Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 3412 15.10.2018 година град Пловдив
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
гражданско отделение, І граждански състав, в публично заседание на трети октомври
две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕТА ТРАЙКОВА
при участието на
секретаря Цвета Тошева като разгледа
докладваното от съдията гражданско дело № 5001 по описа на съда за 2018 г. и,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на „ЕВН
България Топлофикация“ ЕАД с ЕИК ********* против Н.Д. М.с ЕГН ********** ***.
Д. Н.№ *, ап. * иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 415 ГПК, вр. член
150 и 153, ал. 1 от ЗЕ, за признаване за установено съществуването на парично вземане, представляващо главница в размер на 377,04 лева,
представляваща стойността на доставена топлинна енергия за
периода от 01.12.2015г. до 30.04.2017 година; обезщетение за забавено плащане
на главницата за периода от 02.02.2016г.
до 17.12.2017 година в размер на 46,00 лева, ведно със законната лихва върху
главницата в размер на 377,04
лева, считано от подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 22.12.2017г. до окончателното
изплащане. Претендират се деловодните разноски в производството по
реда на чл. 410 от ГПК и разноските в настоящото производство, включващи ДТ,
депозит за вещо лице и юрисконсултско възнаграждение.
Ищецът сочи, че ответникът е собственик
на топлоснабден имот, находящ се в гр. ***,
ул. „***“ № *, ап. *,
който има качеството на клиент на топлинна енергия, като съгласно предвиденото
в Общите условия е длъжен да заплаща месечно дължимите суми за доставената
топлинна енергия, както и сумата за услугата дялово разпределение на топлинна
енергия в 30- дневен срок след изтичането на периода, за който се отнасят.
Ищецът твърди, че съгласно Общите условия, когато задължението
за заплащане на топлинната енергия не е извършено в срок, то клиентът дължи на
ЕВН обезщетение в размер на законната лихва от деня на забава.
Ищецът твърди, че в качеството си на топлопреносно
предприятие, за което притежава необходимия лиценз, е доставил до сградата, в
която ответникът притежава жилище топлинна енергия за отопление и топлинна
енергия, отдадена от сградна инсталация на обща стойност 377,04 лева, като
начислената топлинна енергия е била доставена и разпределена в пълно
съответствие със Закона за енергетиката
и подзаконовите нормативни актове за неговото прилагане, както и е спазена
методиката за дяловото разпределение на топлинната енергия за обекти, намиращи
се в сгради в режим на Етажна собственост.
Ищецът посочва, че за събирането на посочените суми било
образувано заповедно производство, била издадена заповед за изпълнение, срещу
която не е постъпило възражение, като му бил даден срок да предяви
установителен иск за вземането му, доколкото ответникът не е бил открит на
постоянния му и настоящ адрес.
В отговора на исковата молба, подадена от назначения на ответника особен представител
ка адв. М.Н. се твърди, че доколкото като основание на предявения иск
ищецът е посочил договор, а такъв не се представя с исковата
молба, искът се явява неоснователен. Сочи, че искът е предявен като претенция
за доставянето на топлинна енергия и за извършено дялово разпределение, като за
ответника не е ясно какви са поотделно сумите за тези две
претенции. На осн. член
193 от ГПК се оспорва
представеното от ищеца извлечение
от сметка, приложено към исковата молба, като съдържание и дата. Отделно от
това се сочи, че липсват доказателства за извършени доставки и други услуги от
ищеца на ответника.
ПЛОВДИВСКИ
районен съд, след като прецени
събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал.2 вр. с чл. 12 ГПК, намира за
установено от фактическа страна следното:
От представеното от ищеца удостоверение по декларирани
данни с изх. № *****/04.09.2018г. е видно, че ответникът е декларирал на
основание член 14 от ЗМДТ за облагане с данък върху недвижимите имоти собствеността
върху процесния апартамент. Това удостоверение не е оспорено от ответника и предвид на това, че
декларацията по член 14 от ЗМДТ се подава от данъчнозадължените лица, сред
които са и собствениците на облагаеми недвижими имоти, като същата се явява официален
документ, съдът намира за безспорно установен и доказан по делото факта, че ответникът е собственик на процесния апартамент.
Съгласно представения писмен договор от 20.05.1994г.
сключен между „Топлофикация Пловдив Север“ ООД и жилищната сграда на ул. „*****“
№ *****, представлявана от председателя на домсъвета се установява, че
сградата, в която е местонахождението на
ответниковото жилище, е присъединена към
топлофикационната мрежа като снабдява клиента с топлинна енергия, като данни за
изключване на сградата от мрежата на топлоснабдяването не са ангажирани.
Изслушано е изслушано заключение на вещото лице инж. **, от
което се видно, че за процесния период 01.12.2012г. - 30.09.2015 г. абонатната
станция, обслужваща процесната сграда в режим на етажна собственост, е
функционирала, като топломерите в абонатната станция са били отчитани
ежемесечно, а технологичните разходи са отчитани и отчислявани от подаваната
към процесната абонатна станция топлинна енергия. СТЕ намира, че са били спазени изискванията на
т. 6.7, във връзка с т. 6.5 от Методиката за дялово разпределение на топлинна
енергия в сгради – етажна собственост. Вещото лице е установило, че съгласно проекта на сградата в имота
на ответника е монтирана само 1 брой щранглира с мощност 888 W, като потребената ТЕ от това отоплително тяло се
начислява по максимална нормативна мощност, поради липса на ИРУ за него. Според
вещото лице дяловото разпределение е
извършено коректно съобразно изискванията на Методиката за дялово разпределение
съобразно проектния отопляем обем на жилището от 146 куб.м.
От заключението на ССЕ, изготвена от вещото лице **, се
установява, че след запознаване с издадените от ищеца документи – данъчни
фактури и изравнителни сметки на процесния период и д оглед на приетите
нормативно определени цени за единица ТЕ за процесния период задължението за
главница е в размер на 377,04 лева, а на мор. лихва е в размер на 46 лева.
Вещото лице в изготвена от него справка № 3 е посочило падежа на всяка отделна данъчна
фактура, като началния момент на мораторната лихва върху задълженията за
доставена ТЕ е начислена правилно, от датата на деня следващ падежа на първата
издадена ДФ № **/31.12.2015г. с падеж 01.02.2016г.
При
така установените фактическа обстановка, съдът достига до следните правни
изводи:
Съдът приема, че между страните по делото е възникнало валидно правоотношение по силата
на договор за продажба на топлинна енергия.
Съгласно чл. 150 от Закона за енергетиката /ЗЕ/ продажбата на топлинна
енергия за битови нужди от топлопреносно предприятие на потребители се
осъществява при публично известни общи условия, като в ал. 2 е предвидено, че
тези общи условия влизат в сила след публикуването им, без да е необходимо
изричното им писмено приемане от потребителите.
Според чл.153, ал.1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Легална
дефиниция на понятието „потребител” е
дадена в § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, според която по смисъла на този закон потребител на
енергия за битови нужди е физическо лице - собственик или ползвател на имот,
което ползва топлинна енергия с носител гореща вода или пара за отопление,
климатизация и горещо водоснабдяване. Разпоредбата на закона е възпроизведена в общите условия
на дружеството, обвързващи надлежно страните. Следователно за възникване на
правоотношението по покупко-продажба на топлоенергия, не е необходимо да се
сключва индивидуален писмен договор между потребителя и доставчика на услугата,
а обвързаността между страните възниква по силата на закона, поради което в случая безспорно
се установява съществуването на облигационна връзка между страните. По делото са представени общите условия на дружеството, за които се
установява да са публикувани в един централен и в един местен ежедневник и са
влезли в сила в едномесечен срок от публикуването им, освен това същите са били
одобрени от ДКЕВР. Съгласно член 69, ал. 1 от Общите условия те влизат в сила
без да бъдат писмено приети от купувачите. Не се твърди от потребителя да е упражнил правото си по член 69, ал. 1 от
тези общи условия, съгласно които в срок от 30 дни след влизането им сила
купувачът, който не е съгласен с тях да внесе заявление, в което да предложи
нови условия. Ето защо, съдът приема, че за процесния период, по
силата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, ответникът е в договорни правоотношения с ищеца
по делото, при общоизвестните общи
условия за продажба на топлинна енергия от „ЕВН България Топлофикация“ ЕАД и всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда-етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, както
в конкретния случай, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират
средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат
цената за доставената топлинна енергия.
Основният спорен между страните по делото въпрос е
дали на ответника е доставено претендираното количество и вид топлинна енергия
през процесния период, съответно дали дължи претендираните за тази енергия, суми.
В
случая е установено, че ответникът е собственик
на имот, присъединен към абонатната станция, от което следва, че лицето има
качеството потребител на топлинна енергия. Сградната инсталация е обща етажна собственост – чл. 140, ал. 3 от ЗЕ и чл. 38, ал. 1 от ЗС, и
чрез нея се затоплят не само индивидуалните имоти, но и ограждащите стени на
имотите, подове тавани и пр., т. е. налице е топлообмен, в резултат на който се
повишава температурата в цялата сграда. Ето защо, всички собственици на имоти,
находящи се в сграда-етажна собственост следва да участват и в разпределението на отдадената от сградната инсталация
топлинна енергия, без оглед на това каква част от тази енергия се използва за
отопляване на собствения му имот. В този смисъл е и изричната разпоредба
на чл. 153, ал. 6 от ЗЕ,
която гласи, че потребителите в сграда-етажна собственост, които прекратят
топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават потребители на
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в
общите части на сградата. Установено е по делото, че в имота на
ответника съществува един брой щранглира, така е по проект, който ако не бъде
изпълнен и спазен сградата няма да бъде пусната в експлоатация. По силата на Наредба 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването
щранг-лирите се описват като отделно отоплително тяло, на което се начисляват
дялови топлинни единици, които се изчисляват като мощността на щранг-лирата се
умножи по максималния специфичен разход за сградата. Максималният специфичен
разход за сградата представлява най-голямото отношение между натрупани дялови
единици и мощност на отоплителното тяло, на което са регистрирани. С приетата по делото съдебно - техническа
експертиза се установява, че абонатната станция е въведена в
експлоатация и е функционирала за процесния период от време, както
и че технологичните разходи са отчислявани в съответствие със закона.
От
заключенията на съдебно-счетоводната и съдебно-техническата експертизи, приети
пред съда се установява, че начислените на ответника суми са правилно
определени, при съобразяване на действащите нормативни изисквания и при
ползване на информацията от фирмата за топлинно счетоводство Бруната.
Съдът
възприема изготвените заключения като обективни, последователни и изготвени с
необходимите знания и опит в съответната област, както и обосновани. В отговора на исковата молба ответникът навежда доводи, че
начинът, по който е отчитана и начислявана топлинната енергия, е в противоречие
с принципите, заложени в чл. 13, ал. 2 от Директива 2006/32/ЕО на
Европейския парламент и на съвета от 05.04.2006г. относно
ефективността на крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни
услуги. Тази директива е
транспонирана в българското законодателство и изискванията й са въведени
в ЗЕ /обн.ДВ бр.107 от 09.12.2003 г., ЗЕЕ /обн.ДВ бр.98 от 14.11.2008 г./ - пар. 3 от ДР на ЗЕЕ и
редица наредби, между които Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за
топлоснабдяването, поради което няма пряк ефект и са приложими нормите на
националното законодателство. Общото изискване по т. 1 на чл. 13 за осигуряването на индивидуални измервателни
уреди, които да отчитат реално консумираното количество енергия, е въведено в
българското законодателство в различни разпоредби на ЗЕ, според вида на
потребяваната енергия. Разпоредбите за наличие на измервателни уреди за
топлинна енергия в сгради-етажна собственост са чл. 140 ЗЕ и в чл. 43 и сл. от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването. Поради
спецификата на тези имоти и начина на потребление на топлинна енергия в същите,
законодателят е предвидил, както монтиране на средства за търговско измерване
на количествата топлинна енергия в абонатната станция, така и монтиране след
него на индивидуални разпределители на топлинна енергия, инсталирани върху
всички отоплителни тела и/или индивидуални топломери за имотите. По този начин
е спазен и принципа, залегнал в т. 2 на чл. 13 от Директива
2006/32/ЕО за изготвяне на сметките въз основа на реално
енергийно потребление. Този извод се обосновава с факта, че от абонатната
станция на сградата до индивидуалните имоти на потребителите преминават
топлопроводи, от които се отдава топлинна енергия, за която също се дължи
заплащане. Доколкото сградната инсталация е обща етажна собственост и чрез нея
се затоплят не само индивидуалните имоти, но и общите части на сградата, то
всички собственици на имоти следва да участват в разпределението на отдадената
от сградната инсталация топлинна енергия, съразмерно на отопляемите обеми на
имотите, което също се явява реално енергийно потребление.
На
основание гореизложените мотиви съдът
счита, че предявените от ищеца искове са
основателни и доказани.
С
оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в
полза на ищеца ще се присъдят направените от
него разноски по заповедното производство в размер на
75 лева, както и тези по исковото производство в размер на общо 675 лева.
На основание гореизложеното, ПдРС, І- ви гр. състав,
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание член 422, ал. 1 ГПК във
вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК във
вр. с чл. 153, ал. 1 от ЗЕ в
отношенията между ищеца "ЕВН
БЪЛГАРИЯ ТОПЛОФИКАЦИЯ" ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Пловдив, ул. "Христо Г. Данов" № 37 и ответника Н.Д. М.с ЕГН **********
***. Д. Н.№ *, ап. *, представляван от особения представител адв. М.Н., че ответникът
дължи на ищеца главница в размер на 377,04 лева, представляваща стойността на доставена топлинна енергия за
периода от 01.12.2015г. до 30.04.2017 година; обезщетение за забавено плащане
на главницата за периода от 02.02.2016г.
до 17.12.2017 година в размер на 46,00 лева, ведно със законната лихва върху
главницата в размер на 377,04 лева, считано от подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 22.12.2017г. до
окончателното изплащане, за
които е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, постановена по ч.гр.д. № 20036/2017 по описа на ПРС, ХVІІ гр.с.
ОСЪЖДА Н.Д.
М.с ЕГН ********** ***. Д. Н.№ 20, ап. 12 да заплати на „ЕВН
БЪЛГАРИЯ ТОПЛОФИКАЦИЯ" ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Пловдив, ул. "Христо Г. Данов" № 37 разноски от 75 лева по заповедното производство и 675
лева по исковото производство.
РЕШЕНИЕТО
може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на страните пред
Окръжен съд – Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/ Анета Трайкова
Вярно с оригинала: Ц.Т.