№ 214
гр. София, 13.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ НАКАЗАТЕЛЕН, в публично
заседание на двадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Николай Джурковски
Членове:Александър Желязков
Емилия Колева
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
в присъствието на прокурора Апелативна прокуратура - София
като разгледа докладваното от Николай Джурковски Наказателно дело за
възобновяване № 20221000600169 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 424 ал.1 вр. чл. 422 ал.1 т.5 от НПК.
Постъпило е искане от адвокат К. Д., упълномощен защитник на осъдения К. М. М. с ЕГН
**********, с правно основание чл.419, ал.1, чл.420, ал.2 вр. чл.422, ал.1, т.5 вр. чл.424 ал.1
от НПК за възобновяване на наказателното производство по ВНОХД № 489/2021 г. по описа
на Софийски градски съд, респективно по НОХД № 5023/2020 г. по описа на СРС.
Твърди се в искането, че в производството пред въззивния съд, за да се стигне до
постановеното от него решение, е бил нарушен законът, допуснати са съществени
нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване на процесуалните права на
подсъдимия. Прави се оплакване, че и наложеното наказание е явно несправедливо,
независимо че представлява минимума на предвидената от закона санкция. Изтъква се, че
това са касационните основания по чл.348 ал 1 т 1, 2 и 3 от НПК, които съгласно чл.422 ал 1
т 5 от НПК са и основания за възобновяване.
Като незаконосъобразен се определя изводът на съда, че осъденият М. е осъществил от
обективна и субективна страна деянието, за което е ангажирана наказателната му
отговорност. Твърди се, че очевидно съдът е изградил становището си за вина в резултат на
непоследователно и целенасочено тълкуване на доказателствата и дори нещо повече, на
тенденциозно коментиране на недоказани факти, за да обоснове обвинителната теза. В тази
връзка се прави оплакване, че въззивното решение и първостепенната присъда са
1
постановени в нарушение на базисното изискване на чл.303 ал 1 от НПК и че в тази връзка
те почиват на предположение, което е недопустимо. Сочи се, че обвинението не е доказано
по несъмнен начин.
Твърди се, че въззивният съд е кредитирал изцяло показанията на свидетелите Н. С., В. С. и
В. Д., но същевременно се отбелязва, че техните показания изясняват безспорния факт на
извършена кражба, но са несъотносими към автора на инкриминираното деяние. Относно
кредитираните от съда показания на полицейския служител Д. Р. се изтъква, че самият факт,
че този свидетел е полицейски служител, далеч не го прави достоверен свидетел. Заявява се,
че същият е пряко заинтересован от изхода на делото, най-малкото по силата на служебната
си характеристика и зависимости и че неговите показания, дадени в ДП на 03.12.2019 г. и
приобщени по реда на чл.281 от НПК, са силно компрометирани при устния му и
непосредствен разпит в с.з., като са възникнали и драстични противоречия, които съдът във
вреда на подсъдимия е отдал на изминалото време. Твърди се, че възприетото и изложено от
този свидетел в досъдебната фаза противоречи обективно на човешките възможности за
визуално възприемане. Изтъква се, че в досъдебното производство този свидетел заявява,че
„М. се насочва и извършва кражба на раница от багажното отделение на паркиран
л.а.“Хюндай“ с № *** и т.н.“, при положение, че от записа марката и номера на колата /но
не в неговата цялост/ са били установени по експертен път. Освен това се излагат и
аргументи, че никъде в изготвената видеотехническа и лицево-идентификационна
експертиза не е казано, че К.М. е лицето, отварящо /затварящо/ багажника на заснетата кола
и че той е взимащият раницата. Твърди се, че е била установена и една неистина в
показанията на св.Р., доколкото в ДП е посочил, че познава като контингент заснетите лица
и че М. му е оперативно известен и много пъти го е виждал на живо във връзка с работата
му, а в съдебната зала се е установило, че никога не е виждал подсъдимия друг път, нито го
е арестувал, освен във връзка с процесния случай.
Развиват се и доводи, че изцяло незаконосъобразно съдът е дал вяра и е ценил изготвените
по делото основна и допълнителна видеотехнически и лицево-идентификационни
експертизи. Твърди се, че неправилно е прието, че е записан подсъдимият и св. В. Б., при
положение, че заключението на вещите лица е в степен на вероятност относно този факт,
като съдът надълго се е спрял на междинните категории м/у категорично „НЕ“ и
категорично „ДА“, като е имал предвид и произволното степенуване от вещото лице,
започващо от „възможно да е“,“не е изключено“, “вероятно“ и „най-вероятно“. Според
подалият искането защитник не може да има спор, че освен крайните полярни изводи
всички други изводи теоретично са съотносими към съмнение или го допускат, а на
практика по своята същност са предположение. В тази връзка се излагат и съображения, че в
първата експертиза от 19.10.2019 г. вещите лица Д. и Г. касателно заснетите лица сочат, че
„вероятно“ са заснети М. и св.Б., като в заключението си на допълнителната експертиза от
05.05.2021 г. тези вещи лица в отговор на същия въпрос използват отново термина
„вероятно“. Поставя се въпроса, че при тези експертни изводи на посочените вещи лица
незнайно защо съдът е възприел и използвал термина „с голяма степен на вероятност“, при
2
положение, че такъв в писменото заключение няма.
По повод гореизложеното се изтъква, че дори и да се приеме, че е бил заснет осъдения К.М.,
то това негово заснемане, макар и в степен на вероятност, би било доказано само за един
кадър, а не за всичките. Твърди се, че в случая идентификацията на подсъдимия е в момента,
в който той слиза от л.а.“Мицубиши“ с рег. №*** и е обозначен в експертизите на
видеозаписите като Ф.К1 и Ф.К.1.1, като по-нататък никъде в експертизите няма заключение
и извод, независимо от степента на вероятност, че именно К.М. е заснет и на другите кадри
/движение в района на строежа, отваряне и затваряне на багажника. носене на
неидентифициран предмет/вероятно раница и т.н./. В тази връзка се застъпва становище, че
няма никакви доказателства, които да сочат, че именно М. е лицето, което доближава
инкриминирания автомобил и който отваря и затваря багажника му, респ. извършва
кражбата на инкриминираните вещи. Заявява се, че самият факт, че лицето, което върши
това, е облечено сходно с вероятно заснетия М. /на Ф.К.1 и Ф.К. 1.1/ далеч не е достатъчен.
Прави се и оплакване, че отново тенденциозно и изцяло във вреда на осъдения съдът е
интерпретирал часовете на вкопирания времеви идентификатор на записа, доколкото там е
отразено, че действията по кражбата са извършени за времето от 17,47 ч. до 17,57 ч., а това е
близо 40 минути преди св.С. да паркира колата си – което, според него самия, е станало
около 18,30 ч. Твърди се, че нито първоинстанционният, нито въззивният съд са успели да
преодолеят и да обяснят тази разлика в темпорално отношение.
По отношение на св.В. Б. се сочи, че същият е разпитан в с.з. на 23.09.2020 г. пред СРС и че
тогава, както и в показанията си от ДП /при разпит, проведен на 11.02.2020 г./ той е говорил
за неща, случили се на 2.10.2019 г., която дата е различна от инкриминираната, но че според
съда обаче това се дължало на изминалото време от случилото се до проведения разпит.
Прави се и оплакване, че наложеното наказание е явно несправедливо. Твърди се, че в тази
насока съдът е отчел, но не е преценил в нужната степен младата възраст на подсъдимия;
факта, че не е осъждан и че при него липсва каквато и да е предшестваща криминална
проявеност. Като неотчетен се определя факта, че реализирането на наказателната
отговорност е извършено в рамките на повече от две години, което надвишава изискванията
за бързина и разумност с оглед естеството на казуса.
В искането се въвеждат и твърдения, че първоинстанционният съд, съгласно правилата, е
заседавал в състав от съдия и двама съдебни заседатели, единият от които /заявено е
предположение, че е Ж. П./ е незряща жена, като тя е участвала във всички съдебни
заседания, включително и при публичното обявяване на присъдата. Заявява се, че в хода на
първостепенното съдебно производство са били гледани по искане на защитата и файловете
с видеозаписите, снети от охранителните камери, като въз основа на тях е изготвена и
видеотехническа и лицево-идентификационна експертизи, очевидно кредитирани от СРС.
По този повод изготвилият искането защитник счита, че след като в хода на съдебното
производство се е налагало визуално възприемане на тези доказателства от съда и страните
не е било редно незрящ човек да участва в състава на съда. Твърди, че по морални
съображения /с цел да не обиди и за да не се почувства съдебният заседател засегнат/ не е
3
направил възражение в тази насока и не е изтъквал този безспорен факт и пред въззивния
съд. Застъпва становище, че макар да няма правна забрана или законово ограничение сляп
човек да бъде съдебен заседател, ако отговоря на всички други изисквания, но че в същото
време, а и с оглед спецификата на казуса и необходимостта за визуален преглед на
видеозаписите не е било редно и съвсем в рамките на НПК член от състава на съда да е
незрящ човек. Счита, че по този начин в случая са нарушени основни принципи и основни
начала в наказателния процес, а именно – принципът на непосредственост по чл.18 от НПК,
който повелява съдът да основа решенията си върху доказателствени материали, които е
събрал и проверявал лично; - на чл.14 от НПК, в който е отразено, че съдът взема решенията
си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на
всички обстоятелства по делото. Претендира се, че в случая очевидно съдебният заседател
поради заболяването си не е бил в състояние лично и непосредствено да възприеме
доказателствата по делото, налагащи визуален преглед, а оттам и да вземе решение по
основния въпрос за авторството на деянието. И след като това, според изготвилият искането
защитник, е невъзможно същият заявява, че не може да си обясня как е протекло тайното
съвещание на състава преди произнасянето на присъдата. В тази насока на разсъждения
счита, че ако съдебният заседател не е бил в състояние да възприеме част от
доказателствата, то несъмнено е бил опорочен целият съдебен акт. Сочи, че в произнесената
първоинстанционна присъда няма особено мнение или нещо отразено в тази насока, а това,
че присъдата е проверена по въззивен ред не санира пороците, на които се обръща внимание
в искането за възобновяване.
Предвид гореизложеното и с оглед правомощията на апелативния съд по чл.425 ал 1 т 2 от
НПК подалият искането защитник моли да бъде възобновено производството като бъде
отменено постановеното решение на СГС и бъде оправдан К. М. М..
Алтернативно, на основание чл.425 ал 1 т 1 от НПК, се прави искане да бъде възобновено
производството като бъде отменено решението и делото бъде върнато за ново разглеждане с
посочване на стадия, от който трябва да започне това.
Също алтернативно се прави и искане да бъде възобновено производството като бъде
изменено решението и бъде приложена разпоредбата на чл.55 ал 1 т 1 от НК, като на
осъдения бъде определено наказание под най-ниския предел.
В проведеното съдебно заседание пред САС упълномощеният защитник на осъдения К. М.
М. - адвокат К. Д. - поддържа искането за възобновяване и подробно изложените в него
аргументи, които го обосновават, като счита, че са налице основания за възобновяване на
делото. Защитникът моли да бъдат взети предвид и изложените вече от него съображения в
проведеното пред настоящата инстанция съдебно заседание на 11.04.2022 г. Заявява, че
голяма част от тежестта на аргументите на защитата относно претендираните нарушения на
чл. 14 и чл. 18 от НПК са свързани с участието на незрящ съдебен заседател при
разглеждането на делото от първоинстанционния съд. Същевременно счита за по-важни
другите процесуални нарушения и най-вече това, че присъдата и въззивното решение са
основани на предположение и че по този начин е нарушено базисното изискване на чл. 303
4
от НПК. Макар и като не основна теза на защитата се претендира и несправедливост на
наложеното наказание. На основание така изложените аргументи и на доводите, заявени в
проведеното на 11.04.2022 г. съдебно заседание, защитникът моли да бъде възобновено
наказателното производство като бъдат уважени в поредността, в която са изброени и
градирани, отправените алтернативни искания.
В съдебното заседание пред апелативния съд осъденият К. М. М. поддържа изцяло
заявеното от защитника си, а в последната си дума моли да бъде възобновено наказателното
производство.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция прокурорът от САП изразява становище, че
искането за възобновяване е неоснователно, тъй като не са налице предпоставките на закона
за възобновяване на наказателното производство.
Апелативен съд-София, след като прецени данните по делото и като ги обсъди във
връзка с постъпилото искане за възобновяване, както и с изразените становища от страните,
в рамките на правомощията си намери следното:
Искането за възобновяване на посочените наказателни дела е процесуално допустимо.
Предмет на искането е съдебен акт /съдебни актове/ от категорията на визираните в чл. 419
от НПК и чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Постановената по отношение на К. М. М.
първоинстанционна присъда е влязла в сила след въззивна проверка и не е била проверявана
по касационен ред. Искането е направено в законоустановения срок по чл. 421, ал. 3 от
НПК.
Разгледано по същество, искането на защитника на осъдения К. М. М. за възобновяване
се явява неоснователно.
С присъда от 25.11.2020 г. на СРС-НО, 23-ти състав, постановена по НОХД №
5023/2020 г. по описа на същия съд, К. М. М., с установена по делото самоличност и с ЕГН
**********, е признат за виновен в това, че на 01.10.2019 г. в гр. София, ул. „Фредерик
Жолио Кюри“, пред № 14, от паркиран лек автомобил марка „Хюндай“, с рег. № *** отнел
чужди движими вещи, както следва: 1 бр. таблет марка „Samsung Galaxy Tab S 2 LTE T819
Gold” на стойност 489.50 лв., с поставена 1 бр. SD карта памет 30 GB на стойност 20.00 лв.,
1 бр. преносим компютър „Acer Аspire SWIFT 7 Ultrabook i7-7Y75” със зарядно устройство
на стойност 1453. 20 лв., собственост на Столична общинска агенция за приватизация с
материално отговорно лице – В. С., 1 бр. касов ключ на стойност 10.00 лв., 2 бр. секретни
ключове на единична стойност 2.50 лв., на обща стойност 5.00 лв. и 1 бр. ключодържател
/сувенир/ на стойност 2.00 лв., като всички вещи са на обща стойност 1979.70 лв., от
владението на Н. А. С., без негово съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои,
като за извършване на кражбата е използвано моторно превозно средство – лек автомобил
„Мицубиши“, модел „Спейс Стар“, с рег. № *** – престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4, предл.
1 вр. чл. 194, ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 195, ал. 1, т. 4, предл. 1 вр. чл.
194, ал. 1 вр. чл. 54 от НК е осъден на наказание лишаване от свобода за срок от една година,
изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК.за срок от три години.
5
Със същата присъда на основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимият К. М. М. е осъден
да заплати направените в хода на досъдебното производство разноски в размер на 242.59 лв.
по сметка на СДВР.
Така постановената от Софийски районен съд присъда е обжалвана пред СГС от адвокат К.
Д., защитник на подсъдимия /понастоящем осъден/ К. М. М., като въззивният съд със свое
решение № 260544 от 14.12.2021 г. по ВНОХД № 489/2021 г. по описа на СГС, III въззивен
състав е потвърдил изцяло първоинстанционния съдебен акт /присъда от 25.11.2020 г. на
СРС, НО, 23-ти състав по НОХД № 5023/2020 г. по описа на същия съд/. С въззивното
решение на основание чл. 189, ал. 3 от НПК К. М. М. е осъден да заплати по сметка на СГС
направените в хода на въззивното съдебно следствие разноски в размер на 199.80 лв.
При проверка на заявените в искането за възобновяване оплаквания САС намира, че първо
следва да обсъди претенцията за допуснати съществени процесуални нарушения,
обосноваващи касационно основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, доколкото въпросите за
правилното приложение на материалния закон и за справедливостта на наказанието могат да
се поставят само ако проверяваният съдебен акт е постановен при спазване на всички
процесуални правила. Затова резултатът /изводът/ от преценката дали са допуснати
съществени процесуални нарушения ще предопредели и необходимостта от произнасяне по
останалите заявени касационни основания – неправилно приложение на материалния закон
и явна несправедливост на наложеното наказание.
А преценявайки оплакванията, относими към касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от
НПК, апелативният съд счита, че с приоритет следва да разгледа това за участието в състава
на първоинстанционния съд на незрящ съдебен заседател /със заявено предположение, че са
касае за съдебния заседател Ж. П./, тъй като въз основа на този факт са формулирани
възражения освен за нарушаване на основни принципи на наказателния процес
/непосредственост – чл. 18 от НПК и вземане на решения по вътрешно убеждение – чл. 14 от
НПК/, но и за допуснато абсолютно съществено процесуално нарушение по чл. 348 ал.3 т.4
от НПК, изразяващо се в опорочаване на проведеното тайно съвещание на съдебния състав
на първостепенния съд преди постановяването на присъдата /доколкото е поставен под
съмнение начина на протичане на тайното съвещание за произнасянето по въпросите по чл.
301 ал.1 от НПК/.
За проверката на това оплакване и доколкото в кориците на първоинстанционното и
въззивното дело не се съдържат никакви данни за участието в състава на
първоинстанционния съд на незрящ съдебен заседател и в частност, че незрящ съдебен
заседател е Ж. П., апелативният съд служебно изиска и съответно приобщи към
доказателствения материал писмени доказателства-документи, съдържащи информация в
тази насока. Тук следва да се подчертае, че събирането на тези доказателства в настоящото
производство е процесуално допустимо, доколкото за приобщаването им не е необходимо
провеждането на съдебно следствие, поради което относно тях е неприложима разпоредбата
на чл. 353 ал.3 /вр. чл. 426/ от НПК /в този смисъл е и застъпеното становище в „Кратък
лекционен курс по Наказателно-процесуално право“ на проф. М. Ч. и проф. Г. М., „Сиела
6
Норма“ АД, 2021 г., стр. 548/. Така, въз основа на приетите в настоящото производство
писмени доказателства /писмо-справка от ВАС на РБ, 5 отделение от 16.05.2022 г., жалба от
Ж. Д. П. до председателя на СРС, жалба от Ж. Д. П. до Председателя на Комисията за
защита от дискриминация, експертно решение № 2504 от заседание № 212/27.12.1976 г. на
МНЗ относно Ж. Д. П. и решения на Комисията за защита от дискриминация и на АССГ/
безспорно се установява, че участвалият при първоинстанционното разглеждане на делото
съдебен заседател Ж. Д. П. е незряща.
Законът за съдебната власт, уреждащ подбора на съдебните заседатели, не налага
минимални изисквания за физическо състояние, нито предвижда като основание за
несъвместимост физически недостатък или друг здравословен проблем /в това число и
слепота/, освен психическо заболяване /чл. 67 ал.1/. Т.е., националното право на Република
България не съдържа правила, предвиждащи, че лицата с физическо увреждане като слепота
по принцип не могат да бъдат включвани в списъците на съдебни заседатели по наказателни
дела.
При тази действаща нормативна уредба и съобразявайки решението на СЕС от 21.10.2021 г.
по дело C‑824/19, имащо за предмет отправено от ВАС на Република България
преюдициално запитване, САС счита, че в принципен план въпросът дали незрящ съдебен
заседател може да изпълнява правораздавателни функции и да участва в състава на съда,
разглеждащ наказателни дела, следва да получи положителен отговор. В цитираното
решение на СЕС се приема, че не се допуска незрящо лице да бъде лишено от всякаква
възможност да изпълнява функциите на съдебен заседател в наказателно производство.
Същевременно в мотивите на решението си СЕС не изключва случаи, в които след оценка
на личното състояние на незрящото лице и след разглеждане на възможността за
отстраняване на евентуални трудности, които биха могли да възникнат поради това му
състояние, да бъде преценено, че същото е в невъзможност да изпълнява функциите на
съдебен заседател по конкретни наказателни производства. Т.е., в зависимост от
особеностите на съответните дела и след извършване на проверка дали на незрящия съдебен
заседател могат да бъдат предложени разумни улеснения като материална, лична или
организационна помощ СЕС допуска наличието на случаи на невъзможност незрящ съдебен
заседател да участва в конкретни наказателни дела. В тази връзка в т.52 от решението е
посочено, че поради естеството на функциите на съдебния заседател в наказателното
производство и условията за тяхното упражняване, които в определени случаи могат да
включват проверка и преценка на визуални доказателства, зрението може да се счита и за
„основно и определящо професията изискване“ за професията съдебен заседател в такова
производство, стига проверката и преценката на посочените доказателства да не могат да се
извършват по-специално чрез медико-технически средства.
Във връзка с възможността незрящ съдебен заседател изобщо да участва в наказателни
производства от съществено значение се явява преценката дали е необходимо съдебният
заседател, който изслушва разискванията, да може и да вижда, за да правораздава при
зачитане на правото на справедлив процес, основан и на принципите на непосредственост и
7
на вземане на решение по вътрешно убеждение, и следователно да изпълнява пълноценно
функциите си. Отговаряйки на този въпрос, в заключението си по горното дело генералният
адвокат е подчертал, че от тези правила и принципи не следва автоматично, че зрението
представлява основно и определящо изискване за справедлив съдебен процес по
наказателни дела, тъй като всички доказателства се обсъждат устно пред съдиите и
съдебните заседатели /т. 68/. Но по-нататък генералният адвокат е посочил, че съществуват
обаче случаи, в които зрението изглежда абсолютно необходимо за правилното изпълнение
на функциите на съдебен заседател и в частност, че става въпрос за делата, по които
решаващите доказателства се състоят от снимки, записи от видеонаблюдение, графики или
изображения и преценката им зависи изцяло или основно от визуалното впечатление, което
те създават /т.69/. В тази връзка е изтъкнато, че безспорно описанието на снимки или
видеозаписи, както и обсъждането им в хода на съдебното заседание позволяват на съдебния
заседател да си състави мнение, но че то няма да е в резултат от впечатлението, получено
непосредствено от снимките или видеозаписите /т.70/. Извън тези случаи, според
генералния адвокат, трябва конкретно да се определи дали зрението може да се разглежда
като основно и определящо изискване за пълноценно упражняване на дейността като
съдебен заседател по наказателни дела /т.71/.
Така, в крайна сметка, отговаряйки на въпроса дали въз основа на горепосочените общи
принципи на наказателния процес може да се счита, че незрящ съдебен заседател е
неспособен да изпълнява функциите си по всички наказателни дела, генералният адвокат е
приел в заключението си, че в наказателно-процесуалните системи, в които съдебното
заседание играе ключова роля и в които в съответствие с принципа на непосредственост
всички решаващи доказателства трябва да бъдат обсъдени в съдебното заседание пред
съдебните заседатели, обстоятелството, че съдебен заседател е незрящ, не е непременно
пречка той да изпълнява правораздавателни функции, тъй като щом може да чува
разискванията в съдебното заседание, той би трябвало, наравно с останалите съдебни
заседатели, да е в състояние да си изгради вътрешно убеждение по дела, които не изискват
преценка на доказателствата въз основа на създаденото от тях визуално впечатление /т.98/.
От материалите по настоящото дело се установява, че в хода на първоинстанционното
съдебно следствие в съдебно заседание, проведено на 25.11.2020 г., е извършен оглед на
видеозапис и в частност на девет броя видеофайлове /в това число и на видеофайл,
озаглавен СН 02_ 20191001174647/, съдържащи се на CD, като на практика при това
следствено действие съставът на първостепенния съд е изгледал видеозаписа, респ.
видеофайловете и това надлежно е било протоколирано. Видно от мотивите на присъдата
приобщената и проверена чрез това следствено действие видеоинформация и по-конкретно
информацията от видеофайл СН 02_ 20191001174647 впоследствие е послужила на
районния съд за обосноваване на фактическите му изводи относно извършването на
деянието и авторството му в лицето на осъдения М.. В този смисъл на стр. 5 от мотивите
СРС е приел, че от въпросния видеофайл се установява, „че свидетелят Б. след няколко
извършени маневри паркира лекия автомобил „Мицубиши Спейс Стар“ в близост до
8
пътеката, до строежа, водеща до ул. „Фредерик Жолио Кюри“; че „по тази пътека, видно от
записа от камера „4“ в 17.49 ч. подсъдимият се оттегля с раницата непосредствено след
отнемане на инкриминираните вещи“; „че също в 17.49 ч. лице излизащо от пътеката,
облечено със същите дрехи и носещо черна раница се насочва до точното място, на което е
паркирания от Б. автомобил“ и че „няколко минути по-късно подсъдимият се връща по
същия маршрут до лекия автомобил „Хюндай“ и поставя раницата в багажното отделение“,
като предвид информацията от този видеофайл относно облеклото, раницата и краткия
времеви интервал районният съд е приел, че именно подсъдимият е заснет на кадрите, макар
тези му конкретни действия да не са разгледани и онагледени от вещите лица. По-нататък,
на стр. 6 от мотивите, въз основа и на обстоятелствата относно времевия интервал на
заснетите действия на лицето, насочването му към автомобила с раницата и впоследствие
връщането на същата /наред с обстоятелството, че св. С. непосредствено след като паркира
автомобила пред дома си установява, че раницата е празна/ районният съд е приел, че се
налага единственият възможен извод, че вещите са отнети от подсъдимия и оставени на
съхранение в управляваното от него МПС.
Тази част от мотивите на присъдата сочи, че съставът на районния съд е изградил
вътрешното си убеждение относно възприетите фактически констатации за участието на К.
М. в осъществяването на инкриминираното престъпление освен на заключението на видео-
техническата и лицево-идентификационна експертиза, имащо за предмет изследването на
изображения от видеозиписи от охранителните камери /стр.6/, но и на базата на собствената
си визуална преценка на възпроизведените в хода на съдебното следствие видеозаписи,
респ. видеофайлове и съдържащите се в тях изображения.
Извършвайки собствена преценка на въпросните видеозаписи и видеоизображения,
районният съд обаче сам е направил идентификационен извод относно самоличността на
заснетите и наблюдавани лица и в частност на едното от тях /идентифицирано тъкмо като К.
М./, като този извод почива на субективна преценка и становище, изградени в процес на
мисловно сравнение между лично възприетия, осъзнат и усвоен от състава на съда визуален
образ на подсъдимия и по същия начин възприетите, осъзнати и запаметени мисловни
образи за обекта, изградени въз основа на видеоизображенията /снимките/. Безспорно е
обаче, че съгласно действащата уредба на доказването по НПК при анализа и оценката на
доказателствата е недопустимо решаващият съд да прави подобни идентификационни
изводи въз основа на сравнение на лично възприета образна информация, вкл. и такава,
съдържаща се в различни доказателствени източници.
Тук, на първо място, следва да се отбележи, че съдът не разполага със съответните
специални знания, за да извърши идентификация при сравняване на образи. Такава
идентификация законосъобразно може да бъде извършена единствено от експерти със
съответните специални знания чрез способа на доказване експертиза, като в този смисъл в
хода на производството са били назначени и приети две такива експертизи, въз основа на
които инстанционните съдилища, вкл. и районният съд са обосновали фактическите си
изводи за авторството на деянието в лицето на осъдения М..
9
На второ място, идентификационните изводи на съда биха били твърде субективни, което на
практика не позволява да бъдат успешно подлагани на последващ контрол. Т.е., не
съществува процесуален механизъм, чрез който следващата съдебна инстанция да
контролира правилността и обосноваността на субективно мотивирания идентификационен
извод на предходната инстанция. Извършването на такъв контрол несъмнено предполага
проверяващата инстанция на свой ред да формира свой собствен идентификационен извод и
да извърши съпоставка, но в тази процедура не съществуват никакви процесуални гаранции,
че в резултат на цялата тази дейност ще се достигне до един обективен и достоверен
идентификационен извод.
И на трето място, за да бъде извършена годна идентификация е необходима достоверна
информация за визията на подлежащото на идентифициране лице към конкретния минал
момент, от който датират и сравняваните видеоизображения. При липсата на такава
достоверна информация не може да се даде еднозначен и категоричен отговор дали визията
на лицето отговаря на данните от изображението.
По тези съображения САС счита, че незаконосъобразно районният съд е мотивирал
изводите си за авторството на деянието в лицето на осъдения М. и на своите собствени
идентификационни по своето естество изводи, че заснетото на изображенията лице е именно
К. М.. В тази връзка следва да се подчертае, че без изрично да обсъжда правилността и
законосъобразността на направения въз основа на цитираните видеоизображения
идентификационен извод за самоличността на заснетото лице, въззивната инстанция
правилно не е възприела и не се е позовала на този идентификационен извод на районния
съд. Така при обосноваването авторството на деянието в лицето на осъдения втората
инстанция не се е мотивирала нито с тези субективни преценки на първата инстанция, нито
пък със свои собствени такива /СГС правилно не е извършил собствена визуална оценка и
преценка на приложените видеоизображения/.
Предвид гореизложеното макар по настоящото дело част от доказателствата да се състоят от
записи от видеонаблюдение и от експортирани от тези записи снимки, то при положение, че
решаващите извода на съда не могат да се основават на субективната преценка на членовете
на съдебния състав, основана изцяло на визуалното възприятие за тези доказателства и на
впечатлението, което те са създали у възприемащия, САС намира, че в случая зрението не се
е явявало абсолютно необходимо за правилното изпълнение на функциите на съдебен
заседател от страна на Ж. П.. Т.е., доколкото визуалното впечатление и възприятие от
записите от видеонаблюдение и от експортирани от тези записи снимки не е могло да бъде
поставено в основата на извода за авторството на деянието и доколкото тези записи и
снимки все пак са били предмет на експертно изследване от назначената на ДП и приета от
СРС експертиза, която е била обсъдена в хода на съдебното следствие пред този съд, следва
да се приеме, от една страна, че решаващите доказателства по настоящото дело не са
изисквали преценка въз основа на създаденото от тях визуално впечатление у членовете на
съдебния състав, а от друга, че незрящият съдебен заседател е имал възможност и е могъл да
си състави мнение относно въпросните доказателствени източници и материали чрез
10
огласяването на съдържанието им в съдебно заседание. Следователно незрящият съдебен
заседател Ж. П. е била в състояние и е могла да си изгради вътрешно убеждение като по
факта на извършването на деянието, така и по авторството на последното в лицето на
осъдения и без визуалното възприятие на коментираните доказателства – видеоизображения
и снимки. Като това категорично не се опровергава от обстоятелството, че присъдата не е
подписана с особено мнение от незрящия съдебен заседател. Всичко това мотивира
настоящата инстанция да определи като неоснователно оплакването, че в случая участието в
състава на първоинстанционния съд на незрящ съдебен заседател /Ж. П./ е довело до
нарушаване на основните принципи на наказателния процес - непосредственост /чл. 18 от
НПК/ и вземане на решения по вътрешно убеждение /чл. 14 от НПК/.
Следва да се отчете, че принципите на непосредственост и на оценка на доказателствения
материал по вътрешно убеждение са относими към съда като държавен орган, а не към
отделните членове на съдебния състав, поради което ако само спрямо някой от членовете на
състава на съда е опорочено проявлението на тези принципи, то би било налице незаконен
състав – ако в нарушение на чл. 258 от НПК член на съдебния състав не е участвал при
събирането и проверката на доказателствата, което нарушава принципа на
непосредственост; ако член на съдебния състав е бил предубеден или заинтересован от
изхода на делото /чл. 29 ал.2 от НПК/ или за него е налице някое от основанията по чл. 29
ал.1 от НПК, което засяга формирането на вътрешното му убеждение.
И макар в искането за възобновяване да не е правено изрично оплакване в насока
незаконност на първоинстанционния съдебен състав заради участието в него на незрящият
съдебен заседател Ж. П., САС намира, че участието на незрящият съдебен заседател Ж. П. в
състава на районния съд в случая категорично не обосновава незаконност на този съдебен
състав.
В правната теория и в съдебната практика е прието, че съдебният състав е незаконен, когато:
1). в него участват ненадлежно назначени съдии и съдебни заседатели (в нарушение на
принципа по чл. 9 от НПК - неспазване на изискванията на чл. 162, 164-165 от Закона за
съдебната власт (за съдиите) и на чл. 167, 171 от ЗСВ (за съдебните заседатели); 2).
съдебният състав е формиран в разрез с изискванията на чл. 28, ал. 1-4 от НПК; 3). делото се
разглежда в нарушение на родовата подсъдност по чл. 35, ал. 1-3 от НПК, чл. 396, ал. 1 и 2
от НПК и чл. 411а, ал. 1 и 2 от НПК; 4). е налице основание за отвод по чл. 29, ал. 1 от НПК
или делото не е разгледано от независим и безпристрастен съд (чл. 29, ал. 2 от НПК); 5). при
нарушаване на принципа за неизменност на съдебния състав по чл. 258 от НПК; 6). в
нарушение на принципа за случайно разпределение на делата, въведен с чл. 9 от Закона за
съдебната власт.
Преценявайки данните по делото, САС намира, че в случая не е проявено нито едно от така
изброените основания за незаконност на съдебния състав. На първо място, както бе вече
прието по горе, участието в състава на първоинстанционния съд на незрящият съдебен
заседател /Ж. П./ категорично не е довело до нарушаване на основните принципи на
наказателния процес непосредственост /чл. 18 от НПК/ и вземане на решения по вътрешно
11
убеждение /чл. 14 от НПК/, поради което не може да се обоснове незаконност на състава на
основание опорочаване и нарушаване на тези принципи спрямо въпросния съдебен
заседател. Отделно от това фактът, че участвалият в първоинстанционното разглеждане на
делото съдебен заседател Ж. П. е била надлежно назначена за такава; липсата на нормативна
забрана незрящ съдебен заседател да участва в разглеждането на наказателни дела;
спазването на реда по чл. 72 ал.2 от ЗСВ за определянето на съдебния заседател Ж. П. за
участие в първоинстанционното дело на принципа на случайния подбор чрез електронно
разпределение, както и отсъствието на останалите изброени по горе основания за
незаконност на съдебния състав досежно този съдебен заседател са все обстоятелства, които
мотивират настоящата инстанция да приеме, че участието на съдебния заседател Ж. П. в
състава на СРС при първоинстанционното разглеждането на делото в никакъв случай не е
довело до незаконност на съдебния състав. Във връзка с така изложеното следва само да се
допълни, че цитираното решение на СЕС от 21.10.2021 г. по дело C‑824/19 не въвежда
забрана незрящо лице да изпълнява функциите на съдебен заседател в наказателно
производство, като дори напротив – препоръчва след оценка на личното състояние на
незрящото лице и след разглеждане на възможността за отстраняване на евентуални
трудности, които биха могли да възникнат поради това му състояние, по конкретните
наказателни производства да бъде преценявано дали същото е във
възможност/невъзможност да изпълнява функциите на съдебен заседател. А преценката на
САС е, че в настоящия казус незрящата Ж. П. не е била в невъзможност да изпълнява тези
функции.
В искането за възобновяване е заявено и изразено съмнение за начина на протичане на
тайното съвещание на районния съд преди постановяване на присъдата. Това съмнение на
практика е основано на твърденията, че съдебният заседател поради заболяването си не е
бил в състояние лично и непосредствено да възприеме доказателствата по делото, налагащи
визуален преглед, а оттам и да вземе решение по основния въпрос за авторството на
деянието, които обстоятелства, от своя страна, обосновават нарушения на принципите на
непосредственост /чл. 18 от НПК/ и вземане на решения по вътрешно убеждение /чл. 14 от
НПК/.
Според САС така заявените обстоятелства не са от естество да обосноват нарушаване
тайната на съвещанието при постановяването на присъдата, доколкото тайната на
съвещанието означава, че при обсъждането и решаването на въпросите по чл. 301 ал.1 т.т.1-
12 от НПК присъстват само членовете на съдебния състав и не присъстват никакви други
външни лица. Тайната на съвещанието категорично не е обусловена от начина на събиране
и проверка на доказателствените материали /лично и непосредствено/, нито от начина на
оценката на доказателствения материал и фактическите положения /по вътрешно
убеждение/, поради което допускането на нарушения на тези два принципа априори не може
да доведе до нарушаване тайната на съвещанието.
Отделен е въпросът, че съобразно изложеното по горе настоящата инстанция приема, че
незрящият съдебен заседател е бил в състояние да си изгради вътрешно убеждение като по
12
факта на извършването на деянието, така и по авторството на последното в лицето на
осъдения и без визуалното възприятие на коментираните доказателства /видеоизображения
и снимки/ и че поради това няма допуснати нарушения на принципите за непосредственост
/чл. 18 от НПК/ и за вземане на решения по вътрешно убеждение /чл. 14 от НПК/.
Освен това в случая нито се твърди, нито пък са налице каквито и да било доказателства при
постановяването на присъдата, респ. при обсъждането на въпросите по чл. 301 ал.1 от НПК
да са присъствали лица извън членовете на съдебния състав. Поради което се налага извода,
че не е налице нарушаване тайната на съвещанието при постановяването на присъдата от
СРС както на претендираните основания, така и на основание присъствието при
постановяването на този съдебен акт на лица, различни от членовете на състава на съда.
Затова направеното в този смисъл оплакване като неоснователно следва да бъде оставено
без правни последствия.
Останалите оплаквания, обосноваващи касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК,
както и претенцията за наличието на касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК
/нарушение на материалния закон/ на практика са мотивирани с доводи, сочещи на
необоснованост на присъдата и на въззивното решение.
Необосноваността не представлява касационно основание по чл. 348 от НПК, поради което
в настоящото производство САС не може да преценява обосноваността на атакуваните
съдебни актове и затова не дължи произнасяне относно обосноваността/необосноваността на
същите. В производството по възобновяване апелативният съд не е съд по фактите и не
може да проверява дали приетите за установени фактически констатации се подкрепят от
събрания и проверен по делото доказателствен материал. Той е съд само по правото и се
произнася за правилното приложение на материалния закон въз основа на установените от
решаващите съдебни инстанции фактически констатации. Следователно всякакви претенции
и несъгласия, изведени от личната преценка на атакуващата страна, за допуснати
нарушения, свързани не с процесуалната законосъобразност на извършения от предходните
съдебни инстанции доказателствения анализ, а с основанията за кредитиране или не на
доказателствените материали, не влиза в обхвата на произнасяне на апелативния съд в
производството по възобновяване. И това е така, дори и необосноваността да е прикрита
под оплаквания за реализирани съществени процесуални нарушения. В случая развитите
съображения в сезиращия настоящата инстанция процесуален документ, че предходните
инстанции неправилно са преценили и кредитирали приобщените доказателствени
материали и в частност показанията на свидетелите Д. Р. и В. Б. и заключенията на
видеотехническите и лицево-идентификационни експертизи, съответно че при преценката
на доказателствата погрешно са изведени фактическите констатации относно
обстоятелствата, че именно М. е лицето, което доближава инкриминирания автомобил,
което отваря и затваря багажника му и което взема раницата, респ. че именно той извършва
кражбата на инкриминираните вещи, не могат да се преценят като такива, подкрепящи
касационни основания по чл. 348, ал. 1, т.1 и т. 2 от НПК. По своята същност тези
оплаквания на осъдения и неговата защита се свеждат до оспорване обосноваността на
13
второинстанционното решение и на присъдата на първостепенния съд, т.е. до оспорване на
извършената от инстанционните съдилища преценка на доказателствата и на приетата от тях
въз основа на тези доказателства фактическа обстановка. Оценката на доказателствените
материали и на установените чрез тях факти не подлежат обаче на преобсъждане и нов
анализ в настоящото производство. В него апелативният съд не може да проверява
достоверността на събрания доказателствен материал и не разполага с процесуални
възможности за самостоятелна оценка на доказателствените материали вместо
първоинстанционния или въззивния съд, който е последна инстанция по фактите, поради
което не може да подменя вътрешното убеждение на инстанционните съдилища по фактите,
включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК. Затова апелативният съд не може да
установява нови фактически положения и следва да се произнесе в рамките на приетата от
въззивния съд фактология, като е задължен да разгледа единствено оплакванията за
несъблюдаване на процесуалните правила при събиране, проверка и оценка на
доказателствата. Т.е., апелативният съд може да проверява единствено дали
доказателственият материал е събран и проверен по реда на НПК, респ. дали в проведените
съдебни следствени действия не са допуснати съществени процесуални нарушения. По тези
съображения без обсъждане следва да бъдат оставени заявените в искането за възобновяване
оплаквания за погрешна и неправилна оценка от страна на предходните инстанции на
цитираните по-горе доказателствени материали /показанията на свидетелите Д. Р. и В. Б. и
заключенията на видеотехническите и лицево-идентификационни експертизи/,
установяващи фактите относно движението на К. М. в района на строежа, приближаването
му към автомобила „Хюндай“, отварянето на багажника на този автомобил, вземането на
раницата и последващото затваряне на багажника. В крайна сметка тези оплаквания целят
преоценка на събраната доказателствена съвкупност и препроизнасяне по нея, а с оглед на
това и възприемане на нова фактическа обстановка, различна от установената в присъдата и
във въззивното решение, което САС не е оправомощен да стори в текущото производство.
Предвид гореизложеното и с оглед обстоятелството, че в производството по възобновяване
настоящата инстанция не действа като съд по фактите, а се произнася въз основа и в
рамките на фактическите положения, приети от предходните съдилища, оправдаването на
осъдения на основание чл. 425, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, каквото искане се
прави, е възможно единствено и само ако установените от контролираните инстанции факти
не очертават съставомерно деяние. Но настоящият казус не е такъв, тъй като и първата, и
въззивната инстанция са приели за безспорно доказано и установено от фактическа страна,
че осъденият М. е отнел процесните чужди движими вещи от владението на Н. А. С. без
негово съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои и за извършване на кражбата е
използвал моторно превозно средство – лек автомобил „Мицубиши“, модел „Спейс Стар“, с
рег. № ***, като това негово поведение се явява съставомерно по чл. 195, ал. 1, т. 4, предл. 1
вр. чл. 194, ал. 1 от НК. По тези съображения не може да бъде удовлетворена претенцията за
оправдаване на осъдения по повдигнатото му обвинение с посочената правна квалификация.
В искането за възобновяване се съдържа бланкетно твърдение за допуснати от
14
инстанционните съдилища нарушения на процесуалното правило, визирани в чл. 303 ал.2 от
НПК. Апелативния съд намира това оплакване на защитата за неоснователно, тъй като не
съзира да е допуснато нарушение на цитираната разпоредба. Обстоятелствата, подлежащи
на доказване съобразно поставените фактически рамки на обвинението, са установени и
изведени след изпълнение на процесуалните изисквания за обективност, всестранност и
пълнота на изследването им. Събраните в хода на първоинстанционното и въззивнвото
производство гласни и писмени доказателства, както и заключения на експертизи са били
обсъдени поотделно и в съвкупността им, а оценъчната доказателствена дейност на
контролираните инстанции е реализирана при спазване на процесуалните правила и на
правилата на формалната логика, като доказателствата са ценени съобразно действителното
им съдържание. Градският съд е възприел фактическата обстановка, описана в мотивите на
първоинстанционната присъда, като е споделил доказателствената оценка, направена от
първата инстанция, и на свой ред е изложил собствен подробен анализ на оспорените
доказателствени материали. Като относно доказателствената дейност на въззивния съд
следва да се подчертае, че този съд не просто се е съгласил с изводите на
първоинстанционния, но е направил и свой собствен задълбочен анализ на всички събрани
доказателствени материали, в това число и на новоприобщените в хода на въззивното
съдебно следствие. Изложил е съображенията си защо възприема като достоверни и
обективни показанията на свидетелите С. и Р., защо не кредитира част от показанията на
свидетеля Б. от ДП, защо кредитира с доверие заключенията на изготвените експертизи и
защо отхвърля тезите на защитата, като е отговорил и на всички наведени от защитника
доводи и възражения, с което в пълна степен е изпълнил задълженията си по чл. 339, ал. 2 от
НПК.
В случая осъдителната присъда и потвърждаващото я въззивно решение не почиват на
фактически предположения относно осъществяването на деянието от осъдения М., а почиват
на доказани факти, изведени в резултат на процесуално издържан анализ на приложените
доказателствени източници. В мотивите на присъдата и във въззивното решение се съдържа
необходимата доказателствена обосновка на приетите за установени факти, от кръга на
визирани в чл. 102 от НПК, като липсват вероятностни съждения и изводи, което показва, че
не са нарушени забраните по чл. 303, ал. 1 и 2 от НПК. Т.е., обвинението е доказано
съобразно чл. 303, ал. 1 и 2 НПК, а осъждането почива на надеждна доказателствена основа,
поради което като е потвърдил осъдителната присъда въззивният съд не е допуснал
нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК.
Неоснователна е и претенцията за наличието на /касационно/ основание по чл.348 ал.1 т.3 от
НПК – наложеното наказание да е явно несправедливо. Съобразно възприетата правна
квалификация по чл. 195 ал.1 т.4 пр.1 вр. чл. 194 ал.1 от НК на осъдения М. е наложено
наказание 1 година лишаване от свобода, изпълнението на което на основание чл. 66 ал.1 от
НК е отложено за изпитателен срок от 3 години. Преценявайки данните по делото, САС
счита, че при индивидуализацията на наказанието правилно са били ценени като
смекчаващи отговорността обстоятелства младата възраст на дееца и чистото му съдебно
15
минало, като същевременно не е отчетено наличие на отегчаващи обстоятелства.
Така, при обсъждането на съвкупността от обстоятелства, включени в обхвата на чл. 54 от
НК, се налага извода, че определеното в минималния размер на предвиденото в
санкционната част на разпоредбата на чл. 195 ал. 1 НК наказание лишаване от свобода
очевидно не е завишено и затова не съществува законно основание да бъде намалявано. Това
наказание не е явно несправедливо, тъй като е съответно на обществената опасност на
деянието и на дееца, на смекчаващите обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК. А
доколкото по делото не се установяват изключителни по своя характер или многобройни
смекчаващи обстоятелства, то инстанционните съдилища напълно правилно не са
определили наказанието по правилата на чл. 55 от НК.
Неоснователно е и оплакването на защитата, че срокът за реализиране на наказателната
отговорност на осъдения е надвишавал изискванията за бързина и разумност. В случая
наказателното производство е приключило за период от около 2 години и 2 месеца, като
този срок с оглед тежестта на обвинението, фактическата сложност на делото и обема на
събраните и проверени доказателства категорично не може да бъде определен като
неразумен. С оглед на това самата продължителност на наказателното производство не
следва да бъде ценена като смекчаващо обстоятелство, което самостоятелно или наред с
другите смекчаващи обстоятелства да обосновава наличие на основание за определяне на
наказанието по реда на чл. 55 от НК.
По така изложените съображения искането за възобновяване следва да бъде оставено без
уважение като неоснователно.
Воден от тези мотиви Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на адвокат К. Д. от САК, упълномощен защитник на
осъдения К. М. М. с ЕГН ********** за възобновяване на наказателното производство по
ВНОХД № 489/2021 г. по описа на Софийски градски съд, респективно по НОХД №
5023/2020 г. по описа на СРС.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16