№ 6362
гр. София, 24.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Мариана Г.
Членове:Димитър Ковачев
Йоанна Н. Станева
при участието на секретаря Галина Хр. Христова
като разгледа докладваното от Мариана Г. Въззивно гражданско дело №
20241100512361 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С решение от 13.06.2023г., постановено по гр.д. № 47814/2022г. по описа
на Софийски районен съд, ГО, 150 състав, са уважени предявените от П. Г. Г.
срещу „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД искове с правно основание чл. 439 от ГПК за
установяване недължимост на следните вземания: за сумата 20 640 лева -
главница; за сумата 614, 78 лева - договорна лихва за периода от 20.03.2012 г.
до 22.08.2012 г. включително; за сумата 21, 30 лева - наказателна лихва по
просрочена главница за периода от 20.04.2012 г. до 22.08.2012 г. включително,
със законна лихва за забава от 05.09.2012 г., както и за сумата от 1 088, 28 лева
разноски, за които е бил издаден изпълнителен лист на 21. 09. 2012 г. от
Софийския районен съд, 37-и състав, по гр. дело № 41749 по описа му за 2012
г. и за които са били образувани изпълнително дело № 20127880401290 и
изпълнително дело № 20197880400202 по описа на частен съдебен
изпълнител М.К.К., с регистрационен номер 788 и район на действие СГС.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „ЕОС
МАТРИКС“ ЕООД, в която са изложени оплаквания за допуснати съществени
нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на
1
формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на
материалния закон. Конкретно се оспорва правилността на формирания извод,
че погасителната давност не е била спирана в хода на образуваното
изпълнително дело № 1290/2012г. по описа на ЧСИ М.К., обоснован с
постановките на Тълкувателно решение № 2 от 26. 06. 2015г. по тълкувателно
дело № 2 от 2013г. на ОСГТК. Счита, че задължителното тълкуване, дадено с
ППВС № 3 от 1980г. отпада едва от момента на обявяване на Тълкувателното
решение от 26.06.2015г., с което Постановлението е счетено за загубило сила.
Затова по изпълнителните дела, образувани за принудително събиране на
вземания до обявяване на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по
тълкувателно дело № 2/2013г., ОСГТК на ВКС, не е текла погасителна
давност на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД. Давността за тези вземания е
започнала да тече от 26.06.2015г. Излага съображения, че с Тълкувателно
решение 2/26.06.2015 г. по т.д. 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, изрично ППВС
3/1980г. е обявено за загубило сила, следователно до този момент то не е било
мълчаливо отменено и даденото с него тълкуване е било задължително. Това
следва и от обстоятелството, че разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД,
която е предмет на тьлкуване с ППВС № 3/1980г., не е изменяна от момента на
влизане в сила на ЗЗД. Поддържа, че при непроменена правна уредба, която е
била подложена на задължително тълкуване, нито от органите по чл. 130. ал. 2
ЗСВ, нито от останалите правни субекти, които са адресат на тази норма,
може да се изисква друго, освен да се съобразят с това тълкуване до обявяване
на ностановлението за загубило сила. В този смисъл аргументира, че при
образуването на изпълнително дело № 1290/2012г. са се прилагали
постановките на ППВС 3/1980г., поради което следва да се приеме, че давност
не е текла до постановяването на ТР № 2/2013г. от 26.06.2015г. Отчитайки
това обстоятелство давността за вземането би изтекла на 26.06.2020г., но
същата е била прекъсната с образуването на новото изпълнително дело №
202/2019г., по което са били предприети множество изпълнителни действия. С
оглед изложеното е направено искане за отмяна на обжалваното решение и
постановяване на друго, с което предявеният иск да се отхвърли.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна П. Г. Г. е подала
отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва по подробно
изложени съображения. Направено е искане за потвърждаване на
първоинстанционното решение като правилно, обосновано и постановено в
2
съответствие с приложимите материално-правно норми и при съобразяване на
установената по въпросите на погасителната давност съдебна практика.
Поддържа се становище, че в случая е установено, че по първоначално
образуваното изпълнително дело № 1290/2021г. по описа на ЧСИ М.К.,
взискателят е бездействал повече от 6 години и 4 месеца, поради което същото
е било прекратено поради настъпила перемпция. С оглед изложеното счита, че
давността за принудително изпълнение на процесните вземания е била
изтекла преди образуване през 2019г. на новото изпълнително производство.
Сочи, че погасителната давност е била прекъсната с налагането на запори на
04.12.2012г. В продължение на две години до 04.12.2014г. взискателят не е
искал предприемането на нови изпълнителни действия, а такива не са били и
предприемани по инициатива на съдебния изпълнител по силата на
възлагането по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, поради което срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8
ГПК е изтекъл и първоначалното изпълнително дело се е прекратило
(„перемирало“) по силата на закона.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а
разгледана по същество е основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предмет на делото е иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, според която разпоредба
длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението, а според ал. 2 искът може
да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното
дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.
Целта на този иск е да бъде отречено правото на принудително изпълнение,
признато с изпълнително основание, което по действащия ГПК /чл. 404 ГПК/
може да бъде само съдебен или арбитражен акт, съдебна или арбитражна
спогодба, а ако това предвижда правото на ЕС или международен договор – и
чуждестранен несъдебен акт.
Предпоставките за допустимост на този отрицателен установителен иск,
3
обосноваващи правния интерес от него, са: 1) изпълнителното основание да е
издадено и влязло в сила за ищеца /т. е. стабилизирано/; 2) принудителното
изпълнение да е предстоящо или висящо, но не и вече реализирано /в
противен случай, искът не може да е отрицателен установителен, а
осъдителен/; 3) искът да е основан на новонастъпили факти, които не са
преклудирани – настъпили след момента, до който е било възможно да се
навеждат възражения в съответното производство, по което е издадено
изпълнителното основание: края на съдебното дирене в исково производство
/ако такова е провеждано/, момента на сключване на съдебната или
арбитражна спогодба, момента на изтичане на срока за възражение срещу
заповед за изпълнение /ако такова не е било подадено/.
В случая ищецът обосновава предявения отрицателен установителен иск
с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК с фактическото твърдение, че
удостоверените вземания са покрити с изтекла петгодишна погасителна
давност след образуване на процесното изпълнително дело, поради което
предявеният иск е допустим.
При предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 от ГПК в
тежест на ищеца е да докаже, че след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание /заповедното
производство/, са настъпили факти /с оглед въведените в исковата молба
твърдения – изтекъл давностен срок/, които водят до погасяване на
установеното изпълняемо право от ответника. Предвид единственото
поддържано във въззивното производство основание за недължимост на
сумите ответникът следва да установи настъпването на обстоятелства,
обуславящи основание за спиране или прекъсване на погасителната давност
по смисъла на чл. 115 и чл. 116 от ЗЗД.
На етапа на въззивното производство между страните по делото не са
спорни следните обстоятелства:
От представения изпълнителен лист от 21.09.2012г. по гр.д. №
41749/2012г. по описа на СРС, ГО, 37 състав, издаден въз основа на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК, се установява, че
вземанията, предмет на първоинстанционното решение, представляват
непогасена главница в размер на 20 640 лева по договор за потребителски
кредит от 20.02.2012г., сключен между ищеца и „ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ
4
БЪЛГАРИЯ“ АД; договорна лихва в размер на 614, 78 лева, дължима за
периода 20.03.2012г. – 22.08.2012г.; 21, 30 лева наказателна лихва за периода
20.04.2012г. – 22.08.2012г., ведно със законна лихва за забава от 05.09.2012 г.
до окончателното плащане на вземането, както и 1 088, 28 лева разноски по
делото.
На 03.12.2012г. по молба на първоначалния кредитор „ЮРОБАНК И ЕФ
ДЖИ БЪЛГАРИЯ“ АД било образувано изпълнително дело № 2027880401290
по описа на ЧСИ М.К., рег. № 788 на КЧСИ, с район на действие – СГС, с
предмет – принудително събиране на присъдените с издадения по гр.д. №
41749/2012г. по описа на СРС, изпълнителен лист. В молбата е направено
искане за цялостно проучване на имущественото състояние на длъжника и в
зависимост от резултата да се определи начина на изпълнение.
На 04.12.2012г. са наложени запори върху вземанията на длъжника по
банкови сметки, разкрити в „БАНКА ДСК“ АД, „ОББ“ АД,
„РАЙФАЙЗЕНБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД и
„ЦЕНТРАЛНА КООПЕРАТИВНА БАНКА“ АД. Не са налице данни за
постъпили плащания от третите задължени лица в изпълнение на наложения
запор. По делото не са предприемани други изпълнителни действия по искане
на взискателя или от съдебния изпълнител при условията на чл. 18 от ЗЧСИ.
На 22.04.2019г. е било образувано въз основа на молба от “ЕОС
МАТРИКС” ЕООД изпълнително производство № 20197880400202 по описа
на ЧСИ М.К., с рег. № 788 на КЧСИ, с район на действие – СГС. Взискателят
се е легитимирал като носител на процесните вземания въз основа на договор
от 18.01.2016г. за прехвърляне на вземания, по силата на който “ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ” АД е прехвърлил вземанията си срещу П. Г. Г. в полза на
цесионера “ЕОС МАТРИКС” ЕООД. С молбата за образуване на
изпълнителното дело е направено искане за конкретни изпълнителни действия
- налагане на запор върху вземанията на длъжника и за насрочване на опис на
движими вещи.
На 07.06.2019г. е изпратена покана за доброволно изпълнение, която е
връчена на 23.06.2019г. при условията на чл. 46, ал. 2 от ГПК - чрез наемател.
По делото не се твърди, нито се установява, длъжникът да е подал възражение
в законоустановения срок по чл. 414 от ГПК, поради което се налага извод, че
заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК е влязла в
5
сила на 24.07.2019г.
На 07.06.2019г. органът по принудително изпълнение е наложил запор
върху вземанията по банкови сметки на П. Г. срещу търговски банки.
С молба от 04.09.2019г. взискателят е поискал налагане на възбрана
върху собствен на длъжника недвижим имот. На 08.10.2019г. е вписана в
Служба по вписванията – гр. София възбрана върху притежавания от П. Г.
имот, представляващ апартавент № 35, находящ се в гр. София, жк “Малинова
долина”, изграден на фаза “груб строеж”.
С молба от 22.06.2021г. взискателят е поискал насрочване на опис и
оценка на движими вещи, находящи се на адреса на длъжника. По делото няма
данни за извършване на исканото изпълнително действие.
На 13.09.2021г. е постъпило ново искане от “ЕОС МАТРИКС” ЕООД за
налагане на запор върху вземанията срещу търговски банки.
Във въззивното производство са приети при условията на чл. 266, ал. 2,
т. 2 от ГПК писмени доказателства, от които се установява, че по молба на
“ЕОС МАТРИКС” ЕООД е било образувано ново изпълнително дело №
841/2023г. по описа на ЧСИ М.К., с рег. № 788 на КЧСИ, с предмет –
принудително събиране на процесните вземания. В същата молба взискателят
е направил искане за предприемане на изпълнителни действия срещу
длъжника П. Г. чрез налагане на запор върху вземания срещу търговски банки.
Анализът на така установеното от фактическа страна налага следните
правни изводи:
В случая ищецът претендира защита по чл. 439 от ГПК, като се позовава
на изтекла погасителна давност за принудително събиране на вземането,
удостоверено в издадения в полза на цедента изпълнителен лист. С оглед
изложените в молбата фактически твърдения претенцията по чл. 439 от ГПК е
допустима – молителят основава иска си на твърдение за факти, настъпили
след влизане в сила на заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК. При наведени твърдения за настъпили след влизане в сила на
изпълнителното основание факти, с които се свързва недължимост на
претендираното от ответника вземане /твърдение за факти, с които се отрича
материалното право на взискателя/, предявеният иск по чл. 439 от ГПК е
допустим, тъй като установяването на тези факти е в състояние да рефлектира
6
върху дължимостта на процесното вземане. Съобразно приетото становище в
правната теория и съдебна практика, погасителната давност не води до
погасяване на самото вземане, а само на възможността да бъде принудително
изпълнено. Вземането продължава да съществува като вземане и длъжникът
продължава да го дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничена
само до доброволното му изпълнение – чл. 118 от ЗЗД. В този смисъл следва
да се разбира и търсената с процесните отрицателни установителни искове
съдебна защита – установяване недължимост на вземания поради давност като
правен резултат означава установяване, че е погасена възможността за
принудителното им изпълнение.
Според разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с
предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от
Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2013
год., ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това
дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18
ЗЧСИ, като примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните
действия, прекъсващи давността, в т.ч. налагане на запор и възбрана, което
съставлява насочване на изпълнението върху отделен имуществен обект на
длъжника. То прекъсва давността, тъй като с него започва да се осъществява
принудата в изпълнителния процес – длъжникът започва да търпи
ограничение в правната си сфера – неговите актове на разпореждане стават
непротивопоставими на първоначалния и присъединените кредитори..
Взискателят има задължение със свои действия да поддържа висящността на
изпълнителния процес, извършвайки изпълнителни действия, изграждащи
посочения от него изпълнителен способ, включително като иска повтаряне на
неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни
способи. В изпълнителния процес давността не спира, именно защото
кредиторът може да избере дали да действа /да иска нови изпълнителни
способи, защото все още не е удовлетворен/, или да не действа /да не иска
нови изпълнителни способи/. Когато взискателят не поиска извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното
производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без
7
значение дали и кога съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване
на принудителното изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а не
конститутивен характер. Поради това новата давност започва да тече не от
датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното производство,
а от датата на предприемането от страна на взискателя на последното по време
валидно изпълнително действие.
С посоченото Тълкувателно решение е обявено за изгубило сила
Постановление № 3/1980 год. на Пленума на Върховния съд. Според даденото
с ППВС № 3/1980 год. тълкуване образуването на изпълнителното
производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство
давност не тече. С т. 10 от горепосоченото Тълкувателно решение е дадено
противоположно разрешение като е прието, че в изпълнителното
производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително
изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност, но
давността не спира.
Спорният по делото въпрос е дали се прилага нормата на чл. 115, ал. 1,
б. "ж" ЗЗД в изпълнителния процес по изпълнителни дела за събиране на
вземания, образувани до приемането на 26.06.2015г. на Тълкувателно решение
№ 2/26.06.2015г. по тълкувателно дело № 2/2013г., ОСГТК, ВКС. Разрешение
на същия е дадено в решенията по тълкувателно дело № 2/2023г. на ОСГТК,
по тълкувателно дело № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС и по тълкувателно дело
№ 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и в установената практика на ВКС
/решение № 448/04.07.2024г. по гр.д. № 3976/2022г. на ВКС, ІV ГО, решение
№ 50014/15.01.2025г. по гр.д. № 787/2022г. на ВКС, ІV ГО/, в които е прието,
че при действието на ППBC № 3/18.11.1980г. искането на взискателя за
извършване на изпълнителни действия поставя началото на изпълнителния
процес и прекъсва давността, когато изпълнително дело е образувано. При
изпълнителни дела, вече прекратени към 26.06.2015г., вкл. по право,
независимо дали съдебният изпълнител е постановил нарочно постановление
за това, срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД следва да се брои от
момента на прекратяването им, а не от момента на последното по време
предприето в хода на перемираното дело изпълнително действие. Това е така,
защото до прекратяване на изпълнителното дело, докато то е висящо, не е
текла погасителна давност, до обявяване на ТР № 2 от 26.06.2015г. на ОСГТК
на ВКС. За висящи изпълнителни дела след 26.06.2015г. давността се прекъсва
8
от всяко изпълнително действие, извършено по изпълнителното дело след
посочената дата, като следва да се уточни, че водещо значение има искането
на кредитора - взискател, което дори и да не се осъществи чрез изпълнително
действие в рамките на искания изпълнителен способ, води до прекъсване на
давността, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от
кредитора, вкл. бездействие на съдия-изпълнителя. Както е изяснено в ТР №
2/2013г. на ОСГТК на ВКС, обявено на 26.06.2015г., няма значение дали
прилагането на изпълнителното действие е поискано от взискателя или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от
взискателя. Молбата за проучване на имуществото на длъжника не прекъсва
сама по себе си давността, съгласно мотивите в т. 10 от цитираното
тълкувателно решение, но съединена с искането за налагане на запори и
възбрани върху имуществените права, които съдебният изпълнител е намерил
при това проучване, молбата е редовна - чл. 426, ал. 4 във вр. с чл. 426, ал. 2,
изр. 2 и, ал. 1 ГПК, и прекъсва давността. Прието е още, че при прекратяване
на изпълнителното производство по право, дори съдия-изпълнителят да не е
постановил изричен акт за това, ново писмено искане за извършване на
изпълнителни действия, постъпило по делото, отправено от кредитора,
поставя началото на ново процесуално правоотношение - изпълнено е
условието за определеност на дължимата защита и съдействие по чл. 6, ал. 2
ГПК. От тази дата изпълнителното производство се счита отново за висящо.
В конкретния случай е установено, че давността за процесното вземане е
била прекъсната с образуваното изпълнително дело № 201278804001290 по
описа на ЧСИ М.К., с рег. № 788 на КЧСИ и район на действие - Софийски
градски съд. По отношение на същото намират приложение разрешенията
дадени с ППВС № 3/18.11.1980г., според които, от датата на образуване на
изпълнителното производство и по време на неговата висящност давност не
тече. Препис от издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК бил връчен
на длъжника, който не е подал възражение в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК,
поради което и на основание чл. 416 ГПК заповедта за изпълнение е влязла в
сила. В хода на производството e било извършено едно изпълнително
действие – налагане на запор върху банковите сметки на длъжника на
04.12.2012г. След това и до 22.04.2019г. не са били предприети изпълнителни
действия. С оглед на това се налага извод, че образуваното през 2012г.
изпълнително дело е прекратено по право, считано от 04.12.2014г., независимо
9
от липсата на нарочно постановление на съдебния изпълнител, доколкото
същото има констативен характер, а перемпцията настъпва по силата на
закона /чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК/. От посочената дата за кредитора е започнал
да тече нов петгодишен давностен срок, съгласно чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, защото
вземането е установено със съдебен акт, ползващ се със сила на пресъдено
нещо. По своите правни последици влязлата в сила заповед по чл. 417 ГПК е
приравнена на установено със съдебно решение вземане, поради което
приложимата давност е тази по чл. 117, ал. 2 ЗЗД.
Новият срок е бил прекъснат с предприемането на изпълнителните
действия по образуваното на 22.04.2019г. ново изпълнително дело №
20197880400202 по описа на ЧСИ М.К., с peг. № 788 на КЧСИ и район на
действие - СГС, както следва: 1/. на 07.06.2019г. с налагане на запори на
банковите сметки на длъжника; 2/ на 08.10.2019г. с вписване на на възбрана
върху притежаван от П. Г. недвижим имот; 3/. на 22.06.2021г. – с подаването
на молба от взискателя за насрочване на оценка и опис на движими вещи и 4/.
на 13.09.2021г. – с подаването на молба от взискателя за налагане на запор
върху вземанията на длъжника по банкови сметки. Следва да се посочи, че
молбите на взискателя от 22.06.2021г. и от 13.09.2021г., с които е поискано
налагане на запор върху вземания на длъжника и за насрочване на опис на
движими вещи, са прекъсвали давността за вземанията, доколкото по делото
не са събрани доказателства поисканите изпълнителни действия да не са били
предприети по причини, за които взискателят е отговорен. Не е необходимо
предприемането на действие от съдебния изпълнител в рамките на
изпълнителния способ да е задължително успешно, за да се счита, че
давността е прекъсната, който извод следва и от самата разпоредба на чл. 116,
б. “в” от ЗЗД, в която законодателят е използвал термина “предприемане” на
изпълнително действие, а не “извършване”. Давността е свързана с
поведението на кредитора и не се влияе от поведението на други лица, поради
което своевременните искания на взискателя да се извършат принудителни
действия прекъсват давността, независимо дали такива са предприети от
съдебния изпълнител, ако кредиторът не е станал причина за
непредприемането им, какъвто е разглеждания случай.
По отношение на това изпълнително производство, образувано през
2019г., приложение намират разрешенията дадени в т. 10 от ТР № 2/2013 г. на
10
ОСГТК, според които погасителната давност се прекъсва от всяко
изпълнително действие. Исковата молба, въз основа на която е образувано
настоящото производство, е подадена на 01.09.2022г., към която дата
започналата да тече нова петгодишна давност, считано от 13.09.2021г., не е
изтекла.
По тези съображения се налага извод, че неоснователно длъжникът
отрича съществуването на правото на принудително изпълнение, а
предявеният отрицателен установителен иск е неоснователен.
Като е достигнал до други изводи първоинстанционният съд е
постановил неправилно решение, което следва да се отмени и вместо него да
се постанови друго, с което предявеният иск да се отхвърли.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззивника следва да се присъдят сторените по делото разноски в общ размер
на 547, 29 лева, от които 447, 29 лева за държавна такса и 100 лева за
юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК,
вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Ответното дружество не е претендирало разноски в
първоинстанционното производство, поради което такива не следва да се
присъждат.
Така мотивиран Софийският градски съд,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 10079 от 13.06.2023г., постановено по гр.д. №
47814/2022г. по описа на СРС, ГО, 150 състав и ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от П. Г. Г., ЕГН **********, гр. София, жк
“******** срещу „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, с ЕИК *********, седалище и
адрес на управление гр. София, жк „Младост 4”, ул. “Бизнес Парк – София” №
1, сграда 15, вх. А, ет. 4 искове с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК за
установяване несъществуване в полза на ответника на правото на
принудително изпълнение поради изтекла погасителна давност за следните
суми, предмет на издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз
11
основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. №
41749/2012г. по описа на СРС, ГО, 37 състав, както следва: непогасена
главница в размер на 20 640 лева по договор за потребителски кредит от
20.02.2012г., сключен между ищеца и „ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ“
АД; договорна лихва в размер на 614, 78 лева, дължима за периода
20.03.2012г. – 22.08.2012г.; 21, 30 лева наказателна лихва за периода
20.04.2012г. – 22.08.2012г., ведно със законна лихва за забава от 05.09.2012г. до
окончателното плащане на вземането, както и 1 088, 28 лева разноски по
делото, за принудителното събиране на които е образувано изпълнително дело
№ 20197880400202 и изпълнително дело № 20237880400841 – и двете по
описа на частен съдебен изпълнител М.К.К., с рег. № 788 на КЧСИ и район на
действие СГС.
ОСЪЖДА П. Г. Г., ЕГН **********, гр. София, жк “******** да
заплати на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, с ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр. София, жк „Младост 4”, ул. “Бизнес Парк – София” № 1,
сграда 15, вх. А, ет. 4, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от
547, 29 /петстотин четиридесет и седем лева и 29 ст./ лева – съдебни разноски
във въззивното производство.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването
на препис на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12