РЕШЕНИЕ
№ 260596
гр. Пловдив, 23.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, VII състав, в публичното заседание на десети
ноември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
МИРЕЛА ЧИПОВА
при секретаря Ангелина Костадинова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Чипова въззивно гр. дело № 2296 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба от В.П. Б. и Г.Н.Б., подадена чрез пълномощника им адвокат А.,
против Решение № 2650 от 27.07.2020 г., постановено по гр. дело № 380 по описа
на РС – Пловдив за 2020 г., с което жалбоподателите са осъдени да предадат
държането на заетата им за послужване вещ – самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 56784.506.415.1.2 по КККР, одобрени със Заповед №
РД-18-48/03.06.2009 г. на ИД на АГКК, с адрес: гр. Пловдив, ул. „***, находящ
се в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентфикатор 56784.506.415,
предназначение на самостоятелния обект – жилище, на И.В.Ц., както и да заплатят
на последната сумата от 430 лв., представляваща сторени по делото разноски.
В
жалбата се излагат съображения за неправилност на решението. Жалбоподателите
считат, че обжалваният акт е немотивиран, тъй районният съд не е обсъдил
събраните по делото доказателства и изложените от тях правни доводи. Поддържат,
че по правото на ползване върху процесния имот е придобито по давност. Посочват,
че дори и да се приеме, че между страните е сключен договор за заем за
послужване, то същият е сключен с определен срок, а именно до смъртта на ищцата
– въззиваема страна в настоящото производство. Искането към въззивния съд е за
отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на ново, с която да бъде
отхвърлен като неоснователен предявения иск. Претендират се разноски.
В срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпъл отговор на въззивната жалба, подаден от И.Ц.,
чрез пълномощника ѝ адвокат П., в който се взема становище за
неоснователност на въззивната жалба, като се оспорват напрaвените в нея възражения. Отправя се молба за потвърждаване на
първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно и присъждане на
сторените в настоящото производство разноски.
Пловдивският
окръжен съд, след преценка на събраните по делото доказателства, приема за
установено следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от лице, имащо право на жалба
и като такава е процесуално допустима, поради което следва да бъде разгледана
по същество.
Производството
пред първата инстанция е образувано по искова молба от И.В.Ц. против В.П. Б. и Г.Н.Б.,
с която е предявен иск с правно основание чл. 249, ал. 2 ЗЗД за връщане на
предадения въз основа на заем за послужване недвижим имот, а именно: втори
самостоятелен жилищен етаж от двуетажна къща, застроена в дворно място с адрес:
гр. Пловдив, ул. „***, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор
56784.506.415.1.2 по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-48/03.06.2009 г. на ИД
на АГКК, с адрес: гр. Пловдив, ул. „***, находящ се в сграда № 1, разположена в
поземлен имот с идентфикатор 56784.506.415, с предназначение на самостоятелния
обект – жилище. В исковата молба се твърди, че ищцата е собственик на гореописания
имот. Същата сочи, че освен от нея, този имот се ползвал и от ответниците по
делото – В.П. Б. и Г.Н.Б.. Поддържа, че те ползвали имота безвъзмездно, като не
били уговаряни нито срок, нито цена на ползването. Ищцата навежда твърдения, че
настъпило влошаване на отношенията между нея и ответниците я довело до
решението да преустанови предоставянето на имота за послужване. Посочва, че поканила
ответниците с уведомление, връчено им на 14.11.2019 г. чрез ЧСИ Стоянкин, да
освободят гореописания недвижим имот в едномесечен срок, но тъй като това не
било сторено от тях, сезирала съда с настоящата искова молба.
В срока
по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът Б. е подал отговор на исковата молба, в който
предявеният иск се оспорва като неоснователен и се отправя молба за неговото
отхвърляне.
В срока
за отговор на ответницата Б. е подаден такъв от двамата ответници, чрез
пълномощника им адв. А.. В отговора се оспорва твърдението на ищцата, че между
страните е сключен договор за заем за послужване. Поддържа се, че ответницата Б.
винаги е живяла в процесното жилище като в свой дом в качеството ѝ на
дъщеря и единствен наследник на своята майка – ищцата Ц., а ответникът Б. живее
в жилището като съпруг на ответницата след сключване на брака им през 2002 г. В
отговора се твърди още, че ищцата винаги заявявала, че жилището ще остане за
дъщеря ѝ и че последната винаги ще има право да го ползва. Посочва се, че
ищцата настоявала след сключването на брака им ответниците да живеят при нея,
за да не бъде сама. В отговора на исковата молба с поддържа, че на ответницата по
неформален начин било учредено право на ползване върху имота, което вещно право
ответниците са упражнявали непрекъснато и са придобили по давност. Твърди се,
че през времето на съвместното им пребиваване в процесното жилище ответниците
извършили редица вътрешни преустройства и подобрения и те заплащали битовите
сметки за ток, вода, телевизия и други.
За да
постанови обжалваното решение и да уважи предявения от ищцата иск,
първоинстанционният съд е приел за безспорно установено, че ищцата е собственик
на процесния имот, ползването на който е предоставила безсрочно и безвъзмездно
на ответниците въз основа на сключен между страните неформален договор за заем
за послужване. Приел е, на следващо място, че от изтичането на дадения с
изпратената от ищцата покана срок за освобождаване на жилището нататък
ответниците ползват същото без правно основание и дължат връщането му.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните в жалбата въззивни основания. При извършената служебна проверка
съдът намери, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради
което следва да бъде проверена неговата правилност.
От
събраните по делото доказателства се установява следното от фактическа страна:
Представен
по делото е нотариален акт за покупко-продажба № 60 от 01.11.1974 г., том 16,
дело № 7486/1974 г., от който е видно, че ищцата е придобила правото на
собственост върху втори самостоятелен жилищен етаж, състоящ се от две стаи,
хол, кухня и сервизни помещения, от двуетажна къща, застроена в дворно място от
500 кв.м., находящо се в гр. Пловдив, съставляващо парцел VII-24 от кв. 655, V градска част от
плана за гр. Пловдив, заедно с ½ от избата и тавана на къщата и от
дворното място.
По
делото е представено уведомление от ищцата, адресирано до ответниците по
делото, от което е видно, че същото представлява изрично противопоставяне на
ползването от тяхна страна на процесния имот и покана за доброволно
освобождаване на същия в месечен срок от датата на връчване. Към уведомлението
е приложено и пълномощно, като от направеното върху него отбелязване от ЧСИ Христо Стоянкин, рег. № 909, се
установява, че уведомлението е връчено на 14.11.2019 г.
По
делото като писмени доказателства са приети представените от ищцата множество
приходни квитанции за платени данъци върху недвижим имот и такси за битови
отпадъци, както и системни бонове, издадени от „В и К“ ЕООД – Пловдив. Приети
по делото са и представените от страна на ответниците извлечение от сметка с
титуляр ответницата Б. и множество системни бонове, издадени от „ЕВН БЪЛГАРИЯ
ЕЛЕКТРОСНАБДЯВАНЕ“ ЕАД.
Изслушани
пред първата инстанция по реда на чл. 176, ал. 1 ГПК са обясненията на ищцата,
в които същата посочва, че ответниците заживели в дома ѝ през 2000 г., че
след скандал през септември 2001 г. ответниците се преместили при родителите на
ответника, но в края на същата година бил приети от нея отново в дома ѝ,
тъй като в жилището, в което заживели, възникнал пожар.
По
делото са събрани и гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетелите
С., М. и К.. В показанията си свидетелят С.заявява, че познава страните по
делото и е техен съсед. Посочва, че същите са в нормални отношения и не знае
ищцата да е поставяла условия колко дълго да живеят ответниците в нейното
жилище или да ги е канила да го напуснат. Според показанията му ответницата не
е изразявала желание да напуска жилището, тъй като го приема за свое. Посочва,
че ответниците са правили ремонти на жилището, в които и той самият е участвал,
както и че ответникът заплаща разходите за консумативи.
В
показанията си свидетелят М. заявява, че многократно е посещавал процесния имот
поради приятелството си с ответницата Б. и нейния съпруг. Посочва, че същата
винаги е живяла в този имот с изключение на период от около една година по
време на първия ѝ брак, като от около 2000 г. живее там с настоящия си
съпруг – ответника Б.. Според свидетеля ответницата винаги е считала процесния
имот като родно жилище. Същият отрича да знае ищцата да е определяла срок, в
който ответниците да ползват имота, но знае за изпратена от страна на ответниците
покана за напускане на имота. Заявява, че отношенията между страните по делото
невинаги са добри и многократно през годините са се изостряли. Посочва, че в
жилището са правени ремонти на няколко пъти, както и че сметките за ток се
заплащат от ответниците.
Според
свидетелката К. отношенията между страните са лоши. Посочва, че ищцата винаги е
искала да си живее сама, че същата си заплаща консумативите и е платила
ремонта. Според показанията ответниците са заживели в дома на ищцата през 2000 г.,
но след година се изнесли. Впоследствие, тъй като в жилището, в което са живели
ответниците през този период, възникнал пожар, ищцата ги е приела временно в
дома си, докато ремонтират жилището.
Така
изложеното обуславя следните правни изводи на съда:
Безспорно
по делото е, че ищцата е собственик на описания по-горе недвижим имот, че
ответниците са съпрузи и че същите обитават този имот.
Основният
спорен въпрос в настоящото производство е на какво основание ответниците упражняват
фактическа власт върху имота.
В
исковата си молба ищцата се позовава на възникнало въз основа на сключен
договор за заем за послужване облигационно отношение. При заема за послужване,
уреден в чл. 243 и следващите ЗЗД, заемодателят предоставя безвъзмездно на
заемателя една индивидуално определена вещ за временно ползване, а заемателят
се задължава да я върне. Заемът за послужване е едностранен, безвъзмезден и
реален, като реалният му характер изисква предаване на вещта от заемодателя в
държане на заемателя, за да породи същият действие. Сключването на договор за
заем за послужване не е подчинено на изискване за форма за действителност и
може да бъде осъществено и чрез конклудентни действия, стига последните
недвусмислено да сочат, че волята на съконтрахентите е именно обвързването им
със същия. От материалите по делото се установява, че ответниците са заживели заедно
в процесния имот след сключване на брака им, че през 2001 г. за период от
няколко месеца са се преместили в друго жилище – при родителите на ответника, както
и че след възникнал в пожар в това жилище ответниците със съгласието на ищцата са
заживели отново в процесния имот. Горното се установява от показанията на
свидетелката К. и обясненията на ищцата, които в тази им част се подкрепят и от
изложеното от ответника в устните състезания. Не е спорно между страните, че
ответниците ползват имота безвъзмездно. При тези данни съдът намира, че действията
на страните обективират постигнато съгласие за ползване на жилището. Що се
отнася до това дали страните са постигнали съгласие за срока за ползване,
същото не е от значение досежно преценка дали има сключен договор за заем за
послужване, тъй като при него е допустимо времето на ползване да не бъде
определено, предвид изричната разпоредба на чл. 249, ал. 2 ЗЗД. Предвид изложеното, въззивният съд приема за доказано, че
ответниците ползват процесното жилище по силата на договор за заем за
послужване с ищцата.
По
отношение на поддържаното от ответниците възражение за придобиване на правото
на ползване върху имота по давност следва да се посочи, че въпреки лаконичните
мотиви крайният извод на първоинстанционния съд за неговата неоснователност е
правилен. Действително, придобивната давност е допустим способ за придобиването
на ограничени вещни права. Този извод следва както от разпоредбата на чл. 55
ЗС, според която вещни права върху чужда вещ, доколкото те са предвидени в
законите, могат да се придобиват или учредяват с правна сделка, по давност или
по други начини, определени в закона, така и от разпоредбата на чл. 85 ЗС,
която постановява, че разпоредбите за придобиване на право на собственост върху
недвижим имот по давност важат за придобиване по давност и на други вещни права
върху такъв имот. Придобиването на ограничено вещно право на това основание
предполага владение, упражнявано в продължение на определения в закона
давностен срок. Владението на ограниченото вещно право се характеризира с
упражняването на такива фактически действия, които съответстват на съдържанието
на конкретното вещно право. Съгласно чл. 56 ЗС правото на ползване включва
правомощието да се използва вещта съобразно нейното предназначение и да се
получават добивите от нея, без тя да се променя съществено. Законът вменява
ползвателите и редица задължени – да плащат разноските, свързани с ползването,
да поддържат вещта в състоянието, в което са е приели, да застраховат вещта в
полза на собственика, да съобщават на собственика за всяко посегателство върху
вещта. Следва да се има предвид още, че ограниченото вещно право на ползване е
противопоставимо като абсолютно субективно материално право на всеки, в т.ч. и
на собственика на имота. Така, когато върху един недвижим имот е придобито или
учредено ограниченото вещно право на ползване по предвидените в закона способи,
собственикът остава лишен от възможност да ползва вещта – за него остава така
наречената „гола собственост“. В настоящия случай съвкупният анализ на събраните
по делото доказателства водят до извод, че ответниците са били допуснати от ищцата
да ползват процесния имот безвъзмездно, което сочи, както бе посочено по-горе,
на възникнало въз основа на договор за заем за послужване облигационно
отношение. Ползването на недвижимия имот на облигационно основание придава на
ответниците качеството на държатели, поради което независимо от
продължителността на периода, през който същите са упражнявали фактическа власт
върху процесния имот, те не могат да придобият по давност ограниченото вещно
право на ползване. По делото не са събрани доказателства, от които да се
направи заключение, че ответниците са предприели действия, с които по явен и
недвусмислен начин да се демонстрира намерение за придобиване ограниченото
право на ползване и които освен това да са сведени до знанието на ищцата. Не
може да се приеме, че плащането на сметките за електричество и извършването на
ремонтни дейности представляват такива действия.
Другото
наведено във въззивната жалба възражение – че дори и да се приеме, че е налице
договор за заем за послужване, то този договор е сключен с определен срок – до
смъртта на ищцата, който не е изтекъл, съдът намира за преклудирано, доколкото
е направено за пръв път в устните състезания в производството пред първата
инстанция. Все пак за пълнота на изложението следва да се посочи, че в тежест
на ответната страна е доказване наличието на твърдяната уговорка в договора, а
доказателства в тази насока не са събрани.
Когато
между страните по договор за заем за послужване не е постигнато съгласие за
срока на ползването, по силата на чл. 249, ал. 2 ЗЗД заемодателят може всякога
да поиска връщането на вещта. По делото безспорно се установи, че на 14.11.2019
г. ответниците са получили покана, с която им е предоставен едномесечен да
напуснат процесното жилище. Предвид горното, съдът намира, че изискуемостта на
задължението за връщане е настъпила с изтичането на дадения в поканата. След
като по делото не се установява, а и не се твърди, връщането на фактическата
власт, искът се явява основателен и подлежащ на уважаване.
По
изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че подадената
възззивна жалба се явява неоснователна, поради което първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
При този
изход на спора в полза на въззиваемата следва да се присъдят сторените в
производството пред въззивната инстанция разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лв. С оглед неоснователността на подадената
жалба на жалбоподателите не се следват разноски.
Така
мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2650 от 27.07.2020 г., постановено по гр. дело № 380 по
описа на РС – Пловдив за 2020 г.
ОСЪЖДА В.П. Б., ЕГН: **********, и Г.Н.Б., ЕГН: **********, да заплатят на И.В.Ц.,
ЕГН: **********, сумата от 400 лв. – сторени в производството пред въззивната
инстанция разноски.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: