О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
№.6935 21.06.2019 г. гр. Пловдив
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, XXI гр. състав, в закрито заседание на 21.06.2019 г. в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 6155/2019 г. по
описа на ПРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на „Айкарт Кредит” ЕАД, ЕИК ********* против И.Г.М., ЕГН **********,
с която са предявени искове по чл. 422 ГПК за дължимост
на суми, за които се твърди да е издадена заповед по чл. 410 ГПК № 1205/06.02.2019
г. по ч.гр.д. № 1898/2019 г. на ПРС, XIV гр.с.
Констатирани са нередовности
на исковата молба, като с разпореждане № 42842/08.05.2019 г. са дадени
конкретни указания за отстраняването им, с посочени последици при неизпълнение.
Срокът за изпълнение е изтекъл.
Постъпила е уточнителна
молба, от твърденията в която съдът приема, че предявените искове са
недопустими.
От една страна, с категоричност се установява, че
ищецът въвежда допълнителни правопораждащи факти, част от основанието на
исковете – сключено тристранно споразумение за прехвърляне на кредит от 27.01.2010
г. и споразумение за прехвърляне на лимит за разсрочване от 30.10.2014 г.,
които според изричните му твърдения представляват обстоятелства по развитие на
правоотношенията, като форми на усвояване на кредита. От друга, от уточнението
е видно, че сумата от 7217,57 евро не представлява
само неплатена главница, т.е. предоставени кредитни средства, както е посочено
в заявлението и заповедта, а сбор от
начислени такси, разноски, възнаградителна лихва,
неустойки и др. разходи /всички без посочен
размер и период/.
Предвид изложеното, съдът приема
следното:
За да е допустимо производството по чл. 422 ГПК, е
необходимо да има пълно съответствие между страните, основанието и размера на предявените искове и задълженията, за
които е издадена заповед за изпълнение, доколкото в исковото производство се
установява дължимостта именно на тези вземания, за които е образувано заповедното такова и
за които е издадена заповед за изпълнение.
С решението по
установителния иск по чл. 422 ГПК, съдът следва да се произнесе за
съществуването или несъществуването на право, за което е издадена заповедта за
изпълнение, при съобразяване на посочените от заявителя обстоятелства, от
значение за възникването и съществуване
на вземането. При предявяване на предвидения от законодателя положителен
установителен иск е недопустимо
кредиторът - ищец да променя материалноправната му характеристика. Той не би могъл да въведе други, различни и допълнителни правопораждащи факти, в
сравнение с тези, посочени в заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение.
В този смисъл е налице и нова съдебна практика - Решение №
123/30.11.2017 г. по т.д. № 1627/2015 г. на ВКС, II т.о., в която се приема, че
добавянето на споразумение към първоначално посочения договор, на който ищецът
основава претенциите си и, който не е бил заявен в заповедното производство и
издадената заповед, води до недопустимост
на иска по чл. 422 ГПК. Именно така е и в процесния
случай.
Отделно и в същата насока
– трайна и непротиворечива съд. практика - Решение по
т.д. № 1627/2015г. на II т.о.; Решение по гр.д. № 7541/2013 г., ІV г.о.; Решение
№ 169/04.01.2016 г. по т.д. № 700/2011 г. на ВКС, II т.о; Решение № 43 от
11.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 325/2012 г., II т. о., Решение № 171 от
24.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 801/2011 г., IV г. о. и др.
За необходимостта от пълен идентитет
на вземанията в настоящото и заповедното производство – Решение № 18/16.02.2016
г. по т. д. № 1880/2014 г., I т. о., на ВКС; Определение от 04.04.2017 г. по
в.ч.гр.д. № 506/17 г. на ПОС, Определение от 26.06.2015 г. по в.ч.гр.д. № 1331/2015 г. ПОС и др.
Допълнителните
споразумения представляват част от ФС на правоотношението, на което се основава
претенцията. Противното становище е логически непоследователно, т.к.
споразуменията са налични; свързани са с първоначалния договор и касаят
усвояването на предоставения кредитен лимит. Именно вследствие на това
усвояване, се претендират и неплатените кредитни средства. Ако те нямат общо с
договора, то споменаването им би се явявало излишно, вместо това обаче,
страната изрично посочва, че споразуменията са форми на усвояване на сумите,
поради което и те несъмнено съставляват част от основанието на претенцията. Чрез
тях се изменят и уговорки между страните по договора, което е допълнително
потвърждение на горната теза, т.к. променят параметри на първоначалното
съглашение.
Посочването на
друго обстоятелство, различно от твърдяното в заявлението, за което е издадена
заповедта /съставляваща изпълнително основание по см. на чл. 404, т. 1, предл. 4 ГПК/, обуславя
недопустимостта на установителния иск по чл. 415, ал. 1, вр. с чл. 422, ал. 1 ГПК. За ищеца липсва правен интерес от
установяване на вземане по реда, предвиден в посочените разпоредби, което не е
било предмет на заповедно производство, с оглед естеството на тази защита. В
заявлението и заповедта тези споразумения не са посочени. С уточнителната
молба не се мотивира интерес,
въпреки указанията в т. 1 на Разпореждането.
Отделно - вземанията за главница, възнаградителна лихва, такси, разноски, неустойки и
разходи, са различни претенции, с различно основание и размери. Не е
допустимо едва в исковия процес да се въвеждат твърдения за отделните
компоненти на търсената сума, която всъщност не представлява само получени
средства като главница, а сбор и от други вземания. Те се дължат на различни основания
и са в съответни размери и начислени за период, но въпреки указанията не са конкретизирани
от ищеца. Горното обуславя освен недопустимост и нередовност на ИМ, като
последващи указания не се дължат.
Тъй като в заповедното
производство не са поискани и присъдени суми, различни от главница /такси,
лихви, тн./, съответствие между претенциите не е
налице и на това основание. За пълнота – не се споделя становището в
уточнението, т.к. видно от заявлението – т.14 – кредиторът сочи, че главницата
е формирана от всички усвоени от длъжника суми, а не от вземания за лихви,
разноски, неустойки и пр. Последните не могат да се приемат за „усвоени” суми,
т.к. усвояването касае кредитни средства, а останалите вземания са акцесорни и
дължими като възнаграждение за кредитора, санкция при неизпълнение и разходи по
обслужване на кредита, т.е. не са усвоени.
Дори в заявлението да е
допусната техническа грешка, последиците й следва да се понесат от
заинтересованата страна, която не е очертала твърденията и исканията си ясно и
недвусмислено, съобразно действителното фактическо положение. Този пропуск не
може да бъде саниран в настоящото производство.
Предвид горното,
съответствие между заповедното и настоящото производство не е налице – има съществено
разминаване между основанието и
размера на претенцията, с тези по издадената заповед по чл. 410 ГПК.
Ето защо, искът е недопустим и на основание чл. 130 ГПК, исковата молба следва да бъде върната, в т.ч. относно лихвата за забава
като акцесорна и обусловена от главния иск.
Съгласно т.13 от ТР № 4/18.06.2014г. на ОСГТК, ВКС, издадената заповед за изпълнение ще
бъде обезсилена.
Така мотивиран и на основание чл. 130 и чл. 129, ал. 3 ГПК, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ВРЪЩА искова молба вх. № 25203/15.04.2019 г. от „Айкарт
Кредит” ЕАД, ЕИК ********* против И.Г.М., ЕГН **********, като недопустима и
нередовна.
ПРЕКРАТЯВА производството по гражданско дело № 6155/2019 г. по
описа на ПРС, XXI гр. състав.
ОБЕЗСИЛВА изцяло Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 1205/06.02.2019
г. по ч.гр.д. № 1898/2019 г. на ПРС, XIV гр.с.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред
Окръжен съд- Пловдив в едноседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от Определението да се връчи и на двете страни.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:п
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
МП