№ 4777
гр. София, 18.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 113 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИЛИНА В. ЗЛАТАРЕВА
МИТЕВА
при участието на секретаря М. Т. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от ИЛИНА В. ЗЛАТАРЕВА МИТЕВА
Гражданско дело № 20231110119698 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 415, ал. 1, т. 1 вр. чл. 422 ГПК.
Образувано е по искова молба от ищеца „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ АД, с която са предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК срещу С. В. Ц.
положителни установителни искове с правно основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗД
вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1 000 лева,
представляваща непогасена главница по сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ ЕАД и
ответника Договор за паричен заем № 4322141/24.11.2021 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението – 06.01.2023 г., до окончателното изплащане на
задължението, за сумата от 82,62 лева, представляваща възнаградителна лихва по Договор
за паричен заем № 4322141/24.11.2021 г. за периода от 11.12.2021 г. до 30.04.2022 г., и чл.
86, ал. 1 вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД за сумата от 81,50 лева, представляваща обезщетение за забава
върху непогасената главница за периода от 11.12.2021 г. до 30.04.2022 г., за които вземания
е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 1927 от 17.01.2023 г. по чл. 410
ГПК по ч. гр. д. № 798/2023 г. по описа на СРС, 113 състав.
Ищецът твърди, че на 24.11.2021 г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ответника е
сключен Договор за паричен заем № 4322141/24.11.2021 г., по силата на който „Изи Асет
Мениджмънт“ АД предоставило на ответника кредит в размер на 1000 лв., който последният
се задължил да върне при условията и сроковете на договора, като заплати и уговорения в
договора размер на възнаградителна лихва. За обезпечение на задълженията си по договора
за заем длъжникът сключил Договор за предоставяне на гаранция № 4322141/24.11.2021 г. с
„Фейненшъл България“ ЕООД, като последното се задължило да отговаря солидарно пред
кредитодателя за задълженията, поети от ответника по договора за паричен заем. Поддържа,
че ответникът не е изпълнявал точно задълженията си по договора за паричен заем, поради
което на 01.07.2022 г. поръчителят заплатил на кредитодателя процесните суми, с което
плащане в негова полза възникнало вземане срещу длъжника. Ищецът твърди, че на
02.03.2020 г. е придобил вземанията на поръчителя по кредита по силата на Рамков договор
за покупко-продажба на вземания (цесия). Поддържа, че задължението за съобщаване на
цесията на длъжника следвало да се счита за изпълнено и с получаване от ответника на
1
препис от исковата молба и от приложенията към нея, в т. ч. от посоченото и приложено
уведомление. Моли за уважаване на исковете. Претендира разноски.
В законоустановения срок ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва предявените искове по основание и размер. Сочи, че не се установява
уведомлението за извършена цесия да му е било връчено. Релевира възражение за
нищожност на договорите за паричен заем и за поръчителство на основание чл. 143 ЗЗП.
Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност и взе предвид доводите и възраженията на страните, приема за установено
следното от правна и фактическа страна:
По допустимостта на иска:
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове с правно основание
чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1
ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД. Видно от приложеното ч. гр. д. 798/2023 г. по
описа на Софийски районен съд, съдът е издал Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК срещу С. В. Ц.. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника,
който в законоустановения срок по чл. 414, ал. 2 ГПК е депозирал възражение срещу нея. В
указания от съда едномесечен срок заявителят е предявил установителен иск в хипотезата на
чл. 415, ал.1, т. 1 ГПК, предвид което за ищеца е налице правен интерес от предявената
установителна искова претенция, а с оглед на идентитета между съдебно предявеното
вземане и вземането по заповедта за изпълнение същата е процесуално допустима.
По основателността на иска:
За основателността на предявените искове с правно основание чл. 146, ал. 1 вр. чл.
143, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД в доказателствена тежест на ищеца е да установи наличието на валидно
облигационно правоотношение по договор за паричен заем, както и неговото съдържание;
предоставяне на заемната сума на ответника; размера на уговорената възнаградителна
лихва; изпадането на ответника в забава по отношение на задълженията му по договора за
паричен заем, както и размера на обезщетението за забава; наличието на валидно
облигационно правоотношение по договор за поръчителство за обезпечаване задълженията
на ответника по договора за паричен заем, датата на отправяне на искането до поръчителя за
плащане на задълженията на ответника по договора за паричен заем, уведомяването на
ответника от поръчителя за отправеното към него - като поръчител, искане за плащане;
плащането от поръчителя на задълженията на ответника по договора за паричен заем,
уведомяването на длъжника за извършеното от поръчителя плащане; прехвърляне на
вземанията на поръчителя в полза на ищеца чрез договора за цесия; уведомяване на
длъжника за извършената цесия.
По отношение наличието на валидно облигационно правоотношение между страните,
от приетите по делото писмени доказателства се установява, че на 24.11.2021 г. между „Изи
Асет Мениджмънт“ АД и ответника е сключен Договор за паричен заем № 4322141, по
силата на който заемодателят се е задължил да предостави на заемополучателя паричен
потребителски заем в размер на 1 000 лв. със срок на издължаване – 22 седмици. Крайната
падежна дата за връщане на отпуснатата по договора за паричен заем сума е 30.04.2022 г.,
като връщането се дължи на двуседмични погасителни вноски, всяка от които в размер на
98,42 лв. Уговорени са фиксиран лихвен процент - 35 % и годишен процент на разходите
/ГПР/ – 40,01 %. В чл. 4 е предвидено, че заемателят се задължава в срок до три дни, считано
от датата на сключване на договора, да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения: 1. две физически лица-поръчители, всяко от които да отговаря на определени в
договора изисквания; 2. банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за общата дължима
сума в размер на 1 082,62 лв., със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на
задълженията по договора за паричен заем; 3. одобрено от заемодателя дружество - гарант,
което предоставя гаранционни сделки. Към договора е подписан погасителен план, в който
2
са посочени размерът и падежът на всяка една погасителна вноска, както и разпределението
ѝ спрямо дължимите плащания по договора.
От приобщения по делото като писмено доказателство Договор за предоставяне на
гаранция № 4322141 се установява, че на 24.11.2021 г. „Файненшъл България“ ЕООД е
поело задължение да издаде гаранция за плащане в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД с
цел гарантиране изпълнението на всички задължения на заемателя, възникнали съгласно
Договор за паричен заем № 4322141/24.11.2021 г., в това число главница, възнаградителна
лихва, законна лихва за забава, разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и
адвокатски хонорари. Съгласно чл. 3, ал. 1 потребителят дължи на гаранта възнаграждение в
размер на 402,38 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 36,58 лв., с
посочени падежни дати.
По делото е представен и Рамков договор за прехвърляне на парични задължения
(цесия), съгласно който на 02.03.2020 г. „Файненшъл България“ ЕООД в качеството му на
цедент е прехвърлило на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД в качеството
му на цесионер свои ликвидни и изискуеми вземания, които цедентът имал към потребители
за дължими възнаграждения за извършени гаранционни плащания по договори за паричен
заем на клиенти, отпуснати от кредитиращи/финансови институции. Прехвърлените
вземания са съответно индивидуализирани в Приложение № 1/01.07.2022 г. към договора, от
което се установява, че вземането на ответника С. В. Ц. е сред прехвърлените вземания, като
към 01.07.2022 г. общият дълг на ответника възлиза в размер на 1581,15 лв.
С изрично пълномощно поръчителят и цедент „Файненшъл България“ ЕООД е
предоставил на цесионера „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД правото да
уведомява на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД всеки от длъжниците, чиито вземания са
прехвърлени съгласно Приложение № 1/01.07.2022 г. към рамковия договор за цесия. По
делото е приобщено и Потвърждение за сключена цесия по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, видно от което
цедентът потвърждава, че е извършена цесия съгласно Рамков договор за прехвърляне на
парични задължения (цесия) от 02.03.2020 г., които вземания са индивидуализирани в
Приложение № 1/01.07.2022 г., както и че сумите, събрани по тях, следва да се превеждат по
сметка, посочена от цесионера ищец.
По делото не се доказа, че уведомлението за извършена цесия е надлежно връчено на
ответника преди образуване на делото. Ненадлежното уведомяване за прехвърляне на
вземането, респ. липсата на такова, би имало значение само при условие, че ответникът е
платил своето задължение по процесния договор за паричен заем. В конкретния случай не се
твърди ответникът да е платил на различно от цесионера ищец лице преди връчването на
преписа от исковата молба. Не се установява и да е извършено плащане на стария кредитор
/цедента/, в който случай неуведомяването на длъжника за извършената цесия би имало
значение. С исковата молба цесионерът кредитор е представил уведомление, адресирано до
ответника, с което му се съобщава извършената цесия. Следва да се посочи, че уведомление,
изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до
длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията съгласно чл. 99, ал. 3
ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.
99, ал. 4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право,
настъпил след предявяване на иска на основание чл. 235, ал. 3 ГПК – в този смисъл е
константната практика на върховната инстанция, в т.ч. Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. №
1711/2013 г. на ВКС, I т. о., Решение № 114/07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, II т.
о, Решение № 46/25.05.2017 г. по т. д. № 572/2016 г. на ВКС, I т. о. В случая уведомлението
за извършената цесия изхожда от цедента „Файненшъл България“ ЕООД чрез неговия
пълномощник – цесионера „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД. С Решение
№ 78/09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, II т. о., Решение № 109/13.07.2016 по т. д.
№ 1050/2015 на ВКС, I т. о. съставите на касационната инстанция са приели, че е допустимо
цедентът да упълномощи цесионера с правото да уведоми длъжника за извършеното
прехвърляне на вземането.
Ето защо в процесния случай с оглед доказателствата за връчване на ответника на
3
уведомлението за извършената цесия като част от приложенията към исковата молба, както
и поради изричното изявление на ищеца, инкорпорирано в исковата молба, съдът намира, че
изискването длъжникът да е уведомен за цесията е изпълнено. Оттук, на основание чл. 99,
ал. 4 ЗЗД цесията е породила своето действие спрямо ответника заемополучател и ищецът се
легитимира като кредитор на ответника по отношение съдебно предявените вземания.
Както се установи по-горе, налице са облигационни правоотношения по договор за
паричен заем, сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ответника, и по договор за
поръчителство, сключен между „Файненшъл България“ ЕООД и ответника, поради което
съдът следва да се произнесе по релевираните от ответника възражения за нищожност на
процесните два договора на основание чл. 143 ЗПК. С оглед свързаността на
правоотношенията, същите следва да бъдат разглеждани заедно.
Процесният договор за паричен заем попада в обсега на ЗПК, поради което трябва да
отговаря на императивните разпоредби на този закон. Съдът следи служебно за
нищожността на договорните клаузи, предмет на договора, когато тя е свързана с
противоречие на закона или на добрите нрави и това противоречие произтича пряко от
твърденията и доказателствата по делото /арг. ТР № 1/20 г. на ОСГТК на ВКС/. Освен това
съдът следи служебно и за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител /арг. чл. 7, ал. 3, изр. 1 ГПК/.
Уреденият в чл. 138 и сл. ЗЗД договор за поръчителство представлява съглашение за
учредяване на обезпечение, поради което има акцесорен характер спрямо главното
правоотношение, за вземанията по което се поема поръчителството. Въпреки това то
представлява самостоятелно съглашение, чиято правна валидност следва да се преценява
отделно. Макар законът да го урежда като едностранен безвъзмезден договор, няма правна
пречка в рамките на свободата на договаряне, поръчителството да бъде уговорено като
двустранно възмездно правоотношение. Съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 1 ЗЗД поръчителство
може да съществува само за действително задължение и ако договорът, за който се
поръчителства /както в случая е договорът за паричен заем/, е недействителен, то същият не
може да породи действително задължение, за което поръчителят да носи отговорност.
Доколкото се касае за отделна правна сделка, недействителността на договора за паричен
заем сама по себе си не води автоматично до недействителност и на договора за
поръчителство, но поръчителят не би могъл да отговаря за изпълнение на несъществуващо
задължение, основано на нищожно правоотношение.
Различно обаче е положението в случаите, в които договорът за поръчителство само
формално представлява отделна гаранционна сделка, а в действителност се явява част от
кредитното правоотношение. В тези случаи поръчителство не съществува, а целта на
сделката е да се уговори допълнително възнаграждение за кредитора по договора за
потребителски кредит в нарушение на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК. Доколкото в тези хипотези се цели постигане на забранен от закона правен
резултат чрез използване на законни средства /съставляващо дефиницията за заобикаляне на
закона/, то договорът за поръчителство е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и
обстоятелството, че той формално е сключен с различен правен субект от кредитора, не
може да доведе до неговото саниране.
Настоящата хипотеза е именно такава поради ред причини. На първо място, от
извършена от съда служебна справка по партидата на „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК
*********, в публичния Търговски регистър се установява, че към датата на сключване на
процесния договор за поръчителство /24.11.2021 г./, както и към настоящия момент,
едноличен собственик на капитала на дружеството-гарант е „Изи Асет Мениджмънт“ АД –
кредитор по договора за потребителски кредит, поради което двете дружества са свързани
лица по смисъла на пар. 1, ал. 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Същевременно от клаузата на чл. 4, т. 3 от
договора за паричен заем /с характер на договор за потребителски кредит/ се установява, че
в хипотезата на обезпечение на заема чрез дружество-гарант, то следва да бъде одобрено от
кредитора, т.е. кредиторът едностранно определя кое дружество да бъде поръчител по
кредита. На следващо място, от съдържанието на чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на
4
гаранция се установява, че възнаграждението на гаранта е разсрочено на погасителни
вноски, чиито падежни дати съвпадат изцяло с падежите на погасителните вноски по
договора за потребителски кредит. Също така, от клаузата на чл. 3, ал. 3 от договора за
предоставяне на гаранция се установява, че „Изи Асет Мениджмънт“ АД е овластено да
приема изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по този
договор вместо гаранта, както и всички други вземания на гаранта по договора. На последно
място, в чл. 12 от договора е уговорено право на гаранта да прехвърли по всяко време своите
права по този договор /включително суброгационните права срещу потребителя/ на всяко
трето лице по своя преценка, включително на изрично посоченото дружество „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ АД, което дружество е посочено като бъдещ цесионер
и в чл. 10 от договора за паричен заем.
От гореизложеното следва, че е налице договор за гаранция, сключен с
предварително определено от кредитора по договора за потребителски кредит юридическо
лице-гарант, представляващо свързано с кредитора дружество, като в договора е предвидено
възнаграждението за поръчителството да се плаща в полза на кредитора /а не на гаранта/
заедно с погасителните вноски по кредита, и е уговорена изрично възможността
суброгационните права на гаранта да бъдат придобити възмездно чрез цесия от конкретно
посоченото в двата договора трето лице „Агенция за контрол на просрочени задължения“
АД /ищец по настоящото производство/, което, от своя страна, води до възстановяване на
платените от гаранта суми и придобиване на вземанията от предварително определения от
кредитора цесионер. При тази правна конструкция гарантът нито носи риска от
неизпълнение, нито реално получава уговореното възнаграждение, нито упражнява
суброгационните си права при плащане. Единственият правен и икономически ефект от
сделката е кумулиране в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД – заемодател по процесния
договор за паричен заем, на допълнителен финансов приход от 402,38 лв., представляващ
престацията на потребителя по гаранционната сделка.
При така установената липса на който и да било от елементите - част от същественото
съдържание на договора за поръчителство, се налага изводът, че процесната сделка не
представлява такъв договор, а по съществото си е съглашение за въвеждане на
допълнително възнаграждение за кредитора по договора за потребителски кредит, чието
възникване му е било известно при сключването на договора /чл. 4, т. 3 от договора за
паричен заем и чл. 3, ал. 3 от договора за гаранция/. Оттук следва, че възнаграждението по
договора за предоставяне на гаранция представлява част от общия разход по кредита за
потребителя по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включено при
изчисляване на годишния процент на разходите /ГПР/ съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. В случая
това не е сторено, поради което договорът за паричен заем се явява сключен в нарушение на
императивните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а процесният
договор за предоставяне на гаранция е нищожен поради заобикаляне на закона на основание
чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД по изложените по-горе съображения.
За разрешаване на спорните по делото обстоятелства е приета и съдебно-счетоводна
експертиза, която съдът кредитира като професионално изготвена, обоснована и
подкрепяща приетите по-горе изводи. В заключението си вещото лице посочва, че
уговорената сума по процесния договор за кредит в размер на 1 000 лева е усвоена изцяло,
като след усвояването ответникът не е извършвал плащания нито по договора за паричен
заем, нито по договора за предоставяне на гаранция. Установява се, че ГПР по договора за
паричен заем, без включена сума за възнаграждение по договор за предоставяне на
гаранция, възлиза на 40,01 %, който не надвишава пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута (50 %), определена с Постановление на
Министерски съвет на Република България, а ГПР по договора за паричен заем, с включена
сума за възнаграждение по договор за предоставяне на гаранция, възлиза на 125,55 %, който
надвишава пет пъти размера на законната лихва по просочени задължения в левове и във
валута (50 %), определена с Постановление на Министерски съвет на Република България.
Съобразно гореизложеното, кредитното правоотношение между „Изи Асет
5
Мениджмънт“ АД и ответника се явява недействително на основание чл. 22 вр. чл. 19, ал. 4
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и като такова не е в състояние да породи присъщите за този тип
сделка правни последици. Съобразно нормата на чл. 23 ЗПК при недействителност на
договора за кредит длъжникът дължи да възстанови на кредитора чистата стойност на
предоставения финансов ресурс. Тази сума обаче не може да бъде присъдена в рамките на
настоящия процес, доколкото неговият предмет е заплащане на суми, за които ищецът
твърди, че са му дължими на основание сключен договор за поръчителство и суброгиране в
правата на кредитора, което вземане впоследствие е прехвърлено с договор за цесия.
Изброените последващи правоотношения обаче изискват именно наличието на действителен
договор за паричен заем. Договорът за поръчителство, чието сключване е предвидено като
задължение в самия договор за заем, изисква обезпечаване на задължения по действителен
договор за кредит, какъвто в случая не е налице.
Предвид изложеното съдът счита, че исковете с правно основание чл. 146, ал. 1 вр.
чл. 143, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1
ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД за установяване дължимостта на сумата от 1 000 лв.,
представляваща непогасена главница по Договор за паричен заем № 4322141, сключен
между ответника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ведно със законната лихва за периода от
06.01.2023 г. до изплащане на вземането, и на сумата от 82,62 лв., представляваща
възнаградителна лихва по Договор за паричен заем № 4322141 за периода от 11.12.2021 г. до
30.04.2022 г. се явяват неоснователни, поради което следва да бъдат отхвърлени изцяло.
Искът за мораторна лихва е акцесорен по отношение на главния иск. След като
обуславящият иск е неоснователен, то такъв се явява и обусловеният иск за мораторна
лихва, поради което последният следва да бъде отхвърлен изцяло.
По разноските:
В съответствие със задължителните разяснения на Тълкувателно решение № 4/2013 г.
на ОСГТК на ВКС /т.12/, съдът разпределя отговорността за разноски в заповедното и
исковото производство.
С оглед изхода на спора и по арг. от чл. 78, ал. 3 ГПК, право на разноски има
единствено ответникът. Съгласно представен списък на разноските по чл. 80 ГПК /л. 98 от
делото/ ответникът е извършил разноски в общ размер на 600 лева, от които 150 лв. за
адвокатско възнаграждение в заповедното производство, 400 лв. за адвокатско
възнаграждение в исковото производство и 50 лв. за депозит за ССчЕ.
По отношение на претендираното от адв. В. адвокатско възнаграждение в размер на
150 лв. за процесуално представителство в заповедното производство, съдът намира
следното:
В Определение № 140 от 19.03.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 236/2020 г., II т. о., ТК, е
пояснено, че заповедното производство е уредено като едностранно, затова в чл. 7, ал. 7 от
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждение то е поставено наред с
други едностранни производства – производство по обезпечаване на бъдещ иск,
производство по издаване на изпълнителен лист. Защитата на длъжника в рамките на тези
производства се осъществява чрез обжалване актовете на съда с частна жалба, като в този
случай минималното адвокатско възнаграждение се определя по чл. 11 от Наредба №
1/09.07.2004 г. Подаването на възражение в срока по чл. 414 ГПК е основание за иницииране
на исков процес. По възражението заповедният съд не дължи произнасяне, а указания до
молителя за предявяване на иска по чл. 422 ГПК. То няма самостоятелен характер и е само
формалната предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и
двустранно, а не израз на материалноправната защита на длъжника, в този смисъл -
Определение № 45/23.01.2019 г. на ВКС, ТК, І т. о. по ч. т. д. № 3074/2018 г. По аргумент от
изложеното следва извода, че при подадено възражение от длъжника чрез процесуален
представител се дължи възнаграждение по реда на чл. 6, т. 5 от Наредбата за минималните
адвокатски възнаграждения, което е в размер на 50 лв. /в този смисъл Определение №
1821/23.08.2021 г. на СГС, постановено по гр. д. № 7006/2021 г./.
6
По отношение на възражението на ищеца за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение в исковото производство, съдът намира, че същото е
неоснователно, тъй като размерът му е под законоустановения минимум съгласно Наредба
№ 1/09.07.2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Агенция за контрол на просрочени задължения”
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София 1527, район
„Оборище“, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3, срещу С. В. Ц., ЕГН **********, с адрес
................................., установителни искове в хипотезата на чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1
ГПК с правно основание по чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл.
240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 1 000 лева, представляваща непогасена главница по сключен между „Изи
Асет Мениджмънт“ ЕАД и ответника Договор за паричен заем № 4322141/24.11.2021 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 06.01.2023 г., до
окончателното изплащане на задължението, за сумата от 82,62 лева, представляваща
възнаградителна лихва по Договор за паричен заем № 4322141/24.11.2021 г. за периода от
11.12.2021 г. до 30.04.2022 г., както и чл. 86, ал. 1 вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД за сумата от 81,50
лева, представляваща обезщетение за забава върху непогасената главница за периода от
11.12.2021 г. до 30.04.2022 г., за които вземания е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение № 1927 от 17.01.2023 г. по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 798/2023 г. по
описа на СРС, 113 състав.
ОСЪЖДА „Агенция за контрол на просрочени задължения” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София 1527, район „Оборище“, ул.
„Панайот Волов“ № 29, ет. 3, да заплати на С. В. Ц., ЕГН **********, с адрес
................................., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 500 лв. за разноски в исковото
производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7