за периода
18.12.2021 г.- 15.09.2022 г., под формата на претърпени болки и страдания,
вследствие осъществена на 18.12.2021 г. трудова злополука в гр.Варна, при
която Х. получава дифузна травма на главния мозък, без открита
вътречерепна травма, ведно със ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на настъпване на трудовата злополука – 18.12.2021 г. до
окончателното й изплащане, на основание чл. 200 от КТ и чл. 86 от КТ, като
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете на М. В. Х., ЕГН **********, с адрес: с. К., ***
против „ЗМБГ“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***,
представлявано от изп. директор А.И. с правно основание чл. 200 от КТ и чл.
86 от ЗЗД за сумата от 15 000 /петнадесет хиляди/ лева, представляваща
обезщетение за причинени неимуществени вреди за периода 18.12.2021 г.-
15.09.2022 г., под формата на претърпени болки и страдания, вследствие
осъществена на 18.12.2021 г. трудова злополука в гр.Варна, при която Х.
получава дифузна травма на главния мозък, без открита вътречерепна травма,
ведно със ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
настъпване на трудовата злополука – 18.12.2021 г. до окончателното й
изплащане, като неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1893/29.05.2023 г., постановено по гр.д.
№ 12477/2022 г. по описа на Районен съд - Варна, XXXIII състав в останалата
10
му част.
ОСЪЖДА М. В. Х., ЕГН **********, с адрес: с. К., *** ДА ЗАПЛАТИ
на „ЗМБГ“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***,
представлявано от изп. директор А.И., както следва: сумата от 10 650 /десет
хиляди шестстотин и петдесет/ лева – разноски за първоинстанционното
производство и сумата от 9 800 /девет хиляди и осемстотин/ лева – разноски
за въззивното производство, на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11