Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 3887 22.10.2013
година град Пловдив
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
гражданско отделение, XVI граждански
състав, в публично заседание на двадесет и шести септември две хиляди и тринадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря
Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело № 18684 по описа на съда за 2012 г. и, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск
с правна квалификация по чл. 40 от ЗУЕС.
Ищците С.К.С.,
ЕГН: ********** и М.Д.С., ЕГН: **********,***, са предявили против П.В.М. и
В.П.М.,***, С.С.П.,***, К.Т.Ч.,***, З.С.Н., Е.Ц.Н. и А.Ц.Н.,***, И.П.Я. и
М.А.Я.,***, иск за отмяна на решение от 16.10.2012 г. по т. 3 на общото
събрание на етажната собственост на сградата.
В исковата
молба е посочено, че в срок се обжалва решение от 16.10.2012 г. по т. 3 на ОС
на ЕС на сграда, находяща се в ***, с което мнозинството от етажните
собственици решили по- голямата част от общата документация да се съхранява от
ответника И.Я.. Решението в тази му част било незаконосъобразно и противоречало
на императивите норми на ЗУЕС, поради което се моли за неговата отмяна. По чл.
23 ал. 1 т. 3 от ЗУЕС единствено в правомощията на управителя било да съхранява
документацията на ЕС, а с атакуваното решение се приело, че по- голямата част
от общата документация щяла да се съхранява от лице, което не е управител.
Законът не предвиждал възможност ОС да решава каква част от документацията да
се съхранява от управителя и каква част от друго лице. На следващо място според
чл. 23 ал. 6 от ЗУЕС при избор на нов управител всички документи се предавали с
протокол на новия управител, а с въпросното решение по- голямата част от тях
щели да се предадат от ответницата Я. на съпруга й и то не по законоустановения
ред. Така тази документация реално щяла да остане в семейство Я. и оттук- било
явно желанието на М.Я. да я задържи и да можела еднолично да преценя на кого и
кой документ му е необходим, с което щяло да се създаде неудобство за
управителя и за етажните собственици. Освен това при отказ за достъп до някой
от документите на И.Я. не можело да му се търси и отговорност, защото същият
бил п. по б. с трайни увреждания по главата след нещастен случай. Смешен бил
доводът на М.Я., че „така няма да се изгуби нещо при местенето”, а това било и
явен намек, че за в бъдеще можело да се окаже, че част от документите липсват,
което без протокол не можело да се докаже. Когато ищцата била управител през
2009 г., ответникът Я. не й бил предал документация, а имало и липсващи
документи, за което тя била сигнализирала органите на прокуратурата да извършат
проверка, но същата установила, че лицето не можело да носи отговорност, защото
ги съхранявал на добра воля, като останали в наследство от баща му. В случая
точно такава била целта и на съпругата му фактически да се разпорежда с
документите, но мъжът й да не носи отговорност за това. По чл. 6 ал. 1 т. 7 от ЗУЕС задължение на етажните собственици било да не накърняват добрите нрави, а
с предложението на ответницата Я. и взетото решение определено те се
накърнявали. Семейната трагедия в семейство Я., свързана със смъртта на сина им
при нещастен случай, било причината Я. да се откаже от дейността си като
управител, но същевременно се предлагало съпругът й, който също следвало да
бъде травмиран от тази трагедия, да продължи да съхранява по- голямата част от
документацията, без да е управител. В с.з. ищцата се
явява лично и поддържа иска. Претендира разноски.
В срока по чл.
131 от ГПК е подаден отговор от ответниците Я. и Ч., чрез пълномощника им.
Твърди се, че искът не бил насочен спрямо всички етажни собственици, защото
като ответници не били конституирани собственикът на гараж К. и собственикът на
апартамент „СМС АБО” ООД. Освен това не било необходимо искането за отмяна на
решение на ЕС да се насочи спрямо всички собственици на обекти в сградата,
защото само трябвало да се посочат техните имена, а книжата се връчвали
единствено на управителя, който представлявал ЕС- чл. 23 ал. 5 от ЗУЕС.
Доколкото се атакувало решение на ЕС, евентуалният осъдителен диспозитив
следвало да бъде срещу нея, а не против отделните етажни собственици. Искът бил
неоснователен и следвало да се отхвърли, защото нормата на чл. 23 ал. 1 т. 3 от ЗУЕС не била императивна, а инструктивна и списъкът не бил изчерпателен, като
съгласно вътрешните правила етажните собственици можело да решат кой да го
съхранява. На новоизбрания управител М.М. се предложило да й се предаде под
опис документацията и касата, но тя отказала приемането. Неотносими
към спора били твърденията, че ответникът Я. бил п. по б., че имал трайни
увреждания и не носел отговорност за действията си, като с тях се целяло да се
създаде погрешно впечатление в съда, че той не е в състояние да съхранява
документацията и можело нещо да се изгуби, с което да се нанесат вреди на ЕС.
Лицето не бил пенсионер и работел като гл. и. в
предприятие, като именно, защото се ползвал с доверието на останалите, му бил
поверен и архивът. Имало създаден ред при ползване на архива, като
документацията от същия била ползвана най- вече от ищцата. Инициираното от нея
наказателно преследване срещу ответника Я. било прекратено от Районна
прокуратура- Пловдив по пр. преписка № 3267/ 2008 г.
с постановление от 21.12.2009 г. Било очевидно кой етажен собственик се
придържал към добрите нрави и кой- не. В с.з. чрез
пълномощника си молят за отхвърляне на иска. Също претендират разноски в
процеса.
В срока за
отговор е подаден и общ такъв от ответниците Н., М. и П., с който молят за
отхвърляне на иска. Считат, че искът неправилно бил заведен против отделните
етажни собственици, защото, след като се атакувало решение на ОС на ЕС, той
следвало да бъде само против ЕС като цяло. Неправилни били съображенията на
ищцата, не били налице и нарушения на чл. 23 ал. 1 т. 3 от ЗУЕС. Новоизбраният
управител М.М. в присъствието на свидетел отказала да приеме уведомлението за
готовност да се предаде документацията. ЗУЕС дал право на вътрешна организация
на ЕС да решава от самите етажни собственици чрез приемане на Правилник за
вътрешния ред. Въпросът за съхранението на архива се разгледал на ОС на ЕС през
2008 г., като решението било атакувано в съда и ВКС с решение № 174/ 07.04.2010
г. посочил, че било извън компетентността на съда да разпореди къде да се
съхранява архивът на ЕС. Считат, че не било нарушение тази част от
документацията, която била архивирана, да се предаде с протокол на ответника
Я., който и до момента поддържал такъв архив и не бил отказал на никого да го
ползва. Същият работел като гл. и. в предприятие,
което само по себе си говорело каква отговорност можел да носи. Молят за
отхвърляне на иска. В с.з. не се явяват и не се
представляват.
След преценка на събраните по делото
доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът установява
следното:
С протокол от проведено на 16.10.2012 г.
ОС на ЕС на сграда с административен адрес: ***, е взето решение по т. 3 от
дневния ред, според което към архива на ЕС, съхраняван от И.Я., да се предадат
документите от управлението на С.С. (27.04.2007 г.- 16.03.2010 г.) и касиера
(27.04.2007 г.- 16.03.2012 г.), а на новоизбрания у. на ЕС да се предаде с
протокол всичко от 16.03.2010 г.- 16.10.2012 г. от предходния у. М.Я..
Представено е уведомление от 11.11.2012
г. от предходния у. М.Я. до новоизбрания такъв М.М. за предаване на
документацията на ЕС, оформено с отказ от получаване с подпис на две лица.
Приложени са и невръчени два броя приемо-
предавателни протоколи за тази документация. Представени са и заявки за
предоставяне на архив и протоколи за предоставяне на копия от архива.
