Решение по дело №976/2024 на Административен съд - Русе

Производството е по чл.145 и сл. от АПК вр. чл.215, ал.1 от ЗУТ.

Образувано е по жалба на Н. К. П. от [населено място], чрез процесуалния му представител, против заповед № РД-01-3524/11.11.2024 г. на зам.-кмета на Община Русе, с която, на основание чл.225а, ал.1 и ал.2 вр. чл.225, ал.2, т.2 вр. чл.223, ал.1, т.8, чл.137, ал.3, чл.148, ал.1 от ЗУТ и § 127, ал.1 от ПЗР на ЗИДЗУТ, е наредено жалбоподателят, Ц. М. К., М. К. М. и М. К. М., в качеството им на собственици на поземлен имот с [идентификатор] по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], да премахнат незаконни строежи V (пета) категория: „Две постройки“, находящи се в поземлен имот с [идентификатор] по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], с адрес [населено място], [жк], [улица].

В жалбата и хода на устните състезания се излагат подробни съображения за нищожност, респ. унищожаемост на оспорения административен акт. Жалбоподателят твърди, че в имота има още четири постройки, включително две жилищни сгради и хотел, които също са V категория. Сочи, че в разпоредителната част на оспорения акт предвидените за премахване постройки не са индивидуализирани по никакъв начин, а тяхното описание се изчерпва с посочване на категорията им, което прави волеизявлението на административния орган напълно неразбираемо и на практика се приравнява на липсата на такова, което води до нищожност на акта поради тежко нарушение на изискването за форма по чл.59, ал.2, т.5 от АПК. Възразява, че волеизявлението на органа в разпоредителната част не може да бъде допълвано или замествано от мотивите на акта или от изложените такива в друг документ, какъвто е констативният акт, тъй като мотивите не са част от волеизявлението на органа, а само го обясняват и обосновават. Заявява, че дори и тази теза да не бъде възприета от съда, то от описанието на разпоредените за премахване строежи в мотивите на заповедта също не става ясно кои постройки следва да бъдат премахнати, тъй като посоченото тяхното местоположение и конкретни параметри не съответстват на действителното положение. Твърди, че процесните постройки не представляват самостоятелни сгради на основното или допълващото застрояване, а начинът на тяхното прикрепване към терена и към стените на сграда с [идентификатор] води до извод, че те не следва да бъдат квалифицирани като строеж. Поддържа, че не става ясно и на кое от основанията по чл.225, ал.2 от ЗУТ е издадена заповедта. Счита, че щом незаконните строежи са определени като такива на допълващото застрояване, то съгласно чл.147, ал.1, т.1 от ЗУТ за тях не се изисква одобряване на инвестиционен проект. Възразява, че не той, а неговият баща е извършил строителството, от когото е придобил собствеността върху имота по наследство. Приживе баща му се бил снабдил с всички изискуеми документи за въвеждането на една от постройките, представляваща автомивка, в експлоатация, включително с удостоверение за регистрация на търговски обект, издадено от кмета на Община Русе. Моли съда да постанови решение, с което оспорената заповед да бъде обявена за нищожна, респ. да бъде отменена като унищожаема. Претендира присъждането на направените деловодни разноски, за които представя списък.

Ответникът по жалбата – зам.-кметът на Община Русе, чрез процесуалния си представител, изразява становище за нейната неоснователност и моли жалбата да бъде отхвърлена. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт, приема за установено следното:

Разпоредбата на чл.214, т.3, пр.последно от ЗУТ изрично обявява за индивидуални административни актове по смисъла на този закон и актовете за премахване на незаконни строежи. Текстът на чл.228 от ЗУТ гласи, че по въпроси, които не са уредени в тази глава (т.е. глава двадесет и първа „Недопускане и отстраняване на незаконно строителство“) и в глава двадесета, се прилагат разпоредбите на АПК. Нормата на чл.225а от ЗУТ обаче не предвижда изрично, че съобщаването на заповедта на кмета на общината за премахване на незаконния строеж се извършва по реда на АПК, поради което съобщаването на този акт става по реда на § 4, ал.2 от ДР на ЗУТ – чрез отправяне на писмено съобщение до заинтересуваните лица.

Оспорената заповед № РД-01-3524/11.11.2024 г. е изпратена до заинтересуваните лица с писмо изх.№ 24-16-35#14/21.11.2024 г. като на 22.11.2024 г. тя е връчена срещу обратна разписка (на л.2 от преписката) на жалбоподателя. От съобщаването на акта тече 14-дневният срок за обжалване по чл.215, ал.4 от ЗУТ, който изтича на 06.12.2024 г. Жалбата е подадена чрез административния орган преди това – на 04.12.2024 г., където тя била регистрирана с вх.№ 94Н-10999-1 от същата дата.

По изложените съображения съдът намира, че жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна – от един от адресатите на акта, неблагоприятно засегнати от него, в преклузивния срок по чл.215, ал.4 от ЗУТ, при наличие на правен интерес и срещу подлежащ на съдебен контрол индивидуален административен акт по чл.214, т.3, пр. последно от ЗУТ, поради което е допустима. Разгледана по същество, тя се явява основателна.

Видно и от заключението на вещото лице по назначената съдебна техническа експертиза, процесните две постройки представляват метални навеси с покрив от LT ламарина с размери съответно 5 м./8,30 м. за постройка № 1 и 4м./8,70 м. за постройка № 2, прикрепени към бетонова плоча с метални болтове и планки, с по две тухлени оградни стени - от юг и запад за постройка № 1, с височина от около 1 м., и от север и запад за постройка № 2, с височина от около 1,50 м., над които стени има монтирана PVC дограма, стигаща до покривната конструкция. И двете постройки нямат стена от изток като там вместо врата е монтирана ролетна щора. Постройка № 1 няма собствена северна стена като покривът ѝ и металните греди не лягат плътно на южната стена на сграда с [идентификатор], като между покрива на постройката и стената на посочената сграда има фуга от около 5 см., която се вижда и на фотоснимката, изготвена от вещото лице (на л.54 от делото, горе). От своя страна постройка № 2 няма собствена южна стена като стоманените греди, поддържащи покрива, са свързани със северната стена на сграда с [идентификатор].

Съдът намира, че макар монтираните от изток ролетни щори, покривите от LT ламарина и стоманените греди, които ги поддържат и чрез които конструкцията е прикрепена към терена, респ. към северната стена на сграда с [идентификатор] по отношение на постройка № 2, да представляват строителни елементи, които могат да бъдат демонтирани без особени затруднения без да при това те да губят своята индивидуализация и възможността да бъде ползвани на друго място със същото предназначение, разпоредените за премахване на постройки, взети в тяхната цялост, независимо от ползването им с търговско предназначение (арг. от чл.56, ал.1, т.2, пр.второ от ЗУТ), не могат да бъдат квалифицирани като преместваем обект по смисъла на § 5, т.80 от ДР на ЗУТ.

И двете постройки включват тухлени оградни стени, трайно прикрепена към тях PVC дограма и бетонни плочи, на които стъпват стените, а в постройка № 1, която се използва като автомивка, на пода има изградена и канализация с кало-маслоуловител като решетката на отточния канал е видна на изготвената фотоснимка, част от заключението на вещото лице (на л.53 от делото, долу). Тези елементи на постройките са трайно прикрепени към терена, поради което последните, взети в тяхната цялост, правилно са квалифицирани от органа като строежи по смисъла на § 5, т.38 от ЗУТ.

На следващо място в оспорения административен акт е посочено, че разпоредените за премахване две постройки са строежи от V категория съгласно чл.137, ал.1, т.5, б.“в“ от ЗУТ и чл.10, ал.3 от Наредба № 1 от 30.07.2003 г. за номенклатурата на видовете строежи. Според цитираните разпоредби пета категория са и строежите от допълващото застрояване, извън тези по шеста категория. В мотивите на административния акт органът не е обосновал защо строежите не попадат в шеста категория макар, в крайна сметка, неговият извод да е съответен на закона. Според чл. 137, ал.1, т.6 от ЗУТ, респ. чл.12 от Наредба № 1 от 30.07.2003 г., шеста категория са строежите по чл. 54, ал. 1 и 4 и чл. 147. Очевидно е, че процесните постройки не са временни строежи, поради което следва да бъде преценено дали те попадат в обхвата на чл.147 от ЗУТ. Разпоредбата на чл.147, ал.1, т.1 от ЗУТ предвижда, че не се изисква одобряване на инвестиционни проекти за издаване на разрешение за строеж за постройките на допълващото застрояване, с изключение на постройките, предназначени за производство, обществено обслужване или търговия и постройките по чл. 151, ал. 1. В случая, видно от представеното от самия жалбоподател удостоверение № 18795/10.03.2005 г., издадено от кмета на Община Русе на основание чл.3 от Наредба № 5 за регистрация, организация и работа на обектите за търговия, туризъм и услуги на ОбС- Русе, постройка № 1 е регистрирана като обект „Автомивка“ и, видно от заключението на вещото лице, тя се ползва със същото предназначение, а постройка № 2 се използва като помещение за пране на килими. Следователно се касае до постройки на допълващото застрояване, предназначени за търговия и обществено обслужване, които в чл.147, ал.1, т.1 от ЗУТ са изрично изключени от предвиденото в тази норма освобождаване от задължението за одобряване на инвестиционни проекти, поради които те правилно са квалифицирани като такива от V, а не от VI категория.

Компетентността, съгласно чл.225а, ал.1 от ЗУТ, да издава заповеди за премахване на незаконни строежи от четвърта до шеста категория, е предоставена на кмета на общината или на упълномощено от него лице. Както се приема и в мотивите към т.1 от Тълкувателно решение № 4 от 22.04.2004 г. по д.№ ТР-4/2002 г., ОС на ВАС, в случаите, когато законът употребява думите "упълномощени" или "упълномощава", всъщност се има предвид "оправомощава" или "делегира", доколкото упълномощаването е частноправен институт, който не съществува в административното право. Разпоредбата на § 1, ал.3 от ДР на ЗУТ определя кръга на лицата, на които кметът на общината може да делегира своите функции по този закон – на своите заместници, на главния архитект на общината и на други длъжностни лица от общинската (районната) администрация. В съответствие с така уредената в чл.225а, ал.1 и § 1, ал.3 от ДР на ЗУТ възможност за делегиране на правомощия, с т.8 от заповед № РД-01-708/19.03.2024 г. (на л.1 от преписката) кметът на Община Русе е предоставил на инж. З. В. – зам.-кмет по устройство на територията при Община Русе, правомощието по чл.225а, ал.1 вр. чл.225, ал.2 от ЗУТ за издаване на заповеди за премахване на незаконни строежи. Следователно обжалваният административен акт е издаден от материално и териториално компетентен орган, при предвидена в закона възможност за делегиране на правомощия и в рамките на така делегираната му компетентност.

Заповедта е в писмена форма. Противно на поддържаното от жалбоподателя, като правно основание за издаване на оспорения акт е посочена и разпоредбата на чл.225, ал.2, т.2 от ЗУТ, която сочи, че незаконни са и строежите, извършени без одобрени инвестиционни проекти и/или без разрешение за строеж. Текстово в мотивите към заповедта изрично е записано, че извършеното строителство не попада в хипотезата на чл.147, ал.1 и чл.151, ал.1 от ЗУТ, с оглед на което за извършването му е било необходимо одобряване на инвестиционен проект и разрешение за строеж. Следователно неоснователно е възражението на жалбоподателя, че в оспорения акт не било посочено на какво основание органът е счел, че постройките са незаконни.

Съдът обаче намира, че в заповедта е допуснато особено съществено нарушение на чл.59, ал.2, т.5 от ЗУТ, изразяващо се в това, че в разпоредителната част на оспорения акт постройките, подлежащи на премахване, не са индивидуализирани, което не позволява тяхното отграничаване от останалите законно построени сгради в имота и води до невъзможност актът да бъде изпълнен. Именно в разпоредителната част на административния акт се определят правата или задълженията на неговия адресат – чл.59, ал.2, т.5 от АПК като липсата в нея на описание на незаконния строеж, чието премахване е наредено, не може да бъде санирана посредством описанието, съдържащо се в мотивите. Предназначението на мотивите е друго - в тях се съдържат фактическите и правни основания, чрез които така определените права или задължения само се обосновават – чл.59, ал.2, т.4 от АПК, като именно разпоредителната част, а не мотивите, са източник на изпълнителната сила на акта като изпълнително основание по чл.268, т.1 от АПК.

Както се приема и в константната практика на ВАС, извършването на преценката за законност на един обект изисква яснота на параметрите на установеното строителство, като точното му индивидуализиране е от значение и за разграничаване от другите строежи в имота. Приема се, че има съществено нарушение на изискването за форма на акта по чл.59, ал.2, т.5 от АПК, ако, вместо да бъде описан по начин, позволяващ еднозначното му отграничаване, с посочване на конкретно местоположение и други признаци, от останалите аналогични обекти, в разпоредителната част на заповедта е общо посочено, че разпореденият за премахване строеж, представлява напр. „сграда на допълващото застрояване“.

В конкретния случай с разпоредителната част на акта е наредено жалбоподателят и останалите собственици на имота да премахнат „… незаконни строежи категория V (пета): „Две постройки“, находящи се в ПИ с идентификатор 63427.4.96 по КККР на [населено място], с адрес: [улица], [жк], [населено място]“.

Изразено по този начин, властническото волеизявление на органа не съдържа поне минималния набор от признаци, по които незаконните постройки да могат да бъдат отграничени от другите законни сгради в същия имот. В разпоредителната част на акта не е посочено тяхното местоположение, контури, застроена площ и конкретни характеристики като дори не е указано дали постройките са на основното или допълващото застрояване, а се съдържа указание само за тяхната категория. Видно обаче от представената скица на поземлен имот с [идентификатор] (на л.11 от делото), в имота има още четири сгради, като три от тях - сграда с [идентификатор] (хотел) и сгради с идентификатори 63427.4.96.2 и 63427.4.96.5 (еднофамилни жилищни сгради), също са V категория съгласно чл.137, ал.1, т.5, б.“а“ от ЗУТ, макар да са сгради на основното застрояване.

Дори и да се приеме тезата, че липсващото в разпоредителната част на заповедта описание на незаконните постройки може да бъде заместено чрез препращане към тяхното описание в мотивите на заповедта, респ. към това в констативния акт по чл.225а, ал.2 от ЗУТ, то посоченото съществено нарушение на формата на акта отново не може да бъде санирано, тъй като описанието на незаконните постройки в мотивите, в нарушение на чл.7, ал.1 от АПК и чл.59, ал.2, т.4 от АПК, също не съответства на действителното положение.

В констативния акт и в мотивите на оспорената заповед местоположението на постройка № 1 е описано по следния начин: „Постройка № 1“ е ситуирана на южната фасада на сграда с [идентификатор] по КККР на [населено място]“. Видно обаче от скицата на поземления имот и от заключението на вещото лице, постройка № 1 всъщност е идентична със сграда с [идентификатор] по КККР на [населено място], а не се намира на южната ѝ фасада. Според действителното положение на място, постройка № 1 всъщност е ситуирана по южната фасада (вж. легалната дефиниция по § 5, т.55 от ДР на ЗУТ) на сграда с [идентификатор] по КККР на [населено място], чиято законност не се оспорва. Южно от сграда 63427.4.96.3 по КККР на [населено място], противно на посоченото в мотивите на заповедта и в констативния акт, не се намира никаква постройка и конкретно постройка № 1, а има проход между сграда 63427.4.96.1, представляваща хотел, и сграда 63427.4.96.3, по който се достига до жилищна сграда 63427.4.96.2, собственост на жалбоподателя.

Според чл.1, ал.2 от Наредба № РД-02-20-3 от 29.09.2016 г. за структурата и съдържанието на идентификатора на недвижимия имот и на номера на зоната на ограничение в кадастъра, идентификаторът е уникален за територията на страната, т.е. чрез него местоположението на сградата се определя по еднозначен начин. По тази причина съдът не счита, че в случая при описанието на постройка № 1 в мотивите на оспорената заповед се касае до техническа грешка, изразяваща се в посочване на погрешен идентификатор на сградата, по южната фасада на която е разположена постройката: 63427.4.96.3 вместо 63427.4.96.4 по КККР на [населено място]. Посоченото нарушение при словесното описание на постройка № 1 и в мотивите на заповедта и в констативния акт не може да бъде поправено от иначе коректното отразяване на нейното местоположение в окомерната скица в констативния акт (на л.23 от преписката), тъй като изискването на закона е мотивите на заповедта за премахване на незаконен строеж да бъдат изложени текстово, а не графично (за разлика напр. от устройствените планове – чл.116а, ал.1 от ЗУТ, които съдържат графична част).

На следващо място, при словесното описание и на двете постройки е допуснато вътрешно противоречие относно това имат ли те и от коя посока ограждащи страни. За постройка № 1 е посочено следното: „Постройката има частично ограждащи плътни стени до около 1,1 м. и продължението на същите във височина е с PVC дограма, достигаща до покривната конструкция“. В същото време обаче е записано: „От северната страна не е изградена стена, а постройката използва стената на обект с иденфикатор 63427.4.96.3 по КККР на [населено място], като в източната си част няма изпълнена стена, а е монтирана ролетна гаражна врата“.

От това описание не става по категоричен начин ясно дали органът счита, че постройката има плътни ограждащи стени и от северната и източната страна. От заключението на вещото лице е видно, че първата констатация на органа, която следва да се тълкува като означаваща, че постройката има частично ограждащи плътни стени с височина от около 1,1 м. и от четирите посоки, не отговаря на действителното положение. Не отговаря на действителното положение и констатацията, че от северната стена постройка № 1 използва стената на обект с [идентификатор], тъй като по безспорен начин беше установено, че сградата се намира южно от обект 63427.4.96.4, а не от обект с [идентификатор], с който постройката всъщност е идентична. Освен това, видно от поясненията на вещото лице в съдебно заседание и от изготвените фотоснимки към заключението, между носещите греди, респ. покрива на постройка № 1 и южната фасада на сграда с [идентификатор] липсва свързаност като между стената и покрива на постройка № 1 има фуга от около 5 см.

На следващо място, в мотивите към заповедта и в констативния акт по отношение на постройка № 2 е посочено, че тя има „…частично ограждащи плътни стени до около 2,0 м. и продължението на същите във височина е с PVC дограма, достигаща до покривната конструкция“. В същото време е отразено следното: „От южната страна не е изградена стена, а постройката ползва стената на обект с [идентификатор] по КККР на [населено място], като в източната част няма изпълнена стена, а е с монтирана ролетна гаражна врата“. Отново не става ясно по категоричен начин дали органът счита, че постройката има плътни ограждащи стени и от южната и източната страна. Ако органът е смятал, че такива няма, каквото е действителното фактическо положение, то е следвало да укаже, че постройката има частично ограждащи плътни стени само от запад и север вместо да сочи, че такива има от всички страни, а след това по-нататък в описанието да твърди, че всъщност от юг и изток стени липсват.

Посочените нарушения при описанието на незаконните постройки са съществени и водят до извод за неспазване на изискването по чл.59, ал.2, т.4 и т.5 от АПК за форма на акта. Допуснатите нарушения обаче не засягат акта до степен, че да се приеме, че въобще липсва властническо волеизявление, поради което искането за обявяването на неговата нищожност се явява неоснователно. Обжалваната заповед се явява унищожаема и като такава тя следва да бъде отменена на основание чл.146, т.2 от АПК.

В изпълнение на чл.168, ал.1 от АПК следва да бъде посочено, че оспореният акт, извън нарушеното изискване за форма, отговаря на останалите изисквания на закона.

При неговото издаване са спазени административнопроизводствените правила.

Според чл.225а, ал.2 от ЗУТ заповедта за премахване на незаконните строежи се издава въз основа на констативен акт, съставен от служителите по чл.223, ал.2 от същия закон. Последната разпоредба предвижда, че това са служителите за контрол по строителството в администрацията на всяка община (район). Констативен акт № НС-40/27.08.2024 г. е съставен от инж. Е. С., на длъжност инспектор в отдел „Строителен контрол“ към Дирекция „Инфраструктура, строителен и инвеститорски контрол“ при Община Русе и инж.Р. Б., на длъжност началник на същия отдел, т.е. от компетентни длъжностни лица от надлежно създаденото звено в общинската администрация с функции по контрол на строителството – чл.5, ал.6 от ЗУТ и в кръга на тяхната компетентност съгласно чл.223, ал.2, т.1 от същия закон.

Констативният акт е изпратен за връчване с придружително писмо изх.№ 24-16-35#11/10.09.2024 г. и връчен с обратна разписка на жалбоподателя на 12.09.2024 г. за възражения в 7-дневен срок, от която възможност жалбоподателят се възползвал като е представил възражение рег.№ 24-16-35#12/18.09.2024 г. (на л.13 от преписката), което е обсъдено в мотивите на акта и е прието за неоснователно.

Оспорената заповед съответства и на материалния закон.

Неоснователно е възражението на жалбоподателя, според което щом той не е извършил незаконното строителство, то не следва да бъде адресат на заповедта.

Според § 3, ал.1 от ДР на Наредба № 25 за принудителното изпълнение на заповеди за премахване на незаконни строежи или части от тях от компетентните органи на Община Русе, приета на основание чл.225а, ал.3 от ЗУТ с решение № 869 по протокол № 33 от 23.01.2014 г. на ОбС - Русе, „адресат/адресати на заповедта” са физически или юридически лица, които могат да бъдат собственикът на терена, лице с ограничено вещно право или извършителят на незаконния строеж, спрямо които се създава задължение за премахване на незаконния строеж със заповедта по чл. 225, ал. 1 или 2 от ЗУТ и се определя срок за доброволно изпълнение.

Следователно надлежен адресат на издадената заповед може да бъде не само извършителят на незаконния строеж, но и собственикът на терена, върху който той е разположен, какъвто по наследство от своя баща се явява и жалбоподателят по отношение на 470/702 идеални части от поземлен [имот номер] (вж. [нотариален акт], т.2, рег.№ 2463, д.№ 197/10.05.2024 г. на нотариус Л. Ш., с район на действие Районен съд – Русе на л.90 от преписката).

На следващо място, щом се касае до постройки на допълващото застрояване със стопанско предназначение, при положение, че липсват данни такова застрояване да е било предвидено с действащия подробен устройствен план, то същото е следвало да бъде извършено въз основа на виза за проектиране, чието издаване в този случай е задължително – чл.140, ал.3 вр. чл.41, ал.2 от ЗУТ, одобрен инвестиционен план съгласно чл.137, ал.3 от ЗУТ (с оглед неприложимостта на чл.147, ал.1, т.1 от ЗУТ спрямо постройките на допълващото застрояване, предназначени за обществено обслужване и търговия) и издадено разрешение за строеж съгласно чл.148, ал.1 от ЗУТ (при липсата на някоя от хипотезите по чл.151, ал.1 от ЗУТ, в които такова не се изисква).

Жалбоподателят не е представил доказателства за спазването на посочените изисквания за законност на постройките. Видно от заключението на вещото лице, при извършената на 05.03.2025 г. справка в архива на отдел „Устройство на територията и регулации“ на Община Русе за издадените за процесните постройки строителни книжа, такива не били открити. Следователно и двете постройки представляват незаконни строежи по смисъла на чл.225, ал.2, т.2 от ЗУТ – извършени без одобряване на изискуемия инвестиционен проект и без издадено разрешение за строеж.

Административният орган правилно е приел, че предвид периодите, през които са изградени незаконните постройки – през 2005 г. за постройка № 1 и през 2008 г. за постройка № 2, което било установено от депозираната от жалбоподателя декларация с вх.№ 24-16-35#3/02.04.2024 г. (на л.102 от преписката), разпоредбата на § 127, ал.1 от ПЗР на ЗИДЗУТ (обн., ДВ, бр. 82 от 26.10.2012 г., в сила от 26.11.2012 г.), е неприложима, доколкото същата се отнася до строежи, изградени до 31 март 2001 г. По тази причина е безпредметно изследването на допустимостта на строежите по разпоредбите, които са действали по времето, когато те са извършени (през 2005 г. и 2008 г.), тъй като това са именно действащите разпоредби на ЗУТ.

Доколкото обаче оспореният акт е засегнат от горепосоченото особено съществено нарушение на изискванията за неговата форма същият следва да бъде отменен на основание чл.146, т.2 от АПК, независимо от установената незаконност на двете постройки и неприложимостта на § 127, ал.1 от ПЗР на ЗИДЗУТ. Поради това жалбата се явява основателна и следва да бъде уважена.

С оглед изхода на делото и на основание чл.143, ал.1 от АПК в полза на жалбоподателите следва да бъдат присъдени направените деловодни разноски. Видно от представения списък, те възлизат общо на 1435 лева, от които 10 лева – държавна такса, 175 лева – депозит за възнаграждение на вещото лице и 1250 лева – заплатено адвокатско възнаграждение. Видно от отбелязването в договор за правна защита и съдействие № 0029376/29.11.2024 г. (на л.35 от делото, гръб), адвокатското възнаграждение в размер на 1250 лева, чието заплащане в брой е уговорено в договора, било заплатено на датата на подписването му, който в тази част има характер на разписка, удостоверяваща това обстоятелство (вж. разясненията по т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК).

Съдът намира обаче, че така направеният размер на разноските за адвокатско възнаграждение е прекомерен спрямо действителната правна и фактическа сложност на делото. С т.2 от своето решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 Съдът на ЕС прие, че чл.101, § 1 от ДФЕС във връзка с чл.4, § 3 от ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл.101, § 1 от ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. В т.3 от решението е изрично посочено, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В § 58 от мотивите на същото решение са припомнени особеностите на нищожността по чл.101, § 2 от ДФЕС – на нея може да се позове всеки, тя е задължителна за съда, щом са изпълнени условията за прилагане на чл.101, § 1 от ДФЕС, има абсолютен характер, поради което нищожното споразумение по силата на тази разпоредба няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като засяга всички минали или бъдещи последици на съответното споразумение или решение. Щом нищожността по чл.101, § 2 от ДФЕС е изначална и абсолютна, то за нея съдът е длъжен да следи служебно и без да е налице възражение по чл.78, ал.5 от ГПК вр. чл.144 от АПК от насрещната страна.

Според § 1а, ал.2, т.2 от ДР на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. ДВ, бр. 14 от 18.02.2025 г.), при определяне размера на възнаграждението за преценката за "фактическа и правна сложност" при адвокатска работа, свързана с процесуално представителство в съдебната фаза, се вземат предвид коефициентите за вида дело, извършените процесуални действия и развитието на производството, предвидени в Правилата за оценка натовареността на съдиите, приети от Висшия съдебен съвет, включително коригиращите коефициенти за увеличаване на фактическата и правна сложност на делото.

Видно от т.36 на Приложение № 1 към ПОНС, за административни дела по ЗУТ – незаконно строителство е определен коефициент за тежест 1 (едно), която стойност отразява сложност на делото малко под средната за първоинстанционните административни дела. В случая не са налице и някои от изчерпателно изброените основания по чл.35 от ПОНС, които водят до увеличаване на предварително определения коефициент за тежест на делата. Същевременно препоръчителният размер на възнаграждението по чл.8, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. от 1250 лева за дела по ЗУТ не държи сметка, за разлика от ПОНС, за различната фактическа и правна сложност на административните дела по този закон. Докато делата по ЗУТ, свързани с незаконно строителство, каквото е и настоящото, са с коефициент за тежест 1, то делата по ЗУТ, свързани с ПУП, включително по Закона за устройство и застрояване на Столична община, са с по-висок коефициент за тежест от 1,8 според т.37 от Приложение № 1 към ПОНС. Така, отчитайки уместно проведената защита, от една страна, и сравнително ниската степен на правна и фактическа сложност на делото, от друга, съдът определя справедливия размер на разноските за адвокатско възнаграждение, на които жалбоподателят има право, на 800 лева.

По изложените съображения в полза на жалбоподателя следва да бъдат присъдени деловодни разноски в общ размер от 985 лева. Деловодните разноски, на основание § 1, т.6 от ДР на АПК, следва да бъдат възложени в тежест на юридическото лице, в чийто състав се намира административният орган, издател на акта, а именно в тежест на Община Русе, която има качеството на юридическо лице съгласно чл.136, ал.3 от Конституцията на Република България и чл.14 от ЗМСМА.

Доколкото оспореният административен акт не е измежду изчерпателно посочените в чл.215, ал.7, т.1 – т.5 от ЗУТ, настоящото решение подлежи на касационно обжалване на общо основание.

Така мотивиран и на основание чл.172, ал.2 от АПК, съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ по жалба на Н. К. П., с [ЕГН], от [населено място], [улица], заповед № РД-01-3524/11.11.2024 г. на зам.-кмета на Община Русе, с която, на основание чл.225а, ал.1 и ал.2 вр. чл.225, ал.2, т.2 вр. чл.223, ал.1, т.8, чл.137, ал.3, чл.148, ал.1 от ЗУТ и § 127, ал.1 от ПЗР на ЗИДЗУТ, е наредено жалбоподателят, Ц. М. К., М. К. М. и М. К. М., в качеството им на собственици на поземлен имот с [идентификатор] по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], да премахнат незаконни строежи V (пета) категория: „Две постройки“, находящи се в поземлен имот с [идентификатор] по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], с адрес [населено място], [жк], [улица].

ОСЪЖДА Община Русе, представлявана от кмета П. П. М., да заплати на Н. К. П., с [ЕГН], от [населено място], [улица], сумата от 985 лева – деловодни разноски.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.