Решение по дело №1611/2022 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на раздел ІІ „Оспорване на общи административни актове“ на глава 10 от Административнопроцесуалния кодекс.

Към настоящото дело са присъединени административни дела с №1615/2022г. и №1658/2022г. на същия съд и в цялото съдебно производство се разглеждат съединените жалби на „М.П.“ АД, „ВСК“ ООД и „Ф.“ АД срещу заповед №1928/28.06.2022г. на кмета на община Варна.

В жалбата на „М.П.“ АД чрез юрисконсулт Х.Ш.Ш. са направени оплаквания за незаконосъобразност на оспорения общ административен акт, тъй като липса решение на общинския съвет, каквото изисква алинея 2 и по алинея 3 на чл.15 от Закона за устройство на Черноморското крайбрежия /ЗУЧК/. Изтъква се неправилно позоваване на Постановление №21 от 10.06.1921г., което е отменено с изричен закон, който е прекратил действието на всички закони и актове, приети преди девети септември 1944г. Иска се отмяна на обжалваната заповед. В уточняваща молба с.д. № 11826/01.08.2022г. дружеството подчертава, че териториалния обхват на процесния общ административен акт не попада в понятието „национален курорт“ по Черноморското крайбрежие, за да важи за центъра на Варна забраната по чл.15 ал.1 от ЗУЧК. Обобщено е, че позоваването на чл.15 от ЗУЧК е неправилно, защото тази разпоредба е неприложима.

По жалбата на „В.С.К.“ /„ВСК“/ ООД чрез адв. Б.Ж. първоначално е било образувано административно дело № 1658/2022г. по описа на Варненския административен съд, което впоследствие е присъединено към настоящото с определение № 2174/21.07.2022г. Жалбоподателят счита, че заповед №1928/28.06.2022г. на кмета на община Варна е нищожна, тъй като е издадена от некомпетентен орган и не съответства на целта на закона. В условията на евентуалност иска нейната отмяна като незаконосъобразна, поради нарушение на процесуалните правила и при противоречие с материалния закон. Сочи, че разпоредбата на чл.15 ал.1 от ЗУЧК се прилага само спрямо националните курорти, а не за всички курорти. Позоваването в оспорената заповед на Постановление №21/10.09.1921г. на Варненската управа е неправилно, защото с него гр.Варна е обявена за „специален курортен кът“, което не е равнозначно на курорт с национално значение. Отделно от това, постановлението от 1921г. не е актуално, след него е издадено Постановление на Министерски съвет №549/06.03.1950г., с което за курорт с национално значение са обявени местност „С.К.“ и „З.П.“ край гр.С. /предходното име на Варна/. За териториите извън ал.1 на чл.15 от ЗУЧК се прилага алинея 2 от същата разпоредба, която изисква решение на общинския съвет, каквото липсва. Жалбоподателят изтъква, че не са спазени условията за издаване на общ административен акт, регламентирани в чл.65 и сл. от АПК, като не е налице изключението по чл.73 от АПК. Смята, че не е спазена и целта на закона по чл.2 т.1 от ЗУЧК за устойчиво интегрирано развитие и устройство на Черноморското крайбрежие.

По жалбата на „Ф.“ АД е било образувано административно дело № 1615/2022г. със същия съдия-докладчик, което е присъединено към настоящото. В нея дружеството излага съображения за незаконосъобразност, поради неправилно приложение на чл.15 от ЗУЧК, тъй като Варна не е национален курорт, а за други територии забраната се въвежда с решение на общински съвет, каквото липсва. Жалбоподателят „Ф.“ АД чрез адв. И.О. в съдебното заседание на 24 ноември 2022г. е направил оплакване, че оспореният акт не е бил надлежно съобщен на заинтересованите лица и отделно не им е била предоставена възможност за участие в производството по издаването му. Смята, че актът нарушава материалния закон, защото нито град Варна, нито централната му част имат статут на национален курорт по смисъла на чл.76 от Закона за здравето, тъй като липсва решение на Министерски съвет по тази процедура. Изложени са доводи, че времевия диапазон на забраната по чл.15 от ЗУЧК е уреден в самата правна норма, т.е. забраната произтича направо от закона и не се налага издаване на нарочна заповед. Твърди, че издателят на заповедта не е разполагал с компетентност да я издаде и не е налице законова възможност за делегиране на правомощия от страна на кмета на общината. В изявлението си в съдебното заседание на втори февруари 2023г., адв. О. сочи, че няма данни ПМС №549 от 1950г. да е било обнародвано в Държавен вестник, поради което не е породило правни последици и съответно неправилно е позоваването на него в решение №153/24.02.2012г. на Министерски съвет. В писмени бележки с.д. № 7371/16.05.2023г., „Ф.“ АД чрез адв. О. отново излага възражения за нищожност, поради липсата на компетентност у кмета на общината да издаде заповед по чл.15 ал.1 от ЗУЧК, предвид произтичащата директно от закона забрана. Както и нуждата от решение на общинския съвет за прилагане на ал.2 на чл.15 от ЗУЧК за територии извън националните курорти. Дружеството-жалбоподател счита, че условията за заместване на кмета на общината не са доказани по делото, за да се приеме, че е бил в обективна невъзможност да изпълнява правомощията си на титуляр. Подчертава, че не е спазена процедурата по чл.66 и сл. от АПК за издаване на общи административни актове, което представлява съществено нарушение на административно-производствените правила. Отрича твърдението на ответника, че Варна е национален курорт, поради отсъствието на обнародвано в Държавен вестник решение на Министерски съвет, като такова не може да бъде прието нито постановлението от 1921г. на Варненската управа за обявяване на Варна за „специален курортен кът“, нито постановлението на МС от 1950г. за обявяването на местност „С.К.“ и „З.П.“ за курорти от национално значение. По отношение на решение №153/24.02.2012г. на МС, жалбоподателят чрез адв. О. изразява становище, че то има само оповестителен характер и няма правопораждащо значение за възникване на курорт в строителните граници на Варна.

В хода на устните състезания, проведени в съдебното заседание на 11 май 2023г. тримата жалбоподатели чрез своите процесуални представители искат отмяната на оспорения общ административен акт като незаконосъобразен и присъждане на съдебни разноски. „М.П.“ АД чрез юрисконсулт Ш.-Ш. подчертава, че с постановление №21/10.06.1921г. на Варненската управа гр.Варна е обявена единствено за „курортен кът“, което определение не се приравнява на понятието „национален курорт“. Смята, че няма данни да е постановено решение на общинския съвет при община Варна по чл.15 ал.2 от ЗУЧК. От своя страна, жалбоподателят „ВСК“ ООД чрез адв. Ж. иска от съда да обяви обжалваната заповед за нищожна и в условията на евентуалност – да я отмени като незаконосъобразна. Изтъква доводи за липсата на компетентност у кмета на общината за издаване на заповед по чл.15 ал.2 от ЗУЧК, за прилагането на чиято разпоредба е необходимо решение на общинския съвет, което трябва да бъде взето до първи март на съответната година. Подчертава, че няма данни Варна да е обявена за национален курорт, поради което издадената заповед представлява превратно упражняване на власт. Отбелязва, че заинтересованите лица не са били уведомени за започване на производство по издаване на обжалваната заповед и тя не им е била съобщена по надлежния ред, което е грубо нарушение на правото им на защита. Жалбоподателят „Ф.“ АД чрез адв. О. също иска обявяване на спорната заповед за нищожна и в условията на евентуалност – отмяната  като незаконосъобразна. Прави оплаквания, че актът е издаден от некомпетентен орган, при допуснати съществени нарушение на административно-производствените правила и в нарушение на материалния закон. Смята, че ответникът не доказа наличието на условия за заместване на кмета на общината от неговия заместник, подписал процесната заповед. Изтъква, че при издаването на същата не са били спазени изискванията на чл.66 и сл. от АПК, което представлява съществено процесуално нарушение, защото е била отнема възможността на заинтересованите лица да направят възражение и да защитят правата си пред административния орган. Наведен е довод, че няма категорични данни територията на гр. Варна да е обявена за национален курорт. Позоваването на ПМС №549/1950г. е неправилно, защото с него за курорт е обявен „З.П.“ край гр.С. /старото наименование на гр.Варна/. Сочи се, че обявения с решението на Министерски съвет от 2012г. списък на курортите в България има оповестителен характер и няма правопораждащо значение за възникване на дадена територия като курорт, защото липсва решение на Министерски съвет за обявяване на гр. Варна за национален курорт.

Ответникът – кмета на община Варна чрез гл.юрисокнсулт С. в писмо с.д. № 12367/15.08.2022г. намира жалбата на „М.П.“ АД за неоснователна. Сочи, че издадената от него заповед не въвежда, а само възпроизвежда законовата забрана по чл.15 ал.1 от ЗУЧК, поради което не е било необходимо постановяването на решение от общинския съвет. Същото обстоятелство е повторено и в негово писмо с.д. № 1595/01.02.2023г., в което добавя, че с решение №153/24.02.2012г. на Министерски съвет е обявен списък на курортите в България и под номер 5 от графа „Климатични морски курорти от национално значение“ е включен гр.Варна въз основа на Постановление №549/1950г., с което градът е обявен за курорт. Отново се подчертава, че с изброените актове се признава статута на Варна за курорт с национално значение и забраната по чл.15 от ЗУЧК е приложима ежегодно за цялата му територия без да е необходимо издаването на изрична заповед. След присъединяването на другите две дела, ответникът не е изразил становище по жалбите на останалите жалбоподатели. В писмо с.д. № 3928/14.03.2023г. е направено възражение за прекомерност на претендираните от жалбоподателите адвокатски възнаграждения.

Варненска окръжна прокуратура чрез своя представител заявява, че намира трите жалби за допустими и изцяло споделя основателността на възраженията в тях. Иска като основателни и трите да бъдат уважени. Подчертава, че обжалваният акт е нищожен, защото е издаден от некомпетентен орган. Процедурата за издаването му не е спазена и е нарушен материалния закон, тъй като понятието „национален курорт“ е въведено за първи път със Закона за туризма през 2019г. и обявяването на такъв изисква решение на Министерски съвет, каквото в случая липсва.

Спазвайки разпоредбата на чл.181 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ оспорването е било съобщено в Държавен вестник бр.82 от 14.10.2022г. относно производствата по адм.дело №1611/2022г. и по адм.дело №1615/2022г. и двете по описа на Варненския административен съд преди тяхното съединяване.

Видно от отбелязването на гърба на заповедта, представители на трите дружества са я получили на 14.07.2022г. От тази дата за тях е започнал да тече 14-дневния срок за обжалване по чл.179 от АПК, който е спазен с подаването на жалбите на 15.07.2022г., на 18.07.2022г. и на 21.07.2022г.

Правото на оспорване на „В.С.К.“ /ВСК/ ООД произтича от представения по делото договор за строителство от 30.10.2020г., който към момента на издаване на процесната заповед все още е бил в сила и по който дружеството е извършител на строеж, находящ се в гр.Варна, бул. „Сливница“ №15. Представен е и договор за възлагане и извършване на строително монтажни работи от 27.06.2019г., по който „В.С.К.“ /ВСК/ ООД е изпълнител на обект, находящ се в гр.Варна, ул. „***. Във връзка със започналото строителство на двата обекта са представени протоколи за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строежа от 10.07.2019г. и от 18.12.2020г.

По силата на нотариален акт ***. „Ф.“ АД е собственик на поземлен имот 10135.1508.81 с адм.адрес: гр.Варна, бул. „***, който влиза в обхвата на забраната, наложена с обжалваната заповед и обосновава активната му процесуална легитимация. В негова полза има издадено и разрешение за строеж №18/11.02.2022г. на гл.архитект на община Варна за изграждане на сграда със смесено предназначение в същия имот. За започването на строителството има съставен протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво от 06.06.2022г., както и констативен протокол от 02.06.2022г. Дружеството е и възложител по договор за строителство от 07.03.2022г.

„М.П.“ АД е собственик на жилищна сграда, находяща се в гр.Варна, ул.“***, за която има издадено разрешение за строеж № 116/10.07.2020г. Посоченият адрес също се намира в територията на забраната, поради което и този жалбоподател е процесуално легитимиран да обжалва въпросната заповед.

Трите жалби са процесуално допустими и следва да се разгледат по същество.

Съдът като взе предвид доказателствата в административната преписка и тези събрани в съдебното производство, както и твърденията на страните, намира следното от фактическа и правна страна:

Заповед №1928/28.06.2022г., издадена от кмета на община Варна е подписана от заместник кмета Х.Г.И.въз основа на заповед за заместване №К-038/24.06.2022г. Не бяха представени от ответника неоспорими доказателства за нуждата от заместване на кмета на община Варна в периода на издаване на обжалваната заповед, за да се приеме, че той е бил в обективна невъзможност да изпълнява служебните си задължения. Това обстоятелство води до незаконосъобразност на оспорения акт, тъй като опорочава заместването на титуляра.

Действително в административната преписка не се съдържат доказателства удостоверяващи спазване на изискването за оповестяване по реда на чл.66 от АПК на откриване на производството по издаване на заповед №1928/28.06.2022г. на кмета на община Варна, която представлява общ административен акт, съгласно определение №8889/12.10.2022г. на Върховния административен съд, постановено по административно дело № 9362/2022г. Няма данни за съществуването на основания за приложението на чл.73 от АПК, който касае неотложни случаи за издаване на този вид актове. Неспазването на чл.71 от АПК, който изисква изясняване на фактите и обстоятелствата от значение за случая и обсъждане на предложенията и възраженията на заинтересованите граждани и техните организации, представлява съществено нарушение на административно-производствените правила обосноваващо незаконосъобразност на акта, защото е възпрепятствало изясняването на фактическата обстановка по случая и е ограничило правото на защита на засегнатите юридически лица. Поради тази причина представлява самостоятелно основание за отмяна.

С оспорения общ административен акт е наложена временна забрана и са спрени всички строителни и монтажни работи за периода до първи октомври 2022г. на територията на гр.Варна в периметъра между площад „С.“, по ул. “П.“, ул. “О.“, ул. “Ш.“, бул. „О. П.“ до бул. “Ц.О.“ и бул. “П.“ включително. Допълнено е, че по изключение се допускат неотложни аварийно-ремонти работи и геозащитни мерки и дейности, съгласно чл.15 ал.4 от ЗУЧК. Заповедта е основана на Постановление №21/10.06.1921г. на Варненската управа, с което според административния орган гр.Варна е обявен за морски курорт, за който важи забраната по чл.15 от ЗУЧК.

От копието /което не е заверено за вярност/ на постановление №21 от 10.06.1921г. на тричленна комисия, назначена от Варненската управа е видно, че Варна е обявена за „специален курортен кът“. Повече от ясно е, че 100 години по-късно, същото не може да бъде използвано като основание за издаване на административен акт в изпълнение на разпоредба, която е влязла в сила на 30.05.2014г., докато определението за „национален курорт“ е въведено с норма от 25.02.2020г. във връзка с процедура, регламентирана с разпоредба, влязла в сила също на 25.02.2020г. И съвременните правни повели не приравняват понятието „специалния курортен кът“ от 1921г. на понятието „национален курорт“ от 2020г.

Ответникът представи към свое писмо с.д. № 3928/14.03.2023г. извадка Държавен вестник бр.61 от 14 март 1950г., в който е обнародвано постановление №549/06.03.1950г. на Министерски съвет и от неговия текст става ясно, че за курорт са обявени местността „С.К.“ и „З.П.“ край гр. С. /тогавашното име на гр. Варна/. Следователно, ПМС от 1950г. не определя гр.Варна за курорт.

За да се приложи разпоредбата на чл.15 ал.1 от ЗУЧК трябва територията да е национален курорт, чието определение се съдържа в § 1 т.16 от ДР на Закона за туризма и представлява: „урбанизирана територия по смисъла на § 1, т. 13 от допълнителните разпоредби на Закона за здравето, обявена по реда на чл. 76, ал. 2 от Закона за здравето за курорт, който може да е разположен на територията на една или повече общини и за който е прието решение по чл. 56а, ал.1 от Закона за туризма. Националните курорти са курорти от значение за устойчивото развитие на туризма, в които е изградена необходимата туристическа инфраструктура на национален курорт и които са общодостъпни и разполагат с природни, антропогенни и културно-исторически ресурси за осигуряване на рекреативни, лечебни, възстановителни, познавателни, делови, развлекателни или други услуги и имат основно предназначение да привличат туристи.“.

Следва да се отчете разликата между „национален курорт“ по смисъла на §1 т.16 от ДР на Закона за туризма във връзка с чл.56а от Закона за туризма и понятието „курорт“ по смисъла на чл.76 от Закона за здравето. Съгласно чл.56а ал.1 от Закона за туризма, обявяването на национални курорти се извършва по предложение на министъра на туризма с решение на Министерския съвет, което се обнародва в Държавен вестник. Докато нормата на чл.76 от Закона за здравето определя реда за обявяване на курортите, което се извършва по предложение на министъра на здравеопазването с решение на Министерския съвет, което се обнародва в Държавен вестник. Определението за „национален курорт“, дадено в §1 т.16 от ДР на Закона за туризма недвусмислено сочи, че конкретна урбанизирана територия може да бъде обявена за национален курорт по реда на чл.56а ал.1 от Закона за туризма, само ако преди това е била обявена за курорт по реда на чл.76 ал.2 от Закона за здравето.

С оглед на различните министри, които по горецитираните разпоредби на двата закона могат да предложат обявяване на дадена урбанизирана територия за курорт или съответно за национален курорт, представеното по делото решение №153/24.02.2012г. на Министерски съвет, което е постановено по предложение на министъра на здравеопазването, представлява изпълнение на процедура по чл.76 от Закона за здравето, тъй като във втория абзац от доклада на министъра на здравеопазването е записано, че проектът е изготвен въз основа на чл.8 ал.1 и 3 от Устройствения правилник на Министерски съвет и на неговата администрация във връзка с чл.76 от Закона за здравето.

В допълнение, с решение №153/24.02.2012г. на Министерски съвет е обявен списъка на курортите в Република България и са определени техните граници, обнародвано в Държавен вестник бр.18/02.03.2012г., т.е. списък на курортите, което не е равнозначно на списък на националните курорти, предвид направеното тълкуване за разликата между двете понятия. В графа „Климатични морски курорти от национално значение“ в т.5 е включен гр.Варна (от З.П. до нос Галата включително) и в графата: „Административен акт, с който населеното място/селищното образование е обявено за курорт и са определени границите му“ е посочено „ПМС №549 от 1950г.“. Във връзка с отправено запитване от съда дали цялата територия на гр.Варна представлява морски курорт с национално значение е получено писмо от Министерски съвет с.д. № 4550/24.03.2023г., в което е посочено, че държавният орган не разполага с информация за същото, като е приложен доклад на министъра на здравеопазването, в който е цитирана разпоредбата на чл.76 от Закона за здравето.

Ако се приеме условно, че е приложима разпоредбата на чл.15 ал.1 от ЗУЧК, тогава възникването на забраната не зависи от преценката на кмета на общината дали да я наложи, т.е. не трябва да се чака издаването на изрична заповед. Норма на чл.15 ал.1 от ЗУЧК гласи: „Забранява се извършването на строителни и монтажни работи в националните курорти по Черноморското крайбрежие от 15 май до 1 октомври.“. От прочита на разпоредбата става ясно, че забраната произтича от самия закон, както правилно твърдят и жалбоподателите чрез техните процесуални представители. Задължението възниква ex lege с осъществяването на определен фактически състав, включен в хипотезата на чл.15 ал.1 от ЗУЧК: извършване на строителни и монтажни работи в национален курорт и настъпване на периода от 15 май до 1 октомври. Тоест, забраната по чл.15 ал.1 на ЗУЧК се задвижва ex lege /по силата на закона/ без да е необходим юридически факт, който да съдържа волеизявление на административен орган, което от своя страна обуславя некомпетентността на кмета на община Варна да издава подобен административен акт. Този законодателен избор е смислен, защото изключва преценката на административния орган дали да издаде или не административен акт, с който да спре извършването на строителни и монтажни работи в национални курорти за период от 15 май до 1 октомври всяка година, докато е в сила разпоредбата на чл.15 ал.1 от ЗУЧК, за да се гарантира осъществяването на целите на същия закон, регламентирани в чл.2. По-високата законова защита е свързана с особено важния държавен интерес касаещ националните курорти.

Щеше да е различен извода, ако задължението не възникваше ex lege /от закона/, а трябваше да бъде издаден акт при обвързана компетентност, т.е. при наличието на определени законови условия, административният орган да е бил длъжен да вземе едно единствено решение, без да може да преценява между различни варианти кой е най-добрия. В условията на обвързана компетентност административният орган е длъжен да възпроизведе нормативната повеля. В тази връзка, неправилно е твърдението на ответника, че с обжалваната заповед не се въвежда забрана, а само се възпроизвежда тази, която възниква по силата на закона.

Необходимо е да се разясни, че забраната по чл.15 ал.1 от ЗУЧК е коренно различна от тази по чл.198 от Закона за устройство на територията /чието приложение е в правомощията на кмета на общината/, и втората не е правно основание, нито предмет на обжалваната заповед.

Ако се допусне, че казусът попада в приложното поле на алинея 2 на чл.15 от ЗУЧК, чиято хипотеза обхваща територии по Черноморското крайбрежие, които не са със статут на „национални курорти“, тогава единствено компетентен да наложи подобна забрана за извършване на строителни и монтажни работи е общинския съвет, който по предложение на кмета на общината приема ежегодно решение не по-късно от първи март на съответната година, което се обявява на интернет страницата на общината.

Алинея 3 на чл.15 от ЗУЧК въвежда ex lege /по силата на закона/ задвижване на забраната за територии, които не са национални курорти и за които общинския съвет не е приел решение в регламентирания срок.

Изложените по-горе съждения за липсата на компетентност водят до заключението за още по-голям порок на заповед № 1928/28.06.2022г., издадена от кмета на община Варна, а именно нейната нищожност. Трите жалби се явяват основателни и трябва да бъдат уважени, като съдът следва да обяви нищожността на оспорения с тях общ административен акт.

При този изход на делото, жалбоподателите имат право да им бъдат възстановени от бюджета на община Варна /в качеството й на юридическо лице/ сторените по делото съдебни разноски, както следва: по 50 лева държавна такса за разглеждане на делото, платена от всеки от тях.

„Ф.“ АД е заплатило 20 лева за обявлението в ДВ с разписка от 03.10.2022г., приложена към молба с.д. № 14655/03.10.2022г. във връзка с административно дело № 1615/2022г. /преди присъединяването му/. Претендира и адвокатско възнаграждение в размер на 3000 лева за адв. О. по договор за правна защита и съдействие от 18.07.2022г., приложен към молба с.д. № 11768/29.07.2022г.

„М.П.“ АД е заплатило 20 лева за обявление в ДВ с платежно нареждане от 30.09.2022г. към молба с.д. № 14747/04.10.2022г. по административно дело №1611/2022г. „М.П.“ АД също така претендира и възстановяване на държавна такса от 50 лева, платена по ч.адм.дело №1696/2022г. на Варненския административен съд с преводно нареждане от 01.08.2022г. към молба с.д. № 11825/01.08.2022г., както и юрисконсултско възнаграждение от 200 лева за юристконсулт Х.Ш.Ш.. Частно адм.дело №1696/2022г. е присъединено към настоящото с определение № 2370/1108.2022г.

„ВСК“ ООД претендира адвокатско възнаграждение от 1000 лева за адв. Ж. по договор за правна защита и съдействие №40/2023г. Претендира отделно 150 лева такса за обжалване на определение №2174/21.07.2022г. по адм.дело № 1658/2022г. Претендираната такса от 150 лева такса за обжалване на определение по ч.адм.дело №1614/2022г. не може да бъде присъдена, тъй като това дело няма никаква връзка с настоящото производство.

При разглеждане на възражението на ответника за прекомерност на претендираните за възстановяване адвокатски възнаграждения, съдът съобрази разпоредбата на чл.8 ал.2 т.1 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, според която за процесуално представителство, защита и съдействие минималния размер на адвокатското възнаграждение е 1250 лева. Съдът не е длъжен да намалява до минималния размер договореното адвокатско възнаграждение, тъй като цитираната наредба е създадена с цел да се избягва подбиване на цената на адвокатските услуги. Размерът му следва да се преценява с оглед на фактическата и правна сложност на делото, като се вземе предвид и решение от 28 юли 2016г. на Съда на Европейския съюз по дело С-57/15, в което е подчертано, че член 14 от Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост, „прогласява принципа, че направените от спечелилата делото страна разумни и пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен ако това е недопустимо поради съображения за справедливост“. Следователно, при възражение за прекомерност, съдът трябва надлежно да съобрази дали размерът на претендираното адвокатско възнаграждение е съобразен със специфичните особености на случая, като едновременно с това прецени дали е разумен, пропорционален и справедлив.

По изложените по-горе съображения, адвокатското възнаграждение претендирано за възстановяване от „Ф.“ АД съответства на фактическата и правна сложност на делото и неговия размер над минималния се явява разумен, пропорционален и справедлив, поради което не е налице основание за неговото намаляване. Адвокатското възнаграждение за адв. Ж., претендирано за възстановяване от „ВСК“ ООД е под нормативно-определения минимум.

Мотивиран от изложеното и на основание чл.172 ал.2 от АПК във връзка с чл.183 от АПК и чл.143 ал.1 от АПК, VІ тричленен състав на Варненския административен съд

Р Е Ш И:

ОБЯВЯВА нищожността на заповед № 1928/28.06.2022г., издадена от кмета на община Варна.

ОСЪЖДА Община Варна да заплати на „Ф.“ АД с ЕИК ***, представлявано от изпълнителния директор Даниел Фучиджиев съдебни разноски в общ размер 3070 /три хиляди и седемдесет/ лева.

ОСЪЖДА Община Варна да заплати на „М.П.“ АД с ЕИК ***, представлявано от изпълнителния директор К.А.К. съдебни разноски в общ размер от 320 /триста и двадесет/ лева.

ОСЪЖДА Община Варна да заплати на „В.С.К.“ ООД с ЕИК ***, представлявано от управителя А.Р. съдебни разноски в общ размер от 1200 /хиляда и двеста/ лева.

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му.

	Председател:
	Членове: