№ 1755
гр. Варна , 15.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и
пети ноември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Мария К. Терзийска
Членове:Елина П. Карагьозова
Ралица Ц. Костадинова
Секретар:Христина З. Атанасова
като разгледа докладваното от Елина П. Карагьозова Въззивно гражданско
дело № 20203100503007 по описа за 2020 година
за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.
Производството по делото е образувано по постъпила въззивна жалба от
Д. П. П., с ЕГН ********** и адрес гр.Варна, бул. „Генерал Колев“№39,
срещу решение №1437/09.04.2020г., постановено по гр.д. № 10851/2019 г. на
ВРС, с което е прието за установено, че дължи на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, с
ЕИК ********* и седалище и адрес на управление гр.София, район Витоша,
ж.к. „Малинова долина“, ул. „Рачо Петков – Казанджията“ №4-6 следните
суми, за които е издадена заповед за изпълнение № 3229/22.04.2019г. по
ч.гр.д. № 6120/2019г. по описа на ВРС: сумата от 1920.93 лв.,
представляваща дължима главница по Договор за потребителски паричен
кредит PLUS – 11421590 от 31.08.2015г. сключен между „БНП Париба
Пъръснъл Файненс“ ЕАД и Д. П. П., като вземането е прехвърлено с Договор
за продажба и прехвърляне на вземане /цесия/ сключен на 08.02.2017г. на
„ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ведно със законната лихва считано от датата на
подаване на заявлението в съда – 19.04.2019г. до окончателно изплащане на
1
вземането и сумата от 831.33 лв., представляваща договорна лихва за
периода от 31.08.2015г. до 08.02.2017г.
В жалбата се излагат доводи за неправилност и необоснованост на
решението. Поддържа се, че правото на банката по чл.60 от ЗКИ не е
надлежно упражнено, поради липса на надлежно връчено на длъжника
уведомление за предсрочна изискуемост, което обуславя неоснователност на
иска по чл.422 от ГПК на основанието, на което е предявен, включително по
отношение на падежиралите вноски, поради необходимост от идентичност в
предмета на исковото и заповедното производство. Поддържат се доводи за
нищожност на договора за потребителски кредит на основание чл.22 ЗПК, вр.
чл.11, ал.1, т. 9 от ЗПК поради липса на реквизит – условия за прилагане на
лихвения процент. Липсва уточнение за базата, върху която се начислява
лихвеният процент – върху целия размер на кредита или върху остатъчната
главница и дали е фиксиран или променлив. Твърди се, че договорът
противоречи и на чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК, доколкото не са посочени взетите
предвид допускания, използвани при изчисляването на ГПР. Договорът е
сключен и в нарушение на чл.11, ал.1, т. 20 от ЗПК, поради липса на
предвидена договорна клауза в този смисъл. Налице е само препращане в
чл.9 към чл.7, ал.3 от ОУ, но то не изпълнява законовото изискване, тъй като
съдържанието на клаузата е неясно. Клаузата за такса ангажимент се оспорва
като нищожна на самостоятелно основание, като противоречаща на чл.10а от
ЗПК. Поддържа се, че поради недействителност на договора длъжникът
дължи връщане само на чистата стойност по кредита. Неплатена главница е
налице, но тя не може да бъде установена в настоящото производство, тъй
като би се стигнало до промяна на основанието на вземането. Разпоредбата на
чл.23 ЗПК е аналогична на тази по чл.34 от ЗЗД и се базира на института на
неоснователното обогатяване, а в случая вземането се претендира на
договорно основание, а не като дадено по недействителен договор.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна,
в който оспорва въззивната жалба и моли за потвърждаване на
първоинстанционното решение. Поддържа се, че оплакванията в жалбата
досежно ненастъпила предсрочна изискуемост са неотносими, тъй като искът
е основан на твърдения за настъпил краен падеж. Твърди се, че всички клаузи
по договора са индивидуално уговорени, което изключва тяхната
2
неравноправност. Всички параметри на вземанията са установими от
погасителния план, неразделна част от договора. Изрично е уговорена
възможност за отказ от договора.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази
следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявени от „ЕОС Матрикс”
ЕООД срещу Д. П. П. искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл. 240,
ал.1 и 2 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи сумата от
1920.93 лв., дължима главница Договор за потребителски паричен кредит
PLUS – 11421590 от 31.08.2015г. сключен между „БНП Париба Пъръснъл
Файненс“ ЕАД и Д. П. П., като вземането е прехвърлено с Договор за
продажба и прехвърляне на вземане /цесия/ сключен на 08.02.2017г. на „ЕОС
Матрикс” ЕООД, ведно със законната лихва считано от датата на подаване на
заявлението в съда – 19.04.2019г. до окончателно изплащане на вземането и
сумата от 831.33 лв., представляваща договорна лихва за периода от
31.08.2015г. до 08.02.2017г., за които е издадена Заповед № 3229/22.04.2019г.
