№ 13575
гр. София, 11.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20241110169777 по описа за 2024 година
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр.
1 ЗЗД.
Ищецът А. Г. А. твърди в подадената на 22.11.2024 г. искова молба, че между него и
ответника „Айзаем.Бг” ООД на 02.05.2023 г. е сключен Договор за паричен заем № ** за
сумата от 500 лв., която следвало да се върне на една вноска. Бил посочен ГПР 49,71%,
фиксираният процент – 41,03%. Заедно с този договор и във връзка с него бил сключен
договор за имуществено проучване и кредитен рейтинг от 28.04.2023 г., като се дължала
вноска за допълнителна услуга по този допълнителен договор от 107,90 лв. Тази
допълнителна вноска била платима заедно с възнаградителната лихва по договора за заем и
общо се дължала сума 625 лв. На 05.05.2023 г. ищецът платил сумата от 625 лв. Поддържа,
че договорът за заем бил нищожен, тъй като в него не бил посочен действителен размер на
ГПР – а това било съществено условие за потребителя по договора. В условията на
евентуалност – била нищожна само клаузата за допълнителна услуга. Тя нарушавала и чл.
10а ЗПК. Моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на процесната
клауза за допълнителна услуга, както и да осъди ответника да му заплати сума в размер на
107,90 лв., недължимо платена сума по договора за заем във връзка с договор за
имуществено проучване и кредитен рейтинг от 28.04.2023 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба 22.11.2024 г. до окончателното изплащане. Претендира
разноски.
Ответникът „Айзаем.Бг“ ООД признава иска за нищожността на процесната клауза
за допълнителна услуга. Оспорва иска за връщане на недължимо платена сума, като твърди,
че на 22.01.2025 г. е възстановил сумата от 107,90 лв. в полза на ищеца. Поддържа, че не е
дал повод за спора. Моли за присъждане на разноски. В условията на евентуалност заявява
становище, че ако разноски бъдат присъдени на ищеца, моли да са в размер на 100 лв. за
възнаграждение за адвокат.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните
съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, т. 1 ЗЗД
1
Известно е, че при отрицателните установителните искове изискването по чл. 127, ал.
1, т. 4 ГПК да се посочи основанието на претенцията не важи. Основанието не е
индивидуализиращ белег на предявен отрицателен установителен иск. При такъв иск
ищецът твърди единствено отсъствието на правоотношение между него и ответника, а
ответникът е този, който трябва да въведе в процеса и да докаже наличието на валидно
правоотношение. Като реплика ищецът при такъв иск може да навежда доводи, че иначе
наличното правоотношение е недействително или да иска неговото унищожаване. В този
смисъл при отрицателните установителните искове ищецът може, без да се съобразява с
ограниченията по чл. 214, ал. 1 ГПК, по всяко време на процеса, да навежда каквито иска
„основания“ (т.е. доводи), че твърдяното от ответника правоотношение е недействително.
Обаче в случая ищецът не е предявил отрицателен установителен иск за несъществуването
на задължения по договор, а иск за прогласяването на неговата нищожност. В теорията е
изказвано становището (Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С.,
2007, с. 294), че на практика исковете за нищожност на правна сделка са всъщност
разновидност на отрицателни установителни искове за несъществуване на правоотношение.
Това становище обаче в съдебната практика не се споделя. И наистина, искова молба, с която
се иска прогласяване нищожността на правна сделка, без да са посочени конкретни пороци
на сделката, всеки съд в страната би оставил без движение като нередовна. Напротив, искова
молба, с която се иска установяването несъществуването на задължение или
правоотношение с ответника, без да се сочи каквото и да е основание, е напълно редовна.
Ответникът е този, който, след като твърди, че ищецът му дължи нещо, трябва да наведе
твърдения и основания за твърденията си. Следователно касае се за различни по същността
си искове.
Исковете за нищожност на правна сделка са принципно допустими, когато съществува
правен интерес от предявяването им. Наистина, чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК сочи, че могат да се
предявяват отрицателни установителни искове и никъде не сочи, че могат да се предявяват
искове за прогласяване на нищожността на правни сделки. В същото време, специалната
разпоредба на чл. 114, б. „а“ ЗС вр. чл. 112, б. „а“ ЗС изрично признава допустимостта на
искове за нищожност на актове, респ. сделки, с които се прехвърля правото на собственост
или се учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват други вещни права. Оттам
принципно следва да се признае допустимостта на искове за прогласяване нищожността на
правна сделка, ако има правен интерес.
В същото време и доколкото е очевидно, че тези искове не са проста разновидност на
отрицателни установителни искове за правоотношение, следва да се установи кой е техният
предмет, какво е тяхното основание.
Нищожността на правната сделка е юридическа последица на порока, засегнал тази
сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на
такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск за
прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото
съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката
за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество „нищожност“
ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на иска; тогава ще
бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни последици и в същото
време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези последици.
Формулираният по-горе извод от гледната точка на юридическия силогизъм ще изглежда
така: а) първа предпоставка – неспазеното изискване за законност на правната сделка, т.е.
нарушената правна норма; б) втора предпоставка – фактът, в който с изразява нарушението
(порокът на сделката); в) извод – правопрепятстващите правни последици на порока, т.е.
правното качество „нищожност“ на сделката. Разбира се, ако някоя от предпоставките не е
налице, изводът ще се сведе до едно отричане на гореспоменатото правно качество. И в
двата случая обаче обективните предели на силата на пресъдено нещо ще се концентрират
2
върху извода, а не върху предпоставките на силогизма. Силата на пресъдено нещо ще отрече
или потвърди съществуването на правното качество „нищожност“, а пороците и нарушените
изисквания за законосъобразност на правната сделка ще послужат само като
индивидуализиращи признаци на правното качество, съставляващо предмет на силата на
пресъдено нещо. Изцяло в този смисъл, макар и относно исканията за прогласяване на
нищожността на административните актове, Раданов, В. Нищожността на
административния акт като предмет на силата на пресъдено нещо. – В: Съвременно право –
проблеми и тенденции. С., 2011, с. 91-92.
Следователно предмет на иск за прогласяване на нищожността на правна сделка е
правното качество „нищожност“ на сделката, а основание на иска по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4
ГПК е конкретният твърдян порок на сделката от ищеца. Оттук по необходимост следва, че
въвеждането на нов порок на правната сделка с искане за прогласяването на нищожността й
представлява не изменение на основанието на иска по см. на чл. 214, ал. 1 ГПК, а
предявяването на изцяло нов иск. Следва също така и, че докато отрицателните
установителни искове за несъществуване на право или правоотношение са възможни и
съответни на вида спорни права или правоотношения между страните по делото, то
положителните установителни искове за нищожност на правна сделка са numerus clausus,
като е недопустимо както добавянето на нови основания за нищожност на правна сделка,
непредвидени в материалния закон, така и разширителното прилагане на основанията за
нищожност, предвидени в материалния закон.
Ищецът не е предявил установителен иск за признаване, че не дължи суми по
договора, а за признаване нищожността на договора. Този иск при това не е отрицателен
установителен иск, а положителен. Всеки порок на сделката по чл. 26 ЗЗД е основание на
самостоятелен иск. При това, приема се, допустим е и установителен иск за нищожност на
отделни клаузи от един договор.
С оглед изложеното по-горе, предявен е и положителен установителен иско – за
прогласяване нищожността на клаузи от договори на основание противоречие на закона – на
императивни законови норми.
Ищецът навежда няколко различни правни довода за нищожност, като наличието
само на един основателен довод за нищожност на договора е достатъчно за констатацията за
непораждане на желаните правни последици.
По делото е безспорно, че между страните е сключен на 02.05.2023 г. Договор за
паричен заем № ** за сумата от 500 лв., която е преведена на ищеца и която той е следвало
да върне на една вноска – с падеж след 30 дни. В договора за заем е посочен ГПР 49,71%,
фиксираният процент – 41,03%. Преди това на 28.04.2023 г. е сключен между страните
договор за имуществено проучване и кредитен рейтинг от 28.04.2023 г., като се дължала
вноска за услуга по този допълнителен договор от 107,90 лв. Тази допълнителна вноска е
платима заедно с възнаградителната лихва по договора за заем и общо се е дължала сума 625
лв., като тези задължения са предвидени в погасителния план към договора за заем.
Видно от текста на договора за имуществено проуване в чл. 4, ал. 1 от договора е
предвидено, че за извършване на услугата се дължи възнаграждение на гаранта в размер на
107,90 лв. В чл. 4, ал. 6 от договора е предвидено, че при сключване на договор за кредит
възнаграждението по договора се добавя към общото задължение по договора за кредит,
включително в отделните погасителни вноски.
Договорът е потребителски. Действително, кредитът трябва да бъде върнат на една
вноска с падеж след 30 дни, но ЗПК е приложим, тъй като, както ще стане ясно по-нататък в
решението, разходите и оскъпяването не са незначителни. Предвидената такса за услуга от
107,90 лв. по размер е над 1/5 от размера на главницата. Регламентацията на потребителския
договор се съдържа в нормата на чл. 9 ЗПК. Процесният договор за заем е сключен в
писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и има изискуемото от закона съдържание – чл. 11,
3
ал. 1 ЗПК. От събраните по делото събраните по делото доказателства се установява, че
двата договора – договорът за кредит и този за договор за имуществено проучване и
изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг – са сключени в непосредствено един след
друг, че отделни разпоредби от същите взаимно реферират една към друга, че дължимите в
полза на кредитора престации са обединени в общ погасителен план, имат едни и същи
падежи, ето защо и съдът приема, че се касае за неразривно свързани помежду си сделки,
всяка от които следва да се разглежда заедно с другата, като на практика това е една обща
кредитна сделка.
По отношение на предвиденото възнаграждение за допълнителна услуга на договора
настоящият състав намира, че уговорената в договора такса за допълнителна услуга
съставлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния
процент на разходите - ГПР, съгласно императивното изискване на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
На основание чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В противен
случай и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези клаузи са нищожни. Дефиницията на понятието
„общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 ДР ЗПК, съгласно който това
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси. В разглеждания случай общият
размер на задължението на ищеца е формирано като сбор от различни компоненти, описани
в изготвения погасителен план.
Плащането на възнаграждението за имуществено проучване не е отразено като разход
при формирането на оповестения ГПР от 49,71 %, въпреки че то е включено в общия дълг в
погасителния план. По този начин е нарушено изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК за
оповестяване на всички разходи по кредита. При проверка с онлайн калкулатор за бързи
кредити се установява, че реалният размер на ГПР, с отчитане на разхода по услугата
имуществено проучване, е 1410,33%
Целият договор за заем е недействителен по арг. чл. 22 ЗПК, а това означава, че
нищожна е и клаузата за допълнителна услуга и договора за имуществено проучване.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
Предявената по делото кондикционна претенция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД предполага
установяване плащането на парични суми от потребителя на търговеца и липсата на
основание за плащането.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Нормата е специална и предвижда заместване по право на
недействителния договор за потребителски кредит с договор за безлихвен заем в размер на
действителната стойност на получения кредит от потребителя. Платеното в размер на
чистата стойност на кредита е платено на правно основание и не подлежи на връщане, а
разликата е платена без основание и подлежи. В случая страните не спорят, че потребителят
е надплатил сумата от 107,90 лв., поради което в негова полза – на датата на плащане –
05.05.2023 г. – се е породила претенция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в исковия размер.
Ответникът поддържа, че е погасил това си парично задължение, като е превел сумата
от 107,90 лв. на 22.01.2025 г. чрез системата на „Изипей“ АД на името на ищеца.
4
Представените от ответника доказателства потвърждават в действителност такъв превод, но
плащане няма. Съгласно чл. 68, б. „а“ ЗЗД ако местоизпълнението не е определено от закона,
от договора или от естеството на задължението, изпълнението трябва да се извърши: при
паричните задължения - в местожителството на кредитора по време на изпълнение на
задължението. В случая има постановено друго от закона (чл. 127, ал. 4 ГПК) – плащането
на дължимата сума е следвало да се извърши от длъжника ответник на кредитора ищец по
банковата сметка, посочена в исковата молба (препис от исковата молба е връчен на
ответника на 8 януари 2025 г., а преводът е на 22 януари 2025 г.).
С оглед на горните мотиви искът е основателен и следва да се уважи изцяло, ведно
със законната лихва от датата на исковата молба 22.11.2024 г. до окончателното изплащане.
По разноските:
С оглед изхода на делото право на разноски има ищецът, който е сторил разноски от
100 лв. за държавна такса и 960 лв. адвокатски хонорар по договор за правна защита и
съдействие. С оглед възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът констатира, че
когато платеното възнаграждение за адвокат не съответства на фактическата и правна
сложност на делото съдът може да намали разноските, но не по-малко от минимумите по
Наредба № 1/2004 г., приета от Висшия адвокатски съвет.
Съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело С-
438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, § 1 ДФЕС
във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да
се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.
При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които
се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите
конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101, § 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни,
нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да
откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от
осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.
Съдът приема, че пропорционално на легитимната цел за осигуряване на качествени
адвокатски услуги е определяне на минимална ставка, която гарантират доход на адвоката,
достатъчен за неговото достойно съществуване, качествено изпълнение на задълженията и
възможност за усъвършенстване. При настоящите социално-икономически условия в
столицата съдът приема за приблизително достатъчен месечен нетен доход от 6500 лв.
5
При нормална натовареност от 8-часов работен ден, 21 работни дни и 11 месеца (30
дни на година за почивка за адвоката), това прави около 91 лв./час.
Съдът намира, че консултацията на клиента е отнела 0,5 час, изготвянето на исковата
молба – 1 часа, депозиране на допълнителни молби и бележки – общо 1 час. С оглед
установената съдебна практика, типовия характер на спора, липсата на правна сложност,
липсата на явяване в зала и факта, че книжата са депозирани по електронен път, дейността
на адвоката се свежда до общо 2,5 часа труд, респ. възнаграждението му общо трябва да
бъде 2,5х91=227,50 лв. Общо разноските на ищеца са в размер на 327,50 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от А. Г. А., ЕГН **********, против „Айзаем.Бг“
ООД, ЕИК *********, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД нищожността на клауза
за допълнителна услуга към договор за заем № ** от 02.05.2023 г. във връзка с договор за
имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг от 28.04.2023 г.,
поради противоречие на закона.
ОСЪЖДА „Айзаем.Бг“ ООД, ЕИК *********, да заплати на А. Г. А., ЕГН
**********, на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 107,90 лв., недължимо платена сума за
възнаграждение за допълнителна услуга към договор за заем № ** от 02.05.2023 г. във
връзка с договор за имуществено проучване и кредитен рейтинг от 28.04.2023 г., ведно със
законната лихва от датата на исковата молба 22.11.2024 г. до окончателното изплащане,
както и на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 327,50 лв., разноски, сторено по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен
срок от връчването на препис.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6