Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 07.01.2021 год.

 

В   ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на седми октомври през две хиляди и двадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

          ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                 Мл. с. МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева гражданско дело № 13332 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 157416 от 03.07.2019 г., постановено по гр. дело № 57766/2017 г., Софийският районен съд, II ГО, 63-ти състав, е уважил частично предявения от Е.Ц.Д.  срещу „Д.З.“ АД иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.), във вр. с чл. 45 от ЗЗД и искане по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, като е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата от 2500,00 лева, ведно със законната лихва от датата на ПТП – 03.08.2013 г. до окончателното изплащане на вземането, която сума представлява обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от настъпили увреждания в резултат на ПТП, реализирано на 03.08.2013 г. в гр. София, на кръстовището на бул. „Ал. Малинов“ и ул. „Анна Ахматова“ по вина на водача на лек автомобил марка „Дачия“, модел „Сандеро“, с рег. № *****, чиято гражданска отговорност на автомобилиста е била застрахована при ответното дружество, като е отхвърлил предявения иск за сумата над уважения размер от 2500,00 лева до пълния предявен размер от 15000,00 лева. С оглед изхода на спора, ответникът е осъден да заплати в полза на бюджета на съда сумата от 100 лева за държавна такса и 66,66 лева за експертизи и на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. в полза на адв. Я.Д., сумата от 405,00 лева – адвокатско възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ищецът е осъден да заплати на ответника сумите в размер на 375 лева – разноски за експертизи, 83,33 лева – разноски за свидетел и 83,33 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

В законоустановения срок срещу решението, в частта, с която предявеният иск е уважен е постъпила въззивна жалба от „Д.З.“ АД, в която се правят оплаквания, че неправилно първоинстанционният съд, анализирайки събраните по делото доказателства, е приел, че за ПТП е виновен застрахования при ответника водач, защото виновен за ПТП е неустановен таксиметров автомобил, който е създал необходимост от предприемане на спасителна маневра. Освен това твърди, че водачът на застрахования при него автомобил се е движел като с разрешена, така и със съобразена скорост, поради което поведението му не е противоправно. Оспорва характера на травматичните увреждания и техният интензитет, като твърди, че същите са установени няколко години по-късно, евентуално, че размерът на определеното обезщетение не кореспондира на тежестта на травмата. По отношение на акцесорната претенция за лихва, прави оплакване, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по своевременно заявеното възражение за изтекла погасителна давност, поради което моли решението да бъде отменено в обжалваната част и предявените претенции да бъдат отхвърлени. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК, включен във въззивната жалба.

В срока за отговор на въззивната жалба е постъпила насрещна въззивна жалба по чл. 263, ал. 2 от ГПК от Е.Ц.Д. чрез адв. Я.Д., срещу решението в частта, с която предявеният иск е отхвърлен до размера от 7500 лева. В жалбата се прави оплакване, че неправилно първоинстанционният съд е установил вида на травматичните увреждания и характера на болките, които ищцата е изпитала вследствие на тях, поради което, анализирайки събраните по делото доказателства, е определил размера на обезщетението, като се излагат подробни доводи, че присъденият размер не отговаря на критерия на чл. 52 от ЗЗД. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо него постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен до размера от 7500 лева – за още 5000 лева. Претендира разноски. Възразява за прекомерност на възнаграждението на насрещната страна. Не представя списък по чл. 80 от ГПК.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Разгледано по същество, настоящият състав на въззивния съд счита, че решението е неправилно в обжалваната част, с която е уважена претенцията за лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД върху главницата за периода от 03.08.2013 г. до 22.08.2014 г. В останалата обжалвана част, правните изводи на първоинстанционния съд са обосновани, почиват на вярна и точна интерпретация на фактите, установени по делото и са постановени при правилно приложен материален закон, поради което въззивният съд споделя мотивите му, като на осн. чл. 272 ГПК, препраща към тях и в допълнение намира следното:

Правилно първоинстанционният съд е приел, че е предявен иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) във вр. чл. 45 от ЗЗД за заплащане на застрахователно обезщетение за причинени на ищцата неимуществени вреди – болки и страдания от настъпили увреждания, изразяващи се в контузия в областта на главата, след която са настъпили изменения в шийния отдел на гръбначния стълб в резултат на ПТП, реализирано на 03.08.2013 г. по вина на водача на лек автомобил марка „Дачия“, модел „Сандеро“, с рег. № *****, чиято гражданска отговорност на автомобилиста е била застрахована при ответното дружество, ведно със законната лихва върху главницата от датата на ПТП – 03.08.2013 г. до окончателното изплащане на вземането.

За да бъде успешно проведен прекият иск по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) следва да бъдат установени фактите от състава на института на непозволеното увреждане: 1. деяние (действие или бездействие), 2. противоправност на деянието, 3. реално претърпяна вреда, 4. причинно-следствена връзка между претърпяната вреда и деянието, 5. вина на дееца, която се предполага до доказване на противното, 6. наличието на валидно, действително застрахователно правоотношение по договор за застраховка по риска „Гражданска отговорност”, сключен за МПС, с което е причинено процесното ПТП и застрахователното дружество.

При така очертаната правна рамка, с оглед установената по делото фактическа обстановка и предвид оплакванията във въззивната жалба, настоящият състав намира, че сочените предпоставки са безспорно установени.

В хода на производството, от събраните писмени доказателства – констативен протокол за ПТП № 1494888 от 03.08.2013 г., издадено наказателно постановление № 28550 от 16.08.2013 г., въз основа на АУАН № 13185097 от 03.08.2013 г., което е влязло в законна сила на 16.10.2013 г., както и въз основа на заключението на приетата по делото САТЕ, изготвена от вещото лице инж. Й.Й., на която съдът дава вяра като обективно изготвена и безпристрастна, безспорно са установени участниците в станалото ПТП и обстоятелствата, при които същото е настъпило. Съставеният официален свидетелстващ документ, по силата на чл. 179, ал. 1 ГПК, обвързва съда с материална доказателствена сила относно авторството на материализираното в съдържанието му изявление на длъжностното лице - съставител и относно самото удостоверително изявление - обстоятелствата, които са установени от него и волеизявленията, които са извършени пред него, поради което възраженията, че механизмът на ПТП не е установен категорично, са неоснователни.

При изследване механизма на ПТП, чрез събраните писмени доказателства и констатациите на САТЕ, съдът намира, че изводът на първоинстанционния съд, че е налице противоправност в поведението на водача на МПС, е правилен и законосъобразен. Както се установява от съставените документи, водачът на лекият автомобил не е контролирал непрекъснато превозното средство, което управлява и с поведението си е създал опасност за движението, освен това не е спрял пред предвидимо препятствие. Съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, всеки участник в движението по пътищата е длъжен с поведението си да не създава опасности и пречки за движението, не трябва да поставя в опасност живота и здравето на хората и да причинява имуществени вреди. Разпоредбата на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП предвижда, че водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват, а според ал. 2, водачите са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. Както се установява водачът на лекия автомобил не е контролирал в достатъчна степен управляваното от него МПС, поради което и с оглед конкретните атмосферни условия и релеф на пътя, интензивността на движението и поведението на участниците в него, при извършване на маневра завой надясно, водачът е изгубил управлението на автомобила, като не е успял да спре, което е довело до настъпване на ПТП. Поради това, съдът намира, че поведението на водача на автомобила е в противоречие с предписаното в цитираните норми, тъй като макар да е управлявал автомобила в рамките на разрешената скорост, същата не е била съобразена по смисъла на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, поради което поведението му е противоправно, съгласно изискванията на чл. 45 от ЗЗД. В процеса не е оборена презумпцията по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, доколкото твърденията на ответника, че маневрата е предприета като спасителна по смисъла на чл. 13, ал. 1 от НК, не са доказани по начин, покриващ стандарта на чл. 154, ал. 1 от ГПК. Доказателство в този смисъл е единствено писмената декларация на водача на застрахования при ответника лек автомобил А.Й.Й., както и неговите показания, които съдът преценява с оглед разпоредбата на чл. 172 от ГПК. От тях, макар и да са последователни и логични, кореспондиращи със събраните по делото доказателства, не се установява без съмнение, първо, че предимството на водача е било отнето, и второ, че той не е можел да избегне по друг начин ПТП.

От изложеното следва изводът, че както правилно е приел и първоинстанционният съд, вредите, обезщетение за причиняването на които се претендира, са в причинно – следствена връзка с противоправното деяние на водача, чиято гражданска отговорност като автомобилист е застрахована при ответника – застраховател, доколкото между страните е безспорно установено наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“.

С имуществената застраховка „Гражданска отговорност” се дава застрахователна закрила на застрахования срещу риска да възникне в негова тежест отговорност за непозволено увреждане към друго лице, а предназначението ѝ е да репарира, в рамките на застрахователната сума, реално възникналите за третото увредено лице вреди, за които съществува основание да бъде ангажирана гражданската отговорност на застрахования делинквент. По тази причина непозволеното увреждане е елемент от фактическия състав на застрахователното събитие и последното ще е налице само дотолкова, доколкото е осъществен деликт, като съгласно ППВС № 7/77 г. от 04.10.78 г. отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ е функционална, тъй като е обусловена от отговорността на самия застрахован.

Следователно, в тежест на ищеца в производството е да докаже настъпването на неимуществените вреди, свързани с претърпените болки и страдания от травматичните увреждания във връзка с ПТП.

Неимуществените вреди са последиците от засягането на блага, които са предмет на субективни права, в това число и права върху телесния и духовния интегритет. Съгласно чл. 52 от ЗЗД обезщетението следва да бъде определено съобразно принципа на справедливостта. Въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки и страдания и паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение за неимуществени вреди, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливият размер на това обезщетение. Съдебната практика приема като критерий за определяне на справедливо обезщетение житейски оправданото и утвърденото в практиката обезщетение за аналогични случаи, но съобразено с конкретния случай. За да се реализира справедливо възмездяване на претърпени от деликт болки и страдания, е необходимо да се отчете действителният размер на моралните вреди, като се съобразят характерът и тежестта на уврежданията, интензитетът, степента, продължителността на болките и страданията, дали същите продължават или са приключили, както и икономическата конюнктура в страната и общественото възприемане на критерия за „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото в държавата във връзка с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, означава да бъде определен от съда онзи точен, според съществуващата в страната икономическа обстановка, паричен еквивалент, на всички понесени от конкретното увредено лице емоционални, физически и психически болки, неудобства и сътресения, които съпътстват живота му за определен по-кратък или по-продължителен период от време.

В конкретния случай, от събраните по делото гласни и писмени доказателства и доказателствени средства, безспорно се установява, че ищцата е получила единствено мекотъканна травма на главата, която ѝ е причинила болка и страдание, както и че вследствие на инцидента е изпитала негативни емоционални преживявания – стрес. Настоящият състав на съда споделя изводите на районния съд, че видно от приетото по делото и неоспорено от страните заключение на СМЕ, както и от приложените медицински документи - лист за преглед в спешна помощ, се установява, че в резултат на пътно-транспортното произшествие, на ищеца е било причинено травматично увреждане, изразяващо се в мекотъканна травма - контузия на главата, което ѝ е причинило болки и страдания през времето на пълното възстановяване на засегнатия участък – не повече от 14 дни. Според заключението на вещото лице понастоящем не са налице данни за остатъчна травма и усложнения, настъпили вследствие на травмата, тъй като представената епикриза от 15.11.2016 г. за шийни увреждания, констатира наличие на такива 3 години след инцидента и не е възможно въз основа на обективни медицински данни еднозначно да се приеме, че ищцата е получила и травма на шията при ПТП. Ето защо твърдения за интензивност и продължителност на болките, настъпили от травмата и наличие на усложнения, както правилно е приел и първоинстанционният съд, не са установени по делото. Първоинстанционният съд точно и подробно е описал уврежданията и възстановителния период на пострадалата, както и останалите обективно съществуващи обстоятелства от значение за определяне на паричния еквивалент на дължимата обезвреда, като правилно е оценил интензивността на претърпените от ищцата страдания, поради което и законосъобразно в съответствие с чл. 52 от ЗЗД е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди, с оглед конкретния случай, е в размер на 2500 лева. Ето защо решението в обжалваната отхвърлителна част за сумата над присъдения размер от 2500,00 лева до претендирания размер от 7500,00 лева, е правилно и като такова следва да се потвърди.

Съдът достигна до посочените изводи относно размера на обезщетението и при съобразяване лимитите на застрахователните суми за неимуществени вреди, които са увеличавани почти ежегодно и от 25 000 лв. за всяко събитие, са достигнали до 700 000 лева за всяко събитие, при едно пострадало лице и до 1 000 000 лева - при две и повече пострадали лица, приложими до 01.01.2010 г. След тази дата са определени значително по-високи размери на застрахователните суми по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, съгл. § 27 ПЗРКЗ и чл. 266 КЗ /отм./. В този смисъл решение № 73 от 27.05.2014 г. по т. д. № 3343/2013 г., ІІ ТО на ВКС, според което, независимо от функционално обусловената отговорност на застрахователя от отговорността на прекия причинител на застрахователното събитие, при определяне на дължимото застрахователно обезщетение би следвало да се отчитат в пълна степен и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент.

С оглед частичната основателност на главния иск, правилно първоинстанционният съд е приел, че следва да бъде уважена и заявената акцесорна претенция за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, при задължения от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана, считано от деня на увреждането. Доколкото отговорността на застрахователя е функционално обусловена от отговорността на деликвента, разпоредбата на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД ще следва да се приложи и по отношение на застрахователя. Наведеното от въззивника-ответник оплакване, че част от вземането за законна лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД върху главницата е погасено по давност, обаче е основателно. В срока за отговор на исковата молба на лист 57, ответникът своевременно е заявил възражение за изтекла погасителна давност за обезщетението за забава в размер на законната лихва за периода от три години назад от датата на подаване на исковата молба в съда. Съгласно чл. 111, буква „в” от ЗЗД с изтичане на тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания. Претенцията за лихва върху дължимото застрахователно обезщетение също се погасява с кратката тригодишна давност (така и Определение № 478 от 16.06.2016 г. по т.д. № 1197/2015 г. по описа на I ТО на ВКС). Според чл. 116, буква „б” давността се прекъсва с предявяване на иска. В конкретния случай исковата молба е депозирана в съда на 23.08.2017 г., поради което възражението за изтекла погасителна давност за лихвите преди 23.08.2014 г. е основателно. Ето защо претенцията за законна лихва върху главницата за периода от 03.08.2013 г. до 22.08.2014 г. следва да бъде отхвърлена като погасена по давност.

Поради изложеното въззивната жалба на ответника е частично основателна само по отношение на оплакването за лихвата, като решението в тази част е неправилно и като такова следва да бъде отменено. Насрещната въззивна жалба на ищеца е неоснователна, поради което в останалата обжалвана част по иска по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) за сумата от 7500 лева, както и за обезщетението за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД върху него за периода от 23.08.2014 г. до окончателното изплащане на вземането, решението и правилно и като такова следва да се потвърди.

В частта, с която претенцията по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) е отхвърлена за сумата над 7500,00 лв. до предявения размер от 15000 лева, решението не е обжалвано и е влязло в законна сила.

 

По разноските:

С оглед изхода на спора разноски на страните не се дължат. Независимо, че възражението за изтекла погасителна давност за лихвата по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е основателно, претенцията няма самостоятелен характер. Ответникът дължи обезщетение на пострадалото лице в размер на доказаните неимуществени вреди, както и законна лихва от датата на увреждането, като присъждането на законната лихва е последица от уважаването на главния иск – за обезщетението и тъй като не се предявява като самостоятелен иск не се дължи държавна такса, съответно разноски, защото размерът ѝ не е предмет на съдебния процес, а подлежи на установяване в изпълнителното производство (така и Определение № 406 от 15.07.2009 г. по ч.т.д. № 300/2009 г. на I ТО на ВКС).

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

                                                                   Р Е Ш И:                                    

 

ОТМЕНЯ решение № 157416 от 03.07.2019 г., постановено по гр. дело № 57766/2017 г. на Софийски районен съд, II ГО, 63-ти състав, в частта, с която е уважена претенцията на Е.Ц.Д. срещу „Д.З.“ АД за присъждане на законна лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД върху главницата, за периода от 03.08.2013 г. до 22.08.2014 г. и вместо него постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявената от Е.Ц.Д., ЕГН **********, с адрес ***, срещу „Д.З.“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление ***, претенция за присъждане на законна лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД върху главницата, за периода от датата на ПТП – 03.08.2013 г. до 22.08.2014 г.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 157416 от 03.07.2019 г., постановено по гр. дело № 57766/2017 г. на Софийски районен съд, II ГО, 63-ти състав, в обжалваната част за сумата от 7500 лева, за лихвата върху присъдената главница за периода от 23.08.2014 г. до окончателното изплащане на вземането, както и в частта за разноските.

Решението е влязло в сила в частта, с която предявеният иск по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) за сумата над 7500 лева до пълния предявен размер от 15000 лева е отхвърлен.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.