№ 2268
гр. София, 18.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Ивелина Симеонова
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Ивелина Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20211100507219 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 20039594 от 11.02.2021 г. по гр. д. № 17999/2018 г. по описа на СРС, I ГО,
46 състав е осъдено „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* да заплати разделно на А.А. М., ЕГН
********** и на Т. Т. М., ЕГН **********, сумата от 1058 лв. (или по 529 лв. за всеки от
ищците), представляваща обезщетение за ползването за периода 01.01.2014 г. – 31.12.2017 г.
на собствените им 5,729 % идеални части от присъединителен тръбопровод и абонатна
станция за жилищна сграда с адрес в гр. София, ул. „******* ******* ведно със законната
лихва от завеждане на исковата молба на 16.03.2018 г. до окончателното плащане, както и
направените по делото разноски в размер на общо 1250 лв.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника „Т.С.“
ЕАД, чрез юрисконсулт Д.Д., с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради
постановяването му при неизяснена фактическа обстановка и необоснованост. Излагат се
съображения, че искът по чл. 59 ЗЗД е субсидиарен, в случая е налице изрична правна
норма, регламентираща спорните правоотношения - чл. 137, ал. 2 от Закона за енергетиката
(ЗЕ), оспорва се да е налице фактическият състав на чл. 59 ЗЗД. Сочи се, че ищците не са
депозирали необходимите документи (чл. 31, ал. 3 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването) за извършване на процедура по изкупуване в „Т.С.“ ЕАД на процесните
енергийни съоръжения, с което са нарушили принципите на добросъвестността, на
справедливостта, за забрана за злоупотреба с право и са поставили „Т.С.“ ЕАД в обективна
1
невъзможност да сключи окончателен договор за присъединяване, в който да уреди
отношенията относно собствеността на енергийните обекти с ищците, а никой не може да
черпи права от собственото си неправомерно поведение. Твърди се, че по делото не е
доказано ищците да са собственици на енергийните съоръжения, както и да са изпълнили
задължението си, произтичащо от § 4, ал. 4а от Преходните и заключителни разпоредби на
ЗЕ. Липсват доказателства от ищците, че са подали заявление за изкупуване и им е отказано
необосновано да се сключи договор за изкупуване на енергийните обекти. Заявява се и че
исковата претенция е частично погасена по давност, на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД - с
изтичане на тригодишен давностен срок. Предвид изложеното се моли за отмяна на
решението и за отхвърляне на предявените искове, претендират се разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемите - А.А. М. и Т. Т. М., чрез пълномощника си - адвокат Р.И., са подали
отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който я оспорват по подробно
изложени съображения, молят същата да бъде оставена без уважение и претендират
разноски за настоящата съдебна инстанция.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещните страни, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
легитимирана страна в процеса, срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи
на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В случая обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите, изложени от районния съд, обосноваващи
окончателен извод за основателност на предявените от ищците А.А. М. и Т. Т. М. срещу
ответника „Т.С.“ ЕАД, искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 137, ал. 2 ЗЕ за
заплащане на сумата от общо 1058 лв. (след допуснато изменение на иска чрез неговото
намаляване по реда на чл. 214 ГПК в съдебно заседание на 08.12.2020 г.), представляваща
обезщетение за ползване на топлопреносно съоръжение (присъединителен топлопровод и
абонатна станция) в жилищната сграда - етажна собственост, находяща се в гр. София, ул.
„******* ******* за периода 01.01.2014 г. - 31.12.2017 г., ведно със законната лихва за
забава, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда - 16.03.2018 г. до
2
окончателното изплащане на сумата. При правилно разпределена доказателствена тежест
съобразно нормата на чл. 154 ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в чл. 146
ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и
съобразно приложимия материален закон. Изводите на съда са обосновани с оглед данните
по делото, като във връзка с изложените във въззивната жалба доводи следва да се добави и
следното:
Въззивният съд приема, че СРС е дал правилна правна квалификация на предявените
искове като такива по чл. 137, ал. 2, изр. 2 ЗЕ, като се касае за специален иск, уреждащ
частен случай на неоснователно обогатяване в областта на енергетиката (чл. 59, ал. 2 ЗЗД).
Основателността на предявените искове е предпоставена от кумулативното наличие на
следните материалноправни предпоставки: ищците да са собственици на процесните
енергийни съоръжения за присъединяване, за чието ползване претендират заплащането на
обезщетение; че съоръженията са изградени от ищците след съгласуване с топлопреносното
предприятие; че се ползват от ответника; липса на правно основание за ползването им от
ответника; в резултат на ползването да е настъпило обедняване на ищците за сметка
обогатяване на ответника, и размера на претендираното обезщетение. За уважаване на иска
следва да е налице още една предпоставка - да отсъства друга правна възможност да бъдат
защитени интересите на обеднелия. Възникването и реализирането на правото на
обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 137, ал. 2 ЗЕ не е обусловено от отправянето на
покана до неоснователно обогатилото се лице за възстановяване равностойността на
неоснователното обогатяване, поради което наличието или липсата на покана са
ирелевантни за основателността на предявените искове.
С оглед направеното възражение за изтекла погасителна давност, ищците следва да
докажат наличието на обстоятелства, водещи до спиране или прекъсване на давността.
При установяване на горните факти, ответникът следва да докаже възражението си за
наличие на валидно основание за ползването на съоръженията, или че е изпълнил
задължението си за заплащане на цена на ползването на изградените съоръжения, както и
обстоятелствата, изключващи или намаляващи задълженията му в претендирания с исковата
молба размер.
Съвкупната преценка на събраните по делото доказателства дава основание на съда да
направи обоснован извод, че кумулативно изискуемите от закона - чл. 59 ЗЗД, чието частно
проявление е и приложимата правна норма на чл. 137, ал. 2 ЗЕ, материалноправни
предпоставки в случая са налице, поради което и претенцията на ищците за присъждането
на обезщетение за ползването на процесните съоръжения - присъединителен топлопровод и
абонатна станция, изградени в жилищна сграда - етажна собственост, находяща се в гр.
София, ул. „******* ******* за периода 01.01.2014 г. - 31.12.2017 г., следва да бъде
уважена.
Производството, преносът, доставката и разпределението на топлинна енергия са
нормативно регламентирани дейности, чиято правна уредба, включваща и отношенията
между потребителите и енергийното предприятие, се съдържа в Закона за енергетиката (ЗЕ)
и в Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм.), както и в действащата
преди това Наредба № 2 от 28.05.2004 г. за топлоснабдяването (отм.). Съгласно чл. 133 ЗЕ
3
топлопреносното предприятие е длъжно да присъединява към топлопреносната мрежа
производители и клиенти (потребители - според действащата от 2003 г. до 2012 г. редакция),
разположени на съответната територия, определена с лицензията за пренос на топлинна
енергия.
Наредбите за топлоснабдяването предвиждат всички отношения между потребителя и
топлопреносното дружество да се уредят с договор за присъединяване. По правило
топлопреносното предприятие изгражда присъединителния топлопровод, съоръженията към
него и абонатната станция и става техен собственик (чл. 137, ал. 1 ЗЕ), като е предвидено
изключение, позволяващо на клиентите след съгласуване с топлопреносното предприятие да
поемат изграждането на тези съоръжения (чл. 137, ал. 2 ЗЕ), пораждащо задължение за
изкупуването им от топлопреносното предприятие.
Съгласно чл. 137 ЗЕ при присъединяване на потребители/клиенти на топлинна енергия за
битови нужди присъединителният топлопровод, съоръженията към него и абонатната
станция се изграждат от топлопреносното предприятие и са негова собственост (ал. 1), като
в случай, че изграждането на съоръженията се извършва от потребителите/клиентите след
съгласуване с топлопреносното предприятие, то заплаща цена за ползване на съоръженията,
изградени от потребителите/клиентите (ал. 2). Разпоредбата е частно проявление на
основния принцип в гражданското право за недопускане на неоснователно обогатяване, като
санкционира разместването на имуществени блага, до което се стига в хипотеза, при която
функциониращ обект, който следва да се изгради за сметка на топлопреносното предприятие
и може да бъде единствено негова собственост, е изграден за сметка на битов потребител и
все още не е в патримониума на топлопреносното предприятие. В тези случаи за времето до
изкупуване на съоръженията - чл. 137, ал. 3 ЗЕ, топлопреносното предприятие дължи на
лицето, изградило съоръженията за своя сметка, цена за ползването им. Такъв е именно и
настоящият случай.
В конкретния случай, на етапа на въззивното производство страните по делото не спорят,
а и това се установява от приетите по делото писмени доказателства, че ищците А.А. М. и Т.
Т. М. са съсобственици на самостоятелен обект (апартамент № 13 и паркомясто № 3) в
новопостроена жилищна сграда, находяща се на адрес: гр. София, район „Красно село“, ул.
„******* ******* ведно с 5,729 % ид. части от общите части на сградата (нотариален акт за
покупко - продажба на недвижим имот № 174, том II, рег. № 5451, дело № 341 от 19.08.2008
г.), че сградата, заедно със съответната инфраструктура за централно топлоснабдяване -
уличен топлопровод, топлопроводно отклонение и абонатна станция, наречени „съоръжения
за присъединяване“ са изградени през периода 2007 г. - 2010 г. по възлагане и за сметка на
собствениците на апартаментите, сред които и ищците, след съгласуване с топлопреносното
предприятие, въз основа на Разрешение за строеж № 119/17.08.2007 г. и Договор за
строителство от 28.08.2008 г. с изпълнителя „П.-2006“ ООД; същите са въведени в
експлоатация с разрешение за ползване № 04-05-619/28.05.2010 г. на ДНСК; на ответника е
предоставен достъп до съоръженията през исковия период (01.01.2014 г. - 31.12.2017 г.) за
целите на преноса на топлинна енергия до клиенти; че с решение на Съвета на директорите
по Протокол № 54 на „Т.С.“ ЕАД от 05.04.2013 г. е възложено на изпълнителния директор
на „Т.С.“ ЕАД да сключи договори с нотариална заверка на подписите за изкупуване на
енергийни обекти - присъединителен топлопровод и абонатна станция в сградата на ул.
„******* ******* като сумата от 75 619 лв. без ДДС да бъде изплатена чрез еквивалентно
4
количество топлинна енергия; че ищците са депозирали молба за сключване на договор за
изкупуване на енергийните обекти при цена, отговаряща на притежаваните от тях идеални
части от продаваните вещи (с вх. № И-121/27.06.2013 г.), но ответникът не е изпълнил
задължението си по чл. 137, ал. 3 ЗЕ - да придобие собствеността върху съоръженията.
Безспорно е, че процесните енергийни съоръжения са въведени в експлоатация, както и
че се ползват от ответника „Т.С.“ ЕАД за снабдяване на сградата с топлинна енергия за
отопление и битово горещо водонсабдяване. С оглед на влязлото в сила между страните
съдебно решение, с което ответникът е осъден да заплати на ищците цена за ползване на
съоръженията за предходен период по гр. д. № 2143/2014 г. по описа на СРС, 42 състав
(което не се оспорва от „Т.С.“ ЕАД), и доколкото не се установяват обстоятелства, които са
настъпили след влизането му в сила, то и основанието за възникване на процесното
задължение не може да бъде оспорвано на същите основания (а именно, че ищците не са
собственици към момента на въвеждане на съоръженията в експлоатация). Освен това, както
е приел и районният съд, видно от данните по делото процесните съоръжения са изградени
по възлагане и със средства на етажните собственици в сградата, сред които и ищците,
поради което съдът намира за неоснователно възражението на въззивника, че няма данни
ищците да са собственици на процесните енергийни съоръжения до претендираните идеални
части. Съоръженията са собственост на ищците до изкупуването им от ответника.
При това положение са налице всички предпоставки за изкупуване на обектите от страна
на ответника. По делото не се твърди ответното дружество да е изпълнило законово
вмененото му задължение да изкупи процесните съоръжения в тригодишния срок по чл. 137,
ал. 3 ЗЕ или след това. По делото няма спор, че през процесния период ответното дружество
ползва така описаните обекти. Следователно за ответника като топлопреносно предприятие
е възникнало задължението за заплащане стойността на осъщественото ползване. „Т.С.“
ЕАД не е ангажирало доказателства в подкрепа на твърденията си, че неподписването на
договор за прехвърляне на собствеността на съоръженията се дължи на поведение на
ищците. На първо място следва да се посочи, че тези възражения не са заявени
своевременно с отговора на исковата молба, поради което са преклудирани и въззивният съд
не дължи произнасяне по тях. За пълнота обаче съдът приема, че твърдението ищците да не
са представили „всички“ изискуеми документи за сключване на договора е и
неконкретизирано, а по делото няма данни ответникът да е изисквал от ищците представяне
на допълнителни документи. Цитираните в жалбата документи несъмнено са били
предоставени на ответника предвид установеното по делото, че процесните съоръжения са
въведени в експлоатация, открити са партиди на името на етажните собственици в сградата
и ответникът доставя в нея топлинна енергия от 2010 г., като ползва изградените
съоръжения, реализирайки търговска печалба, но без да заплаща цена, наем или
обезщетение за ползването им, както и предвид взетото решение на Съвета на директорите
по Протокол № 54 на „Т.С.“ ЕАД от 05.04.2013 г., с което е възложено на изпълнителния
директор на дружеството да сключи договори с нотариална заверка на подписите за
изкупуване на енергийни обекти - присъединителен топлопровод и абонатна станция в
сградата на ул. „******* ******* Предвид изложеното не може да се направи извод за
недобросъвестно поведение на ищците или за злоупотреба с права, каквито твърдения са
изложени в жалбата.
Неоснователни са и оплакванията, че по делото не е доказано ищците да се поискали
изкупуването на процесните съоръжения. Още с исковата молба е представено като
доказателство искането за изкупуване, обективирано в молба вх. № И-121/27.06.2013 г. до
5
„Т.С.“ ЕАД, с която ищците са поканили ответника да сключат договор за изкупуването на
енергийните съоръжения при цена, отговаряща на притежаваните от ищците идеални части
от продаваните вещи. След като веднъж е поискано надлежно изкупуване от ответника,
който е длъжен да изкупи съоръженията, не е необходимо да се прави повторно искане (за
всеки период отделно). Не е доказано въз основа на така подадената молба ответникът да е
предприел каквито и да било действия по изкупуване или поне по водене на преговори с
ищците, или да е поискал представянето на допълнителни документи, поради което не могат
да бъдат споделени доводите на въззивника, че ищците са нарушили принципите на
добросъвестността, на справедливостта, както и са поставили „Т.С.“ ЕАД в обективна
невъзможност да изкупи процесните съоръжения.
Неоснователен е и доводът на въззивника за приложимост на разпоредбата на § 4, ал. 4а
от ПЗР на ЗЕ (нова - ДВ, бр. 38/2018 г., в сила от 08.05.2018 г.) към разглеждания спор. § 4,
ал. 4а от ПЗР на ЗЕ е част от обективното ни право от 08.05.2018 г., т. е. не се отнася за
периода, заявен с исковата молба. По въпроса за действието на нормите във времето е
формирана постоянна съдебна практика, според която по принцип законовите правни норми
действат занапред (ex nunc) като гаранция за предвидимост на правния ред и елемент от
правната сигурност. Съгласно ясната разпоредба на чл. 14 ЗНА, обратна сила на нормативен
акт може да се даде само по изключение, и то с изрична разпоредба. Поради това, нормата
на § 4, ал. 4а от ПЗР на ЗЕ не е приложима към правоотношението, възникнало от
изграждането на процесните съоръжения от ищците за тяхна сметка и ползвани от ответника
според предназначението им за доставка на топлинна енергия на абонатите в сградата през
периода 01.01.2014 г. - 31.12.2017 г., тъй като посочената норма няма обратно действие и не
се касае за прилагане към заварени правоотношения - така и определение № 60587 от
23.07.2021 г. по гр. д. № 3993/2020 г. по описа на ВКС, IV г. о., определение № 135 от
10.03.2020 г. по т. д. № 1264/2019 г. по описа на ВКС, ІІ т. о., определение № 592 от
10.11.2020 г. по т. д. № 853/2020 г. по описа на ВКС, ІІ т. о.
По изложените съображения въззивният съд намира, че предявените искове с правно
основание чл. 59 ЗЗД, вр. чл. 137, ал. 2 ЗЕ са основателни. При липсата на договорна
обвързаност между страните отношенията помежду им се уреждат на плоскостта на
неоснователното обогатяване, като обогатяването и обедняването, произтичащи от общ факт
(т. е. налична е връзка помежду им), в случая са съизмерими с една и съща величина,
представляваща сумата, с която топлопреносното предприятие се е обогатило за сметка на
ищците. От приетото заключение по изслушаната съдебно - техническа експертиза,
неоспорена от страните, която съдът кредитира като обективно изготвена, се установява, че
цената за ползване за периода 01.01.2014 г. - 31.12.2017 г. на съоръженията - уличен
топлопровод, топлопроводно отклонение и абонатна станция за топлозахранване на
жилищна сграда на ул. „******* *******и припадащата се част от тази цена на ищците като
собственици на ап. № 13 и паркомясто № 3, с участие 5,729 % ид. части в собствеността на
общите части на сградата и обекта, е в размер на общо 1058 лв. (по 529 лв. за всеки от
ищците). Цената е определена от експерта при съобразяване стойността на инвестицията и
нормата на възвръщаемост, по реда на утвърдената от КЕВР методика и одобрената от
„Т.С.“ ЕАД инвестиционна стойност.
Ответникът своевременно е релевирал възражение и за погасителна давност, което
правилно е прието от районния съд за неоснователно. Вземането за неоснователно
6
обогатяване по чл. 59 ЗЗД се погасява с изтичането на петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД
(съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 7 на ППВС № 1/1979 г.), с оглед на което
неоснователно е възражението на жалбоподателя, че приложение следва да намери кратката
тригодишна давност по съображения за наличие на периодични вземания, каквито в случая
не са налице. Установената практика приема, че за всички фактически състави на вземания,
които провеждат забраната за неоснователно обогатяване, се прилага петгодишният срок на
погасителната давност по чл. 110 ЗЗД. Чл. 59 ЗЗД е сред тях. Чл. 137, ал. 2 ЗЕ е негова
проекция в специалния закон, а не налага различно тълкуване и прилагане. Погасителната
давност започва да тече от деня на получаването на престацията (т. 7 на ППВС № 1/1979 г.).
В случая исковата молба е подадена на 16.03.2018 г., а исковият период е 01.01.2014 г. -
31.12.2017 г., поради което към датата на подаване на исковата молба не е изтекъл
петгодишният давностен срок за погасяване на вземането, поради което и това възражение е
неоснователно. Ето защо, при съобразяване на заключението на СТЕ, исковете правилно са
били уважени от районния съд в пълните им предявени размери.
Поради съвпадане на изводите на въззивния съд с тези на Софийски районен съд,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно, на
основание чл. 271, ал. 1 ГПК, включително и в частта за съдебните разноски.
По разноските пред въззивната инстанция:
С оглед изхода на спора пред въззивния съд право на разноски има въззиваемата страна,
която претендира разноски за заплащане на адвокатски хонорар в размер на 1200 лв. (по 600
лв. за всеки от въззиваемите - ищци). Видно от представените договори за правна защита и
съдействие от 27.04.2021 г. адвокатското възнаграждение е заплатено в брой при подписване
на договорите, за което същите служат като разписка. Настоящата инстанция намира за
основателно възражението на насрещната страна по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, доколкото производството пред въззивната инстанция не се
отличава с фактическа и правна сложност, не са събирани доказателства, а делото е протекло
в рамките на едно съдебно заседание. Следва да се присъди възнаграждение в минимален
размер, а именно - по 300 лв. за всеки от въззиваемите съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба
№ 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при
съобразяване, че всеки от ищците претендира сумата от 529 лв. - искова претенция.
Мотивиран от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20039594 от 11.02.2021 г. по гр. д. № 17999/2018 г. по описа
на СРС, I ГО, 46 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
******* № ****** да заплати на А.А. М., ЕГН **********, с адрес: гр. София, район
„Красно село“, ул. „******* ******* вх. ******* на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК
сумата от 300 лв. (триста лева) - разноски за въззивното производство и на Т. Т. М., ЕГН
**********, с адрес: гр. София, район „Красно село“, ул. „******* ******* вх. ******* на
7
основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК сумата от 300 лв. (триста лева) - разноски за
въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8