Представено е и решение на ОС на ЕС от 22.02.2013 г. за избор на нов управител-
С.П..
Приети за протоколи от ОС на ЕС на
сградата от 16.03.2010 г. за избор на у. и за предаването му на документацията,
както и приемо- предавателни протоколи от 29.03.2011
г. и от 07.04.2011 г. в тази връзка, ведно с опис на архивните документи.
Представено е постановление от 23.12.2009
г. на РП- Пловдив за прекратяване на наказателното производство срещу ответника
Я. по жалба на ищцата, както и удостоверения на Района прокуратура по случая по
повод постъпили от ищцата молби за възобновяване на разследването.
Приети са и протоколи от проведени с.з. по други производства, касаещи ищцата С. и ответника
Я..
По делото не са събирани гласни
доказателства.
При така установената по делото
фактическа обстановка, съдът от правна страна намира следното:
По смисъла на чл. 40 от ЗУЕС всеки
собственик може да иска отмяна на решение на ОС на ЕС, като в случая няма спор,
че ищците са собственици на самостоятелен обект- апартамент в сградата, а
молбата им за отмяна е подадена в изискуемия по закон едномесечен срок от
обявяване на въпросното решение. Със същото, във връзка с избора на нов
управител на ЕС, ОС е приело с мнозинство от присъстващите етажни собственици
част от архива на ЕС да се предаде на съхранение на ответника Я., доколкото и
към момента той бил съхранявал стария архив, а останалата документация- да се
предаде на новоизбрания управител.
В чл. 23 ал. 1 т. 3 от ЗУЕС е предвидено
каква част от документацията съхранява управителят, като изброяването е
примерно, доколкото е предвидено, че лицето може да съхранява „и други”
документи. Съвсем естествено законодателят не е ограничил изчерпателно този
кръг от документи, тъй като при едно лимитирано описване и с оглед
многообразието на актуалните обществени отношения би могло да се окаже, че
управителят не разполага с правомощия да съхранява конкретни неописани в
нормата книжа. Пак в тази връзка в чл. 11 ал. 1 т. 10м от ЗУЕС е посочено, че
ОС на ЕС приема решения и по „други въпроси”, които са извън изрично изброените
в конкретните правомощия на органа именно, защото законодателят е преценил, че
следва да посочи само основните компетенции на ОС, а по всички останали да
остави вътрешна свобода на органа да решава по целесъобразност въпросите
относно управлението на ЕС. Един такъв въпрос представлява и проблемът кой, как
и къде да съхранява архива на ЕС и по делото е представено решение на ОС от
предходен период, според което този архив е прието да се държи от ответника
И.Я., където и до момента се е намирал. Предвид горното, с атакуваното решение
по никакъв начин не се е променила досега съществуващата фактическа ситуация
относно въпросната документация, която и преди, а и след въпросното решение, се
е съхранявала само от това лице. Няма спор, че същият не е бил избран за
управител, но тук е важно да се отбележи, че е прието новоизбраният управител
да получи цялата документация от освободената по нейно желание ответница Я., а
това, което е предназначено да се остави при ответника Я., е изцяло архивна
документация от по- стар период, в който именно ищцата е била управител на ЕС.
При това положение съдът намира, че не е било извършено нарушение на законовата
норма, защото новият управител действително получава предвидените в
разпоредбата на чл. 23 ал. 1 т. 3 от ЗУЕС книга на собственици, строителна
документация, кореспонденция, отчет за приходи и разходи и т.н. (видно от
приложения приемо- предавателен протокол), а само
част от архива остава там, където и дотогава е бил. Неправилно е и тълкуването,
че с предаването на архива на Я. на него се вменявали правомощия и отговорности
на управител, тъй като в решението ясно е разграничено кое получава
новоизбрания управител и какво остава да се съхранява от третото лице.
Решението е както законосъобразно, така и целесъобразно, доколкото реално не
води до каквато и да е промяна в организацията на документооборота в жилищната
кооперация. Наличието на предходно взето решение за съхранение на архива от
въпросното лице води до извода, че атакуваното такова се явява изцяло в негово
изпълнение и продължение на установения ред. В тези вътрешни отношения,
свързани със съхранението на архива обаче, съдът няма правомощия да се
произнася, правейки преценка за законосъобразност, защото това е въпрос на
организация на ЕС, а не представлява несъответствие със законовата норма,
уреждаща какво може да се намира в държание на управителя. Още повече, по
никакъв начин по делото не се доказаха твърденията в исковата молба, насочени
против личността на ответника Я.. Прокурорската проверка срещу него е
приключила с постановление за прекратяване на наказателното производство,
свидетелските показания, дадени в хода на друго производство, пък не могат да
се ползват като доказателства по настоящото, защото не са събрани пряко и
непосредствено в процеса, а и се установява още, че именно ищцата след писмени
заявки е получавала достъп до исканите от нея документи от архива, без това да
й е било отказвано. С други думи, дори и наведените съображения за това, че
именно този ответник не бил най- подходящият човек за съхранение на
документация не се доказват, дори точно обратното- след като до момента само той
е бил фактическият й държател през годините без да е бил управител, е индиция за това, че се е ползвал с доверието на етажните
собственици, което изрично е изразено в отговорите на ответниците, а подкрепата
от тях му е била оказана и при гласуване на самото ОС, в което против е била
само ищцата.
При
това положение, съдът намира, че искът е неоснователен и като такъв следва да
се отхвърли поради липса на незаконосъобразност на атакуваното решение.
С
оглед изхода на делото и на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК ищците дължат на
ответниците направените от тях разноски в процеса. Такива се претендират само
от ответниците Ч. и Я. и се изразяват в стойността на заплатения от тях
адвокатски хонорар от общо 450 лева, видно от представените договори за правна
защита и съдействие (листове 29- 31 от делото). Доколкото производството по
делото е било прекратено поради отказ от иска на двама от първоначалните ищци
(семейство М.), на основание чл. 78 ал. 4 от ГПК съдът с определение от с.з. от 18.06.2013 г. вече е присъдил на ответниците сумата
от 150 лева, поради което на тези ответници ще се дължи само остатъка до пълния
размер на сумата от 450 лева, или още 300 лева. Въпреки че е направено
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, то е неоснователно,
защото независимо, че делото не се отличава с особена фактическа или правна
сложност, доколкото по смисъла на чл. 7 ал. 1 т. 4 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, за неоценяеми искове,
какъвто е и настоящият, минималното предвидено адвокатско възнаграждение е в
размер на 150 лева, колкото е хонорарът на пълномощника на всеки един от
тримата ответници. В тази връзка не са налице основания за намаляването му,
поради което ищците ще следва да се осъдят да заплатят на тези трима ответници
разноски в размер на общо 300 лева.
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ
предявения от С.К.С., ЕГН: ********** и М.Д.С., ЕГН: **********,***, против
П.В.М. и В.П.М.,***, С.С.П.,***, К.Т.Ч.,***, З.С.Н., Е.Ц.Н. и А.Ц.Н.,***,
И.П.Я. и М.А.Я.,***, иск за отмяна на решение от 16.10.2012 г. по т. 3 на
общото събрание на етажната собственост на сградата, с адрес: ****.
ОСЪЖДА С.К.С.,
ЕГН: ********** и М.Д.С., ЕГН: **********,***, да заплатят на К.Т.Ч., ЕГН:
**********,***, И.П.Я., ЕГН: ********** и М.А.Я., ЕГН: **********,***, чрез
пълномощника си адв. Е.К., направените по делото
разноски в размер на общо 300 (триста) лева за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ :/п/Ал.
Точевски
Вярно с
оригинала.
И.Б.