Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 31.10.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IV - Д въззивен състав в публично заседание на единадесети юни
й през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Здравка И.
ЧЛЕНОВЕ: Цветомира Кордоловска
мл.с-я Боряна Петрова
при секретаря Поля Георгиева, като разгледа докладваното от
мл. съдия Петрова в.гр.д. 7652 по
описа на СГС за 2017г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от
25.01.2017г., постановено по гр.дело № 77270/2015г. по описа на СРС, ГО, 47-ми
състав СРС е отхвърлил предявените от Е.Х.Ю. искове с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.128, ал.1, т.2 от КТ и чл.86, ал.1
от ЗЗД за установяване по отношение на „Е.“ АД дължимостта на сумата от
25 850,92 лева, явяваща се неплатено трудово възнаграждение за периода от
м.01.2015г. до м.08.2015г. в месечен размер от 3231,36 лева, както и сумата от
1797,00 лева за периода от 01.01.2015г. до 07.09.2015г.
Недоволен от
решението е останал ищецът – Е.Х.Ю., който го
обжалва с въззивна жалба в срок. Жалбоподателят твърди, че решението е
неправилно поради противоречие с материалния закон. Излага доводите си, че
възнгараждението не му е заплатено и
решението затова се явява неправилно. По тези съображения прави искане за
отмяна на решението и постановяване на друго, с което предявените от него
искове да бъдат уважени изцяло.
Ответникът по
жалбата – “Е.”АД, в срока и по реда на чл.263, ал.1 от ГПК не е подал отговор и не е изразил становище по въззивната жалба.
Въззивната жалба е подадена в съответния срок, от
легитимирана страна, срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване и като
процесуално допустима, следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания.
При изпълнение на посочените си правомощия, настоящият въззивен състав
намира обжалваното решение за валидно. Що се касае до служебната проверка на допустимостта на
същото, настоящият състав го намира за недопустимо по следните съображения:
Предявен е иск
с правна квалификация по чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.128, ал.1, т.2 от КТ
и чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 25 850, 92 лева, неплатено трудово
възнаграждение за периода от м.01.2015г. до м.08.2015г. в месечен размер от
3231,36 лева, както и сумата от 1797,00 лева за периода от 01.01.2015г. до
07.09.2015г.
По делото е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК, въз основа на заявление, подадено от ищеца по гр.д.№ 54043/2015г., в
което претенцията за главница е посочена в размер на 25 850,92 лева за
периода от 01.01.2015г. до 30.04.2015г.
Съгласно т. 11 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по т.д.№ 4 /2013г. на
ОСГТК ВКС, т.11 „В производството по иска, предявен
по реда на чл.422, респ.чл.415, ал.1 ГПК, не намират приложение правилата за
изменение на иска по чл.214 ГПК –
за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от което произтича
вземането по издадената заповед за
изпълнение, както и за увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго основание, от което произтича
вземането, различно от това въз основа
на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при
условията на евентуалност. За разликата
между размера на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния размер на
вземането, при условията на чл.210, ал.1 ГПК може да се предяви осъдителен иск в това производство.“ Предвид
посочената задължителна за съдилищата тълкувателна практика, СРС се е
произнесъл недопустимо, доколкото по отношение дължимостта на главницата,
претендирана за периода от м.01.2015г. до м.04.2015г. се е произнесъл за
периода от м.01.2015г. до м.08.2015г., т.е. вземания за трудово възнаграждение
в размер на 8 235,60 лева за периода от м.05.2015г. до м.08.2015г. не могат
да бъдат разгледани в настоящото исково производство, доколкото предявеният иск
е установителен, а не осъдителен.
От друга страна, предмет на спора са
вземания за трудово възнаграждение на работник от неговия работодател – Е. АД,
който е в несъстоятелност – т.д.№ 5830/2015г. СГС, като по настоящото дело е
приложен списък на служебно вписаните от синдика вземания на кредиторите по
чл.687 във вр. с чл.686, ал.1, т.2 от ТЗ, от който е видно (на позиция № 309), че
на ищеца са били приети вземания, в размер на 18 775.95 лева.
Съгласно решение № 282 от 26.11.2018г.
по гр.д.№ 975/2011г. на IV г.о на ВКС,
постановено по реда на чл. 290 от ГПК; решение № 611 от 01.03.2019г.по т.д.№
594/2018г. на САС и решение № 93 от 30.05.2016г. по г.д.№ 5661/2015г., IV ГО на ВКС, с приемането като окончателни вземания на
работници, чрез включването им в списъка
на вземания на синдика в производството по несъстоятелност на работодателя,
решава окончателно въпросът с дължимостта на същите за всички участници в
производството по несъстоятелност и не
може да бъде разглеждан от съда. След
обявяване в ТР на списъка на приетите вземания от съда по несъстоятелността,
когато срещу вземането не е направено възражение в срок по чл.690, ал.1 от ТЗ,
гражданско правния спор относно вземането на работника за трудово
възнаграждение е разрешен със сила на пресъдено нещо. С това правото на иск се
погасява – разрешеният със сила на пресъдено нещо спор относно вземането е пречка за съществуването
на правото на иск, поради което продължаването на производството по исков ред
относно същото вземане се явява недопустимо, съдът е длъжен на основание
чл.299, ал.1 от ГПК да прекрати делото. Правата на работника за вземането му по
трудовото правоотношение са гарантирани с приемане на вземането му в списъка на
вземанията, одобрен от съда по несъстоятелността.
С оглед на изложеното съдебният
и на основание чл.299, ал.1 от ГПК актът на първоинстанционния съд следва да
бъде обезсилен като недопустим, а делото – прекратено.
Предвид изхода по делото и
липсата на произнасяне по съществото на спора разноски в настоящото
производство, при спазване на чл. 78 ГПК,
не следва да бъдат присъждани.
Предвид изложените мотиви, СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, IV - Д въззивен състав
Р Е Ш
И :
ОБЕЗСИЛВА като недопустимо решение от 25.01.2017г., постановено по гр.дело №
77270/2015г. по описа на СРС, ГО, 47-ми състав СРС и ПРЕКРАТЯВА,
на основание чл.299, ал.1 от ГПК, производството делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно
обжалване по арг. на чл. 280, ал.3, т.3 от ГПК, с
касационна жалба пред ВКС, в
едноседмичен срок от съобщаването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: