РЕШЕНИЕ
№ 468
гр. Варна, 26.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
осми април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Константин Д. Иванов
Членове:Златина Ив. Кавърджикова
Николай Св. Стоянов
при участието на секретаря М.на Ив. Иванова
като разгледа докладваното от Николай Св. Стоянов Въззивно гражданско
дело № 20233100502245 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Е. М. К., ЕГН **********, срещу
Решение №**************г. гр. д. №*********г. на ВРС, 31-ви състав, с
което е отхвърлен предявеният от Е. М. К. срещу М. П. П., ЕГН **********,
иск по чл.34 от ЗС за допускане на съдебна делба на недвижим имот – дворно
място, находящо се в гр.А., общ. А., област Варна, ул. „В.В.“ № 10 и 10а,
съставляващо УПИ № ******** от кв. ** по плана на гр.А., одобрен със
заповед №***********., на кмета на община А., с площ от 694 кв.м и при
граници- улица, УПИ *********, УПИ ************, УПИ **************и
УПИ **********, без изградените върху него постройки, между страните при
равни квоти, и е осъдена ищцата за държавна такса в полза на БСВ.
Подадена е и частна жалба от М. П. П., ЕГН **********, срещу
Определение №*************г. по гр. д. №*********г. на ВРС, 31-ви състав,
с което е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК на отв. М. Г. за
допълване на Решение №**************г. по делото в частта за разноските
чрез присъждане на адв. хонорар на ответницата.
Във въззивната жалба се твърди, че решението на ВРС е необосновано,
1
незаконосъобразно, неправилно и постановено в нарушение на материалния и
на процесуалния закон. Незачитането от ВРС както на приетата по делото
СТЕ, така и на съответстващото й становище на Главния архитект на
общината, при преценката по реда на чл.201 от ЗУТ, е немотивирана, в
противоречиe както с правилата на материалния и процесуалния закон, така и
с актуалната практика на съдилищата, което е довело до сочените пороци на
решението. В случая са налице две постройки в индивидуална собственост на
двама съделители, както и равни квоти на страните в терена, а според
заключението на СТЕ от терена могат да се образуват два отделни, които
отговарят на законовите изисквания, поради което делбата на терена е
допустима. Освен това процедурата по реда на чл.201 ЗУТ е задължение на
съда и касае втората фаза. Във връзка с тези доводи се позовава на съдебна
практика. Поддържа и че ответницата е имала и има агресивно и опасно,
както за ищцата, така и за имотите, поведение, което също налага подялба на
терена при отделни права върху сградите-близнаци. По същество моли за
отмяна на решението и допускане на терена до делба, а в о.с.з. поддържа
позицията си и искането си до съда.
В срока по чл.263, ал. 1 от ГПК въззиваемата депозира отговор, с който
оспорва жалбата и развитите в нея доводи. Счита решението за правилно и за
обосновано, за което излага съображения, аналогични с поддържаните и пред
първоинстанционния съд. Изводите на ВРС счита за правилни и за
обосновани според правилата на закона. Съдът не е длъжен да зачита
административното становище или СТЕ в процедурата по чл.201 от ЗУТ;
целият делбен терен има статут на обща част по предназначение и обслужва
сградите; цялото лице на терена е към улица с изход (а не задънена);
заключението по СТЕ е неясно и е вероятно неправилно; становището на
ЕСУТ е дадено не по искане на съда. По същество моли за потвърждаване на
решението и за разноски пред ВОС, като в о.с.з. поддържа позицията си и
искането си до съда.
Частната жалба е обоснована с оплаквания, че тъй като минималният в
случая адвокатски хонорар е 1500лв., а на ответницата са присъдени досега
само 1000лв., то й се следват още 500лв., още повече с оглед допълнителните
действия след присъждане на първите 1000лв. по-рано в процеса. С оглед на
това моли за допълване на решението с присъждане на още 500лв. хонорар.
Насрещната страна не представя отговор по частната жалба.
При извърШ.та служебна проверка по чл.269 от ГПК настоящият
съдебен състав на въззивния съд намира, че обжалваното съдебно решение е
валидно и допустимо. По останалите въпроси съдът взе предвид следното:
Производството пред ВРС е образувано по иск с правно основание чл.34
от ЗС, предявен от Е. М. К. ЕГН**********, срещу М. П. П., ЕГН**********,
за допускане до съдебна делба на недвижим имот – дворно място, находящо
2
се в гр.А., общ. А., област Варна, ул. „В.В.“ № 10 и 10а, съставляващо УПИ
№ ********* от кв.33 по плана на гр.А., одобрен със заповед
№************. на кмета на община А., с площ от 694кв.м и с граници –
улица, УПИ ***********, УПИ **********, УПИ *************** и УПИ
*****, без изградените върху него сгради и постройки, между страните при
равни квоти.
Ищцата твърди, че с ответницата притежават в съсобственост при равни
квоти дворно място, находящо се в гр.А., общ.А., област Варна, ул.„В.В." №
10 и 10а, съставляващо УПИ № ************ от кв.*****, по плана на гр.А.,
одобрен със заповед №************г. на кмета на община А., с площ
694кв.м, при граници - улица, УПИ ********, УПИ *************,УПИ
******** и УПИ************. Върху описания поземлен имот е построена
жилищна сграда-близнак, която с договор за доброволна делба от 12.01.1983г.
е подЕ..
По силата на договор за дарение, обективиран в НА № ********* т.
*********, нот. д. ***********г. ищцата Е. К. е придобила в индивидуална
собственост източния близнак от сградата и 1/2ид.ч. от терена върху нея. А
ответницата, по силата на договор за продажба, обективиран в НА №****,
т.************, н.д.********г. и договор за замяна, отразен в
НА№*********, т.І, рег.*********, н.д.***********г., е придобила и
притежава също в индивидуална собственост западната част от сградата -
близнак и 1/2ид.ч. от земята върху нея. След построяване на сградата и след
разделянето й от 1983г. е било разпределено и ползването на дворното място
надлъжно по разделителната стена между реалните части на сградата близнак
с отделни входове към двете части на двора и сградата. Всеки съсобственик е
извършвал благоустроителни работи, подобрения и насаждения в ползваната
част зад сградата си. Всички дейности, направени от ищцата, са били с нейни
средства и без противопоставянето на другия съсобственик.
От известно време ответницата създава проблеми по повод ползването
на двора, като влиза в ползваната от ищцата част, унищожава подобренията и
насажденията, руши и заличава съществуващата от времето на родителите им
граница на ползване, създава пречки относно прекарване на комуникации
през съсобственото дворно място за обслужване на самостоятелната на
ищцата част от сградата. Поради това ищцата желае да прекрати
съсобствеността върху дворното място и моли за допускането му до делба
при равни квоти.
В о.с.з. поддържа твърденията и искането си, оспорва отговора,а
относно наличния в терена гараж сочи да е построен от ищцата през 1983г. с
нейни средства и със съгласието на тогавашните собственици - бащите на
страните по делото; оттогава ищцата го владяла, ползвала и заплащала
данъците за него, поради което е търпим строеж.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор, с който ответницата
изразява становище за допустимост, но неоснователност на иска за делба.
3
Признава съсобствеността върху земята при равни квоти и разделната лична
собственост на всяка от страните върху двете части на къщата-близнак.
Поддържа обаче, че теренът е реално неподеляем поради недостатъчно
лице за образуването на два парцела. Счита и че не е подходящо изнасянето
му на публична продан, тъй като има възможност един от съсобствениците да
изкупи и другата част и така единият от съсобствениците ще остане
собственик само на съответната сграда. За постройките в имота,
съставляващи допълващо застрояване – масивна ограда в предна част на
двора от улицата до предната част на къщата-близнак, изградена от ищцата
без нейно съгласие, изработена от бетонови блокчета-височина от уличния
тротоар, приблизително 2,5 метра и дължина 5 метра; гараж със стени,
построени до половината от височината си от бетон, а горната половина - от
метални елементи с дължина около 9м., височина около 3м. и ширина 3,5м.,
трайно закрепени към бетона, с метална покривна конструкция, с ВиК
система и ел. захранване; постройка, в която е разположено барбекю с
масивна зидана камина, като три от стените й са масивни (камъни и зидария),
а четвъртата (към басейна) е от метал, с външни ролетни щори, и е трайно
закрепена към каменните стени и към земята, и с покрив от LT поцинкована
ламарина при ширина около 3,50м и дължина над 4м и изграден комин, с
камъни и зидария; басейн-изграден от бетон, с площ приблизително 4кв.м. и
дълбочина около 1м.; подпорни стени, изградени от масивен камък, чрез
които дворът е разделен на две нива; и метална ограда, трайно закрепена към
земята с височина около 1.8м. и дължина 7,20м. – сочи да са изградени без
нейно съгласие, при нейното противопоставяне, както и без строителни
книжа.
Оспорва между родителите на страните да е било извършено разделяне
на правото на ползване на дворното място. Оспорва и да създава проблеми на
ищцата да ползва нейната част от къщата и от земята. Моли за съобразяване
на всичките й възражения при решаване на делото.
В о.с.з. поддържа позицията си, подържа недопустимост на делбата
само на терена, поддържа незаконност и нетърпимост на допълващите
постройки в имота и по същество моли за отхвърляне на иска за делба само на
земята.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и становищата на
страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:
Между страните няма спор и се потвърждава от приобщените по делото
нотариални актове за сделки с недвижими имоти, че ищцата Е. К. е
придобила в индивидуална собственост източния близнак от сградата и
1/2ид.ч. от терена върху нея по силата на договор за дарение, обективиран в
НА № *****. ************ нот. д. *********г.; че отв. М. П.*****. е
придобила и притежава в индивидуална собственост западната част от
сградата - близнак и 1/2ид.ч. от земята върху нея, по силата на договор за
продажба, обективиран в НА №******, т.*********, н.д*********г. и
договор за замяна, отразен в НА№************, т.І, рег.************,
4
н.д.******г.; че правата на праводателите на страните произтичат от договор
за доброволна делба от 12.01.1983г., с който в дял на М. и П.П. е била
поставен източната част от сградата-близнак и 1/2 ид. част от земята, а в дял
на П. и Р. П.ви - западната част от сградата-близнак и другата част от земята;
и така – че понастоящем страните по делото са собственици на терена при
равни квоти, както всяка – на съответно източната и западната част на
къщите-близнаци, които са самостоятелно обособени, с отделни входове и
отделен достъп до тях.
По делото е приложена строителна документация за построяването на
къщите-близнаци, в това число скици и схеми; кореспонденция между
страните или с държавни и общински органи във връзка с допълващото
застрояване и снимки на терена; като всички те са съобразени от вещите лица
при изготвяне на заключенията по СТЕ (пред ВРС и пред ВОС).
С прието по делото писмо от 19.05.2022г. на директор дирекция УТ при
община А. се изразява положително становище по подадено заявление на
21.04.2022г. от ищцата Е. К. за изработване на проект за ПУР-ПР за УПИ №
********* в кв. 33 по плана на гр.А., в смисъл че новите имоти, образувани в
рамките на този УПи, отговарят на изискванията на чл.19 от ЗУТ.
Приложено по делото е и самото решение на ЕСУТ при община А. от
27.04.2022г. по заявлението от 21.04.2022г. на Ел. К. за изработване на проект
за ПУР-ПР за УПИ № *********** в кв. 33 по плана на гр.А., с което е
прието, че предложените новообразувани имоти отговарят на изискванията на
чл.19 от ЗУТ и на чл.81, ал.3 от ЗУТ за минимално допустими лице и площ.
Въз основа на тях е дадено положително становище от главен архитект
на община А. съобразно чл.19 от ЗУТ и на чл.81, ал.3 от ЗУТ.
Показанията на св. Н.К. съдът цени като обективни и като базирани на
лични впечатления за част от обстоятелствата. От тях се изяснява , че около
1983-4г. свидетелят и Е. К. изградили, със свои средства и усилия, гаража в
процесния терен – до около 90см. с бетонови стени, нагоре – с прозорци, а на
покрива – с ламаринен такъв. През този период, по молба на бащата на М.,
между двете части от двора била направена ограда. Нямало е спорове от М. и
близките й относно гаража, който бил ползван от Е. и от свидетеля (докато
били заедно).
Показанията на св. Р.С. съдът цени като обективни и базирани на лични
впечатления за част от обстоятелствата. От тях се изяснява , че поне от 1988г.
свидетелката знае за построен и за използван единствено от Е. К. и близките
й гараж в нейната част от процесния терен. Гаражът е бил и е с покрив от
ламарина и с метални врати. В двора е имало поне оттогава и ограда, която го
раделяла на две части – на Е. и на М., и която ограда е там и сега. М. живее
постоянно в нейната част от имота от около 15 години.
Приетата СТЕ пред ВРС въззивният съд не кредитира в заключителната
й част, особено за „изводите по задача по т.2“, по следните причини: първо с
оглед на противоречието със служебно допуснатата от въззивния съд СТЕ;
второ поради необоснованост на изводите, съпоставено с подробната и ясна
мотивация на СТЕ пред ВОС; трето поради противоречието с чл.19 от ЗУТ
5
(при изчислените лица от 8.95 кв.м. и от 10.35 кв.м. за новообразуваните
имоти при разделение по вертикала очевидно няма как да бъде достигнат
минимумът по чл.19, ал.1 и ал.4 от ЗУТ); и четвърто с оглед на
противоречеието на заключението по т.2 дори с обясненията на вещото лице в
о.с.з. (л.198, абз.1 от делото на ВРС).
Заключението по служебно допуснатата от въззивния съд СТЕ съставът
на ВОС кредитира изцяло като подробно и надлежно мотивирано, базирано
на цялостен анализ на събраните по делото доказателства, на актуален оглед
на място и на коректно съпоставяне на данните с устройствените нормативи и
като защитено в о.с.з. Оспорването му от въззивницата е неоснователно, тъй
като е базирано на три аргумента: 1/ несъответствие с решението на ЕСУТ,
прието по делото на ВРС; 2/ невъзможност на въззивницата да ползва частта
си от имота поради недопустимите действия на въззиваемата в него; 3/
очакване в близко бъдеще да бъде издадена от заповед за изменение на ПУП
за процесния имот. Първият аргумент е несъстоятелен, тъй като решението на
ОбЕСУТ е само елемент от процедурата по чл.201 ЗУТ, и то ако бъде
инициирана от съда, след като бъде приета експертиза за допустима
поделяемост, каквато тази пред ВОС не е; освен това актът на експертния
съвет е по заявление на страна, а не по указания на съда; освен всичко това по
арг. от чл.201, ал.5 от ЗУТ дори крайното становище на главния архитект не е
задължително за съда. Вторият аргумент е напълно неотносим към предмета
на делото. А третият аргумент касае бъдещо несигурно събитие, което е
изключено да се разглежда от съда, след като не е настъпило към устните
състезания. Ето защо приетото от ВОС заключение по служебно допуснатата
СТЕ се кредитира изцяло.
От него се установява, че делбеният имот е с площ от 693кв.м. и лице
от 19.52кв.м. и попада в територия, отредена с действащия ПУП за зона за
ниско жилищно застрояване. Върху терена е изградена жилищна сграда на
три етажа и ползваем тавански етаж, формирана от две отделни жилища с
отделен вход всяко, описани в документите за собственост като източен и
западен близнак, а в КК и КР – като обекти с отделни идентификатори.
Сградата е изгредена след 1980г. въз основа на одобрена и приета по делото
строителна документация. С оглед на приетите документи за собственост
всяка от страните е собственик на съответно източната и съответно западната
къща-близнак. В имота са налице още гараж в източната част, отразен в КК и
КР с предназначание за „хангар“, и навес-барбекю (неотразен в КК и КР), за
които не са налични строителни книжа. По данни по делото гаражът е
изграден през 1984-1985г. Прилежащият терен към жилищната сграда
(къщите-близнаци) се изчислява съобразно чл.31, ал.1, т.1 ЗУТ вр. Наредба
№6/18.09.2009г. за определяне на прилежащата площ към сгради в режим на
ЕС в квартали с комплексно застрояване, и е на отстояние 3м. от фасадата на
сградата. Делбеният терен не отговаря на изискванията на чл.19, ал.1 и ал.4
ЗУТ и на чл.82 от Наредба №7/22.12.2003г за правилата и нормативита за
устройство на отделните видове територии, на следните три основания: 1/
минималното изискуемото съгласно чл.19, ал.1 и ал.4 от ЗУТ лице към улица
от 11.20кв.м. (намалено с 1/5 при делба от общо изискуемото от 14 кв.м.) не
6
може да бъде спазено, тъй като общото лице на терена е 19.52 кв.м. и при
разделяне по оста на зида между къщите за всеки новообразуван имот ще
бъде отредено лице от максимум 9.76 кв.м.; 2/ съгласно чл.82, ал.1 и ал.2 от
Наредба №7/2003г. при свързано застрояване между съседни УПИ се изисква
сградите да се опират една до друга с калканни стени, които следва да се
покриват напълно във вертикално и в хоризонтално отношение, но в случая
очертанията на къщите близнаци са приплъзнати (разминати) с около 1 метър;
3/ неяснотата в собствеността на сградите от допълващото застрояване (в т.ч.
гараж и навес-барбекю) означава непредвидимост коя от тях в кой нов имот
би попаднала и дали това би било съответно на притежаваната собственост.
От СТЕ пред ВОС се установява още, че след приспадане на заетата от
построените сгради площ от земята и нормативните прилежащите части от
нея, остатъчната площ възлиза на едва 193.86кв.м., обозначена на скица №2
(л.85 от делото на ВОС), която е недостатъчна за формиране на отделен
парцел (с изискуемите поне 300кв.м. площ). Към момента на делото няма
издадени нито заповед за одобряване изменението на ПУП с обособяване на
два парцела в рамките на делбения,нито дори заповед за разрешаване
изготвянето на такава.
Въз основа на изложената фактическа обстановка и приложимата към
нея нормативна регламентация, съдът достигна до следните правни изводи:
Съгласно чл.34, ал.1 от ЗС всеки съсобственик може, въпреки противна
уговорка, да иска делба на общата вещ, тоест всеки съделител разполага с
потестативното право да претендира прекратяване на съсобствеността и е
самостоятелна страна по делото независимо от процесуалното му качество на
ищец или ответник. Поради това в производството по съдебна делба всяка от
страните следва да докаже правото си на собственост върху делбения имот, на
твърдяното придобивно основание, при претендираната квота. При
възражение за липса на съсобственост поради еднолично притежание на
собствеността само от някои от съделителите последните следва да докажат
пълно и главно положителните твърдения, на които основават правата си. При
възражение за недопустимост на делбата поради липсата на годен обект за
това, отправилата искането за подялба на този имот страна следва да докаже
пълно и главно качеството му на самостоятелен обект на собственост.
В настоящия случай е безспорно между страните и се потвърждава и от
приетите писмени доказателства, че ищцата Е. К. е собственик на източната
жилищна сграда-близнак и на 1/2 ид. част от земята, върху която е построена
сградата, по силата на договор за дарение, а ответницата М. Г. е собственик на
западната жилищна сграда-близнак и на другата 1/2 ид. част от земята, върху
която е построена сградата, по договор за продажба и договор за замяна.
Безспорно е още и се потвърждава и от СТЕ, че сградата е формирана от две
отделни жилища с отделни входове, които са обособени в самостоятелни
имоти - лична собственост съответната от страните по делото.
Основният спорен въпрос по делото е относно статута на делбения
терен в насока допустима ли е делбата на съсобствения урегулиран имот,
7
върху който е реализирано строителство на сгради, индивидуална собственост
на всеки от съсобствениците на земята, като по него за случая съдът намира
следното:
В т.1, б. „г” и „д” на ППВС №2/1982г. е застъпена императивната
забрана за подялба на съсобствен терен, върху който има изградени две или
повече отделни сгради, които принадлежат еднолично на различни
съсобственици на парцела. Като правило в тези случаи е налице несъщинска,
„хоризонтална“ етажна съсобственост, общността и принадлежността на
терена към която запретява подялбата му отделно от самостоятелните обекти,
в съответствие с действащите към момента на постановлението устройствени
закони. Пак така е недопустима съдебна делба на парцели, в които е
възникнала реална етажна собственост и когато съсобственици на парцела са
лицата, които притежават самостоятелни обекти в съществуваща сграда в
режим на етажна собственост или различни сгради в имота. Обяснението е в
статута на земята на обща част по смисъла на чл.38 от ЗС. Само ако
съсобственик на земята не притежава обект от построените в него сгради,
съответната му част от терена би могла евентуално да бъде делима, доколкото
няма качеството по чл.38 от ЗС, респ. по чл.98 от ЗС.
С влизането в сила на ЗУТ през 2001г. абсолютният характер на тази
забрана, основана на разпоредбите на чл.58, ал.1 и чл. 61, ал.4 от ЗТСУ (отм.),
е нормативно преодоляна в случаите, когато етажността и разположението на
сградите – индивидуална собственост прави възможно, при съответствие с
действащите устройствени нормативи, разделянето на терена на толкова
урегулирани поземлени имота, колкото са съсобствениците (или групите от
тях при общност на дела). Ако разделянето на земята е възможно при
спазване на изискванията на благоустройственото законодателство и при
съобразяване на правата на лицата върху самостоятелните обекти следва да се
приеме (фингира), че земята е останала в режим на обикновена
съсобственост, а не на неделима общностна такава. Защото в тези случаи
делбата на терена не би била несъвместима с предназначението на дворното
място. Преценката за допустимост на делбата се извършва на база на
действащия градоустройствен статут на дворното място, което следва от
характера на съдебната делба като способ за прекратяване на съществуваща
съсобственост чрез заместването й с индивидуално право на собственост
върху опредЕ. част от общите до момента вещи. Поради което възможността
за подялба се преценява с оглед на посочените изисквания и състоянието и
съотношението на съсобствеността към момента на постановяване на
решението в първата фаза. Допълнително изискване за допустимост на
делбата при тези обстоятелства е приключилата процедура по реда на чл.201
от ЗУТ за изменение на устройствения план чрез обособяване на отделните
обекти или поне наличието на проект на заповед за такова изменение. В който
смисъл е и трайна актуална съдебна практика (в т.ч. Решение
№201/19.10.2015г. по гр.д. №2585/2015г. на 1-во ГО на ВКС именно по този
въпрос; Решение №293/12.12.2011г. по гр.д. №265/2011г. по описа на ВКС, 2-
ро ГО, по чл.290 ГПК по същия въпрос; Решение №1331/03.12.2008г. по гр.д.
№4716/2007г. на ВКС, 4-то ГО; Решение №131/27.05.2016г. по гр. дело
8
№600/2016г. на 1-во ГО на ВКС; Решение №174/18.10.2016г. по гр. дело
№1627/2016г. на 1-во ГО на ВКС; и други).
В настоящия случай от заключението по служебно допуснатата и
приета от въззивния съд СТЕ, кредитирана изцяло по съображенията,
изложени по-горе, се установи несъмнено, че делбеният терен не отговаря на
изискванията на устройственото законодателство за обособяване в два
отделни парцела, на три основания: 1/ минималното изискуемото съгласно
чл.19, ал.1 и ал.4 от ЗУТ лице към улица от 11.20кв.м. (намалено с 1/5 при
делба от общо изискуемото от 14 кв.м.) не може да бъде спазено, тъй като
общото лице на терена е 19.52 кв.м. и при разделяне по оста на зида между
къщите за всеки новообразуван имот ще бъде отредено лице от максимум
9.76 кв.м.; 2/ съгласно чл.82, ал.1 и ал.2 от Наредба №7/2003г. при свързано
застрояване между съседни УПИ се изисква сградите да се опират една до
друга с калканни стени, които следва да се покриват напълно във вертикално
и в хоризонтално отношение, но в случая очертанията на къщите близнаци са
приплъзнати (разминати) с около 1 метър; 3/ неяснотата в собствеността на
сградите от допълващото застрояване (в т.ч. гараж и навес-барбекю) означава
непредвидимост коя от тях в кой нов имот би попаднала и дали това би било
съответно на притежаваната собственост. При които категорични експертни
данни, съответстващи на спецификите на терена и на приложимите
нормативни изисквания, следва изводът, че делбеният имот не може да се
раздели на два самостоятелни дяла съобразно обема на правата на двете групи
съсобственици, така че новоообразуваните имоти да съответстват на
предвижданията на устройственото законодателство. От СТЕ се установи
още, че към момента на делото няма издадени нито заповед за одобряване
изменението на ПУП с обособяване на два парцела в рамките на делбения,
нито дори заповед за разрешаване изготвянето на такава. Никоя от страните
по делото и не твърди наличие на някоя от тези заповеди към настоящия
момент. Което подвърждава извода за негодност на исковия терен да бъде
допуснат до делба. За пълнота е изследвана от въззивния съд и хипотетичната
възможност за формиране на отделен парцел от остатъчната площ от земята,
след като се приспаднат заетите от сградите части и прилежащите части към
тях, но и която е отречена от СТЕ, доколкото остатъчната площ възлиза на
едва 193.86кв.м., обозначена на скица №2 (л.85 от делото на ВОС) при
необходими поне 300кв.м. за нов парцел, евентуално разглеждан за възможна
подялба или не.
Следователно към момента на устните състезания пред въззивния съд
между страните съществува съсобственост върху процесния имот, който
обаче с оглед градоустройствения му статут и съществуващото фактическо
състояние е неподеляем. Поради което и предявеният иск за делба е
неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете
съдебни инстанции, макар и по частично различни съображения, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено.
По жалбата по чл.248 от ГПК: С протоколно определение на ВРС от
о.с.з. на 22.11.2022г. е прекратено производството за делба и като резултат от
9
това са присъдени 1000лв. – адв. хонорар за пълномощника на М. П. (по
договор за правна защита с адв. Д. П.-л.216 от дело на ВРС). С определение
от 02.02.2023г. по в.ч.гр.д. №*******г. на ВОС актът на ВРС за прекратяване
на производството е отменен и делото е върнато на ВРС за продължаване на
действията. Тъй като присъждането на разноски след прекратяване или
решаване на делото е законова последица от крайния акт на съда (чл.81 от
ГПК), отмяната му при инстанционния контрол води до цялостно отпадане на
действието му, в т.ч. и относно разноските - законова последица от него,
както е в случая. Поради това определението от 22.11.2022г. е отменено (не
подлежи на изпълнение) и в частта за разноските, противно на приетото от
ВРС. С оглед на което повторно претендираните, макар от друг пълномощник
(адв. В.) към устните състезания пред ВРС 1000лв. адв. хнорар следва да се
присъдят, като реално сторени по договора с адвоката (л.236 от делото).
Размерът им не може да се счита прекомерен с оглед фактическата и правна
сложност на делото и извършените действия по защита на страната пред ВРС.
Следва обаче ясно да се отбележи, че дължимият хонорар е само 1000лв., а не
както се сочи в частната жалба (противно на соченото и в самата отхвърлена
молба по чл.248 от ГПК от 12.06.2023г.) още 500лв./1000лв. над „присъдените
на 22.11.2022г.“, по гореизложените причини. Отделно от това на страната се
следва хонорар само за един адокат, а не за още ангажирани такива пред една
инстанция. Към дължимите 1000лв. следва да се добавят още 250лв. за платен
депозит за СТЕ. Или на ответницата се следват общо 1250.00лв. за пред ВРС,
които следва да й се присъдят при отмяната на акта на ВРС по чл.248 от ГПК.
По разноските пред ВОС: Предвид изхода по спора на въззиваемата се
следват разноски. Възражението за прекомерност на платения адв. хонорар
пред ВОС съдът намира за частично основателно, доколкото претендираното
възнаграждение пред въззивния съд е по-високо от дължимото за първата
инстанция, но видът и обемът на осъществената правна защита са различни и
значително по-малки като обем пред ВОС. В същото време разпоредбите на
Наредба №1/2004г. не са приложими от съда, съобразно задължителното за
българските съдилища Решение от 25.01.2024г. по дело C‑438/22 на СЕС и
актуалната практика на ВКС във връзка с него (Определение
№343/15.02.2024г. по т.д. №1990/2023г. на ВКС, и други). Ето защо съобразно
вида и обема на защитата на страната пред ВОС, обусловени от естеството на
въззивното производство, въззивницата следва да понесе само частта от адв.
хонорар на въззиваемата до сумата от 500лв.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №**************г. гр. дело №*********г.
на ВРС, 31-ви състав, с което е отхвърлен предявеният от Е. М. К.,
ЕГН**********, срещу М. П. П., ЕГН **********, иск за допускане на
съдебна делба на недвижим имот – дворно място, находящо се в гр.А., общ.
10
А., област Варна, ул. „В.В.“ № 10 и 10а, съставляващо УПИ ****** от кв. 33
по плана на гр.А., одобрен със заповед № ************ г., на кмета на
община А., с площ от 694 кв.м и при граници- улица,
******************************, без изградените върху него постройки,
между страните при равни квоти, на осн. чл.34 от ЗС.
ОТМЕНЯ Определение №*************г. по гр. д. №*********г. на
ВРС, 31-ви състав, с което е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК на
отв. М. Г. за допълване на Решение №**************г. по делото в частта за
разноските чрез присъждане на адв. хонорар на ответницата, като вместо
него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Е. М. К., ЕГН**********, да заплати на М. П. П., ЕГН
**********, сумата от 1250.00лв. – разноски пред ВРС, включващи адв.
хонорар за един адвокат и платен депозит за СТЕ по делото, на осн. чл.78,
ал.3 от ГПК.
ОСЪЖДА Е. М. К., ЕГН**********, да заплати на М. П. П., ЕГН
**********, сумата от 500.00лв. – адвокатски хонорар за защита пред ВОС,
на осн. чл.78, ал.3 и ал.5 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от получаване на съобщението от страните, при наличие на
предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11