Р Е Ш Е Н И Е
№ 3678
гр. Варна, 09.08.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, XLI – ви състав, в
публично заседание проведено на девети юли през две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: С.Т.
при секретаря Христинка Илиева, като разгледа
докладваното от съдията гр.дело № 94
по описа за 2018г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
по делото е образувано по искова молба
от „А.з.к.н.п.з.“ ООД, с ЕИК ********* и седалище и адрес на управление ***,
партер, офис 1-2, представлявано от управителя Р.Г. А., чрез пълномощника му
юрисконсулт Н.А.С. срещу К.Г.С., с ЕГН ********** ***, с която са предявени
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК за
приемане за установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на
ищцовото дружество следните суми, за които е издадена Заповед №
9113/01.11.2017г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.
№ 16727/2017г. по описа на ВРС:
сумата 430,10 лв. /четиристотин и тридесет лева/
главница, задължение по Договор за паричен заем №2360982/04.08.2015 г., сключен
между „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК:*********, заемодател и К.Г.С., ЕГН:**********,
заемополучател, като дружеството заемодател от своя страна прехвърля вземането
в полза на „Агенция за контрол на просрочените задължения” ООД, ЕИК:*********,
с подписано на 01.09.2017 г. Приложение №1 към Рамков договор за прехвърляне на
парични задължения /цесия/ от 30.01.2017 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 31.10.2017
г. до окончателното изплащане на вземането,
сумата
16,85 лв. /шестнадесет лева и осемдесет и пет стотинки/, договорна лихва за
периода от 19.08.2015 г. до 11.05.2016 г.,
сумата
262,95 лв. /двеста шестдесет и два лева и деветдесет и пет стотинки/ неустойка
за неизпълнение на задължение,
сумата
72,48 лв. /седемдесет и два лева и четиридесет и осем стотинки/ представляващи
лихва за забава за периода от 11.05.2016 г. до 24.10.2017 г.
Ищецът основава исковите си претенции на следните
фактически твърдения, заложени в обстоятелствената част на исковата молба:
На 04.08.2015г. между „Изи Асет Мениджмънт“АД като
заемодател и К.Г.С. като заемател бил сключен Договор за паричен заем №2360982.
С подписването на договора заемателя удостоверявал, че е получил и запознат
предварително с всички условия на индивидуалния договор.
Заемната сума в размер на 1500 лева била предоставена
на заемателя още с подписване на договора, с което заемодателя изпълнил
задължението си. Съгласно уговореното между страните по договора, ответникът
следвало да върне сумата, ведно с договорната лихва на 20 двуседмични
погасителни вноски, всяка в размер на 86.05 лева.
По договора за заем К.Г.С. извършил плащания в общ
размер на 2107.90 лева, като не били погасени задълженията му за главница в
размер на 430.10 лева, договорна лихва за периода от 19.08.2015г. до
11.05.2016г. в размер на 16.85 лева, 72.48 лева обезщетение за забава за
периода от 11.05.2016г. до датата на подаване на заявлението 24.10.2017г. и
262.95 лева неустойка, дължима поради неизпълнение на задължението на заемателя
да предостави обезпечение в 3-дневен срок от усвояване на сумата.
Ищцовото дружество придобило процесните вземания на
„Изи Асет Мениджмънт“ АД към ответника К.Г.С. по силата на Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения (цесия_ от 30.01.2017г. и Приложение №1 към
него от 01.09.2017г.
Подадено било заявление за издаване на заповед за
изпълнение за процесните вземания, по което било образувано ч.гр.д.№
16727/2017г. по описа на ВРС и издадена заповед за изпълнение. Ответникът подал
възражение срещу дължимостта на вземанията в срока по чл.414, ал.2 ГПК, което
породило у ищеца правен интерес от предявяване на настоящите искове.
Ищецът моли за уважаване на предявените искове, прави
искания по доказателствата и претендира присъждане на направените по делото
разноски..
В отговор
на исковата молба, депозиран в срока и по реда на чл. 131 от ГПК, ответникът оспорва
предявените искове като неоснователни.
Оспорва твърденията в исковата молба, процесните
вземания да са придобити с договор № 2360982 от 04.08.2015г. сключен с „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, като приложение № от 01.09.2017г. не установявало нито
основание, нито размер, ликвидност и изискуемост на вземането.
Ответникът не бил уведомяван за извършеното
прехвърляне на вземания и само на това основание, исковете следвало да бъдат
отхвърлени. Приложеното към исковата молба уведомление било подписано от
представител на новия кредитор и не било връчвано на ответника.
От твърденията в исковата молба и представените с нея
доказателства не ставало ясно как са изчислени размерите на претендираните
вземания.
Ответникът поддържа, че от заплатените от него суми
неправомерно са били отчислявани суми, за които не е уведомяван и по този начин
неправилно са отразени задълженията по договора..
В открито съдебно заседание ищецът не изпраща
представител. С писмена молба постъпила преди заседанието заявява, че поддържа
исковите претенции и излага доводи по същество на спора. Ответникът не се явява
и не изпраща представител.
СЪДЪТ, преценявайки събраните, по делото
доказателства, по реда на чл. 12 от ГПК
и чл. 235, ал.
2 от ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
От
приложеното ч.гр.д. №16727/2017г. по описа на ВРС е видно, че в полза на
заявителя - ищец в настоящото производство е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение за сумите, предмет на установителните искове против длъжника
К.Г.С., който е подал възражение в срока по чл. 414, ал.2 ГПК, поради което е
налице правен интерес за ищеца да установи със сила на пресъдено нещо оспореното
вземане и стабилизира изпълнителната сила на заповедта.
Ищецът
твърди, че е придобил вземането срещу ответницата по силата на Рамков договор
за прехвърляне на парични вземания сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД на 30.01.2017г.,
като към исковата молба е приложено заверено за вярност копие от рамковия
договор /л.11-18/.
Като
доказателство по делото е прието копие от пълномощни, с което цедента „Изи Асет
Мениджмънт“ АД упълномощава ищцовото дружество да уведоми от негово име всички
длъжници за извършената цесия /л.15/.
За
установяване възникването на процесните вземания в полза на цедента, ищецът е
представил заверено за вярност копие от договор за паричен заем № 2360982
сключен на 04.08.2015г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и К.Г.С., с който на
ответника е предоставен заем в размер на 1500 лева, срещу задължение да го
върне на 20 вноски всяка от които 86.05 лева. Истинността на представения
договор за паричен заем не е оспорена от ответника.
За
изясняване на фактическата обстановка по спора е назначена съдебно-счетоводна
експертиза.
В
заключението си вещото лице посочва, че с процесния договор за паричен заем на
ответника е предоставен паричен заем в размер на 1500 лева в брой при фиксиран
лихвен процент по заема 35% и общ размер на всички плащания 1721 лева. Съгласно
чл.4, ал.2 от договора поради непредставяне на обезпечение по договора е
начислена допълнително неустойка в общ размер на 1051.80 лева, като
двуседмичното задължение за заплащането и било в размер на 52.59 лева прибавян
към всяка от 20 договорени вноски по кредита. За погасяване на задълженията си
по договора за кредит ответника внесъл суми в общ размер на 2107.90 лева, с
които според счетоводните записвания при ищцовото дружество били погасени
главница в размер на 1069.90 лева, договорна лихва в размер на 204.15 лева,
неустойка в размер на 788.85 лева и разноски за събиране 45 лева, а непогасени
били задължения за главница в размер на 430.10 лева, договорна лихва в размер
на 16.85 лева и неустойка за неосигуряване на обезпечение в размер на 262.95
лева. Вещото лице счита, че претендираната лихва за забава към 30.10.2017г.
неправилно е изчислена от ищеца в размер на 72.48 лева вместо правилното 67.78
лева.
Съдът
кредитира заключението на вещото лице като обективно, обосновано и компетентно
дадено /л. 62-66/.
Предвид
така установеното от фактическа страна, СЪДЪТ
формулира следните изводи от правна
страна:
Съгласно
изложените от страните твърдения, с доклада по делото е разпределена тежестта
на доказване на спорните факти в производството. За уважаване на предявения
установителен иск в тежест на ищцовото дружество бе да докаже издаването в
негова полза на Заповед № 9113/01.11.2017г. за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 16727/2017г. по описа на ВРС за процесните вземания,
постъпването на възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК и
предявяването на настоящите искове в едномесечния срок по чл.415, ал.2 ГПК.
Ищеца следваше да докаже сключването на договор за паричен заем №***г. между
„Изи Асет Мениджмънт“ АД и К.Г.С. и предоставянето на заемната сума на
заемателя; размерът на претендираните от ответника вземания, както и надлежното
уведомяване на ответника по реда на чл.99, ал.3 ЗЗД за извършената цесия.