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр. д. №
6120/2019г. на ВРС.
В исковата молбата ищецът твърди, че на 31.08.2015г. е сключен Договор
за потребителски кредит между „БНП Париба Пъръснъл Файненс“ ЕАД, в
качеството на кредитор, и Д. П. П., в качеството на кредитополучател, по
силата на който кредиторът отпуснал на длъжника кредит в размер на 2200
лв. Сумата е разсрочена на 36 месечни вноски, всяка от които в размер на
101.94 лева, платими на всяко 20-то число от месеца или общо задължение в
размер на 3669.84 лева. Кредитът е отпуснат при следните съществени
условия: такса ангажимент – 77 лева, брой погасителни вноски – 36, ГПР –
45.67%, ГЛП – 35.44%. Последната падежна дата е на 20.09.2018г., към която
целият кредитен лимит, ведно с натрупаните лихви е станал изискуем. След
усвояване на кредита, ответникът не е извършвал редовни плащания на
месечните си вноски. На 08.02.2017г. е сключен договор за продажба и
прехвърляне на вземания, по силата на който ищцовото дружество е
придобило вземането спрямо ответника, произтичащо от гореописания
договор. Длъжникът е уведомен за цедирането на дълга му с изпращане на
3
писмо-уведомление от 23.01.2019г., съгласно предоставените от
първоначалния кредитор правомощия. Със съобщаването на цесията на
ответника е предоставен 7-дневен срок за доброволно изпълнение. С оглед
неизпълнението на длъжника в предоставения срок ищецът се е снабдил със
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, срещу която
ответникът е депозирал възражение, поради което претендира за съдебно
установяване на вземанията си.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответната страна, в
който оспорва предявените искове като недопустими, а в условията на
евентуалност неоснователни, поради липса на активна легитимация, тъй като
цесията, от която ищецът черпи права, не е съобщена на длъжника от цедента
и не е породила действие спрямо него. Твърди, че писмо-уведомление от
23.01.2019г. не е получено от ответника. Поддържа, че договорът за
потребителски кредит е нищожен, тъй като кредиторът няма лицензия за
кредитна дейност, а така също съдържа неравностойни клаузи. Налице е
пълно погасяване на кредита, което може да се установи при предоставяне на
пълно извлечение от банковата сметка по обслужване на кредита.
Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от
обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК - въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част. В обхвата на така посочените въззивни предели, ВОС намира
обжалваното решение за валидно и допустимо. Очертаните в исковата молба
параметри на исковите претенции сочат на тяхната процесуална допустимост,
доколкото за ищеца е налице правен интерес от установяване на твърдяното
от него вземане, оспорено в срока по чл.414 от ГПК от длъжника в
заповедното производство.
4
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
За успешното провеждане на установителния иск с правно основание чл.
чл.415, ал.1 от ГПК, вр.чл.99, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД в тежест на ищеца
е да докаже факта, че е приобретател по силата на договор за цесия на
съществуващо и изискуемо вземане на цедента срещу ответника,
произтичащо от договор за заем, по което цедентът е изправна страна.
