№ 10
гр. София, 11.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети декември през две хиляди
двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Виктория Р. Стоилова
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Виктория Р. Стоилова Въззивно гражданско
дело № 20241800500893 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.
С Решение № 149 от 31.07.2024 г., постановено по гр.д. № 205/2023 г. по
описа на Районен съд – С. ответникът „Си Комерсиал – 7“ ЕООД е осъден да
заплати на М. С. Л. сумата от 3 000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, болки и страдания, причинени от осъществилата се на
02.03.2020 г. трудова злополука, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 02.03.2020 г. до окончателното изплащане на вземането на
основание чл. 200 КТ, както и сумата в размер на 950.00 лв., представляваща
сторените по делото разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Със същото
решение ответникът „Си Комерсиал – 7“ ЕООД е осъден да заплати в полза на
Районен съд – С. сумата от 120.00 лева, представляваща държавна такса, както
и 340.00 лева разноски по делото за назначената и изслушана съдебно –
медицинска експертиза.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от
ответника в първоинстанционното производство „Си Комерсиал – 7“ ЕООД,
чрез адв. К. М.. В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното
решение поради постановяването му в противовес със събраните по делото
доказателства. Според въззивника от една страна работодателят няма никаква
вина за настъпване на трудовата злополука, а от друга страна, ищецът е
допринесъл за нея. Намира, че със своето поведение пострадалият не е
положил и най-елементарната грижа за собствената си безопасност, което
съгласно трайната съдебна практика, следва да се квалифицира като груба
1
небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ. Излага, че от събраните по делото
доказателства, в това число свидетелски показания и евакуационна схема,
безпротиворечиво се установявало, че пострадалата е искала да влезе в цеха
през авариен изход, който се отваря само в случай на доказана необходимост и
по този начин сама е причинила травмата си на главата. От друга страна
поддържа, че непосредствено след инцидента пострадалата продължила да
работи повече от четири часа, което говорело за добро общо състояние на
последната. По тези съображения е направено искане за отмяна на решението
и постановяване на друго, с което исковата претенция да се отхвърли изцяло, а
в случай, че последната е основателна, да се присъди в намален размер.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
М. С. Л., чрез адв. Ц. Т., с който жалбата се оспорва като неоснователна. В
отговора се излагат твърдения, че обжалваното решение е правилно и
законосъобразно. Според въззиваемия релевираните от насрещната страна
възражения са неоснователни. Посочва, че размерът на присъденото
обезщетение е съобразен с принципа за справедливост, визиран в
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като не са налице предпоставки за неговото
намаляване. Предвид изложеното и всички събрани по делото доказателства,
счита, че решението на Районен съд - С. е правилно и законосъобразно и като
такова моли да бъде потвърдено.
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, против
подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално
допустима и подлежи на разглеждане.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материално-правни норми.
Районен съд – С. е бил сезиран с иск с правно основание чл. 200, ал. 1
КТ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3 000
лв. настъпили вследствие на претърпяна трудова злополука, ведно със
законната лихва от датата на увреждането – 02.03.2020 г.
Съгласно чл. 200, ал. 1 КТ за вредите от трудова злополука или
професионална болест, които са причинили временна неработоспособност,
трайна неработоспособност с 50 и над 50 % или смърт на работника или
служителя, работодателят отговаря имуществено, независимо от това, дали
негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването
им, като дължи обезщетение за разликата между причинената вреда –
неимуществена или имуществена, включително пропусната полза, и
обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване /ал. 3/.
За да възникне имуществена отговорност на работодателя за
2
обезщетяване на причинените на пострадал от трудова злополука работник
или служител имуществени и неимуществени вреди, трябва да бъдат
установени чрез пълно и главно доказване по правилата на чл. 154, ал. 1
ГПК следните материални предпоставки: 1) трудова злополука; 2) вреда,
водеща до неблагоприятни последици – намаляване на имуществения актив,
увеличаване на имуществения пасив или направата на разноски, а по
отношение на неимуществените вреди – претърпени болки и страдания от
пострадалия или лица, които имат право да получат обезщетение (съобразно
Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ВКС,
ОСНГТК) и 3) причинно-следствена връзка между злополуката и
причинените имуществени и неимуществени, тоест да са закономерна,
естествена последица от злополуката, която е настъпила през време и във
връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа,
извършена в интерес на предприятието. Имуществената отговорност на
работодателя за обезвреда възниква независимо от обстоятелството дали той
самият, негов орган или друг негов работник или служител е виновен за
увреждането – арг. чл. 200, ал. 2 КТ. В този смисъл отговорността на
работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна, поради което дори и при
виновно поведение от страна на пострадалия – при небрежност, работодателят
следва да го обезвреди. Би отпаднала работодателската имуществена
отговорност само при умишлено самонараняване, но не и при действие при
самонадеяност (т. нар. съзнавана непредпазливост).
По делото не се спори, а и от събраните по делото доказателства се
установява, че ищецът е полагал труд по трудово правоотношение при
ответното дружество, като от трудов договор № ТД 205 /21.10.2019 г. се
установява, че е изпълнявал трудови задължения на длъжността „работник,
сладкарско производство“. Именно при осъществяване на своите функции на
02.03.2021 г. в началото на работния ден ищецът е претърпял злополука при
опит да влезе в сладкарския цех, довела до увреждане /контузия на главата,
съпроводена с лекостепенно мозъчно сътресение/. Тази злополука е призната
за трудова, което се установява от разпореждане № Ц-5104-22-4 от 10.03.2020
г., издадено от Териториално поделение София област към НОИ и с
произнасянето в него по спорните факти /вкл. относно извършването на
работата по възлагане и в интерес на работодателя, кога, къде и как и при
какви обстоятелства е настъпила/ не може да се преразглежда и опровергава в
исковото производство по чл. 200 КТ – /така решение по гр. д. № 4119/2008 г.
на ВКС, Трето ГО/. В този смисъл следва да се приеме за установено, че
трудовата злополука е настъпила при извършване на действия, които без да
представляват ефективно полагане на труд, са насочени към неговото
осъществяване.
Според заключението на изготвената по делото съдебномедицинска
експертиза (СМЕ) получените увреждания са били в причинно следствена
връзка с настъпилата трудова злополука.
В случая отговорността на ответника е ангажирана на основание чл. 200,
ал. 1 КТ. В практиката на ВКС се приема непротиворечиво, че имуществената
отговорност на работодателя по чл.200 КТ за обезщетяване на работника за
3
вреди от трудова злополука има обективен характер. Работодателят носи
риска от травматично увреждане на работника дори и при липса на причинна
връзка между условията на труда и злополуката - съгласно чл. 200, ал. 2 КТ,
работодателят отговаря имуществено и когато злополуката е причинена от
непреодолима сила, както и когато е настъпила по време на почивка на
работника. Затова работодателят не може да бъде изцяло освободен от
задължението за обезвреда, освен когато пострадалият е причинил умишлено
увреждането - чл. 201, ал. 1 КТ. В случаите, когато пострадалият е допринесъл
за увреждането, допускайки груба небрежност (чл. 201, ал. 2 КТ), размерът на
обезщетението може да бъде само намален, дори и при положена от
работодателя дължима грижа за осигуряване на безопасна работа. Това е така,
тъй като отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е гаранционно -
обезпечителна, договорна и има обективен характер, т. е. тя е отговорност за
обезщетение, за обезвреда, и не представлява санкция за неправомерно
поведение на работодателя /определение по гр. д. № 4368/14 г. на Четвърто
ГО на ВКС за обобщаване на практиката по въпроса за отговорността на
работодателя по чл. 200 КТ/.
Спорът в настоящото производство се концентрира върху въпросите
относно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и
наличието на съпричиняване от страна на пострадалия.
Характерът и видът на уврежданията на М. С. Л. се установяват по
делото посредством изслушаната и приета съдебно – медицинска експертиза и
разпита на А.Б.. В следствие на настъпилата на 02.03.2020 г. трудова
злополука М. С. Л. е получила контузия на главата, съпроводена с
лекостепенно мозъчно сътресение, като увреждането е причинено от ударно
въздействие упражнено в областта на главата. В резултат на удара
пострадалата е изпитвала болки в зоната на контакта, които са били силни в
началото с постепенно намаляващ интензитет до отзвучаване в рамките на
около 7-10 дни. В резултат на мозъчното сътресение последната е изпитвала
главоболие и световъртеж, които могат да се наблюдават при излагане на
пряка слънчева светлина, гледане на телевизия, работа с електронни
устройства, четене и други, като усещанията са били по-изразени в първите
дни с постепенно намаляващ интензитет до изчезването им в рамките на
около 10-15 дни. Предвид изложено неоснователни са възраженията сторени
от въззивника за добро общо състояние на М. Л., предвид факта, че
последната е продължила да работи няколко часа след инцидента.
Размерът на обезщетението обаче по преценка на въззивния съд,
подлежи на намаляване при условията на чл. 201, ал. 2 КТ, на който ответното
дружество се позовава, и според който отговорността на работодателя за
обезщетяване на вредите от настъпила трудова злополука може да бъде
намалена, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е
допуснал груба небрежност.
Небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа
според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица
(добрият стопанин) с оглед естеството на дейността и условията за
извършването. Грубата небрежност не се отличава по форма (според
4
субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата
небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен
модел – грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със
съответната дейност при подобни условия.
При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът
извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение
технологичните правила и на правилата за безопасност. Това съпричиняване
поначало не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от
работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има
само при съпричиняване при допусната груба небрежност – липса на
елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични
правила и правила за безопасност. Съпричиняването при допусната груба
небрежност има своите степени, които в съответствие с обективното
съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед всички
конкретни факти и обстоятелства, са критериите за намаляване на
обезщетението. Критериите за намаляване на обезщетението, когато
поведението на пострадалия е подвеждано под състава на чл. 201, ал. 2 КТ са
разяснени и в практиката на ВКС, съгласно която поведението на работника
следва да бъде окачествено като груба небрежност, обосноваваща намаляване
на дължимото обезщетение на основание чл. 201, ал. 2 КТ, когато от
обстоятелствата е било несъмнено ясно, че определени негови действия могат
да доведат до злополука, увреждаща здравето му, но въпреки това са били
предприети от работника в нарушение с установените технологични правила
и правилата за безопасност, както и с проведените от работодателя
инструктажи за работа.
В настоящия случай от събраните по делото доказателства се
установява, че на 02.03.2020 г. М. С. Л. при опит да влезе в производствения
цех на предприятието, при което била назначена на длъжност „работник,
сладкарско производство“ била ударена от врата, чиито панти били откачени и
станали причина вратата да я затисне и удари по главата. От разпитаните по
делото свидетели, в това число Д.М., Е.К., както и от събраните писмени
доказателства, а именно обяснения от А.П.К. и Д.Д.П. се установява, обаче че
М. С. Л. се е опитала да влезе в производствения цех през авариен изход,
който не е бил предназначен за влизане в обекта, а се използва единствено за
евакуации, съобразно представеното по делото писмено доказателство – схема
за евакуация при пожар, бедствия и аварии на „Технологично предприятие за
производство на сладкарски изделия“. Настоящият състав намира, че по този
начин М. С. Л. е пренебрегнала основни технологични правила за
безопасност, като се е опитала да влезе през „авариен изход“, който по
предназначението си не представлява „вход“ на производствения цех, като по
този начин е допринесла за причиняване на травмата си, като е допуснала
груба небрежност. Действията на М. С. Л., а именно опит за влизане в цеха
през аварийния изход, са можели да доведат до злополука, увреждаща
здравето й, но въпреки това са били предприети от работника в нарушение с
установените правилата за безопасност.
Релевираното от страна на работодателя възражение за съпричиняване
5
поради допусната груба небрежност, обосновано с обстоятелството, че
пострадалата е минавала през авариен изход, който не е бил предназначен за
влизане в цеха, е основателно.
При тези данни въззивният съд намира, че степента на съпричиняване на
вредоносния резултат от пострадалия ищец следва да се определи на 50 %, с
който процент следва да се намали определеното обезщетение. Следователно
работодателят дължи обезщетение, намалено поради съпричиняване от 50 %,
на основание чл. 200 КТ, във връзка с чл. 52 ЗЗД и чл. 201, ал. 2 ЗЗД, в размер
на 1 500 лева /50 % от 3 000 лева/.
За разликата над 1 500.00 лв. до присъдената от Районен съд - С. сума в
размер на 3 000.00 лв. решението е неправилно и като такова ще следва да
бъде отменено и вместо това постановено-друго, с което искът по чл. 200
КТ за тази разлика да бъде отхвърлен.
Относно законната лихва:
С обжалваното решение е присъдена законна лихва от датата на
увреждането –02.03.2020 г. до окончателното изплащане, както и повелява
нормата на чл. 200 КТ. В този смисъл е и практиката на ВКС на РБ, така
например: Решение № 1247 от 09.11.2008 г. по гр. д. № 4465/2007 г., ІІІ г. о.;
т. ІІ от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС; Решение №
60 от 05.03.2014 г. по гр. д. № 5074/2014 г., ІV г. о.; Определение № 371 от
18.03.2015 г. по гр. д. № 279/2015 г., ІV г. о.; Решение № 135 от 08.05.2014
г. по гр. д. № 4075/2013 г., ІV г. о.; Решение № 194 от 21.06.2011 г. по гр. д. №
1248/2010 г., ІІІ г. о; Определение № 764 от 09.06.2014 г. по гр. д. № 2016/2014
г., ІІІ г. о.; Определение № 143 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 6034/2015 г., ІV г. о
и други. Предвид изложеното обжалваното решение следва да бъде
потвърдено в посочената част, с която е присъдена законна лихва от датата на
увреждането.
По отношение на разноските сторени пред първоинстанционния
съд:
В полза на ищеца на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК са присъдени разноски в
размер на 950 лв., тъй като искът е бил изцяло уважен. С оглед изхода на спора
в настоящото производство обаче, тези разноски следва да бъдат присъдени,
но съобразно уважената част от исковата претенция, т.е. решение ще следва да
бъде отменено и в частта, с която са присъдени разноски в полза на ищеца над
сумата от 475.00 лв.
От друга страна с оглед изхода на спора разноски ще следва да бъдат
присъдени в полза на ответника за производството пред първоинстанционния
съд, съобразно отхвърлената част от иска или сума в размер на 300 лв.,
съобразно представен по делото договор за правна защита и съдействие /л.63
от гр.д. № 205/2023 г./.
Отделно на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът дължи държавна
такса, но съобразно уважената част от иска, а именно в размер на 60.00 лв.,
Районен съд – С. е присъдил такива в размер на 120.00 лв. или за разликата
над 60.00 лв. обжалваното решение следва да бъде отменено.
6
В тежест на ответника следва да бъде възложена и частта за депозит за
вещо лице, платена от бюджета на съда в размер на 340.00, отново съобразно
уважената част от иска или такава в размер на 170.00 лв. За разликата над тази
сума обжалваното решение ще следва да бъде отменено.
По отношение на разноските сторени пред въззивната инстанция:
Въззивникът - „Си Комерсиал – 7“ ЕООД претендира разноски и такива
са сторени за държавна такса за въззивното обжалване в размер на 60.00 лв. и
за процесуално представителство – адв. възнаграждение в размер на 600 лв.
или в общ размер на 660.00 лв. Разноски се следват за частта, в която
въззивната жалба беше приета за основателна, а първоинстанционното
решение за неправилно, поради което следва да бъдат присъдени разноски в
размер на 330.00 лв.
При този изход на спора на въззиваемата – М. С. Л. разноски се следват
за частта, в която въззивната жалба беше приета за неоснователна, а
обжалваното решение – за правилно. Претендират се от последната разноски в
размер на 800.00 лв., съобразно представен по делото списък по реда на чл. 80
ГПК, като по делото са представени и доказателства за реалното им
извършване /договор за правна защита и съдействие на л.24/. От насрещната
страна е сторено възражение за прекомерно на така претендираното
адвокатско възнаграждение, което според настоящият състав е основателно и
следва да бъде намалено, съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения до
сумата в размер на 600.00 лв. На въззиваемата ще следва да се присъдят
разноски в размер на 300.00 лв., съразмерно.
С оглед горното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 149 от 31.07.2024 г., постановено по гр.д. №
205/2023 г. по описа на Районен съд – С. В ЧАСТТА, с която „Си Комерсиал –
7“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.С., бул.
„И.“ № 42 е осъдено да заплати на М. С. Л., ЕГН ********** на основание чл.
200, ал. 1 КТ сумата 1 500.00 лв., представляваща разликата над 1 500 лв. до 3
000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и
страдания, причинени от осъществилата се на 02.03.2020 г. трудова злополука,
ведно със законната лихва върху сумата считано от 02.03.2020 г. до
окончателното й изплащане, КАКТО И В ЧАСТТА, с която „Си Комерсиал –
7“ ЕООД е осъдено да заплати на М. С. Л. сумата над 475.00 лв. до сумата от
950 лв. разноски по делото, представляващи заплатено адвокатско
възнаграждение в първоинстанционното производство и с която „Си
Комерсиал – 7“ ЕООД е осъдено да заплати по сметка на Районен съд – С.
държавна такса над сумата от 60.00 лв. до сумата от 120.00 лв., както и
разноски за съдебно – медицинска експертиза над сумата от 170.00 лева до
сумата от 340.00 лв., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на М. С. Л., ЕГН ********** с правно основание чл.
7
200, ал. 1 КТ да се осъди ответника „Си Комерсиал – 7“ ЕООД, ЕИК
********* да й заплати 1 500 лв., представляваща разликата над 1 500 лв. до 3
000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и
страдания причинени от осъществилата се на 02.03.2020 г. трудова злополука,
ведно със законната лихва върху сумата считано от 02.03.2020 г. до
окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 149 от 31.07.2024 г., постановено по гр.д.
№ 205/2023 г. по описа на Районен съд – С. в останалата част, с която „Си
Комерсиал – 7“ ЕООД, ЕИК ********* е осъден да заплати на М. С. Л., ЕГН
********** сумата в размер на 1 500.00 лева – обезщетение за претърпени
неимуществени вреди – болки и страдания причинени от осъществилата се на
02.03.2020 г. трудова злополука, ведно със законната лихва върху сумата
считано от 02.03.2020 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА М. С. Л., ЕГН ********** да заплати на „Си Комерсиал – 7“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.С., бул. „И.“
№ 42 на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 300.00 /триста/ лева,
разноски сторени пред първоинстанционния съд за адвокатско
възнаграждение.
ОСЪЖДА М. С. Л., ЕГН ********** да заплати на „Си Комерсиал – 7“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.С., бул. „И.“
№ 42 на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 330.00 /триста и
тридесет/ лева, разноски сторени пред въззивния съд за заплатена държавна
такса и адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Си Комерсиал – 7“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.С., бул. „И.“ № 42 да заплати на М. С. Л., ЕГН
********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 300.00 /триста/
лева, разноски сторени пред въззивния съд за заплатено адвокатско
възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8