Решение по дело №3657/2021 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

№……..

 

гр. София, 15.07.2022 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

    СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII - В въззивен състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети март две хиляди двадесет и втора година, в състав:

 

                                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                                    ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                                      Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА

 

     при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова в. гр. дело № 3657 по описа на съда за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

     Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

 

     С решение № 173559/11.08.2020 г. по гр. д. № 51811/2019 г. по описа на СРС, 48 състав, изменено по реда на чл. 248 ГПК с определение № 20032675/04.02.2021 г. по гр. д. № 51811/2019 г. по описа на СРС, 48 състав, е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 143, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че С.В.Г., ЕГН ********** дължи на „А.Т.“ ЕООД, ЕИК ********сумата от 800 лв. – главница по договор за кредит № 658608 от 25.04.2016 г., ведно със законна лихва от 31.01.2019 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение от 20.03.2019 г. по ч. гр. д. № 6139/2019 г. по описа на СРС, 48 състав, като са отхвърлени предявените искове за сумата от 205,42 лв. - договорна лихва за периода от 25.04.2016 г. до 31.05.2017 г., сумата от 380,98 лв. - наказателна лихва за периода от 01.06.2016 г. до 21.01.2019 г., сумата от 72,65 лв. - административни разходи за извънсъдебно погасяване на задълженията по кредита и сумата от 360,61 лв. - възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство от 25.04.2016 г. Осъдена е С.В.Г. да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на „А.Т.“ ЕООД сумата от 137,88 лв. - разноски в исковото производство, сумата от 37,98 лв. – разноски в заповедното производство, осъдено е „А.Т.“ ЕООД да заплати на С.В.Г. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 319,40 лв. – разноски в исковото производство и сумата от 201,17 лв. – разноски в заповедното производство.

     Срещу така постановеното решение в частта, с която е уважен искът за сумата от 800 лв. – главница по договор за кредит от 25.04.2016 г. е постъпила въззивна жалба от ответницата С.В.Г., чрез адвокат К.И., с доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението в тази част. В жалбата не са изложени никакви оплаквания по правилността на решението, моли се за отмяната му в обжалваната част и за отхвърляне на иска за главница.

     С молба – уточнение от 21.10.2020 г. (подадена след срока за въззивно обжалване), въззивникът поддържа, че по делото не са налични доказателства, които да удостоверяват валидно плащане от „А.Т.“ ЕООД на чуждо задължение, действителността на сключения договор за предоставяне на поръчителство и самото поръчителство.Твърди се, че договорът за поръчителство, сключен между „А.Т.“ ЕООД и „К.“ ЕАД е нищожен, тъй като се цели натрупването на значително по – високи разходи за длъжника по кредита. На длъжника не е предоставено право на избор и възможност за индивидуално договаряне, а поръчителят е свързано с кредитодателя лице, което не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на потребителя и търговеца (кредитор), и противоречи на чл. 16 ЗПК. Оспорва се регресното право на ищеца.

     В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от „А.Т.“ ЕООД.

     Срещу постановеното решение в частите, с които са отхвърлени исковете е постъпила въззивна жалба от ищеца „А.Т.“ ЕООД, чрез юрисконсулт В.Г., с доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че съдът неправилно е приел, че при изчисляване на годишния процент на разходите  по кредита следва да бъде включено и дължимото възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство, сключен между „А.Т.“ ЕООД и С.В.Г., който разход не притежава изброените в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК характеристики – не е пряко свързан с договора за кредит, към момента на сключване на договора за кредит „К.“ ЕАД не е имало знание за този разход, посоченият разход не е задължителен (не е необходимо условие) за сключване на договора за кредит и отпускане на кредита и кредитополучателят е могъл да избере дали да обезпечи или не задълженията си по договора, както и да избере начин на обезпечаване – чрез банкова гаранция или чрез посочване на трето лице. Фактът, че поръчителят е свързано с „К.“ ЕАД лице по никакъв начин не прави договора за предоставяне на поръчителство част от договора за кредит, нито го прави недействителен спрямо длъжника. На последния е предоставена преддоговорна информация, включително относно формирането на ГПР. Няма изрично изискване за посочване на компонентите на ГПР, в случая в него се отчита един разход – за лихва, който е ясно посочен, като длъжникът въпреки това не се е отказал от договора. От приетото от СРС, че възнаграждението за поръчителство следва да се включва в ГПР произтича и неправилният извод, че размерът на ГПР надвишава максимално допустимия от закона, вследствие на което договорът за кредит е недействителен. При незаконосъобразно определяне на ГПР е налице частична недействителност на уговорката за ГПР, съответно ГПР следва да се прилага до законоустановения размер - чл. 19, ал. 6 ЗПК. Предвид изложеното се моли за отмяна на решението в обжалваната от ищеца част, за уважаване на исковете и за присъждане на разноски.

     В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от С.В.Г., чрез адвокат К.И., с който жалбата на ищеца се оспорва като неоснователна, с искане да бъде оставена без уважение. Претендират се разноски.

 

     Софийски градски съд, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, достигна до следните фактически и правни изводи:

 

     Въззивните жалби са подадени в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са процесуално допустими.

     Разгледани по същество, въззивните жалби са неоснователни.

     Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

     Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваните части. Същото е и правилно и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите му, като във връзка с доводите на страните е необходимо да се посочи следното:

     Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 138 ЗЗД, вр. чл. 143 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД.

     Производството пред първоинстанционния съд е започнало като заповедно по реда на чл. 410 ГПК. В полза на „А.Т.“ ЕООД е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 6139/2019 г. на СРС, 48 състав, против С.В.Г. за сумите както следва: 800 лв. – главница по договор за кредит № 658608 от 25.04.2016 г., ведно със законна лихва от 31.01.2019 г. до плащане на вземането, 205,42 лв. - договорна лихва за периода от 25.04.2016 г. до 31.05.2017 г., сумата от 380,98 лв. - наказателна лихва за периода от 01.06.2016 г. до 21.01.2019 г., сумата от 72,65 лв. - административни разходи за извънсъдебно погасяване на задълженията по кредита и сумата от 360,61 лв. - възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство от 25.04.2016 г., сключен между „А.Т.“ ЕООД и С.В.Г., с който е обезпечено вземането по договор за кредит от същата дата между „К.“ ЕАД и С.Г., както и 86,39 лв. – разноски. По така издадената заповед е постъпило в срок възражение от длъжника за недължимост на претендираните суми на заявителя. От последния е предявен установителен иск по чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК за признаване дължимостта на сумите, за които е издадена заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК.

     Ищецът твърди, че на 25.04.2016 г. между „К.“ ЕАД и ответницата е сключен договор за кредит № 658608 по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), неразделна част от който са Приложение № 1 към него, съдържащо погасителен план, стандартен европейски формуляр и Общите условия. При сключването на договора с „К.“ ЕАД ответницата е избрала да обезпечи задълженията си по договора за кредит посредством поръчителство от трето одобрено от „К.“ ЕАД юридическо лице, а именно „А.Т.“ ЕООД, което се е съгласило да отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнението на всички негови задължения по договора за кредит, срещу което от своя страна ответницата се е задължила да му заплати възнаграждение в размер на 58,98 лв. на месец за периода на действие на договора за кредит. Договорът с ищеца за предоставяне на поръчителство е подписан на 25.04.2016 г. чрез разменяне на електронно волеизявление съобразно ЗЕДЕУУ. На същата дата между ищеца и „К.“ ЕАД е сключен и договор за поръчителство, по силата на който ищецът, като поръчител, се задължил да отговаря пред кредитора солидарно с ответницата за всички нейни задължения по договора за кредит. Ответницата не изпълнила задълженията си по договора за кредит. С оглед извънсъдебно уреждане на отношенията посредством сключване на споразумение, „К.“ ЕАД направило административни разноски в размер на 72,65 лв., които се дължат съгласно т. 2. 7 от Раздел 8 от Общите условия, неразделна част от договора. Поради неизпълнение на задълженията на ответницата по договора, „К.“ ЕАД изпратило на 23.01.2019 г. искане за плащане до ищеца, като поръчител, който на 25.01.2019 г. погасил всички задължения на ответницата по договора за кредит възлизащи на: 800 лв. - главница, 205,42 лв. - договорна лихва, 380,98 лв. - наказателна лихва и 72,65 лв. - сторени административни разноски за извънсъдебно погасяване на задължението, за което уведомил ответницата. За тези вземания, както и за дължимото му възнаграждение за поръчителство в размер на 360,61 лв., ищецът се снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 6139/2019 г. на СРС, 48 състав, срещу която в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е депозирано възражение, поради което дружеството е депозирало искова молба за установяване на вземанията си по заповедта.

     Ответницата оспорва исковете по основание и размер, счита договора за предоставяне на поръчителство за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 138, ал. 1 ЗЗД, твърди, че няма данни между ищеца и „К.“ ЕАД да е бил сключен договор за поръчителство в изискуемата от закона писмена форма, както и поддържа, че липсват доказателства за извършено плащане от „А.Т.“ ЕООД на „К.“ ЕАД. Твърди, че не дължи сумите, тъй като поръчителството било погасено на 01.12.2017 г. Възразява за нищожност на клаузите за възнаградителна лихва и за неустойка в процесния договор за кредит. Моли за отхвърляне на исковете.

     Претенцията на ищеца „А.Т.“ ЕООД се основава на сключен между дружеството и ответницата договор за предоставяне на поръчителство, по който дружеството е поело задължение да сключи договор за поръчителство с „К.“ ЕАД и да отговоря пред него солидарно с потребителя за изпълнение на задълженията му.

     Въззивният съд приема, че решението в частта, с която е уважен искът за главница в размер на 800 лв. е правилно, с оглед липсата на конкретни оплаквания по правилността на решението във въззивната жалба на ответницата, заявени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК. Бланкетната въззивна жалба е допустима, но сезира въззивния съд да извърши проверка само в рамките на служебните му задължения по чл. 269 ГПК. При подадена в срок въззивна жалба, в която не са посочени конкретни пороци на първоинстанционното решение, въззивната жалба е редовна по аргумент от чл. 262, ал. 1, във връзка с чл. 260, ал. 1, т. 3 ГПК, но по нея, при липса на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивна материалноправна норма, е недопустимо извършване на цялостна проверка на правилността на обжалваното решение. С оглед правомощията на въззивната инстанция, при подадена бланкетна въззивна жалба въззивната инстанция следва да се произнесе само по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение и по правилното или неправилното приложение на императивните материалноправни норми (решение № 246/23.10.2013 г. по гр. д. № 3418/2013 г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 216/19.01.2015 г. по гр. д. № 2008/2014 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 172/10.04.2017 г. по т. д. № 2312/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о., определение № 276 от 09.04.2020 г. по гр. дело № 3660/2019 г. на III ГО на ВКС). Направеното уточнение на въззивната жалба с молба от 21.10.2020 г. е след срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което всички оплаквания в тази молба са преклудирани и въззивният съд не дължи произнасяне по тях, извън въпросите, за които съдът следи и служебно.

     При правилно разпределена доказателствена тежест по делото районният съд е приел, че ответницата дължи сумата от 800 лв., представляваща главница по сключен договор за потребителски кредит от 25.04.2016 г., задълженията по който са били изпълнени от ищеца „А.Т.“ ЕООД като поръчител. По силата на договора за кредит на ответницата е предоставена парична сума в размер от 800 лв. под формата на потребителски кредит, срещу задължението за връщането й в срок до 31.05.2017 г., при съответна лихва. Според съдържанието на договора е уговорено между страните погасяването на кредита да се извърши на 13 месечни вноски в размер на 77,34 лв. Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент по заема от 41,24%. Посочен е общ размер на всички плащания от 1005,42 лв., както и годишен процент на разходите в размер на 50%. Договорът за кредит е сключен при условията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, като неразделна част от същия са Общи условия за предоставяне на кредити. Не е спорно по делото, че сумата от 800 лв. не е била заплатена от С.Г..