С
отговора на исковата молба ответника не оспорва сключването на процесния
договор за паричен заем от ***г., но оспорва размерът на претендираните
вземания, както и че не е надлежно уведомен за извършената цесия.
Прехвърлянето
на вземане (цесията) е договор, с който кредиторът на едно вземане (цедент) го
прехвърля на трето лице (цесионер). Длъжникът по вземането не е страна по
договора. Със сключването на договора за цесия, т.е. с постигане на съгласие
между цедента и цесионера, вземането преминава от цедента върху цесионера в
състоянието, в което то се е намирало към същия момент, заедно с акцесорните му
права – арг. чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Тъй като
цесията засяга интересите освен на страните по договора и на трето лице – цедирания
длъжник, се налага извършването на допълнително действие – съобщаване на
длъжника за цесията – чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. За да породи действие, съобщението трябва да бъде извършено от цедента
– чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Без да е елемент от
фактическия състав на договора, съобщението има значение с оглед на третите
лица – цедирания длъжник, правоприемниците и кредиторите на цедента и на
цесионера.
Установеното
в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на
цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за
цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е.
срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Доколкото
прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между длъжника и стария
кредитор (цедента) е въведеното от законодателя изискване съобщението за
прехвърлянето на вземането да бъде извършено именно от стария кредитор
(цедента). Само това уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за
извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение
на задълженията му, т.е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по
смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Тъй като длъжникът не знае за цесията, за него не
съществува задължение да престира на цесионера. Задължението ще възникне едва
след получаване на съобщението от предишния кредитор, като няма пречка това да
се осъществи и от цесионера като негов пълномощник
Съгласно
константната съдебна практика на ВКС обективирана в Решение № 78 от 09.07.2014
г. на ВКС по т.д. №2352/2013 г., второ Т.О., ТК; Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т.д.
№ 12/2009 г., второ Т.О., ТК и Решение № 3 от 16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013
г. първо Т.О., ТК- уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата
молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно
съобщаване на цесия съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което прехвърлянето на
вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същото
следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил
след предявяване на иска на основание чл.235, ал. 3 ГПК.
Ответника
възразява, че не е надлежно уведомен за извършената цесия, но такова
уведомяване е извършено с връчване на исковата молба, като няма твърдения на
ответника за извършени преди това плащания към цедента.
По
отношение размера на претендираните от ответника суми бе назначена
съдебно-счетоводна експертиза, от която се установи размерът на внасяните от
ответника суми и как същите са осчетоводени за погасяване на задълженията му по
договора за кредит.
Уговорената
в чл.4.2 от договора неустойка за неизпълнение на договорно задължение, съдът
намира за неравноправна клауза и недействителна както по арг. на чл.143, т.5
ЗЗП, така и по арг. от чл.26, ал.1 ЗЗД. Възражението на ответника, че е
заплатил изцяло дължимите главница и възнаградителна лихва по договора се явява
основателно.
Неустойката
обезпечава изпълнението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението
без да е нужно да се доказват по размер. Със задължителна практика в ТРОСТК
№1/09г., с т.3, е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност
на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за
нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се
прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат
да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии - естеството
им на парични или непарични и размерът на задълженията, на които се обезпечаван
с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на
уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената
неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените
критерии, съдът може да съобрази и други наведени в производството, но при
всички случаи е задължен да ги разгледа, съобразно установеното в хода на
процеса като настъпили юридически факти, като едва тогава да извърши преценка
за основателност на възражението, т.е.следва да съобрази всички събрани по
делото доказателства и направени доводи, като ги съотнесе към разглеждания и
разяснен със задължителна тълкувателна практика на ВКС, предмет по направеното
възражение на ответника.
Доколкото
в случая размерът на неустойката от 1051.80 лева е повече от 2/3 от заетата
сума от 1500 лева и около пет пъти по-висок от уговорената договорна лихва, то
неустойката се явява прекомерна и противоречи на обезщетителната и функция.
Тази неустойка по своя характер е санкционна доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това
неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението.
Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски като по този начин се
отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито
оскъпяване на кредита. Неустойката не е обявена по този начин на потребителя.
Посоченият в договора размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР от
41.37%, нараства допълнително с размера на неустойката по чл.4.2 от договора.
Включена по този начин в погасителните вноски, тази неустойка по същество е
добавък към възнаградителната лихва на търговеца – заемодател и го обогатява
неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по
предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на
заемодателя. Следва да се отбележи, че изискване на обезпечение на задължение
за всяка закъсняла вноска с поемане на банкова гаранция или осигуряване на две
физически лица –поръчители за изпълнението на договора, противоречи на принципа
на добросъвестността и цели да създаде предпоставки за начисляване на
неустойката по чл.4.2 от договора. Нормално, както разходите на търговеца, така
и печалбата му, би следвало да са включени в посочения в договора ГЛП от 35%.
Именно възнаградителната договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в
случая съдът намира, че клаузата на чл.4.2 от договора въвежда още един сигурен
източник на доход на икономически по-силната страна. Тази разпоредба
противоречи и на заложените в договора проценти на ГПР - 41.37% и посоченият
общ размер на плащанията от 1721 лева /главница и договорна лихва/. Съгласно
чл.19 ЗПКр, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит като в него не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна, неустойката е
включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга – същата е
предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението тъй като
е почти съизмерима с предоставената сума по кредита. Клаузата на чл.4.2 от
договора противоречи на добрите нрави и добрите търговски практики като представлява
пряка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение
или неустойка. /чл.143, т.5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в пряко противоречие и с
добрите нрави, поради което е и нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. За да
достигне до този извод съдът прави преценка за естеството на договора за кредит
/потребителски с по-слаба и уязвима страна/, съотношение на заема и
неустойката, съотношение на законните лихви и неустойката както и съпоставка с
вредите от неизпълнението.
По
изложените съображения настоящия състав на съда приема, че с внасянето на суми
в общ размер на 2107.90 лева ответникът е изпълнил задълженията си по договора
и е върнал предоставената му сума, заедно с дължимата възнаградителна лихва.
Кредиторът е отнесъл суми в общ размер на 788.85 лева за погасяване на
задължения за неустойка по чл.4.2 от договора, който според настоящия състав на
съда е неравноправна клауза и няма основание същите суми да не бъдат
отнесени за погасяване на задълженията
на ответника за плащане на главница и възнаградителна лихва по договора. Претендираните
в настоящето производство суми от ответника са в общ размер на 777.68 лева,
т.е. в по-малък размер от получените суми, които кредитора счита, че са за
погасяване на задължение за неустойка по чл.4.2 от договора, каквото валидно не
е възниквало за ответника.
Предвид
изложеното исковите претенции се явяват неоснователни и следва да бъдат
отхвърлени изцяло.
Ответникът не е направил искане за присъждане на
разноски и не е представил доказателства за действително направени разноски,
поради което и разноски между страните не следва да се присъждат.
Мотивиран от така изложените съображения, Варненски
районен съд
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни и недоказани предявените от „А.з.к.н.п.з.“
ООД, с ЕИК ********* и седалище и адрес на управление ***, партер, офис 1-2
срещу К.Г. С., с ЕГН ********** *** искове за приемане за установено в
отношенията между страните, че ответника дължи на ищцовото дружество следните
суми, за които е издадена Заповед № 9113/01.11.2017г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 16727/2017г. по описа на ВРС:
сумата 430,10
лв. /четиристотин и тридесет лева/ главница, задължение по Договор за паричен
заем №2360982/04.08.2015 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт” АД,
ЕИК:*********, заемодател и К.Г.С., ЕГН:**********, заемополучател, като
дружеството заемодател от своя страна прехвърля вземането в полза на „Агенция
за контрол на просрочените задължения” ООД, ЕИК:*********, с подписано на
01.09.2017 г. Приложение №1 към Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения /цесия/ от 30.01.2017 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 31.10.2017
г. до окончателното изплащане на вземането,
сумата 16,85 лв. /шестнадесет лева и осемдесет и пет
стотинки/, договорна лихва за периода от 19.08.2015 г. до 11.05.2016 г.,
сумата 262,95 лв. /двеста шестдесет и два лева и
деветдесет и пет стотинки/ неустойка за неизпълнение на задължение,
сумата 72,48 лв. /седемдесет и два лева и четиридесет
и осем стотинки/ представляващи лихва за забава за периода от 11.05.2016 г. до
24.10.2017 г.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Варненски окръжен
съд, в двуседмичен срок от получаване на съобщението от страните, че е
изготвено и обявено.
Препис
от настоящето решение да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението
за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: