Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 14.11.2024 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година, в следния
състав:
Председател: Татяна Димитрова
Членове: Румяна
Найденова
Радина
Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова, като
разгледа докладваното въззивно гражданско дело № 13203 по описа за 2020 година
Производството е по реда на
чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба, подадена от Л.И.Д., Н.Г.Д., Б.Н.Р.,
Н.Н.Р., В.В. Ж.– М., В.Т.М., Г.Н.К., З.Б.К., Р.П.М., И.Р.М., З.Н.П., С.Г.П., Е.И.П.,
Р.И.Г., Т.С.Г., всички действащи
чрез процесуалния си представител адв. Й.,
срещу решение от 21.08.2017г., постановено по гр. д. № 12746/2012 г.
по описа на Софийски районен съд, 30
с-в, в частта, в която са отхвърлени предявените искове с
правно основание чл. 160, ал. 4 от ЗУТ за отстраняване на некачествено
извършени СМР-та при изграждане на жилищна сграда, находяща се в гр. София,
ул.“****, както и в частта, в която са отхвърлени предявените искове с правно
основание чл. 160, ал. 4 от ЗУТ за отстраняване на некачествено извършени
СМР-та в апартаментите на всеки от жалбоподателите Б. и Н. Р., З. и Г. К., Р. и
И.М., З. и С. М.и Е.П., както и в частта, в която са отхвърлени предявените в
условията на евентуалност искове по чл. 265, ал.1 ЗЗД.
Във
въззивната жалба се излагат подробни съображения, че решението в обжалваните части е неправилно, незаконосъобразно,
необосновано, постановено в несъответствие със събраните доказателства. Излагат се оплаквания, че
изготвената пред СРС експертиза е констатирала дефекти, но същите неправилно не
са били взети предвид от първоинстанционния съд, тъй като огледът от вещото
лице е бил извършен две години след изтичане на гаранционния срок. Твърдят, че,
ако СМР-тата са били извършени качествено, такива дефекти въобще не би трябвало
да съществуват нито в самата жилищна сграда, нито в отделните апартаменти. Моли
се решението да бъде отменено в обжалваните отхвърлителни части, а предявените искове да бъдат изцяло уважени. Претендира се присъждане на сторените разноски в първоинстанционното и във въззивното
производство.
В установения от закона срок,
въззиваемият „Ф.и.“ ЕООД, е депозирал отговор на въззивната
жалба. С него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба.
Претендира се присъждане на сторените пред въззивната инстанция разноски.
В установения от закона срок, въззивна жалба е подадена и от „Ф.И.“ срещу решение от
21.08.2017г., постановено по гр. д. № 12746/2012 г. по описа на Софийски
районен съд, 30 с-в, в частта, в която са уважени предявените искове с правно
основание чл. 160, ал. 4 ЗУТ за отстраняване на некачествено извършени СМР-та
при изграждане на жилищна сграда, находяща се в гр.
София, ул.“****, които са довели до следните дефекти: пропадане на тротоарите
около сградата, появили се пукнатини във фоайето на асансьора на партерния етаж
на сградата, като дружеството е осъдено да отстрани посочените дефекти, както и
в частта, в която „Ф.И.“ е осъдено да заплати на Г. и З. К., на основание чл.
265, ал. 1, предл. 2 ЗЗД сумата от 1500 лв., представляваща стойността на
необходимия ремонт за отстраняване на появил се дефект, в резултат на некачествено
извършени СМР при изграждане на ап. № 8.
Във въззивната жалба се излагат подробни съображения, че решението в обжалваните
части е неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено в
несъответствие със събраните доказателства. Поддържа се, че ищците не
притежават активна процесуална легитимация за водене на иска по чл. 160, ал. 4 ЗУТ по отношение на общите части, тъй като искът следва да бъде предявен от
етажната собственост, а не от отделните съсобственици. Предвижда, че законът не
предвижда възможност за реално изпълнение, а единствено имуществена
отговорност, чиято реализация има парично изражение. Излага, че и двата дефекта
са били явни, а не скрити и е следвало да бъдат поканени в петгодишен срок да
отстранят същите. Моли се решението да
бъде отменено в обжалваните части, а предявените искове да бъдат изцяло отхвърлени.
Претендира се присъждане на сторените разноски в първоинстанционното и във
въззивното производство.
В установения от закона срок, въззиваемите са депозирали отговор на
въззивната жалба. С него се излагат съображения за неоснователност на
въззивната жалба. Претендира се присъждане на сторените пред въззивната
инстанция разноски.
Предмет на въззивната проверка е и частна жалба срещу определение №
11203/14.01.2020г., постановено по гр. д. № 12746/2012г.по описа на СРС, 30 с-в,
с което ищците, настоящи жалбоподатели, са осъдени да заплатят допълнителна
държавна такса в размер на 921.92 лв. Поддържат, че за предявените с една
искова молба съединени искове, независимо от начина на съединяване, се събира
държавна такса за един иск.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна
страна следното:
Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и
са процесуално допустими, а разгледани по същество, неоснователни.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с
мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението
съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от
ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е
ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към
спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни
норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Не
се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни
норми.
Относно
правилността на първоинстанционното решение,
въззивният съд намира следното.
На първо място следва да се обсъдят доводите на жалбоподателя „Ф.и.“ ЕООД
относно твърдяната недопустимост на обжалваното решение. Съдът намира тези
възражения за неоснователни, поради следните съображения.
Етажната собственост не е процесуално легитимирана да води искове от името
на етажните собственици, тъй като не е правен субект. По искове на
собствениците в етажната собственост, предявени от или срещу тях във връзка с
общите части, както и по исковете, предявени срещу собственик, ползвател или
обитател, който не изпълнява решение на общото събрание или задълженията си по
ЗУЕС, те по силата на чл. 23, ал. 4 ЗУЕС /нова – ДВ, бр. 57 от 2011 год./, се
представляват от управителя, избран по реда на чл. 19, ал. 4 ЗУЕС или от лица
по чл. 19, ал. 8 ЗУЕС, с които е сключен договор, включващ възлагането на
правомощието да представляват етажните собственици в съда. Във всички случаи,
надлежни страни по материалното правоотношение са етажните собственици, а
представляващите ги – по чл. 19, ал. 4 или ал. 8 ЗУЕС, действат от тяхно име и
за тяхна сметка. Ако управителят не може да осъществява процесуално
представителство, защото се касае за спор, извън категорията на посочените в
закона – както е в частност, тъй като предявените искове са за реализиране на
гаранционната отговорност на строител, тогава съдът дава срок да се индивидуализират
етажните собственици, от чието име е подадена исковата молба, съответно те да я
приподпишат или заявят, че я поддържат. Това е така, тъй като се касае за
материални права, а не за процесуално представителство или процесуална
легитимация – в този смисъл Определение № 508 от 16.07.2015 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 2791/2015 г., IV г. о., ГК и Определение № 201 от 19.03.2019 г. на ВКС по
ч. т. д. № 264/2019 г., ІІ т. о., ТК. Следователно като е конституирал в
процеса отделните етажни собственици първоинстанционният съд не е постановил
недопустимо решение. Отделно от това следва да се има предвид и следното. С
разпореждане от 30.03.2012г. СРС е указал на ищците да посочат притежаваните от
тях идеални части от общите части на сградата, което ищците са сторили с молба
от 27.04.2012г.
В решение № 50/05.03.2012г. по гр. д. № 747/2011г. по описа на ВКС, III ГО, съдът приема, че правото
на етажния собственик да претендира от продавача отстраняване на повреди по
общите части на сградата, не е обусловено от наличието на решение на ОС на
етажната собственост за предявяване на иск за отстраняването им. Искът за
отстраняване на недостатъци не е акт на разпореждане, а на обикновено
управление, и може да бъде предявен от всеки от етажните собственици, като
съсобственик на съответната идеална част от общите части. Разпоредбите на
Закона за управление на етажната собственост относно ремонтите на общите части
/чл. 17, ал. 2, т. 5/ се отнасят за предприети от етажната собственост ремонти,
а не до поправяне на недостатъци, в който случай са приложими правилата на ЗЗД
относно неизпълнението на задълженията. В цитираното решение ВКС е отменил
решението на въззивния съд в частта, в която е бил отхвърлен иска за осъждане
на ответника да отстрани за своя сметка недостатъци по общите части на сградата,
квалифициран по чл. 79, ал. 1 ЗЗД и е уважил
така предявения иск по чл. 79 ЗЗД от единия от съсобствениците в етажната
собственост за отстраняване на недостатъците по общите части на жилищната
сграда. Участието на всички етажни собственици би било задължително по предявен
установителен иск или по чл. 108 ЗС за собственост, какъвто не е настоящият
случай.
Неоснователно е и второто възражение за недопустимост на предявените искове
по следните съображения. Действително СРС е квалифицирал неправилно иска като
такъв по чл. 164 ЗУТ. Въз основа на
твърденията в исковата молба, настоящият съдебен състав намира, че
предявеният иск е с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. с чл. 20 Наредба № 2
от 31.07.2003 г. Въпреки това решението
не следва да бъде обезсилвано, тъй като, когато въззивният съд прецени, че
дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна,
същият следва да обезпечи правилното приложение на материалния закон, като
посочи правилната правна квалификация. По настоящото дело неправилната правна
квалификация, определена от първоинстанционния съд, не е довела до неточни
указания относно подлежащите на доказване факти и първоинстанционният съд не е
допуснал съществени процесуални нарушения. Констатираната неточност, изразяващи
се в не съвсем прецизната правна квалификация, дадена от първоинстанционния съд,
не води до недопустимост на постановения съдебен акт, тъй като съдът е
разгледал и се е произнесъл по релевантните за спора факти и в съответствие със
заявения от ищците петитум в исковата молба.
Жалбоподателите – ищци, в качеството си на собственици на общите части на
сградата и на обекти в сградата, претендират отстраняване на недостатъците,
установени по време на гаранционния срок, уговорен със строителя на сградата по
предварителни договори за продажба на право на строеж на апартамент и
задължение за изграждане. Във всеки от договорите е уговорено, че продавачът, в
качеството му на изпълнител отговаря за
качеството на СМР-тата и се задължава да отстрани всички възникнали дефекти в
едномесечен срок от уведомяването му.
В Тълкувателно решение № 88/28.02.1984 г. на ОСГК на ВС е разяснено, че
отговорността за недостатъци може да бъде реализирана в две хипотези: а) като
установена в закона и/или договора гаранционна отговорност и б) като
установената в закона отговорност за недостатъци по чл. 195, съответно чл. 265
от ЗЗД, като това са два отделни правни института, които съществуват успоредно,
но които не могат да се реализират при условията на кумулативност. Двете имат
различен предмет, страни и основания за възникване, като се различават и по
страни по правоотношението. Гаранционната отговорност обезпечава качеството на
вещта за определен период от време, както и че при проява на дефекти в този
срок, независимо дали те са съществували при предаване на вещта или са се
проявили в гаранционния срок, същите ще бъдат отстранени от или за сметка на
продавача, съответно - изпълнителя, включително вредите от тяхното проявление.
Законната отговорност по чл. 193 и чл. 265 ЗЗД обезпечава качества и
свойства на вещта само към момента на нейното приемане, като скритите
недостатъци при нея също следва да са съществували към момента на приемането.
При наличие на недостатъци за купувача/ възложителя възникнат права не само да
търсят отстраняване на недостатъците или заплащане разноските за тяхното
отстраняване, но и за отбив от цената, разваляне на договор и други.
Друга особеност на гаранционната отговорност е тази, че гаранционното задължение
възниква по силата на договорни съглашения, съответни законови и подзаконови
нормативни актове, стандарти, отраслови технически норми и неин елемент е и
гаранционният срок. По своята правна същност той е период от време, в течение
на който се гарантира наличието на установени качества и свойства на вещта,
предмет на договора, и през който период гарантът носи материална отговорност
за недостатъци и повреди при условие, че купувачът е спазил изискванията за
правилната експлоатация. С изтичането на гаранционния срок се погасява задължението
за отстраняването на недостатъците.
Гаранционната отговорност защитава собственика на вещта, независимо дали
той е страна по договора за изработка, сключен за създаването (изграждането) й,
докато при отговорността за недостатъци на изработеното по чл. 265 и сл. ЗЗД е
необходимо ищецът да е страна по договора за изработка.
Жалбоподателите ищци са ангажирали гаранционната отговорност на ответника
за некачествено строителство, като твърдят, че такава отговорност е уговорена
между страните в сключения между тях договор и дефектите по СМР са установени в
гаранционния срок.
За да възникне гаранционна отговорност е необходимо в гаранционния срок да
са установени недостатъци; недостатъците да са свързани с качеството на работата,
извършена по договора или съответствието й със законоустановени технически
изисквания и правила, попадащи в обхвата на гаранционната отговорност.
Собственикът може да претендира отстраняване на тези недостатъци или
обезщетение за разноските, необходими за отстраняването им. В конкретния случай
ищецът е избрал да търси изпълнението на договорното задължение на строителя да
отстрани тези недостатъци.
Гаранционната отговорност в строителството е регулирана по общ начин от
Закона за устройство на територията (ЗУТ) и Наредба № 2/31.07.2003 г. за
въвеждане в експлоатация на строежите в Република България и минимални
гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и
строителни обекти, издадена от министъра на регионалното развитие и
благоустройството (Наредба № 2/31.07.2003 г. на МРРБ). Разпоредбата на чл. 160
и сл. от ЗУТ и чл. 20 от Наредба № 2/31.07.2003 г. на МРРБ уреждат гаранционна
отговорност на строителя за недостатъци на извършено от него строителство. Тази
гаранционна отговорност е уредена с императивни норми на закона, като същата
обезпечава нормалното функциониране и ползване на завършените строителни обекти
и отстраняване на скритите дефекти след приемането им и въвеждане в
експлоатация. В разпоредбата на чл. 160, ал. 4 ЗУТ е предвидено, че гаранционните
срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни
обекти се определят с договора между възложителя и изпълнителя за съответния
строителен обект, като те не могат да бъдат по-малки от минималните срокове,
определени с наредбата по ал. 3. Посочените правни норми са възпроизведени в
разпоредбите на чл. 20, ал. 1 и 2 от Наредба № 2 от 31.07.2003 год. за
въвеждане в експлоатация на строежите в Република България и минимални
гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и
строителни обекти /издадена на основание чл. 177, ал. 2 и чл. 160, ал. 3 ЗУТ/.
Различните минимални гаранционни срокове в зависимост от вида на изпълнените
строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти са регламентирани
в чл. 20, ал. 4 от посочената наредба.
От приетия пред СРС констативен протокол от 18.05.2011г. на ДНСК – л. 93 от
делото на СРС се установява, че тротоарът е пропаднал, както и че са налични
пукнатини във фоайето на асансьора на партерния етаж. Вещото лице е
констатирало, че и към момента на огледа тези дефекти са налични. Ето защо,
неоснователни са възраженията на въззивника – ответник, че липсват
доказателства, които да установяват тези недостатъци. Установява се и, че строителят
е бил уведомен за тези недостатъци /покана, нотариална покана, разписки за
получаването им/, поради което неоснователни са изложените във въззивната жалба
оплаквания в тази връзка. Според вещото лице тези недостатъци се дължат на
некачествено изпълнение на СМР, поради неспазване на технологиите за
изпълнение, както и влагането на некачествени материали.
Неоснователни са и изложените във въззивната жалба доводи на въззивниците –
ищци. За една част от недостатъците, претендирани с исковата молба и подробно
посочени от СРС, експертизата въобще не е констатирала, че са налични. За друга
част, действително изготвената по делото СТЕ е констатирала част от твърдените
дефекти, които са подробно изброени от СРС, като не е необходимо да се преповтарят
от настоящата инстанция. По делото обаче
не са ангажирани доказателства, които да установява кога са настъпили тези
недостатъци и дали са настъпили в рамките на гаранционния срок, съобразно
разпределената от съда доказателствена тежест. Правилни са изводите на СРС, че
доколкото огледът от вещото лице е извършен две години след изтичане на гаранционните
срокове, то изготвената СТЕ не може да съставлява доказателство, което е годно
да установи времето на настъпилите дефекти. Единственото друго ангажирано доказателство
в тази насока са показанията на разпитаните по делото свидетели. Те обаче не
установяват нито конкретните недостатъци, нито кога точно са възникнали. Не
може да бъде споделен изводът на въззивниците, че след като вещото лице е
констатирало недостатъци, то те са съществували и две години преди датата на
огледа. Искът трябва да бъде основан не на базата на предположения, а да бъде
доказан по категоричен и несъмнен начин. Такива по делото не са събрани.
Действително в констативния протокол от 18.05.2011г. на ДНСК са описани и
други установени течове, но не е посочено конкретно в кои помещения и какви са
щетите.
По отношение на напуканите подови настилки и паднали плочи от фасадата,
действително такива дефекти са констатирани в протокола, но по никакъв начин не
става ясно на каква площ и в какви участъци е станало това. Поради изложените
по – горе съображения, не може да се вземе предвид заключението на вещото лице,
предвид датата на извършване на огледа.
По отношение на претенциите на отделните собственици, единствено по
отношение на един от апартаментите – ап. № 8, е установен твърдения в исковата
молба недостатък, а именно: в едно от спалните помещения откъм ул.“Борис
Христов“ се е появил теч по стените и мухъл, подути подови настилки и
образувана локва пред радиатора. Правилно СРС е кредитирал показанията на
разпитания свидетел, тъй като същият сочи, че 2010г. – 2011г. е направен
ремонт, след който влагата се е появила само в едно от помещенията, а преди
ремонта влага е имало във всички спални помещения.
Относно смяната на щранга и твърдения ремонт на подови настилки, ищците не
са ангажирали никакви доказателства, нито за извършения ремонт, нито за
настъпване на аварията с щранга. Посочената оферта за подмяна на щрангове и
разходен касов ордер за сумата от 300 лв. не може да обоснове различен извод.
По предявените в условията на евентуалност искове по чл. 265, ал. 1 ЗЗД:
Отговорността на строителите за недостатъци на СМР е уредена в Закона за
задълженията и договорите (ЗЗД). Той предвижда, че ако са налице недостатъци на
извършените СМР, възложителите имат право да искат поправяне на СМР, заплащане
на разходите, необходими за поправката, ако сами са поправили дефектите, или да
искат намаление на цената.
При отговорността по чл. 265 ЗЗД изпълнителят отговаря за явни и скрити
недостатъци, които са съществували по време на приемане на работата, докато при
гаранционната отговорност строителят/изпълнителят отговаря и за тези
недостатъци, които са се появили в течение на използването на изработеното през
гаранционния срок, с оглед поетото с гаранцията задължение изработеното да
съхрани посочените в гаранционното споразумение качества и свойства в
определения в гаранцията срок.
Съгласно константната практика на ВКС /решение № 114/16.09.2013г. по т. д.
№ 1075/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 140/08.03.2021г. по т. д. №
2601/2019г. на ВКС, ТК, І т. о./ уговореният в договор за изработка/строителство
гаранционен срок е независим от давностния срок по чл. 265, ал. 3 ЗЗД. При
гаранционната отговорност всяко проявление на скрити недостатъци и всяко
уведомяване за тях в рамките на гаранционния срок са релевантни и пораждат
валидно възникване на гаранционното задължение за отстраняване на появилите се
недостатъци, чието неизпълнение е основание за търсене на обезщетение, докато
при отговорността по чл. 265 ЗЗД това не е така.
Правилни са изводите на СРС, че част от твърдените в исковата молба
недостатъци не са констатирани от вещото лице, а отделно от това е изтекла и
предвидената в закона петгодишна погасителна давност, доколкото от събраните по
делото доказателства не се установява недостатъците да са настъпили преди
14.03.2012г. /пет години преди датата на въвеждане на обекта в експлоатация/, с
изключение на тези недостатъци, за които са уважени предявените главни
искове.
Неоснователни са и оплакванията на въззивника ответник относно уважения иск
за сумата от 1500 лв. за ап. № 8. Както беше посочено по – горе от показанията
на разпитания по делото свидетел и приетата
СТЕ, се установява, че в ап. № 8, е установен един от твърдените в исковата
молба недостатъци - в едно от спалните помещения откъм ул.“Борис Христов“ се е
появил теч по стените и мухъл, подути подови настилки и образувана локва пред
радиатора. Ето защо, неоснователни са оплакванията във въззивната жалба, че
липсват доказателства, че са констатирани посочените дефекти. Съдът не споделя
възраженията на жалбоподателя, че свидетелят е заинтересован. В случая той
действително е ищец по останалите заведени искове срещу ответника относно
общите части, но относно конкретния ап. № 8 не притежава никаква съсобственост.
Отделно от това показанията му са логични и последователни и не влизат в
противоречие с останалите събрани по делото писмени доказателства. Определеният
от СРС размер за отстраняване на щетите не е произволен. В решението е
посочено, че допълнителната СТЕ е посочила по – висок размер за този недостатък,
установен в ап. № 8, поради което и с оглед диспозитивното начало се е произнесъл
до размера на заявената от страната претенция. От показанията на разпитания по
делото свидетел и събраните писмени доказателства се установява и, че
строителят е бил уведомен за констатираните дефекти.
Оплакванията на жалбоподателите ищци относно забавено разглеждане на делото
пред СРС не следват да се обсъждат, тъй като не са предмет на настоящето производство.
По частната жалба:
Допълнителната държавна такса е била определена въз основа на изготвената
по делото СТЕ. Едва с приемането на СТЕ е станала ясна стойността, необходима
за ремонт на претендираните от ищците недостатъци, като именно въз основа на
тази стойност се определя цената на предявения иск по чл. 79 ЗЗД за
отстраняване от строителя на некачествено изпълнените СМР.
Действително, за предявените с една искова молба евентуално съединени
искове се дължи една такса, като по евентуално предявените не се събира
държавна такса. В случая обаче държавната такса е определена именно по
предявените главни искове – за реално изпълнение, като съдът изрично е посочил, че окончателната такса ще
бъде определена на по- късен етап. Ето защо, частната жалба следва да бъде
оставена без уважение.
По разноските
за въззивната инстанция:
С оглед изхода на
спора и неоснователността на подадените въззивни жалби, страните не си дължат
разноски за държавна такса. Доказателства за платено адвокатско възнаграждение
за въззивна инстанция липсват, а и не се претендират от страните.
Воден от изложеното,
съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
в обжалваните части решение от
21.08.2017г., постановено по гр. д. № 12746/2012 г. по описа на Софийски районен
съд, 30 с-в, при правилна правна квалификация по предявените главни
искове чл. 79 ЗЗД вр. чл. 20 Наредба № 2 от 31.07.2003г.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба срещу определение № 11203/14.01.2020г.,
постановено по гр. д. № 12746/2012г.по описа на СРС, 30 с-в.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от съобщаването му на страните, при предпоставките на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Членове: 1.
2.