Р Е Ш
Е Н И
Е
№ 28
гр.Русе, 04.03.2020г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД , търговско отделение, в публичното
заседание на 27 февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СИЛВИЯ ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЪШЪЛ ИРИЕВА
ЗОРНИЦА ТОДОРОВА-мл.с.
при секретаря ТОДОРКА НЕДЕВА като разгледа докладваното от съдия Ириева в.т.д. № 42 по описа за
2020 година, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Делото
е образувано по въззивна жалба на Д.И.В.
***, чрез адв.П.П.-***, против Решение №1966/25.11.2019г., постановено по
гр.д.№6944/2018г. по описа
на Районен съд-Русе, с което е уважен предявеният от А.В.М. *** установителен
иск против Д.И.В. за дължимост на сумата от 15 300лв. главница,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 06.08.2018г до
окончателното й изплащане, по издадената заповед за незабавно изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417,т.3 ГПК по
ч.гр.д.№5570/2018г. по описа на РРС. Излагат се оплаквания за незаконосъобразност на решението, поради
допуснати съществени нарушения на процедурните правила, неправилно приложение
на материалния закон, както и необоснованост. Иска се
решението да бъде отменено и да бъде постановено ново решение по същество на
спора, с което исковата претенция да бъде отхвърлена изцяло като недоказана по
основание и размер. Претендира се присъждане на
разноски за въззивното производство.
В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от
ответника А.В.М., чрез адв. М.Б.-***, с който се иска въззивната жалба да бъде
оставена без уважение, като неоснователна и да бъде потвърдено
първоинстанционното решение. Претендират се разноски за
въззивната инстанция.
Въззивната жалба
е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима
и като такава, следва да се разгледа по същество.
По
отношение правилността му, по наведените от въззивната страна доводи за
неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение, настоящият състав
приема от фактическа страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с иск по чл.422 от ГПК от А.В.М., с който се претендира да бъде
признато за установено по отношение на Д.И.В., че му дължи сумата от 15 300
лева по договор от 18.08.2016г. с нотариална
заверка на подписите на страните, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от подаване на заявлението – 06.08.2018г. до
окончателното й изплащане, по издадената заповед за незабавно изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.3 от ГПК по ч.гр.дело №
5570/2018г. по описа на РРС. В исковата молба ищецът А.В.М. е твърдял, че на
18.08.2016г. с ответника сключили договор с нотариална
заверка на подписите на страните, съгласно който Д.В. се задължил да му заплати
в срок до 31.12.2016г. сумата от 15 300 лева,
дадена в заем със запис на заповед от 05.10.2015г. и
разписка от същата дата, чийто падеж е изтекъл на 30.05.2016г. В периода 2012г. – 2015г. предоставил на ответника в заем парични суми, чийто общ
размер към 2015г. достигнал сумата от 15 300
лева. На 05.10.2015г. двамата решили да обединят
всички задължения на Д.В. към ищеца, които възлезли именно на процесната
парична сума, за което той му издал запис на заповед и разписка, а предходните
записи на заповеди и разписки унищожили за да не може да се злоупотреби
евентуално с тях. След като съвместно уточнили размера на дадената в заем и
неиздължена сума от 15 300лева, с ответника се договорили, че ще му я
върне в срок до 30.05.2016г., което задължение той поел и удостоверил с подписа
си в разписка от 05.10.2015г. Уговорили се и че задължението
се обезпечава със запис на заповед от същата дата. След просрочието на
падежа – 30.05.2016г., по молба на ответника на
18.08.2016г. предоговорили срока за връщане на парите
и го удължили, като сключили и процесния договор с нотариална заверка на
подписите на страните. Парите съгласно последния следвало да бъдат върнати на
падеж 31.12.2016г., но ответника Д.В. не сторил това,
като сумата не е върната и до момента.
С отговора на исковата молба
ответникът Д.И.В. оспорил изцяло предявения иск. Твърдял,
че действително се задължил да заплати на ищеца в срок до 31.12.2016г. въз основа на сключения договор от 18.08.2016г. с нотариална заверка на подписите на страните, като за
обезпечаване на задължението си е издал в полза на ищеца и запис на заповед за
същата сума от 05.10.2015г. Твърдял обаче, че тази парична
сума не е била получена от него в заем, а представлявала неплатена наемна цена
за периода 2012г. – 2015г. по
Договор за отдаване под наем на недвижим имот от 16.03.2010г., сключен между
ищеца и ответника, като последният действал в качеството си на съдружник и
управител на „Дивид” ООД. Посочил също, че с оглед размера на
задължението, между страните се постигнала договореност вземането да бъде
оформено като заем на В. в качеството му на физическо лице, а дължимите след
това наеми да бъдат заплащани редовно. След 2015г.
наемната цена била заплащана редовно и „Дивид” ООД е ползвало
помещението на ищеца по договора за наем до 29.06.2018г., след което договора
за наем бил прекратен по взаимно съгласие на страните с Анекс от 29.06.2018г. Твърдял още, че сумата по сключения договор от 18.08.2016г. с нотариална заверка на подписите на страните, е била
платена до лятото на 2018г. на вноски, като за
получените парични суми ищецът се подписвал в тетрадка, която се намира във В.
и препис от която представил по делото като
доказателство. От същата било видно, че за периода 25.09.2015г.
до 31.07.2018г. бил заплатил
на ищеца сумата от 16 655 лева,
което е в повече от дължимото.
С
решението си първоинстанционният съд уважил изцяло установителния
иск за сумата от 15 300лв. по договор от 18.08.2016г. с нотариална заверка на подписите на страните, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението –
06.08.2018г. до окончателното й изплащане, по
издадената заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417, т.3 от ГПК по ч.гр.дело № 5570/2018г. по
описа на РРС.
Установено е в
първоинстанционното производство, че на 18.08.2016г. страните сключили договор с нотариална заверка на подписите,
рег.№3823 от 18.08.2016г. на нотариус А.М.с рег.№***на
нотариалната камара, съгласно който Д.В. се задължил да
заплати на А.М. в срок до 31.12.2016г. сумата от
15 300лева, дадена в заем със запис на заповед от 05.10.2015г. и разписка от същата дата, чийто падеж е изтекъл на
30.05.2016г. Съгласно приложеното по делото ч.гр.дело №
5570/2018г. по описа на РРС се констатирало, че по
заявление на ищеца, по реда на чл.417, т.3 от ГПК, срещу ответника била издадена
заповед №3087 от 08.08.2018г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ- договор от 18.08.2016г. с
нотариална заверка на подписите на страните за сумата от 15 300 лева. На същата дата, РРС издал Разпореждане, с което допуснал незабавно
изпълнение на заповедта и разпоредил издаване на изпълнителен лист. Ответника
подал възражение по
реда на чл.419, ал.2 от ГПК за недължимост на сумата
ведно с частна жалба срещу Разпореждане от 08.08.2018г. за
незабавно изпълнение по ч.гр.дело № 5570/2018г. по
описа на РРС. С Определение
№472 от 30.11.2018г. по в.ч.т.д.
№358/2018г. по описа на РОС, Окръжният съд потвърдил
Разпореждане от 08.08.2018г. по ч.гр.дело №
5570/2018г. по описа на РРС.
От
представените писмените доказателства по делото, приети от районният съд, се
установило, че с договор за наем на недвижим имот от 16.03.2010г., сключен
между Р.А.Л., П. В.М., С.В.М., А.В.М., от една страна и „Дивид” ООД, със
седалище и адрес на управление: гр.Русе, кв.“Възраждане“, ул.“Плевен“ № 2, бл.“Куманово”, вх.А, ет.7, ап.21, представлявано от
управителите Д.И.В. и В.В.А., от друга страна, четиримата наемодатели
предоставили за временно и възмездно ползване на търговското дружество недвижим
имот за производство и продажба на хлебни изделия и закуски в гр.Русе срещу заплащане
на месечна наемна цена в размер на 600 лева. Представен бил и Анекс от 29.06.2018г., сключен между наемодателите Р.А.Л.и А.В.М., и
наемателя „Дивид“ ООД, съгласно който договора за наем от 16.03.2010г. бил прекратен по взаимно съгласие, считано от 01.07.2018г.
За доказване на твърденията си, изложени
в отговора на исковата молба, ответникът представил и тетрадка,
в която били отразени дати на извършени парични плащания с подпис срещу
съответно заплатената парична сума. Плащанията били извършени през периода 25.09.2015г. до 31.07.2018г. За последно заплатената сума от 350 лева,
която била платена на 31.07.2018г., било отразено, че
се отнася за 2017г.
Приложено било по делото влязло в сила
на 22.05.2019г. съдебно решение
№ 605/09.04.2019г. по гр.дело № 7744/2018г. по описа
на РРС, с което било признато за установено по отношение на „Дивид“ ООД, че
дължи на Р.А.Л.и А.В.М. сумата от 3 600лева, представляваща неплатени
наеми за периода м.01. – м.06.2018г. включително, по договор за наем от 16.03.2010г. В исковата молба по това дело било заявено от ищците, че наемите до
края на 2017г. по договора за наем от
16.03.2010г. са им били платени, но със закъснение.
В хода на производството обяснения били
дадени от ищеца, съгласно които подписите срещу платените парични суми в
представената тетрадка са негови, както и че въпросната тетрадка е стояла при
продавачката, която работела за „Дивид“ ООД в отдадения под наем недвижим имот,
и в нея са отразявани извършените плащания на наемната цена по договора за наем
от 16.03.2010г., които плащания нямат нищо общо със заемното правоотношение по
процесния договор за заем с нотариална заверка на подписите на страните.
По делото били
събрани и гласни доказателствени средства. Разпитана в качеството си на
свидетел- Г.И.Х., заявила, че работила за „Дивид“ ООД с място на работа в
пекарната, находяща се в недвижимия имот, който е предмет на договора за наем
от 16.03.2010г. Тетрадката, представена по делото, стояла при
нея, а задълженията на работодателя за плащане на наема вървяли със задна дата
още преди тя да започне работа. В края на седмицата-в
петък, тя заплащала парични суми на А.М. за дължимия за пекарната наем, които
суми той отразявал в тази тетрадка с размер и дата на плащане, като се
разписвал срещу тях. Парите за наема, които тя плащала
били от оборота на пекарната, каквото останело до петък след плащането на
стоката и получаване на възнаграждението й. Заявила още, че в период от 6месеца през 2015г. е била в болнични и била замествана, както и че имало
периоди, в които плащания не се извършвали, тъй като нямало сума, която да
плати. Твърдяла също, че записването „връщане на заем“ на първата страница го е нямало, когато тетрадката била
при нея. След като освободили пекарната, при прекратяване на
договора, тази тетрадка била прибрана от работодателя й.
От заключението на назначената
съдебно-почеркова експертиза се установило, че ръкописния текст „връщане на
заем“ в началото на тетрадката се различава по общи и частни графически
признаци от ръкописния текст, с който е изпълнен почерка на останалите
записвания в представените две страници от тетрадката. Текстовете
са изпълнени от две лица. Не съществува методика за
определяне на време и давност на изпълнение на определен текст. Не може
да се даде както положителен, така и отрицателен отговор дали текста „връщане
на заем“ е допълнително вписан. Пишещото средство, с
което са изпълнени заглавието „връщане на заем“ и
първите записани плащания в тетрадката не са идентични. Не може да се отговори
дали текста „връщане на заем“ и първите записани
плащания, по едно и също време ли са извършени.
От приетата по делото ведомост,
издадена от Областно управление „Пожарна безопасност и защита на населението“ – гр.Русе, се установило, че на ищеца, на 31.07.2014г. е било изплатено обезщетение по чл.252, ал.1 от ЗМВР в
размер на 26 204 лева. Приложени били по делото годишна данъчна декларация
на ищеца за 2015г., в която същият декларирал получен наем от „Дивид“ ООД в
размер на 300 лева, както и писмото на ТД на НАП офис Русе за липса на подавани
от А.М. за предходните години данъчни декларации.
При така изяснената фактическа обстановка, вярно и точно установена и от РРС, формулираните в решението на районния съд правни изводи се явяват правилни, поради което решението следва да бъде потвърдено в хипотезата на чл. 272 ГПК
чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд, който е обсъдил задълбочено и в пълнота събраните по делото доказателства и при липсата на допуснати процесуални нарушения е приложил правилно материалния закон. Предвид
оплакванията във въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение от
районния съд, изразяващо се в неизготвяне на пълен и правилен доклад по делото,
съобразно процесуалните изисквания на разпоредбата на чл.146 ал.1 от ГПК, следва
да се посочи следното: Докладът на районния съд
е изготвен в съответствие с изискванията на чл. 146
ГПК, приет е без възражения, на страните са дадени указания относно доказването
на фактите, които са от значение за изхода на спора, доказателствената тежест е
правилно разпределена. Нещо повече, по делото има и
проект за доклад, изготвен след надлежно извършване на проверката по чл.
140 ГПК, с който основните елементи на спора са изяснени още
в закритото заседание. Възражението, че следвало да се доказват отделни
моменти на предаване на сумата е неоснователно, това би имало значение само при
липса на разписка или някакъв документ, доказващ реално предаване на процесната
сума, и характера й. В случая, обаче, въззивникът не е оспорил размера на
процесната сума- 15 300 лв., а само нейния характер и че не му е дадена в заем.
Възраженията му са, че е формирана от неплатени наеми за
минал период, които твърди, че вече е издължил. В настоящата
хипотеза първостепенният съд, съобразно твърденията на страните правилно е
определил спорния предмет, и правилно е разпределил доказателствената тежест.
Действително, както е посочено във въззивната жалба, още с
отговора на исковата молба въззивникът е оспорил наличието на достатъчно доходи
у въззиваемия за даване на сумата от 15300лв. в
заем. В тази връзка РРС е събрал писмени доказателства, видно
от които доходите на въззиваемия са били над средните за страната, дори още
преди изплащането на целия размер на пенсионното обезщетение от 26 500 лв.
Независимо от това, според настоящия състав, доказването на доходите на
заемодателя не е от значение за доказването на договорните отношения по заема, които
се доказват с представените по делото документи- договор
от 18.08.2016г. с нотариална заверка на подписите,
запис на заповед от 05.10.2015г. и разписка от същата
дата. Същите са подписани от въззивника, на два пъти, без
уговорки, без оспорвания, независимо от изминалия период от време между
подписването на договора и подписването на разписката и записа на заповед.
От тях по категоричен начин се установява, че процесната сума
е предоставена на въззивника от въззиваемия, поради което събиране на
допълнителни доказателства в тази насока като напр. кога
точно във времето са предоставени сумите в заем, и имал ли е възможност
съобразно доходите си въззиваемият да предостави такива суми, въззивната инстанция счита за неотносими по
същество на спора, а възраженията в този смисъл
следва да се приемат за неоснователни.
На следващо място,
въззивната инстанция счита за неоснователно възражението, че въпреки събраните
доказателства за каузалното правоотношение и за наличие на извършени плащания,
с които задължението към въззиваемия било погасено, тези доказателства, в
нарушение на процедурните правила били оценени неправилно от районния съд. В тази връзка въззивникът се е позовал на неприетото му от първата
инстанция възражение, че процесната сума представлява наемна цена през периода
2012-2015г. по договор за отдаване под наем на
недвижим имот от 16.03.2010г. с нотариална заверка на
подписите. На първо място следва да се отбележи, че задължението
на въззивника е обективирано именно като задължение за връщане на даден заем в
писмения договор с нотариална заверка на подписите, въз основа на който е
издадена Заповед №3087/08.08.2018г. по
ч.г.д.№5570/2018г. Представени са и още два писмени документа
разписка и запис на заповед/обезпечителен/, върху които е манифестирано
валидното волеизявление на длъжника, които документи районният съд е съобразил.
В издадената и подписана лично от въззивника разписка от
05.10.2015г. се съдържа собственото му
изявление, както относно характера на дължимата сума, така и че му е предадена:
„ще върна дадената ми в заем сума от 15 300лв.“ В Договора за заем от 18.06.2016г.
също не е отразено само съгласие за връщане на 15
300лв., а е направено изрично изявление на страните за характера на дължимата
сума- заем и че сумата е дадена. Падежът на разписката 30.05.2016г. е
просрочен и страните са предоговорили отношенията си, договаряйки нов падеж по
заемното правоотношение- 31.12.2016г. с процесния
нотариално заверен договор за заем. Предвид изложеното, според
настоящия състав, районният съд
въз основа на доказателствата правилно е приел, че материалното правоотношение
е по договор за паричен заем, което е установено по правилата на чл.154, ал.1 ГПК. На следващо място, въззивният съд също не споделя възражението, че сумата
от 15 300 лв. представлявала неплатена наемна цена в периода
2012г.-2015г. по
Договор за отдаване под наем от 16.03.2010г. от
наемател „Дивид“ООД, представляван
от въззивника. Това е така, защото както правилно е приел първоинстанционният
съд, двете правоотношения-заемното и наемното, нямат нищо общо нито по страни,
нито по основание, предмет, срокове и размер на дължимите парични суми.
В решението си РРС вярно е отбелязъл, че в представените документи от
въззиваемия, никъде не е посочено, че парите са за дължими наеми за предходен
период от време и че те се издават за обезпечаване на такова вземане. В тази
връзка правилно РРС е констатирал, че
страните по посоченото наемно правоотношение са съвсем различни - четири физически лица като наемодатели и юридическото лице -
търговското дружество „Дивид“ ООД, които не са
такива по заемното правоотношение. Вярно е и посоченото от РРС, че наемните
отношения именно по посочения договор за наем са били предмет на разглеждане по
друго гражданско дело с ответник „Дивид“ ООД, което с
влязло в сила решение №605/09.04.2019г. по
гр.д.№7744/2018г. е осъдено да заплати на
наемодателите дължимия наем за първото шестмесечие на 2018г., а за предходен
период наемите са платени и затова не са били претендирани. Настоящият
състав приема за напълно законосъобразни изводите на първостепенния съд и в
частта им, че задължението по договора за заем е просрочено, като за
погасяването му не са представени писмени доказателства, нито пък представената
от въззивника тетрадка доказва плащане на заема. Те се
основават не само на недвусмислените свидетелски показания, но и на цялата
доказателствена съвкупност. От показанията на св.Х.
несъмнено се установява, че в тетрадката са отразявани плащания на наемната
цена по договора за отдаване под наем на
недвижим имот от 16.03.2010г., като отразяваните
плащания за наем, дължим от „Дивид“ ООД, са били извършвани със закъснение. В тази насока са били и обясненията на въззиваемия в с.з. за това,
че паричните суми са били плащани лично от св.Х. от
оборота на пекарната, стопанисвана от “Дивид” ООД и то именно за дължимия наем.
Свидетелката е била служител в “Дивид” ООД, тетрадката е била у нея и чрез нея
дружеството е заплащало наемите, за
което тя лично е давала парите на въззиваемия, а последният извършвал
отбелязванията за плащанията в тетрадката и се подписвал. Свидетелката
въобще не е в известност за наличните заемни правоотношения на въззивника, такива
обстоятелства не са й ставали достояние. Както се
установява от показанията й, същата е действала със съзнанието за заплащане на
дължими наемни суми. Неоснователно се твърди във
въззивната жалба, че показанията на св.Х. не следва да
бъдат кредитирани в цялост поради това, че не е присъствала при предаването на
всички суми, както и че неверни били изявленията й, че сумите били предавани в
петък. Вярно е, че св.Х. в
период от шест месеца през 2015г. е отсъствала
от работа, тъй като е била в болничен, което наложило друга жена да я
замества,което се установява от показанията на самата свидетелка, но това не
поставя под съмнение достоверността на показанията й относно осъществяването на
фактите от обективната действителност. На следващо място не следва да се правят
изводи, че се поражда съмнение в показанията на св.Х.,
че сумите са предавани от нея в петък, предвид факта, че при сравнение цитираните
в тетрадката дати не съвпадали с този
ден от седмицата. Това е така, предвид обстоятелството, че не свидетелката е
извършвала записванията в тетрадката, а същите са правени от въззиваемия, който собственоръчно вписвал текста, сумата и се
подписвал, а същата е отчела само, че вписванията се правят със задна дата.
Какви конкретни записвания са правени от въззиваемия при всяко плащане,
за коя точно дата и за
каква сума, св.Х. не е давала изявления,
а и установяването на такива обстоятелства не следва да й се вменява в
отговорност, още по-малко несъвпадането на отбелязванията на датите в
тетрадката с деня петък да бъде аргумент за дискредитиране на показанията й, че
плащанията са извършвани от нея именно в петъчен ден. Настоящият състав кредитира
изцяло показанията на св.Х.
като обективни, вътрешно безпротиворечиви, последователни и
логични, кореспондиращи изцяло с останалите доказателства. Не са налице обстоятелства, които да поставят под съмнение тяхната
достоверност. Категорично, както от
показанията на св.Х., така и от заключението на изготвената по делото
съдебно-почеркова експертиза, се установява, че вписването на текста „връщане
на заем“ е дописван и то от лице различно от въззиваемия. В показанията си св.Х. е потвърдила, че
такъв текст не е виждала, както и че в тетрадката не е било вписвано нищо друго
освен записките, които въззиваемият
е правил за това, което е
плащала. Видно
от отразеното в тетрадката, плащанията са правени за последните три години,
правени са на части и с известни забавяния, видно от забележки, отнасящи ги към
съответния период. Тези периоди обаче са след твърдяния
от въззивника период и това е видно от самите записки, както и от всички данни
по делото. Плащането от 07.10.2016г. е отбелязано, че се отнася за декември 2015г., каквото уточнение
при плащане по заем би било лишено от смисъл. Освен това ако се приеме, че става въпрос за вноска за връщане на заем, то тази вноска би се приспаднала при
новирането на договора за заем и определянето на нов падеж, но в случая такова приспадане не е налице.
Също под отбелязаното плащане на 30.06.2017г. е
поставена черта и под тази черта има отметка за отнасяне на следващите плащания
за минал период, но „за 2017г.“, а не за по-стария
2012-2015г., твърдян от въззивника период. Всички следващи
плащания, правени от 29.09.2017г. до последното
на 31.07.2018г. представляват наем за 2017г. и това е изрично отбелязано, което също опровергава
твърдението, че плащанията били за стар период 2012-2015г. Договорът за наем е
прекратен на 01.07.2018г., а след това на 31.07.2018г.
е платена еднократно сумата 350лв., с отбелязване, че се отнася за 2017 г.Видно
е също, че след датата на прекратяване на договора за наем, други отбелязвания в тетрадката не са правени, а
както става ясно от показанията на св.Х., въззивникът при прекратяване
на договора си е взел от помещението документите ведно с въпросната тетрадка.
Установено е също, че исково производство между страните е водено за
незаплатени наеми само за първото полугодие на 2018г., което е логично, с оглед признатото от въззиваемия плащане на наема до м.декември 2017г.вкл. и извършеното отбелязване в тетрадката.
Ирелевантно по същество на спора за доказване на заемното
правоотношение е предаването на заемната сума по банков път, с оглед
изискванията на чл.3 от Закона за ограничаване на плащанията в брой, както и декларирането на непогасената
част от предоставения заем на осн. чл.50 от ЗДДФЛ. Липсата на деклариране е отрицателен факт и не доказва
предоставянето или не на заем. Също така твърденията в
исковата молба не сочат на предоставяне на конкретни заемни суми, за да може да
се твърди, че е следвало съобразно изискванията на закона тези суми да се
преведат по банков път. Твърдението е, че сумите са давани на части в
период от 2012-2015г., чиито общ размер е 15 300лв.,
поради което именно тази сума е оформена като дължима заемна сума.
Решението подлежи на касационно обжалване, с оглед разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК.