№ 295
гр. София, 06.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Росина Н. Дончева
Членове:Димитър Г. Цончев
Адриана Ат. Велева
при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова
като разгледа докладваното от Адриана Ат. Велева Въззивно гражданско дело
№ 20241800500985 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 120 от 05.08.2024 г., постановено по гр. д. № 406/2022 г. по
описа на РС – Своге, са отхвърлени предявените от Д. Х. Х. и А. Х. Х. срещу
С. П. Х., А. С. Х. и С. С. Х. положителни установителни искове, с които се
иска да бъде признато за установено по отношение на ответниците, че ищците
са собственици по давност на полумасивна едноетажна жилищна сграда с
пристройка и мазе, цялата със застроена площ 44 кв.м., с площ на етажа 48
кв.м. /издаден частично еркерно/ и мазе със светла площ от 9 кв. м. под него,
находяща се в УПИ VII-40 от кв. 13 по ПУП на с. Зимевица, общ. Своге,
цялото с площ 752 кв. м., според експертизата /852 кв.м. по нот.акт/, като тази
сграда в нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по
давностно владение и приращение № 64, т. II, рег. № 1707, нот. дело № 248 от
2008 г. на нотариус Георги Маринов, вписан към тази дата в регистъра на
нотариалната камара под № 143, е описана като масивна двуетажна жилищна
сграда върху сутерен със застроена площ от 23 кв. метра.
Със същото решение са уважени предявените от ответниците насрещни
искове с правно основание чл. 108 ЗС и 124, ал. 1 ГПК, като е признато за
установено, че именно те са собственици както на УПИ VII-40 от кв. 13 по
ПУП на с. Зимевица, общ. Своге, цялото с площ 752 кв. м., така и на
построените в него жилищна сграда с постройка, подробно описана по-горе, и
1
полумасивна стопанска постройка и навес, а ищците са осъдени да им
предадат владението върху тях. В тежест на ищците са възложени разноските
по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищците по
първоначалния иск в първоинстанционното производство - Д. Х. Х. и А. Х. Х..
Жалбоподателите считат решението за необосновано, неправилно и
постановено при съществени нарушения на порцеуалните прави. В тази
връзка изразяват несъгласието си с извода на първоинстанционния съд, че от
събраните по делото доказателства не се установявало намерението на ищците
за своене, което да е манифестирано пред ответниците. В жалбата е направен
самостоятелен анализ на свидетелските показания и на част от писмените
доказателства по делото. Поддържа се, че от тях по безспорен начин се
установявало десет годишното давностно владение от страна на
жалбоподателите върху процесния имот. Посочва се също, че неправилно
първоинстанционният съд е извел, че от страна на ищците липсвали
твърдения те да са собственици на земята, върху която се намира процесната
сграда, като в тази връзка се поддържа, че между страните е налице спор във
връзка с ползването на УПИ VII-40. С тези аргументи по същество е
отправено искане за отмяна на обжалваното решение.
В срока по чл. 263, ал. 1 ответниците по първоначалния иск в
първоинстанционното производство – С. П. Х., А. С. Х. и С. С. Х., оспорват
въззивната жалба и отправят искане за потвърждаване на
първоинстанционното решение.
Софийски окръжен съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на страните, приема следното.
РС – Своге е сезиран с искова молба от Д. Х. Х. и А. Х. Х. срещу С. П.
Х., А. С. Х. и С. С. Х., чрез която е предявен установителен иск по реда на чл.
124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците,
че ищците са собственици на описаниата в исковата молба жилищна сграда на
основание давностно владение. Тук е мястото да се посочи, че изразеното от
жалбоподателите становище във въззивната жалба, че същите са предявили
претенция по отношение правото на собственост и върху земята, върху която
е построена процесната сграда е напълно неоснователно. Искане в този
смисъл не е направено нито в петитума на исковата молба, нито в
последващите уточнителни молби.
Подобно обстоятелство за първи път е въведено в предмета на делото от
ответниците чрез подадения от тях насрещен иск. Едва с отговора на
насрещната исковата молба ответниците по нея /настоящи жалбоподатели и
ищци по първоначалния иск/ макар и голословно, са оспорили правото на
собственост на ответниците по първоначалния иск върху земята, върху която е
построена процесната сграда.
С обжалваното решение РС – Своге е отхвърлил първоначално
предявения иск и е уважил насрещните искове - с правно основание чл. 108 ЗС
(след допуснато изменение на иска) по отношение на процесната сграда и
намиращата се в имота паянтова стопанска постройка, и установителен иск по
2
отношение на правото на собственост върху УПИ VII-40.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно
и допустимо. Решението на първоинстанционния съд е и правилно, поради
което на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите му.
Правната квалификация на първоначално предявения иск е тази приета
от първоинстанционния съд. Съгласно чл. 124, ал. 1 от ГПК всеки може да
предяви иск, за да установи съществуването на едно правно отношение или на
едно право, когато има интерес от това.
Чрез предявения положителен установителен петиторен иск ищците
искат от съда със сила на пресъдено нещо да признае, че правото на
собственост върху процесната сграда им принадлежи. Следователно по силата
на чл. 154, ал. 1 от ГПК в тяхна тежест е да установят обстоятелствата, на
които основават своето право на собственост върху имота – осъщественият
фактически състав на придобивната давност, като в тази връзка следва да
докажат началната дата, от която са започнали да упражняват фактическата
власт върху имота с намерение за своене, като и че са го владяли явно,
спокойно и непрекъснато за срок от 10 години от началната дата на
установяване на владението.
Правилна е и правната квалификация, сторена от районния съд, по
отношение на предявените от ответниците по първоначалния иск насрещни
искове, а именно – по чл. 108 ЗС по отношение на процесната сграда (описана
както в исковата молба, така и в насрещната искова молба като масивна
двуетажна жилищна сграда върху сутерен с обща площ от 23 кв.м.), както и по
отношение на паянтовата стопанска сграда, и по чл. 124, ал. 1 ГПК по
отношение на правото на собственост върху поземления имот. Съгласно
правилата за разпределение на доказателствената тежест при защита правото
на собственост с ревандикационен иск по чл. 108 ЗС, основните правно
релевантни факти - придобивното основание по смисъла на чл. 77 ЗС като
фактически състав, на което страната твърди, че е собственик, както и
владението на вещта и то без основание от ответника, следва да бъдат
установени от ищеца по иска. В случая това са ответниците по първоначално
предявения иск, които основават правото си на собственост както върху
поземления имот, така и върху намиращите се в него сгради на основание
наследяване. Наследяването, като придобивно основание на конкретно вещно
право предполага установяване от страната, която се позовава на него, на
правоприемството – в настоящия случай универсално. Следва също да се
установи не само родствената връзка между починалото лице и неговите
законни наследници, но и и обстоятелството, че спорното вещно право е било
притежавано от наследодателя, за да се приеме, че наследственото
правоприемство е валидно основание за придобиване на вещното право, чиято
защита се търси.
От доказателствата по делото се установява, че А. Х. А., починал на
25.07.2000 г., е възходящ родственик на страните по делото, което
3
обстоятелство не се и оспорва. Не се оспорва и фактът, че през 1972 г.
последният е придобил собствеността върху ½ част от дворно място застроено
и незастроено, цялото от 1613 кв.м., съставляващо дворищен парцел V-ти,
имот пл.н. 138, в кв. 21, по плана на с. Зимевица, по дарение от своя баща – Х.
А. П.. Договорът за дарение е обективиран в Нотариален акт № 110, том I,
дело № 228 от 28.03.1972 година. Според заключението на вещото лице
процесният имот, съставляващ по сега действащия план УПИ VII-40, кв. 13, е
съставен от части на парцели V-138 I IV-137, кв. 21 от предходния план.
Не е спорно и обстоятелството, че А. Х. А. е баща на Х. А. Х. (баща на
ищците по първоначалния иск) и на С. А. Х. (съпруг на ответника С. П. Х. и
баща на ответниците А. С. Х. и С. С. Х.). Видно от представените по делото
удостоверения за наследници Х. А. Х. е починал през 2012 г., а С. А. Х. – през
2017 година. От посоченото с категоричност може да се изведе, че
ответниците са наследници по закон на цялото имущество, останало след
смъртта на С. А. Х., с което е изпълнена първата предпоставка за установяване
на твърдяното от тях правно основание за собственост по отношение на
земята и сградите.
По отношение на обстоятелството било ли е процесното имущество в
патримониума на наследодателя на ответниците, следва да се проследи
хронологично правото на собственост върху него до датата на смъртта му през
2017 година. За начало на периода следва да се счете най-ранният, твърдян от
ищците момент, в който според тях са започнали да упражняват фактическото
господство над имота само за себе си – а именно от 2000 година. В тази връзка
на първо място следва да се посочи, че от страните в производството са
представени два нотариални акта за собственост върху недвижим имот,
придобит чрез давностно владение, от една и съща дата – 22.12.2000 г., с
поредни номера на един и същ нотариус – Антон Чолев с № 153 по регистъра
на Нотариалната камара, с район на действие РС - Своге. Видно от
Нотариален акт № 92, том I, рег. № 2131 дело № 300 от 2000 г., нотариусът е
признал ищците Д. Х. и А. Х. за собственици на следния недвижим имот
придобит чрез давностно владение: дворно място с площ от 560 кв. м.,
находящо се в с. Зимевица, Софийска област, съставляващо парцел VIII-40, в
кв. 13 по регулационния план на населеното място. С Нотариален акт № 93
том I, рег. № 2133 дело № 301 от 2000 г., наследодателят на ответниците – С.
А. Х., е признат за собственик чрез давностно владение на дворно място с
площ 852 кв.м., находящо се в с. Зимевица, Софийска област, съставляващо
парцел VII-40, в кв. 13 по регулационния план на населеното място.
Обстоятелството, че двата акта са издадени непосредствено един след
друг, в кратък интервал от време след смъртта на общия възходящ родственик
на страните в производството – А. Х. А. (дядо на ищците и баща на
наследодателя на ответниците) през лятото на 2000 година, говори, че към
момента на съставянето им, страните не са имали спор относно разделянето на
имуществото останало от А. Хр. А.. Нещо повече, константна е практиката на
ВКС, че констативният нотариален акт не създава самото право на
собственост, а чрез него само се удостоверява принадлежността на това право
у страната, инициирала охранителното производство. Въпреки това
констативният нотариален акт притежава обвързваща доказателствена сила за
4
третите лица и за съда, като ги задължава да приемат, че посоченото в акта
лице е собственик на имота, като този извод на нотариуса се счита за верен до
доказване на противното с влязло в сила решение. В настоящия случай,
доколкото удостовереното право на собственост в двата нотариални акта не е
оспорено от страните в производството, следва да се приеме, че към датата на
съставянето им – 22.12.2000 г., ищците са изключителни собственици на УПИ
VIII-40, а наследодателят на ответниците – на УПИ VII-40, в кв. 13 по
регулационния план на с. Зимевица (арг. от Тълкувателно Решение 11/2012 от
21.03.2013 г. по тълк.д. № 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС). Обстоятелството
дали преките наследници на починалия А. Хр. А., а именно бащата на ищците
- Х. А. Х. и наследодателят на ответниците – С. А. Х. са теглили „чоп“ или са
имали някаква устна уговорка за подобно (или различно) разпределение на
дворното място със стар пл.н. 138, в кв. 21, с обща площ от 1613 кв. м., от
който на практика са образувани новите урегулирани поземлени имоти, е без
каквото и да е правно значение.
В един по-късен момент, а именно през 2008 година наследодателят на
ответниците, заедно със съпругата си – ответника С. П. Х., са признати за
собственици по давност и по приращение на следния недвижим имот, а
именно УПИ VII-40, в кв, 13 по плана на с. Зимевица, общ. Своге, с площ от
852 кв.м., с неуредени сметки за придаваемите се 100 кв. м., заедно с
построените в него масивна двуетажна жилищна сграда върху сутерен със
застроена площ от 23 кв.м. и паянтова стопанска сграда със застроена площ от
100 кв. метра. Посочените обстоятелства са обективирани в Нотариален акт №
64, том II, рег. № 1707, н, дело № 248 от 2008 г. на нотариус Георги Маринов,
вписан под № 143 на нотариалната камара, с район на действие РС – Своге.
Ищците не са се домогнали да опровергаят фактите, обуславящи посоченото в
акта придобивно основание, а и подобни твърдения изобщо не са наведени,
като на практика единствено са противопоставили свое право на собственост,
основано на давностно владение. Дори да се приеме, че ищците са
осъществявали към онзи момент фактическата власт върху процесната сграда
(което не се доказа по делото), то от 2000 г. до 2008 г. не са налице всички
изискуеми елементи за признаване правото им на собственост на основание
давностно владение. Това е така тъй като в посочения времеви период по
отношение на ищците не е изтекъл законово определеният десет годишен
срок, визиран в нормата на чл. 79 ЗС, т.е. на са налице всички предпоставки,
необходими да се приеме, че ищците са собственици на процесната сграда на
основание придобивна давност.
Следва да се посочи също така, че както за посочения период до 2008
година, така и за следващите години по делото не се събраха категорични
доказателства, от които да се установи, че ищците са владяли процесната
сграда за срок от или над 10 години. Разпитаният по делото свидетел Лозанов
първо посочва, че в двора има две къщи – едната стара, а другата масивна от
тухла. Според него за периода между 2000 и 2005 година от бащата на ищците
– Х. А. Х. е била възстановена старата къща (а не масивната), защото другата
била на брат му. В показанията на посочения свидетел не се съдържат други
изявления, в подкрепа на твърдението, че именно ищците са владяли
постоянно, непрекъснато, несъмнително, явно и спокойно процесната сграда.
Също така тези показания влизат в противоречие с показанията на другия
5
свидетел, доведен от ищците – свидетелят П.. Посоченият свидетел описва
дворното място като посочва, че в него има две къщи – едната в ляво, другата
централно срещу входната порта. Според него къщата на ищците е тази срещу
портата, защото такава е била уговорката между двамата братя Х. и С..
Свидетелят посочва още, че именно ищците (а не техния баща, както
свидетелства Лозанов) са възстановили процесната сграда с негова и на много
други хора помощта. В същото време свидетелят сочи, че други хора освен
ищците не е виждал в имота. Настоящият съдебен състав не кредитира
показанията на посочените свидетели, тъй като те си противоречат по
отношение на обстоятелството кой в действителност е възстановил сградата и
коя точно постройка, намираща се в имота е била ремонтирана, както и в кой
времеви период. Показанията на свидетеля П., на които се набляга във
въззивната жалба, са и вътрешно противоречи. В този смисъл, първоначално,
свидетелят заявява, че възстановяваната от ищците сграда е тази, в която те в
момента живеят, а в края на показанията си посочва, че те не са живели
постоянно в нея. Това дава основание на настоящия състав да не се доверява
на изложените от посочения свидетел факти и обстоятелства.
По делото няма представени от ищците други доказателства, от които да
се установява по-късен момент (след 2008 година), от който те да са започнали
да владея процесната сграда за себе си, и от който момент до подаване на
исковата молба на 19.07.2022 г. да се изтекли 10 години. Не се доказа и
твърдяното от ищците манифестиране на намерението им за своене.
Поддържаното в тази връзка обстоятелство, че процесната сграда е
ремонтирана от тях със знанието и без противопоставянето на ответниците
също не се доказа по категоричен начин, предвид посочените по-горе
разминавания в показанията на разпитаните свидетели.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че първоначално
предявеният от ищците положителен установителен иск остана недоказан и
като такъв следва да бъде отхвърлен.
След като ищците по първоначалния иск не доказаха придобиването на
процесната сграда по давност, следва да се приеме, че нейни собственици са
ответниците по делото. Нещо повече – като ищци по насрещно предявените
искове те следваше да докажат при условията на пълно и главно доказване, че
са собственици по наследяване както на процесното УПИ, така и на
намиращите се в него жилищна сграда и паянтова постройка. Настоящият
въззивен състав намира, че посочените обстоятелства категорично се
установяват по делото, както от вече обсъдените доказателства
(удостоверения за наследници и нотариални актове за процесния имот), така и
от останалите писмени доказателства – всички представени по делото
удостоверения за данъчни оценки, скици и документи, свързани с процесното
УПИ VII-40, са издавани през годините на името на наследодателя на
ответниците, а след неговата смърт през 2017 година на името на ответника С.
П. Х..
Не се събраха доказателства по делото, от които да се изведе, че към
датата на смъртта си С. А. Х. не е бил собственик на процесния имот и на
сградите, построени в него. Предвид това, придобивното основание, твърдяно
от ответниците и легитимиращи ги като собственици на процесните имот и
6
сгради, а именно наследствено правоприемство, следва да се счита установено
по делото.
Настоящият състав намира за установен и последният елемент от
фактическия състав на иска по чл. 108 ЗС, а именно ответниците да
упражняват фактическата власт върху процесната вещ и то без правно
основание. Това обстоятелство се установява както от доказателствата по
делото и в частност материалите от прокурорска преписка № 716/2021 г., така
и от самите твърдения и искания на страните. В тази връзка ищците през
цялото време поддържат, че упражняват фактическата власт върху имота, а
искането на ответниците, по така подадения от тях насрещен иск с правно
основание чл. 108 ЗС е именно владението върху процесната жилищна сграда
и стопанска постройка да им бъде върнато. При това положение следва да се
приеме за доказан и основателен предявеният насрещен иск с правно
основание чл. 108 ЗС по отношение на процесната сграда (описана в
нотариалния акт от 2008 като масивна двуетажна жилищна сграда върху
сутерен със застроена площ от 23 кв.м.) и по отношение на паянтовата
стопанска постройка със застроена площ от 100 кв. метра.
Следва да се посочи, че според заключението на вещото лице, към
монетна УПИ VII-40 е с площ от 752 кв. м. (тъй като предвиденото
придаваемо се място е изключено – съгласно Заповед №213/08.02.2012 г. на
кмета на общината), като в него е налице само една жилищна сграда с
пристройка (букви А и Б от скицата) със застроена площ от общо 44 кв.м. и
площ на етажа 48 кв. м. (издадено частично еркерно), като тази сграда
представлява полумасивна едноетажна жилищна сграда с мазе от 9 кв. метра.
Според експерта несъответствието произлиза от неправилно описание на
жилищната сграда в посочения по-горе нотариален акт от 2008 г. за
собственост върху недвижим имот, придобит по давност и приращение.
Независимо от несъответствието при описанието на процесната сграда, без
съмнение същата съществува и е съществувала в имота, което не е спорно
между страните, а и се установява от заключението на вещото лице, което при
съпоставка на сега действащия регулационен план с първоначалния план от
1934 г. е заключило, че сегашните габарити на основната жилищна сграда са
същите както и към 1934 година. Експертът посочва още, че към 1934 г. в
процесния поземлен имот са налице и други строежи, които обаче не
съществуват към днешна дата. Съгласно заключението в момента в имота
съществува единствено стопанска постройка с навес (букви В и Г от скицата)
с обща площ от 86 кв. м., която се намира откъм улицата и на практика
препятства влизане в имота от там. Установява се още от експертизата, че за
извършваните в имота строителства не са налице строителни книжа, което е
още едно основание да се счете, че построените върху земята трайно
прикрепени постройки са собственост на ответниците, като собственици на
терена (чл. 92 ЗС).
Предвид всичко посочено въззивният съд намира, че предявените от
ответниците насрещни искове са основателни и доказани и следва да бъдат
уважени.
Тъй като крайните изводи на настоящия състав съвпадат с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение като правилно следва да бъде
7
потвърдено.
С оглед изхода на спора във въззивната инстанция въззивниците следва
да понесат отговорността за сторените от насрещната страна разноски. Такива
се установяват, съгласно представените по делото списък на разноски,
договор за правна защита и съдействие, две фактури и две банкови
извлечения, в размер на общо 3000,00 лева с ДДС, представляващи
адвокатски хонорар. По отношение на посочения размер от процесуалния
представител на въззивниците е направено възражение за прекомерност по
реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, което настоящият състав намира за частично
основателно. В настоящия случай защитата, която е предоставена на
въззиваемите е с оглед обжалване на постановеното първоинстанционно
решение в цялост, т.е. производството е висящо пред въззивния съд както по
предявения първоначален иск, така и по насрещните искове. В представения
договор за правна защита и съдействие размерът на адвокатското
възнаграждение е посочен общо, без да е конкретизирано каква част от
посочената сума е за защита по първоначално предявения иск и каква част е за
защита по насрещните искове. Като съобрази спецификата на производството
(защита предоставена по предявените от въззиваемите насрещни искове,
неминуемо е свързана с оборване твърденията на въззивниците, съответно със
защитата и по първоначално предявения иск), както и че делото се отличава с
известна фактическата и правна сложност, а материалния интерес сам по себе
си не е висок, настоящият състав намира, че адвокатското възнаграждение,
дължимо за положените от процесуалния представител на въззиваемите
усилия, следва да бъде определен в размер на по 800,00 лева с ДДС за всеки
един от тях. Посоченият размер съдът определи като сбор от дължимите се
възнаграждения за всеки един от предявените в производството искове, с
оглед тяхната фактическа и правна сложност и свързаните с доказването им,
съответно оборването им, усилия на адвоката – 400,00 лева с ДДС за защита
по иска с правно основание чл. 108 ЗС и по 200,00 лева с ДДС за защита по
двата положителни установителни иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
Тъй като въззиваемите са трима, на всеки един от тях се дължи посочената
сума, доколкото всеки един от тях има право на разноски за един адвокат в
производството или въззивниците следва да бъдат осъдени да заплатят общо 2
400,00 лева.
Така мотивиран Софийски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 120 от 05.08.2024 г., постановено
по гр. д. № 406/2022 г. по описа на РС – Своге.
ОСЪЖДА Д. Х. Х., ЕГН ********** и А. Х. Х., ЕГН ********** да
заплатят на С. П. Х., ЕГН **********, А. С. Х., ЕГН **********, и С. С. Х.,
ЕГН ***********, сумата от 2 400,00 лева, представляваща сторените от тях
разноски в производството пред въззивния съд.
8
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9