В разглеждания случай по делото безспорно се установява наличието на
сключен между „БНП Париба Пъръснъл Файненс“ ЕАД и Д. П. П. договор за
потребителски кредит PLUS – 11421590 от 31.08.2015г., въз основа на който,
в полза на ответника - като заемател, е отпусната сумата от 2200лв., усвоен от
него до размера на сумата от 2123лв., след удръжка на „такса ангажимент” от
страна на кредитора в размер на 77 лв. Задължението е разсрочено на 36
равни месечни вноски, при годишна лихва в размер на 35.44%, годишен
процент на разходите от 45.67% и обща стойност на плащанията 3669.84 лева.
Крайният срок за погасяване на кредита е 20.09.2018 г. Погасителният план,
както и общите условия, са инкорпорирани в договора и са подписани от
ответника на всяка страница, респективно са станали част от договорното
съдържание. Автентичността на подписите не е изрично оспорена, поради
което следва да се приеме, че представеният договор се полза с формална
доказателствена сила и е обвързващ за страните.
Процесният договор за заем има характеристиките на договор за
потребителски кредит, поради което за спорното правоотношение са
приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит, действащ към
момента на сключване на сделката.
Анализирано съдържанието на договора за кредит обуславя извода, че е
спазена писмената форма, шрифтът на текста е не по - малък от 12, съгласно
чл.10 от Закона за потребителския кредит. Договорът, в съответствие с чл.11,
ал.1, т.1-10, съдържа дата и място на сключването му, вида на предоставения
кредит, индивидуализация на страните по него, срок на договора, общия
размер на кредита, размер на лихвения процент, годишния процент на
разходите, съобразен с чл.19, ал.4 от ЗПК, условия за издължаване на кредита,
5
ведно с погасителен план, както и останалото съдържание по чл.11, ал.1, т.11
до т.26.
Лихвеният процент по кредита е фиксиран за срока на договора, срещу
което кредитополучателят се е задължил да заплати такса ангажимент при
усвояване на кредита. След като лихвеният процент е фиксиран без право на
кредитора едностранно да го увеличава, следва да се приеме, че условията за
прилагане лихвения процент са посочени.
Годишният процент на разходите съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК не може да
бъде по – висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на
Република България. Към датата на сключване на договора за потребителски
кредит размерът на законната лихва е 10%, при основен лихвен процент
определен от БНБ към тази дата 0.00% плюс десет пункта. В случая
определеният в договора размер на ГПР от 45.67% не надвишава пет пъти
размера на законната лихва /50%/. След като сборът на договорната лихва,
ведно с другите разходи, не надвишава фиксирания от законодателя
максимален размер на ГПР, то с определянето на ГПР кредитодателят не е
целял да се обогати неоснователно за сметка на кредитополучателя.
Формулата за определяне на ГПР е законоустановена в Приложение № 1 към
ПЗР на ЗПК. Посоченият в договора ГПР е под предвидения в закона предел,
поради което при липса на ангажирани доказателства за противното, съдът
приема, че същият е изчислен съобразно императивно регламентирания
алгоритъм, включително по отношение на взетите предвид допускания, по
смисъла на чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК.
Правото на длъжника да се откаже от договора е подробно и разбираемо
разяснено в инкорпорираните в него общите условия, според които същото
може да бъде упражнено в 14-дневен срок от сключване на договора с
писмено предизвестие, като главницата бъде върната в срок от 30 дни от
изпращането му. Предвидено е, че в случай на връщане на главницата в 14-
дневния срок лихва не се дължи, а в противен случай се начислява посочения
в договора лихвен процент, разделен на 365 дни, преизчислен от кредитора, за
което кредитополучателят следва да бъде уведомен. По този начин са
изпълнени в цялост предвидените в чл.11, ал.1, т. 20 от ЗПК съдържателни
6
изисквания.
По изложените съображения процесният договор за потребителски
кредит не страда от пороци, водещи до неговата недействителност и не
противоречи изискванията на чл.11, ал.1, на чл.19 и чл.22 от Закона за
потребителския кредит.
Недействителна се явява единствено предвидената в Общите условия
клауза за „такса ангажимент”, според която същата се заплаща от
кредитополучателя при усвояване на кредита срещу задължението на
кредитора да фиксира лихвения процент за срока на договора при
съдържащите се в него условия, размери и срокове. Съобразно §1, т.5 от ДР
на ЗПК, "Фиксиран лихвен процент по кредита" е лихвеният процент,
предвиден в клауза на договора за кредит, по силата на която кредиторът и
потребителят уговарят един постоянен лихвен процент за целия срок на
договора за кредит. В случая, съдът приема, че фиксираният лихвен процент е
уговорен в самия договор за целия му срок на действие, поради което
заплащането на такса от страна на кредитополучателя, за вече поето от страна
на кредитора договорно задължение, противоречи на добрите нрави, което
води до нейната нищожност. Уговорена по този начин таксата ангажимент на
практика представлява договорена допълнителна печалба на кредитодателя,
посредством която се стига до обогатяването му без правно основание.
Следва да се съобрази и че рискът от поддържане на фиксиран лихвен
процент е не само върху кредитора, но и върху длъжника, който би бил
ощетен при възникване на икономически условия за намаляването му.
Зададената предварително едностранно от кредитодателя такса, не е
позволила на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора. Предвид систематичното място на клаузата в
Общите условия, съдът намира, че същата е изготвена предварително от
търговеца и потребителят не е можел да влияе върху съдържанието й при
подписване на договора, поради което за нея ответникът може да се ползва от
защитата на потребителя, предвидена в ЗЗП. Цитираната уговорка
е договорена във вреда на потребителя, което не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. С оглед
изложеното съдът намира, че клаузата за такса ангажимент е недействителна
7
като неравноправна и противоречаща на добрите нрави и като такава не
следва да се зачита при изчисляване на размера на дълга, за който съдът е
длъжен да следи служебно, още повече, че в случая възражение в тази насока
е релевирано и от ответника.
Фактът на усвояване на кредита е установен от приетата в първата
инстанция ССЕ, според която на 31.08.2015г. банковата сметка на ответника е
заверена със сумата от 2123 лева, след като от заемната сума от 2200 лева е
удържана първоначална такса ангажимент в размер на 77 лева. С реалното
усвояване на заемната сума ищецът е изпълнил основното си задължение по
договора, а за длъжника е възникнало задължението да я върне в уговорения
срок.
Крайният срок за погасяване на кредита е настъпил на 20.09.2018 г. –
преди подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, в което изискуемостта е
обоснована именно с настъпил падеж. Липсват данни кредитът да е бил
обявяван за предсрочно изискуем, поради което наведените във въззивната
жалба оплаквания за ненадлежно упражняване на правото по чл.60 от ЗКИ не
следва да бъдат обсъждани като неотносими към въведеното основание на
иска и възприетата от съда фактичесна установеност. Настъпилият краен
падеж на договора обуславя извод, че към момента на настоящото
произнасяне задълженията по договора са изцяло изискуеми.
Вземанията по процесния договор за кредит са в общ размер на 3597.98
лева, от които 2200 лева – главница, 1371.30 лева - възнаградителна лихва за
периода на действие на договора от 31.08.2015г. до 08.02.2017г., изчислена от
съда по погасителния план и 26.68 лева – разноски по събиране.
Възнаградителната лихва след 08.02.2017г. не следва да участва в
изчисляването на размера, независимо че същата е падежирала към момента
на настоящото произнасяне, тъй като не е предмет на иска, с който е сезиран
съдът. Установените от експертизата погашения за разноски в размер 26.68
лева следва да бъдат съобразени като дължими, тъй като по делото не се
установяват основания за изключването им от общия размер на дълга. Видно
от заключението на вещото лице, общият размер на извършените по договора
плащания възлиза на 944.26 лева, като последното погашение предхожда
цесията. Към нея следва да бъде прибавена и начислената без правно
8
основание такса ангажимент в размер на 77 лева, доколкото предварително й
удържане от заемната сума представлява допълнително кредитиране и
същевременно има автоматичен погасителен ефект. С платената сума от общо
1021.26 лева следва да се извърши прихващане на изпълнението в
поредността по чл.76, ал.2 от ЗЗД, чрез отнасянето й към задължението за
разноски в размер на 26.68 лева и частично към задължението за
възнаградителна лихва до размера от 994.58 лева. Налага се изводът, че към
08.02.2017г. възнаградителната лихва е в размер на 376.72 лева.
Ищецът се легитимира като титуляр на процесните вземания по силата на
сключения с неговия праводател „БНП Париба Пъръснъл Файненс“ ЕАД
договор за цесия от 02.06.2015г. Същият има рамков характер, тъй като с него
е прехвърлен портфейл от вземания по сключени договори за кредит,
индивидуализирани в приложенията към него. Процесните вземания са
подробно индивидуализирани по основание и размер в представеното
извлечение от Приложение № 1 към потвърждение за извършената цесия от
08.02.2017г., като са описани по пера, както следва: 1920.93 лева главница,
831.33 лева възнаградителна лихва и 91.07 лева неустойка за забава.
Ответникът е узнал за цесията най-късно с получаване на препис от исковата
молба, като уведомяването му от цесионера е надлежно въз основа на
предоставеното му от цедента пълномощно с правомощието по чл.99,
предложение 3 от ЗЗД. Не се касае до лично и незаместимо действие, поради
което няма пречка същото да се осъществи от пълномощник. Конкретната
дата на узнаването е ирелевантна при липса на наведени твърдения и
представени доказателства за извършено от ответника плащане в полза на
цедента. Целта на нормативната уредба е да защити длъжника срещу
ненадлежно изпълнение на задължението му на лице, което не е носител на
вземането. Длъжникът може да възразява успешно за липсата на уведомяване,
само ако твърди, че е изпълнил на стария кредитор до момента на
уведомлението, каквито възражения в случая не са релевирани.
С изложеното съдът приема, че договорът за цесия е породил
транслативен ефект по отношение на установените като съществуващи към
този момент вземания за главница в размер на 1920.93 лева и за
възнаградителна лихва до размера от 376.72 лева.
9
Налага се извод за основателност на предявените искове с правно
основание чл. 415, ал.1 от ГПК, вр.чл.99, вр. чл.240, ал.1 и 2 от ЗЗД до
посочените по-горе размери от 1920.93 лева за главницата и 376.72 лева за
възнаградителната лихва, до които исковете следва да бъдат уважени, като
искът за лихвата следва да бъде отхвърлен за разликата над 376.72 лева до
претендираните 831.33 лева.
С оглед частично несъвпадение в изводите на двете инстанции
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която
искът с правно основание чл. 415, ал.1 от ГПК, вр.чл.99, вр. чл.240, ал. 2 от
ЗЗД е уважен за разликата над 376.72 лева до претендираните 831.33 лева,
като вместо него бъде постановено друго, с което искът бъде отхвърлен в тази
част, а в останалата част решението следва да бъде потвърдено.
По отговорността за разноските:
Формираният извод за частична неоснователност на иска налага да бъде
ревизирано първоинстанционното решение и в частта за разноските, като в
тази част същото бъде отменено изцяло.
Предвид изхода от спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК в полза на
въззивника следва да бъдат присъдени разноски съобразно уважената част от
иска, както следва: за заповедното производство – 47.48 лева от общо 56.87
лева и за първа инстанция – 225.38 лева от общо 269.97 лева. За въззивна
инстанция разноски не се присъждат поради липсата на направено искане и
представени доказателства в тази насока.
На основание чл.78, ал.3 от ГПК на въззивника също се следват разноски
съразмерно с отхвърлената част от иска в размер на 69.81 лева от общо 422.66
лева, за първата инстанция, представляваща адвокатско възнаграждение,
редуцирано по възражение на ответника до предвидения в Наредба
1/09.07.2004г. минимален размер и в размер на 76.55 лева от общо 463.42 лева
за въззивната инстанция.
Мотивиран от изложеното, съставът на ВОС,
РЕШИ:
10
ОТМЕНЯ решение №1437/09.04.2020г., постановено по гр.д. №
10851/2019 г. на ВРС, в частта, с която предявеният от "ЕОС Матрикс" ЕООД,
ЕИК ********* срещу Д. П. П., с ЕГН ********** от гр.Варна, иск с правно
основание чл. 415, ал.1 от ГПК, вр.чл.99, вр. чл.240, ал. 2 от ЗЗД е уважен за
разликата над 376.72 лева до 831.33 лева, както и в частта за разноските
изцяло и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ЕОС Матрикс“ ЕООД, с ЕИК ********* и
седалище и адрес на управление гр.София, район Витоша, ж.к. „Малинова
долина“, ул. „Рачо Петков – Казанджията“ №4-6, против Д. П. П., с ЕГН
********** и адрес гр.Варна, бул. „Генерал Колев“№39, иск с правно
основание чл. 415, ал.1 от ГПК, вр.чл.99, вр. чл.240, ал. 2 от ЗЗД за приемане
за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи
разликата над 376.72 лева до 831.33 лева, претендирана договорна лихва за
периода от 31.08.2015г. до 08.02.2017г., по Договор за потребителски паричен
кредит PLUS – 11421590 от 31.08.2015г. сключен между „БНП Париба
Пъръснъл Файненс“ ЕАД и Д. П. П., като вземането е прехвърлено с Договор
за продажба и прехвърляне на вземане /цесия/ сключен на 08.02.2017г. на
„ЕОС Матрикс“ ЕООД, за която е издадена заповед за изпълнение № 3229/
22.04.2019г. по ч.гр.д. № 6120/2019г. по описа на ВРС.
ПОТВЪРЖДАВА решение №1437/09.04.2020г., постановено по гр.д. №
10851/2019 г. по описа на ВРС, в останалата му част, с която е прието за
установено в отношенията между страните, че Д. П. П., с ЕГН ********** и
адрес гр.Варна, бул. „Генерал Колев“№39 дължи на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, с
ЕИК ********* и седалище и адрес на управление гр.София, район Витоша,
ж.к. „Малинова долина“, ул. „Рачо Петков – Казанджията“ №4-6, сумата от
1920.93 лева, представляваща главница по Договор за потребителски паричен
кредит PLUS – 11421590 от 31.08.2015г. сключен между „БНП Париба
Пъръснъл Файненс“ ЕАД и Д. П. П., като вземането е прехвърлено с Договор
за продажба и прехвърляне на вземане /цесия/ сключен на 08.02.2017г. на
„ЕОС Матрикс“ ЕООД, ведно със законната лихва считано от датата на
подаване на заявлението в съда – 19.04.2019г. до окончателно изплащане на
вземането и сумата от 376.72 лева, представляваща възнаградителна лихва за
11
периода от 31.08.2015г. до 08.02.2017г., за които е издадена Заповед №
3229/22.04.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр. д. № 6120/2019г. по описа на ВРС, на основание чл. 415, ал.1 от ГПК,
вр.чл.99, вр. чл.240, ал.1 и 2 от ЗЗД.
ОСЪЖДА Д. П. П., с ЕГН ********** и адрес гр.Варна, бул. „Генерал
Колев“№39, да заплати на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, с ЕИК ********* и
седалище и адрес на управление гр.София, район Витоша, ж.к. „Малинова
долина“, ул. „Рачо Петков – Казанджията“ №4-6, сторените в производството
разноски съобразно уважената част от иска в размер на 47.48 лева за
заповедното производство по ч.гр.д. №6120/2019г. по описа на ВРС и в
размер на 225.38 лева, за първоинстанционното производство, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „ЕОС Матрикс“ ЕООД, с ЕИК ********* и седалище и адрес
на управление гр.София, район Витоша, ж.к. „Малинова долина“, ул. „Рачо
Петков – Казанджията“ №4-6, да заплати на Д. П. П., с ЕГН ********** и
адрес гр.Варна, бул. „Генерал Колев“№39, сторените в производството
разноски съразмерно с отхвърлената част от иска в размер на 69.81 лева за
първоинстанционното производство и в размер на 76.55 лева, за въззивното
производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване, по аргумент на чл.
280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12