     При липсата на конкретни оплаквания във въззивната жалба на ответницата, направени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и допуснато нарушение на императивни материалноправни норми в този смисъл, въззивният съд с оглед чл. 269 ГПК приема за правилни изводите на районната инстанция и относно сключване на договор за предоставяне на поръчителство между С.Г. и „А.Т.“ ЕООД от 25.04.2016 г. (договор за гарантирано получаване на парите до минути с „А.Т.“ ЕООД), с предвидено възнаграждение за поръчителя в размер на 58,98 лв. месечно за периода на действие на договора за кредит, сключването на договор за поръчителство между „К.“ ЕАД и „А.Т.“ ЕООД от 25.04.2016 г., по силата на който поръчителят се е задължил да отговаря пред „К.“ ЕАД солидарно с потребителя за изпълнението на всички задължения, възникнали по договора за потребителски кредит, както и че задълженията по договора за кредит са били платени на кредитополучателя от поръчителя „А.Т.“ ЕООД – Удостоверение за погасени задължения от 25.01.2019 г. Договорите са сключени в електронна форма, за която приложение намират изискванията на Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ), като въззивният съд по реда на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на обжалваното решение за действителност на договорите и за неоснователност на възражението по чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД. Следва да се посочи, че ответницата се е съгласила със сключването на договора за предоставяне на поръчителство с отваряне на посочен в електронна кореспонденция линк и въвеждане на получен от нея СМС код, за което е била запозната с Общите условия, неразделна част от договора за потребителски кредит. Писмената форма на договорите е спазена, тъй като са изпълнени изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ.

      Независимо от това, въззивната инстанция следва да се извърши цялостна проверка за наличие на основания за недействителност не само на договора за предоставяне на поръчителство, но и на договора за кредит, която проверка се обхваща от пределите на чл. 22 ЗПК, доколкото нормите, уреждащи нищожността са от императивен характер и за тях съдът следи служебно както в първоинстанционното, така и във въззивното производство.

     Преценката относно действителността на процесните договор за потребителски кредит и договор за предоставяне на поръчителство следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който са сключени договорите. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора (източник в частност на претендираните от заявителя вземания), в т. ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки. В случая и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не може да се приеме, че процесните договорни съглашения отговарят изцяло на изискванията, съдържащи се в глава ІІІ (‚Договор за потребителски кредит. Форма и съдържание“), чл. 9 - чл. 11 ЗПК.

     Договорът за кредит е сключен при спазване на чл. 10, ал. 1 ЗПК, при съобразяване на обстоятелството, че преди отпускане на кредита страните са използвали средства за комуникация от разстояние, поради което възникналото между тях правоотношение представлява договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР).

     По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

     Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

     В приложение № 1 към процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 50%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство, сключен от потребителя с „А.Т.“ ЕООД, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

     По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

     Възнаграждението в полза на поръчителя е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора, противно на изложените от въззивника – ищец доводи. Самият жалбоподател твърди, че договорът за предоставяне на поръчителство обезпечава изпълнението на договора за кредит, което е в противоречие с тезата, че възнаграждението за предоставяне на поръчителство не е свързано с договора за кредит.

     Възнаграждението за поръчителство представлява разход, свързан с допълнителна услуга (гарантирано получаване на парите до минути), ползването на която несъмнено е задължително условие за получаване на кредита, при това при предварително зададените от заявителя параметри. Възможността кредитополучателят да се откаже от услугата има за последица анулиране на първоначалното заявление, следователно и отказ да бъде предоставена сумата по кредита.

     От друга страна, при служебно извършена справка в Търговския регистър по партида на кредитора и поръчителя се установява, че същите са свързани дружества - едноличен собственик на капитала на „А.Т.“ ЕООД е именно „К.“ ЕАД, в същото време съгласно чл. 8, ал. 5 от договора за предоставяне на поръчителство, „К.“ ЕАД е овластено да приема вместо поръчителя възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на поръчителя е известен на заемодателя още към момента на сключването на договора за кредит, поради което неоснователни са оплакванията на ищеца в обратна посока.

     Неоснователни са и възраженията на ищеца-въззивник, че при кандидатстването си за кредит длъжникът сам е избрал договора за банков кредит да бъде обезпечен с поръчителство от трето юридическо лице. Вярно е, че в общите условия и в договора за потребителски кредит са предвидени опции на обезпечено и необезпечено кредитиране, но характеристиките на всеки от двата избора се различават съществено по обема на правата на потребителя – чл. 4, ал. 1 - 3 от договора за кредит. Изискването да се предостави обезпечение, за да се разгледа заявлението за отпускане на кредит в кратък срок съставлява злоупотреба с лошото финансово състояние на потребителя (по - слабата в икономическо отношение страна), който очевидно има нужда от средствата. От предвиждането на банкова гаранция като друг допустим метод на обезпечаване става още по - ясна оказваната икономическа принуда да се сключи договор с посочен от кредитора поръчител, защото е ясно, че ако отговаря на изискванията на банка за издаване на банкова гаранция, то потребителят ще отговаря и на изискванията на банката за получаване на кредит от нея, при това при ноторния факт, че лихвите на банките са далеч по - ниски от лихвите на небанковите финансови институции. Така уговорените клаузи водят и до неравноправно третиране на бъдещи клиенти на кредитора с оглед срока на разглеждане на заявлението в полза на тези, които са посочили, че ще обезпечат вземането с поръчителство на ЮЛ - поръчител, което освен това следва да е одобрено от кредитодателя. Гореизложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за поръчителство има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции.

     На следващо място, свободата на договарянето, предвидена в чл. 9 ЗЗД не може да бъде използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или да води до нарушаване на други правни принципи, в т. ч. тези на добрите нрави. Уговорка за заплащане на възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство в размер, близък до отпуснатия кредит, не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на страните по договора и до скрито оскъпяване на кредита.

     С оглед изложеното, съдът намира, че разходът за възнаграждение на поръчителя за обезпечаване вземанията на „К.“ ЕАД по процесния договор за потребителски кредит, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, макар да не е бил отразен като такъв в „ГПР“ (така решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в. гр. д. № 9991/2020 г. по описа на СГС и др.). По този начин се постига именно скрито увеличаване на възнаграждението на търговеца, предоставил кредит на потребителя, което е забранено от разпоредбата на чл. 19 ал. 4 ЗПК, установяваща максимален размер на ГПР.

     При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките, настоящият съдебен състав приема, че макар формално договорът за кредит да покрива изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 относно годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителя, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 ЗПК. Не е описано как се формира размерът на ГПР съгласно законовите изисквания, какви суми са включени в него, поради което не намира приложение и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, в приложимата към момента на сключване на договора за кредит редакция. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и/или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК (в този смисъл решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в. гр. д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав и др.).

     С плащане на дължимите суми по договора за кредит ищцовото дружество е встъпило в правата на кредитора, включително и в правото му да получи чистата стойност на кредита (чл. 23 ЗПК) или – сумата от 800 лв. главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното плащане, поради което искът е основателен за сумата от 800 лв. Претенциите за възнаградителна и наказателна лихви, възнаграждение на поръчителя и административни такси, следва да се отхвърлят като неоснователни, както е приел и първоинстанционният съд.

     С оглед изложеното решението на СРС следва да се потвърди изцяло като правилно.

     Предвид неоснователността и на двете въззивни жалби, разноските следва да останат в тежест на страните, така както са ги направили.

     Мотивиран от изложеното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

     ПОТВЪРЖДАВА решение № 173559/11.08.2020 г. по гр. д. № 51811/2019 г. на СРС, 48 състав, изменено по реда на чл. 248 ГПК с определение № 20032675/04.02.2021 г. по гр. д. № 51811/2019 г. на СРС, 48 състав.

     Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

     ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                           ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

 

                                                                                                        2.