О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е N
гр.
Сливен, 16.11.2020 г.
В И М
Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, в закрито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРТИН САНДУЛОВ
СТЕФКА МИХАЙЛОВА като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въззивно ч. гр. д. N 702 по описа за 2020 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Поизводството е образувано
по частна жалба против разпореждане, с което е уважено частично заявление за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК и се
движи по реда на 274 и сл. от ГПК вр. чл. 413 ал. 2 от ГПК.
Жалбоподателят атакува разпореждането В
ЧАСТТА, с която заявлението му е отхвърлено, като заявява, че то е неправилно и
незаконосъобразно, постановено в
противоречие с установената трайна практика и измененията на процесуалния закон.
Развива подробна аргументация по отношение на всяко едно от отхвърлените вземания
и счита, че никое от тях не противоречи на добрите нрави и не представлява
неравноправна клауза, а заповедният съд няма правомощия в това производство да
се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права. Кредитополучателят
е бил уведомен за договорните условия и се е подписал под СЕФ, с което е
потвъдрид получаването на преддоговорната информация. Частният жалбоподател се
позовава на съдебна практика. С оглед изложеното моли въззивния съд да отмени
разпореждането на СлРС в отхвърлителната му част и постанови издаване на
заповед по чл. 410 от ГПК и за тези вземания, претендира разноски.
В тази хипотеза препис от
частната жалба не се изпраща на насрещната страна.
Настоящият състав намира
частната жалба за допустима и основателна, поради което следва да я уважи.
Производството по ч.гр.д. №
3635/20г. на СлРС е образувано по заявление от 19.10.2020г. на „Профи кредит
България“ ЕООД, гр. София за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК против длъжника М.М.М.. Вземането произтича от сключен
договор за потребителски кредит № ********** от 04.04.2018г. и се състои от
претенция за неплатена главница от 3 880, 06 лв., неплатено договорно
възнаграждение в размер на 1 685, 42 лв. за периода 15.08.18г.-28.08.19г.
/датата на предсрочната изискуемост на вземането/, неплатено възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 4 418, 88 лв., мораторна лихва
в размер на 431, 54 лв. за периода 16.05.18г. /датата на изпадане н адлъжника в
забава/ - 28.08.19г. /датата на предсрочната изискуемост/ и неплатени такси в
размер на 20 лв., от 30.05.2018г. до 28.08.19г. и законна лихва в размер на
818, 14 лв. за периода 28.08.2019г. до 19.10.20г. /подаване на заявлението/.
Заповедният съд е извършил
проверка на заявлението по реда на чл. 411 от ГПК и е констатирал наличие на
нищожни клаузи, поради което е уважил искането и е издал заповед само по
отношение на неплатената главница по договора за потребителски кредит в размер
на 3 349, 60 лв., заедно с обезщетение
за забава в размер на законовата лихва от подаването на заявлението и за
разноски в размер на 166, 99 лв.
Отхвърлил е заявлението за
сумите над 3349, 60 лв. до 3 880, 06 лв. за главницата, за 1 685, 42 лв.
договорна възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит, за 4 418,88
лв. възнаграждение за закупен пакетот допълнителни услуги, за 20 лв. такси по
Тарифата за извънсъдебно събиране на вземането, за 431, 54 лв. обезщетение за
забава за периода 16.05.18г. – 28.08.19г. и за 818, 14 лв. обезщетение за
забава за периода от 28.08.2019г. до 19.10.2020г. като неоснователно.
В законовия срок е
постъпила настоящата частна жалба от заявителя по отношение на отхвърлителната
част на разпореждането по чл. 410 от ГПК.
Настоящата инстанция споделя
крайните изводи на заповедния съд.
Заповедният съд е извършил
проверка на заявлението по реда на чл. 411 от ГПК и е констатирал наличие на неравноправни
клаузи, приел е недействителност на договора, поради което е уважил искането и
е издал заповед само по отношение на неплатената част от главницата, обезщетение
за забава в размер на законовата лихва от датата на подаване на заявлението и пропорционално
–разноските по заповедното производство.
Настоящата инстанция
споделя изцяло крайните изводи на заповедния съд.
Изложените в частната жалба
оплаквания са неоснователни. Най-общо частният жалбоподател счита, че в това
производство не могат да се обсъждат въпросите свързани с валидността на
сделката, неправилно съдът е интерпретирал понятието неравноправна клауза,
неправилно е счел за недължими договорното възнаграждение и мораторната лихва,
неправилно е преценил и характера на възнаграждението по споразумението за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, като в тази насока предлага
обширно тълкуване на волята си касателно тези услуги и на последно място не е
съгласен с отхвърлянето и на искането за такса по тарифата за извънсъдебно
събиране на вземането, която също няма неравноправен характер.
Този въззивен състав, при
проверка по т. 3 на чл. 411ал. 2 от ГПК, също намира, че искането за вземания,
по отношение на които е отхвърлено заявлението, се основава на неравноправни
клаузи в представения ДПК.
Безусловно ответникът по
заявлението има качество на потребител и приложение намират разпоредбите на
ЗЗП, а доколкото предметът на спора има за източник договор за потребителски
кредит – и ЗПК.
Въззивният състав се
солидаризира с крайния извод на заповедния съд относно недействителността на
договора за кредит, тъй
като са
налице клаузи, уговорени във вреда на потребителя, не
отговарящи на
изискването за добросъвестност и водещи
до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя.
На първо място и най-общо,
тук важи изцяло нормата
на чл. 146 ал. 1 вр. ал. 2 от ЗЗП, тъй като договорът за потребителски кредит,
представен от заявителя, очевидно има общ, типов характер и не е индивидуално
съставен – с оглед личността на клиента или с оглед някакви индивидуални
особености. Той изцяло е бил изготвен предварително и потребителят не е
разполагал с възможност да влияе на съдържанието му. От своя страна самото
съдържение на това съглашение противоречи на изискването за добросъвестност и
по силата на основната хипотеза на чл. 143 от ЗЗП придобива характер на
неравноправност.
Недействителността на ДПК е
такава, възникнала при наличието на условията по чл. 22 от ЗПК, съгласно който „когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.“ В случая е безспорно, че е нарушена
разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК – в представения договор за
потребителски кредит не е ясно и разбираемо посочено съдържанието по тази точка
– „годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин“.
В случая са посочени само абсолютни
стойности на лихвения процент по заема, ГПР на заема и годишното оскъпяване на
същия, но не е описана методиката на формиране на ГПР – какви компоненти се
включват в него и как е формиран размер от 49, 89%, което представлява половината
от заетата сума. Това не е изрично отбелязано и в СЕФ за предоставяне на
информация за потребителския кредит. След като разходът е посочен при липса на
яснота по начина, разписан в ЗПК, то очевидно кредитополучателят е въведен в
заблуждение относно реалната цена на кредита, което е сторено още с
предоставянето му на преддоговорна информация. Следователно е налице нарушение
на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, а това води до недействителност на ДПК на
основание чл. 22 от ЗПК.
От своя страна
това води неизбежно и до последицата, предвидена в чл. 23 от ЗПК – че
кредитополучателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, не и на
лихви и други разходи по него.
По отношение на
възнаграждението за закупен пакет от допълнителни услуги, съдът счита, че също
важи нормата на чл. 146 ал. 1 вр. ал. 2 от ЗЗП, а съдържението му също противоречи на
изискването за добросъвестност и по силата на основната хипотеза на чл. 143 от
ЗЗП придобива характер на неравноправност. Липсата на добросъвестност се
изразява в следното:
Предметът на „споразумение
за предоставяне на пакет от допълнителни услуги“ е дефиниран в 5 точки, както следва – „1.
Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, 2. Възможност за
отлагане на определен брой погасителни вноски. 3. Възможност за намаляване на
определен брой погасителни вноски. 4. Възможност за смяна на датата на падежа.
5. Улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.“
Сумата, търсена на базата
на това споразумение – 4 418,88 лв., съдът намира за недължима, поради
недействителност на клаузите, с които е уговорена, при наличие на
предпоставките на чл. 21 ал. 1 от ЗПК вр. чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал. 2 от ЗПК.
Последните две разпоредби
въвеждат императивни законови запрети, съответно, че: „Кредиторът
не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане,
включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с договора
за кредит, които не са предвидени в сключения договор за потребителски кредит“,
и че: „Кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита.“ Приведени към настоящия казус,
тези отрицателни условия намират своето обективно проявление в т.н. „споразумение за предоставяне на пакет
от допълнителни услуги“, което е и инкорпорирано в самия ДПК, тоест –
представлява част от него. Предметът на това споразумение, цитиран по-горе,
макар да е дефиниран като допълнителни „услуги“, в действителност се състои от
действия, свързани с усвояването и управлението именно на кредита, предоставен
с ДПК, както и създава разходи, които също са свързани с договора за кредит, но
не са упоменати в него, а са „изнесени“ в това споразумение. Така е налице
пълно покритие между естествените и закономерни права, задължения и възможности
за страните по договора за потребителски кредит, произтичащи от неговия предмет
и цел, и услугите, визирани в споразумението, претендиращи да са самостоятелен
предмет на отделно правоотношение. Това правно положение е недопустимо по
смисъла на ЗПК, тъй като по този начин кредитодателят се домогва да заобиколи
изискванията на този закон, което му е забранено с чл. 21 и нормотворецът е
повелил, че такава клауза е нищожна. Следователно клаузите от ДПК, касаещи
пакета допълнителни услуги, както и тези в споразумението към ДПК относно
същите, са нищожни и не са породили правен ефект – тоест – парично задължение
от тях не е възникнало за клиента.
Така именно причината за
нищожността на тези клаузи, сама по себе си противоречи изначално на
изискването за добросъвестност и причинява дисбаланс в отношенията между
страните в полза на кредитодателя-заявител. Поради това за това вземане не
следва да се издава заповед за изпълнение най-малкото, защото то се основава на
нищожна, поради неравноправния си характер договорна клауза, която, освен това
е и нищожна на самостоятелно основание, дори да се отрече неравноправността й.
Практиката на съдилищата еднозначно се консолидира около виждането, че за
нищожността на целия договор или на отделни негови клаузи, се следи служебно,
включително в заповедното производство, доколкото може да бъде констатирана без
необходимост от събиране на допълнителни доказателства.
По сходни съображения съдът
намира за неравноправни на осн. чл. 143 т. 5 от ЗЗП и клаузата по Тарифата за
извънсъдебно събиране на вземането, тъй като тя не е включена в ГПР, макар да
съставлява част от дейността по управление на кредита и съгласно чл. 19 ал. 1
от ЗПК следва да е включена в годишния процент на разходите. С отделното им
предвиждане се заобикаля разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, касаеща
ограничаването на ГПР. Така тази клауза също е неравноправна, уговорена в ущръб
на потребителя, произтича от тарифа на кредитора, върху която заемателят не е
могъл да въздейства и той ултимативно я е „приел“ с подписването на ДПК. Така за
това вземане също не следва да се издава заповед за изпълнение.
Несводими са
доводите на частния жалбоподател относно даването на съгласие от страна на
клиента чрез подписване на СЕФ и че е получил нужната преддоговорна информация
при сключване на договора за кредит – това от една страна е неточно с оглед
непълнотата на съдържанието на информацията, описана по-горе, а от друга - не
променя неравноправния характер на уговорките по същество.
Поради това и за всички
вземания освен главницата /чистата
стойност на кредита, останала след приспадане на вече платените вноски/ и обезщетението за забава върху него от
подаването на заявлението, не следва да се издава заповед за изпълнение. Дължат
се разноски, пропорционално на уважената част от заявлението, които са правилно
присъдени от районния съд.
С оглед изложеното частната
жалба се явява изцяло неоснователна и не следва да се уважава. Като е отхвърлил искането за издаване на заповед
за изпълнение по отношение на посочените
суми, поради наличие на
обоснована вероятност за неравноправни клаузи, заповедният съд е постановил правилен и законосъобразен
съдебен акт, който следва да се потвърди в атакуваната с частната жалба част.
Разноските за това
производство остават за сметка на жалбоподателя.
Ръководен от
гореизложеното, съдът
О П
Р Е Д
Е Л И :
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх. № 265798 от 10.11.2020
г. на „Профи кредит България“ ЕООД,
гр. София против отхвърлителната част на разпореждане № …. от 22.10.2020г. по
ч.гр.д. № 3635/20г. на СлРС, с която е отказано частично издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, като НЕОСНОВАТЕЛНА.
ПОТВАРЖДАВА разпореждане
№ …….. от 22.10.2020г. по ч.гр.д. № 363520г. на СлРС В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.
Определението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: