РЕШЕНИЕ№
261874
гр. Пловдив, 02.07.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното
заседание на двадесет и пети май две хиляди и деветнадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ДЪБОВА
при секретаря Петя Карабиберова, като разгледа
докладваното гр. дело № 19061 по
описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по предявен от Д.В.Р.
против „Сити кеш“ ООД иск за приемане за установено в отношенията между страните на
основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че сключеният между тях договор за кредит от
04.09.2019 г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. В случай на отхвърляне
на главния иск, в условията на евентуалност, е съединен и установителен иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено в отношенията
между страните, че клаузата за неустойка, по силата на която е предвидено
задължение за заплащане на сумата от 808, 85 лв., е нищожна като противоречаща
на добрите нрави, поради установяването й в противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК и
в нарушение на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.
С отговора на
исковата молба ответникът “Сити Кеш” ООД е предявил против Д.В.Р. насрещен
осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от
1 000 лв., формирана както следва: сумата от 436, 67 лв. – падежиралите вноски
по договор за заем № ***/04/09.2019 г. и сумата от 563, 33 лв. - обявено за
предсрочно изискуемо вземане по договора за кредит за периода от 22.01.2020 г.
до 15.04.2020 г., ведно със законна лихва от датата на депозиране на насрещната
искова молба – 04.02.2020 г., до датата на окончателното им заплащане. При
условията на евентуалност предявява осъдителен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане на сумата от 1 000 лв., представляваща
чистата стойност по договор за заем № ***/04/09.2019 г., дължима на основание
чл. 23 ЗПК при уважаване на предявения от ищцата по първоначалната искова молба
установителен иск.
Ищецът твърди,
че между страните е сключен договор за кредит от 04.09.2019 г., по силата на
който в полза на ищеца – кредитополучател, била предоставена сумата в размер от
1 000 лв. при фиксиран лихвен процент по заема от 40, 08 % и годишен
процент на разходите от 49, 43 %, със срок за погасяване на 16 двуседмични
вноски. Размерът на първите три двуседмични вноски бил от 15, 58 лв., а на
следващите тринадесет погасителни вноски – в размер от 85, 57 лв., включваща
главница и възнаградителна лихва. В клаузата на чл. 6 от договора било
установено задължение за кредитополучателя за предоставяне на обезпечение чрез
банкова гаранция или под формата поръчителство, което да отговаря на
изискванията, установени от кредитодателя в чл. 9, ал. 2 от ОУ. В случай на
непредставяне на уговореното обезпечение кредитополучателят се задължил да
заплати неустойка в общ размер на 808, 85 лв., платима разсрочено, заедно с
погасителната вноска, към която се кумулира месечна вноска за неустойка в
диапазона от 107, 42 лв. до 37, 43 лв. Ищецът твърди, че е усвоил сумата по
кредита, но счита, че не дължи плащания за лихва и неустойка, тъй като
договорът е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, поради сключването му в нарушение
на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като посоченият в договора
лихвен процент не отговаря на действително приложения, поради това, че
уговореното в чл. 4, ал. 2 от договора плащане, макар и установено като
неустойка, по правната си същност представлява скрита добавка към
възнаградителната лихва. Твърди, че неправилно размерът на плащането по чл. 6
от договора, наречено "неустойката", но представляващо скрито
възнаграждение за ползването на финансовия актив, не е включен при определяне
на годишния процент на разходите, поради което и посоченият в договора годишен
процент на разходите също не отговаря на действителния, което представлява
нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. По така изложените
съображения счита договорът за недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради
което и съгласно чл. 23 ЗПК кредитополучателят дължи връщане единствено на
чистата стойност на кредита, без лихвата и другите разходи по кредита. Счита,
че с включване на клауза за неустойка в този размер се е достигнало до
сключване на договора за кредит при заобикаляне на закона и в точност на
правилото, установено в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В условията на
евентуалност излага съображения за нищожност само на клаузата за неустойка като
противоречаща на добрите нрави по смисъла на Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Моли за уважаване на
предявените искове. Претендира присъждане на сторените в производството
съдебно-деловодни разноски.
В
законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Сити кеш“ ООД е депозирал отговор
на исковата молба. Излага подробни съображения за неоснователност на предявения
иск. Оспорва твърдението на ищеца, че клаузата за възнаградителна лихва
противоречи на добрите нрави, тъй като на кредитополучателя са били известни
отнапред размерите на получения заем, на възнаградителната лихва и
съотношението между тях, като последният е имал възможност да избере да сключи
или не договора при тези условия. Сочи, че възнаградителната лихва в минимална
степен надвишава, въведеното от съдебната практика в размер на 30 %. Счита, че
с приемане на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗЗП имплицитно е въведено
ограничение в размера на възнаградителната лихва, тъй като последната е
включена в годишния процент на разходите по кредита, и установеното от
съдебната практика следва да отстъпи пред законовата регламентация. Оспорва
обстоятелството, че установената неустойка за обезпечение представлява скрито
възнаграждение, като това обстоятелство не може да бъде изведено от фактът, че
задължението за заплащането й е разсрочено на погасителни вноски. Разсроченото
й заплащане било единствено благоприятна за клиента възможност. Поддържа, че
неустойката не следва да бъде включена в годишния процент на разходите, тъй
като в последния не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора, какъвто е процесният случай.
Счита, че не са налице соченото от ищеца предпоставки за установяване на
неустоечното задължение при заобикаляне на закона и на разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗЗП, които предпоставки са възведени от тълкувателната практика на
Върховния касационен съд и в случая не се установяват. Намира, че размерът на
неустойката не е прекомерен, в който смисъл са твърденията, изложени в исковата
молба, като сочи, че прекомерността на неустойката води до възможност за
нейното намаляване, а не до нищожност на клаузата, с която последната е
установена. По така изложените съображения се моли за отхвърляне на предявените
искове и присъждане на сторените от ответника съдебно-деловодни разноски.
В насрещната искова
молба и уточнението към нея се твърди, че съгласно чл. 3 от договор за заем № ***/04/09.2019
г. размерът на отпуснатия финансов ресурс е от 1 000 лв., заплатен в полза на
заемателя на каса на “Изипей” АД. Сочи, че длъжникът е заплатил сумата от общо
400 лв., която е недостатъчна да покрие всички вземания по договора за
кредит.Твърди, че поради забава в плащанията и на основание чл. 7, ал. 3 във
вр. с чл. 10, ал. 1, б. “в” от Договора са настъпили обективните предпоставки
за обявяване на вземанията по договора за предсрочно изискуеми, като изявление
в тази насока се прави с насрещната искова молба. Предвид липсата на изпълнение
и при отхвърляне на исковата молба се моли за осъждане на ищцата по
първоначалната искова молба да заплати на ответника сумата от 436, 67 лв. –
падежиралите вноски по договор за заем № ***/04.09.2019 г. и сумата от 563, 33
лв. - обявено за предсрочно изискуемо вземане по договора за кредит за периода
от 22.01.2020 г. до 15.04.2020 г. При
условията на евентуалност предявява осъдителен иск за сумата от 1 000 лв.,
който да бъде разгледан в случай на уважаване на предявения главен иск. Твърди,
че съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, ако договорът за кредит бъде обявен за
недействиетелн потребителят дължи връщане на чистата стойност на кредита, който
в случая е в размер на отпуснатата сума от 1 000 лв. Твърди, че към момента на
предявяване на иска от ищеца по договора за заем са падежирали вноски в размер
на сумата от 436, 67 лв., а непадежиралия и обявен за предсрочно изискуем
остатък е в размер от 563, 33 лв. Твърди, че при обявяване на договора за
недйствителен за кредитодателя възниква претенция за заплащане на чистата
стойност на кредита на основание чл. 23 ЗПК в размер от 1 000 лв., която се
дължи на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
В законоустановения за
това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на насрещната искова молба
от ответника по нея Д.В.Р., в който се излагат съображения за неоснователност
на предявения насрещен иск. Твърди, че договорът за кредит е нищожен с произтичащите от това последици на
основание чл. 23 ЗПК, съгласно която разпоредба се дължи връщане на чистата
стойност на кредита. Поддържа, че след предявяване на иска потребителят е заплатил
изцяло процесния кредит, включително сумите за лихви, такси, неустойка и
главница. Сочи, че ответната страна заплатила по договора за кредит сумата от 1
968 лв., който бил рефинансиран с договор за потребителски кредит № ***.
Твърди, че след като договорът за кредит е недействителен длъжникът следва да
върне единствено чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на лихвата и
на другите разходи, свързани с договора. По така изложените съображения се моли
за отхвърляне на предявения иск. При условията на евентуалност прави възражение
за прихващане със сумата от 808, 85 лв., представляваща недължимо заплатена по
клауза за неустойка по договора за кредит.
Съдът, като съобрази
събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа
и правна страна:
Районен съд – Пловдив
е сезиран с главен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във
вр. с чл. 22 ЗПК за установяване недействителността на сключения договор за
кредит на посочените в исковата молба основания - поради нарушение на
разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. При условията на евентуалност,
при отхвърляне на главния иск, предявява искове за установяване
недействителността на клаузата за неустойка, установена в разпоредбата на чл. 8
от договора като противоречаща на добрите нрави, поради установяването й в
противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК и в нарушение на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.
Предявени са насрещни
искове от страна на ответника – с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, който да
бъде разгледан при отхвърляне на главния иск на ищеца и с правно основание чл.
55, ал. 1 ЗЗД, който да бъде разгледан при уважаване на главния иск на ищеца
От събраните по делото
доказателства се установява, че между ищцата Д.В.Р. и ответника “Сити кеш” ООД
е сключен договор за паричен заем № *** от 04.09.2019 г., по силата на който
ответникът е предоставил на ищцата сумата от 1 000 лв. срещу насрещното
задължение на ищцата – заемополучател, да върне предоставения й за възмездно
ползване финансов ресурс на шестнадесет двуседмични погасителни вноски – първите
три в размер от 15, 58 лв., а следващите - в размер 85, 57 лв., ведно с
начислената възнаградителна лихва или сумата в общ размер от 1 159, 15 лв.
Установен е годишен лихвен процент от 40, 05 % и годишен процент на разходите
от 49, 26 %.
С разпоредбата на чл.
6 от договора страните са постигнали съгласие, че заемополучателят следва да
обезпечи задължението си с осигуряване на поне две от следните обезпечения:
банкова гаранция или поръчител, отговарящ
на условията по чл. 9, ал. 2 от Общите условия към договора за заем, а
именно: поръчителство от едно или две физически лица, които отговарят
кумулативно па следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на
най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай
на двама поръчители, размерът на осигурителния доход па всеки един от тях
трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не
са поръчители по други договори за заем, сключени от Заемодателя; не са
Заемаетели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя;
нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от
"Редовен", както по активни, така и по погасени задължения, съгласно
справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от
работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на получавания от
тях доход.
С клаузата на чл. 8 от
договора страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението на длъжника
да осигури посоченото обезпечение в тридневен срок от сключване на договора,
последният следва да заплати неустойка на кредитора в размер на сумата от 808,
85 лв. на вноски.
По делото е представен
и погасителен план към договора за кредит, в който е установен размерът на
дължимите погасителни вноски в общ размер от 123 лв. Падежът на първата
погасителна вноска е установен на 18.09.2019 г., а на последната – на
15.04.2020 г.
Съгласно разпоредбата
на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора за потребителски кредит не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и
чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен,
като в тези случаи потребителят връща само чистата стойност на кредита и не
дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК.
С клаузата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за потребителски кредит следва да
се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите.
В случая в
разпоредбата на чл. 3, т. 5 от Договора е посочен годишният процент на
разходите по кредита от 49, 26 %.
С клаузата на чл. 8,
ал. 1 от договора за потребителски кредит страните са установили, че длъжникът
следва да заплати в полза на кредитодателя неустойка при неизпълнение на
задължението му за осигуряване на обезпечение по чл. 6, ал. 1 от договора в
тридневен срок от сключване на договора. Тази неустойка е уговорена в глобален
размер от 808, 85 лв., като е посочено, че последната е платима разсрочено,
ведно с погасителните вноски по кредита.
Вещото лице по
допуснатата по делото и приета без възражения от страните съдебно-счетоводна
експертиза, е установило, че размерът на годишният процент на разходите по
кредит, изчислен по формулата на Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК е от 49, 26
%, като в последния е включена само договорната лихва. Експертизата е
установила, че годишният процент на неустойката спрямо главницата е от 121, 33
%. Вещото лице е съпоставило размера на законната лихва и този на
възнаградителната лихва в табличен вид, като е установено, че за периода от 04.09.2019
г. до 15.04.2020 г. годишния лихвен процент е 10 %.
Експертизата е установила, че по договора
ищцата е осъществила плащания, които към момента на изготвяне на експертното
заключение са в общ размер от 723, 50 лв., които са отнесени от заемодателя за
погасяване на начислени такси от 90, 63 лв. и неустойка от 632, 87 лв. Вещото
лице е установило, че е останала непогасена главница от 1 000 лв., при
условията на обявена предсрочна изискуемост, считано от датата, посочена в
насрещната искова молба е заплатена сумата в общ размер от 711, 48 лв.,
разпределена както следва – 600 лв. за главница, 27, 11 лв. за възнаградителна
лихва и 84, 37 лв. за неустойка. Вещото лице е установило, че между страните е
сключен и договор за паричен заем № ***/30.05.2019 г., по който е заплатена
сумата от общо 1 209, 59 лв. След осъществена проверка вещото лице не е
установило задължението по договора от 04.09.2019 г. да е погасено чрез
рефинансиране.
Договорът за
потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден характер, тъй
като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му годишният
процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Следователно годишният процент на разходите изразява задълженията на
потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него
се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване
на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай.
Презюмира се, че
всички разходи, свързани с отпускането и използването на финансовия ресурс,
предмет на договора за потребителски кредит, представляват граждански плод
(възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на разходите, се
включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя –
арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит; 2. различни от покупната цена на стоката или услугата,
които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга,
независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит и 3. за поддържане
на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за
използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи,
свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е
задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в
договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.
Законът за
потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на Република
България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски
кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя, на
който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения
по договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по
ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се
даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за
фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен
договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят.
В чл. 10, б. „ж“ от
посочената Директива е установено, че в договора следва да се съдържа
информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се
всички допускания, използвани за изчисляването на този процент. Тази разпоредба
е транспонирана и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като
съобразно с разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която
държавите-членки следва да установят система от санкции за нарушаване на
разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в
изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за
кредит.
В случая съдът, в
настоящия съдебен състав, не възприема доводите на ищеца, изложени в исковата
молба, че невключване на предвидената в чл. 11, ал. 1 от договора неустойка, в
процентното изражение на годишния процент на разходите, така както е установен
в договора, води до недействителност на
договора на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1. т. 10 ЗПК.
Не следва разпоредбата
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК да се тълкува разширително в смисъл, че нарушение,
водещо до недействителност по чл. 22 ЗПК е налице не само, когато в договора
изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но
посочения в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания
между страните. Това е така, тъй като всъщност разширителното тълкуване на
посочената разпоредба, представлява тълкуване и прилагане по разширителен начин
на възприето от общностния законодател правило в разпоредбата ма чл. 10, пар.
2, б. “ж” от Директивата, осъществено от националния съд, което е недопустимо,
след като националното законодателство е възприело и транспонирало посоченото
правило по точен и пълен начин.
Неправилното
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита, чрез невключване в
неговото процентно изражение на задължение, което е установено в глобален
размер чрез посочване на неговата стойност, не води до недействителност на
договора за кредит на соченото от ищеца основание. Макар неустойката по своята
същност, с оглед тълкуване на разпоредбите на договора, да представлява скрито
възнаграждение за кредитодателя, което води до по-голям процент на разходите по
кредита, не следва да се прилага санкцията установена в разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Това е така, тъй като в случаите, в които годишният процент на разходите
надвишава установения в закона максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК, приложение намира
специалната разпоредба на чл. 19, ал. 5 ЗПК установяваща, че санкция за
неспазване на посоченото изискване, е недействителност на съответната клауза от
договора.
Съдът намира за
необходимо да изясни, че нормативната цел, която е установена в Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. е
осигуряване на максимална информираност на потребителите, при сключване на
договори за кредит при условия, които са отнапред установени от икономически
по-силната страна в правоотношението. Следователно и при нарушение на
разпоредбите, установяващи необходимото съдържание на договора за потребителски
кредит, следва да намери приложение установената в чл. 22 ЗПК санкция,
единствено в случаите, когато за потребителя би останал неясен размера на
задължението по кредита и начина на неговото формиране. В процесния казус,
макар задължението за неустойка да не е включено в процентното измерение на
годишния процент на разходите по кредита, това задължение е установено в
глобален размер и като част, която се добавя към размера на седмичната вноска
по кредита, поради което за потребителя съществува яснота относно точния размер
на задължението му и общата стойност на кредита.
По така изложените
съображения съдът намира, че при сключване на договора за кредит не е допуснато
соченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Не е допуснато и
соченото от страна на ищеца нарушение на клаузата на чл. 11, ал. 1. т. 9 ЗПК,
тъй като в договора за кредит е установен годишния лихвен процент, а именно от
40, 05 %, като макар отделно да не е установен размерът на договорната лихва,
последният е изводим от клаузите на договора, тъй като е посочена общата
стойност на кредита, както и размерът на заемната сума, като разликата между
посочените две суми, формира и размера на левовата равностойност на
възнаградителната лихва. В случая следва да се посочи, че лихвеният процент е
фиксиран, поради което не е необходимо да бъде установена формулата за неговото
определяне. Размерът на годишния лихвен процент съотнесен към задължението на
кредитоплолучателя за заплащане на главница, и представляващ цената за
възмездно ползване на представения финансов ресурс, е съобразен с изискванията
на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността на ответника по
предоставяне по занятие на парични средства срещу възнаграждение. Съдът не
възприема цитираната от ищеца, без конкретно посочване на съдебните актове, на
които се позовава, съдебна практика, съгласно която недействителна, поради
противоречие с добрите нрави, е уговорка за лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва по необезпечени кредити. В договора е посочен общият
размер на дължимата за срока на договора възнаградителната лихва и
съотношението й с главницата по кредита, поради което може да се осъществи и
съответна проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително
прилагания от кредитодателя.
По така изложените
съображения съдът намира, че предявеният главен иск за установяване
недействителността на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК следва да се
отхвърли като неоснователен.
Предвид
неоснователността на главният иск, следва да бъде разгледан предявеният при
условията на евентуалност положителен установителен иск за установяване
недействителността на клаузата на чл. 8 от Договора като противоречаща на
добрите нрави, поради установяването й в противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК и в
нарушение на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, доколкото се сбъдна вътрешно
процесуалното условие за неговото разглеждане.
В клаузата
на чл. 8, ал. 1 от Договора е уговорена неустойка за неизпълнение на
задължението за осигуряване на обезпечение на договора в размер на сумата от 808,
85 лв., която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски,
чиито размер с добавяне на неустойката е от 123 лв.
По
своята правна природа неустойката представлява форма на договорна отговорност.
Тя служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, чийто размер е
предварително определен от страните. Поначало функциите на установена между
страните неустоечна клауза са обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. В този смисъл съдът съобрази и задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009
г. на ОСТК на ВКС, в мотивите на което е прието, че като клауза, уговорена в
договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в
частното право (чл. 9 ЗЗД). В посоченото решение е прието, че неустойката
следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Посочено е, че
условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от
нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради
накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да
бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: 1. естеството им
на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които
се обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението на задължението е обезпечено с
други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3. вид на уговорената
неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението
- съществено или за незначителна негова част; 4. съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди
В настоящия случай
неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да
осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното
задължение по установения от заемодателя начин в чл. 4, ал. 1 от договора.
Следователно задължението за заплащане на неустойка е уговорено като
обезпечение за изпълнението на поетото в договора задължение за осигуряване на
обезпечение на главното задължение на кредитополучателя да върне предоставената
му в заем сума в срок, ведно с установеното възнаграждение на кредитора.
Така
установеното задължение не може да се характеризира като неустоечна клауза,
доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение
изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на
последното. Освен типичната обезпечителна и обезщетителна функция, на неустойката
може да има и санкционен характер. В случая неустойката е уговорена с оглед
санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение
за предоставяне на обезпечение. Задължението за осигуряване на обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира
пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.
Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора
за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка за
неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, чиято стойност е по-висока
от установеното договорно възнаграждение, съдът намира за установено в разрез с
добрите нрави. Това задължение всъщност
съставлява скрито под формата на неустойка допълнително възнаграждение за
кредитодателя.
Този извод на съда –
че с клаузата за неустойка, всъщност е предвидено допълнително възнаграждение
за кредитора, се подкрепя и от начина, по който е установено това задължение,
тъй като договора е предвидено неустойката да се заплаща на вноски подобно на
главницата и възнаградителната лихва.
По така изложените
съображения клаузата, установяваща задължение за заплащане на неустойка, с
което задължение разходите по кредита се увеличават, чрез добавяне на
допълнително възнаграждение за кредитора, е нищожна, поради установяването й в
противоречие с добрите нрави.
По така изложените
съображения, съдът намира, че предявеният при условията на евентуалност иск за
установяване недействителността на клаузата за неустойка, поради установяването
й в противоречие с добрите нрави е основателен, поради което не следва да се
пристъпва към разглеждане на останалите посочени от ищеца основания за
недействителност на тази клауза.
Доколкото съдът
достигна до извод за неоснователност на главния иск на ищеца, като установи, че
сключеният между страните договор за заем е действителен, като сключен в
съответствие с нормите на ЗПК за необходимо съдържание, следва да се пристъпи
към разглеждане на насрещния иск, предявен с отговор на исковата молба от „Сити
Кеш“ ООД за осъждане на ищцата на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД да заплати
сумата от 1 000 лв., формирана както следва: сумата от 436, 67 лв. –
падежиралите вноски по договор за заем № ***/04/09.2019 г. и сумата от 563, 33
лв. - обявено за предсрочно изискуемо вземане по договора за кредит за периода
от 22.01.2020 г. до 15.04.2020 г., ведно със законна лихва от датата на
депозиране на насрещната искова молба – 04.02.2020 г., до датата на
окончателното им заплащане.
Между страните в
производството е сключен договор за паричен заем № *** от 04.09.2019 г., по
силата на който ответникът е предоставил на ищцата сумата от 1 000 лв. срещу
насрещното задължение на последната да върне сумата в общ размер от 1 159,
15 лв. на 16 двуседмични погасителни вноски с падеж на първата вноска на
18.09.2019 г. и падеж на последната вноска на 15.04.2020 г.
В насрещната искова
молба са изложени доводи за обявяване на вземането по договора за заем за
предсрочно изискуемо, но съдът намира, че не следва да пристъпва към изследване
на обективните предпоставки за обявяване на задължението за предсрочно
изискуемо, доколкото към момента на приключване на съдебното дирене пред
настоящата съдебна инстанция е настъпил падежа и на последната непогасена
вноска, което обстоятелство следва да бъде съобразено от съда на основание чл.
235, ал. 3 ГПК. В този смисъл са задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с т. 1.2. Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. по тълк.д. № 8/2017 г.
на ОСГТК на ВКС, в което се приема, че „предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради
предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към
датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.“.
От заключението на
вещото лице по допуснатата и приета без възражения от страните
съдебно-счетоводна експертиза, която съдът цени, се установява, че към датата
на изготвяне на експертното заключение, ищцата е осъществила плащания по
договор за паричен заем № *** от 04.09.2019 г., които са в общ размер на сумата
от 723, 50 лв. и са съотнесени от страна на кредитора за погасяване на
задължението за неустойка от 632, 87 лв. и за такси от 90, 63 лв., като
задължението за главница в размер на сумата от 1 000 лв. е останало изцяло
непогасено.
Предвид така
установеното предявеният насрещен иск от страна на заемодателя за заплащане на
заеманата сума от 1 000 лв., задължението за което е станало изискуемо с
настъпване на падежа на последната вноска, е основателен в пълния му размер.
Предвид основателността на насрещния иск, следва да се разгледа релевираното от
ответната страна възражение за прихващане със сумата от 808, 85 лв.,
представляваща недължимо заплатена сума по клаузата за неустойка. Доколкото
съдът в настоящото производство установи, че клаузата на чл. 8 от Договора,
предвиждаща задължение за заплащане на неустойка, е недействителна, последната
не е породила права и задължения за страните, поради което заплатените на
основание, предвидените с тази клауза задължения суми са получени без наличие
на основание за това от страна на кредитора. Възражението за прихващане е
основателно до размер на сумата от 632, 87 лв., която е погасена по клаузата за
неустойка, съгласно приетото експертно заключение, поради което предявеният иск
с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД е основателен до размер на сумата от 367,
13 лв. и следва да се отхвърли за разликата до пълния му предявен размер от
1 000 лв., поради прихващане със сумата от 632, 87 лв. – недължимо
заплатена по клаузата за неустойка, установена в чл. 8 от договор за паричен
заем № *** от 04.09.2019 г.
Не следва да се
пристъпва към разглеждане на предявения при условията на евентуалност насрещен
иск, доколкото не се сбъдна вътрешно-процесуалната предпоставка за това.
При този изход на правния
спор – уважаване на предявения при условията на евентуалност установителен иск,
и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата следва да бъдат присъдени
сторените от последната разноски по съразмерност за сумата от 110 лв., от общо
заплатените от 220 лв., от които 100 лв. за заплатена държавна такса и 120 лв.
– депозит за изслушване на съдебно-счетоводна експертиза.
В производството по
делото ищцата е била защитавана на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради
което и с оглед изхода на правния спор в полза на процесуалния представител на
ищцата – *** И., следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер от
300 лв. – на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, с оглед цената на уважения при условията на евентуалност
установителен иск.
В полза на ответника
се следват разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК, съобразно изхода на спора, но не
следва да се присъждат, доколкото с отговора на исковата молба е поискано
присъждането на адвокатско възнаграждение, за размера и заплащането на което не
са представени доказателства – арг. т. 1 от Тълкувателно решение № 1/06.11.2013
г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
В полза на ответника,
в качеството му на ищец по насрещния иск, следва да бъдат присъдени разноски по
съразмерност, с оглед изхода на правния спор, в размер на сумата от 47, 73 лв. от
общо сторените от 130 лв., от които 50 лв. за държавна такса и 80 лв. за съдебно-счетоводна
експертиза.
Ответникът по
насрещния иск не е сторил разноски за защита по предявената насрещна искова
претенция (разноските за съдебна-счетоводна експертиза са взети предвид в
цялост при разпределянето им по главния иск), като не е направено искане за
присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. нито в
отговора на насрещната искова молба, нито в списъка на разноските, приложен по
делото.
Така мотивиран,
Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от Д.В.Р., ЕГН **********, с адрес ***, против "Сити кеш" ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
"Славянска" № 29, ет. 7, иск за приемане за установено в отношенията
между страните на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че сключеният между тях договор
за кредит от 04.09.2019 г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на "Сити кеш" ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. "Славянска" № 29, ет.
7, по предявения от Д.В.Р., ЕГН **********, с адрес ***, иск с правно основание
чл. 124 ГПК, че
клаузата на чл. 8 от Договор за
паричен заем № ***/04.09.2019 г., по силата на която е предвидено задължение
за заплащане на сумата от 808, 85 лв., е нищожна, поради противоречието й с добрите
нрави.
ОСЪЖДА Д.В.Р., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на "Сити кеш" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. "Славянска" № 29, ет. 7, сумата
от 367, 13
лв., представляваща изискуема
главница по договор за заем № ***/04/09.2019 г., ведно със законна лихва от
датата на депозиране на насрещната искова молба – 04.02.2020 г., до датата на
окончателното им заплащане, като ОТХВЪРЛЯ предявения
иск за разликата над 367, 13 лв. до пълния му предявен размер от
1 000 лв., поради погасяване на задължението чрез прихващане с насрещното
вземане на Д.В.Р. за сумата от 632,
87 лв., представляваща получена без наличие на правно основание за това от
страна на ответника и заплатена от ищеца по клауза за неустойка, установена в чл. 8 от Договор за
паричен заем № ***/04.09.2019 г.
ОТХВЪРЛЯ възражението за прихващане, предявено от Д.В.Р. за
разликата над сумата от 632,
87 лв. до пълния му предявен размер от 808, 85 лв., представляваща получена без
наличие на правно основание за това сума от страна на ответника и заплатена от
ищеца по клауза за неустойка, установена
в чл. 8 от Договор за паричен заем № ***/04.09.2019 г.
ОСЪЖДА "Сити кеш" ООД да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
на Д.В.Р. сумата от 110 лв. – съдебно-деловодни разноски в производството по
гр.д. № 19061/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
ОСЪЖДА "Сити кеш" ООД да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения,
на *** Е.И.,*** № 2, сумата от 300
лв. – адвокатско възнаграждение за
осъществено процесуално представителство по гр.д. № 19061/2019 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
ОСЪЖДА Д.В.Р. да заплати на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК на "Сити кеш" ООД сумата от 47, 73 лв.
– съдебно-деловодни разноски в производството по гр.д. № 19061/2019 г. по описа
на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване
с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
ПРЕПИС
от настоящото решение да се връчи на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
ПМ