№ 682
гр. Благоевград, 18.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД в публично заседание на двадесет и
трети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Петър Узунов
Членове:Вера Коева
ЕмИ. Дончева
при участието на секретаря Катерина Пелтекова
като разгледа докладваното от ЕмИ. Дончева Въззивно гражданско дело №
20231200500933 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по делото е образувано по въззивна жалба, депозирана от В.
Н. П., ЕГН **********, с адрес: гр. Благоевград, ул. „**, чрез адв. Н. А., съдебен
адрес: гр. София, ул. „** против Решение № 900111/18.05.2023 г., постановено по
гр.д. № 30/2021 г. по описа на РС- Благоевград в частта, в която е отхвърлен
предявения от жалбоподателя против И. Г. С. иск с правно основание чл. 422 ГПК
за установяване на съществуването на вземане в размер на 2750 евро,
представляващо договорна лихва по договор за заем за периода 05.12.2004 г.-
05.11.2005 г., за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК №
917/31.01.2020 г. по ч.гр.д. № 195/2020 г. по описа на РС- Благоевград.
В жалбата се излагат доводи за неправилност на решението в обжалваната
част и за допуснати съществени процесуални нарушения от първоинстанционния
съд.
Твърди се, че неправилно районният съд е приел, че по делото е депозиран
отговор от ответника. Представеният по делото отговор бил по друго дело – гр.д.
№ 29/2021 г. по описа на РС- Благоевград, което е между същите страни, но за
вземане по друг договор. За да приеме, че има отговор по делото дело
първоинстанционният съд приел, че ответникът погрешно е написал номера на
делото, вместо 30/2021 г. – 29/2021 г. От справка в деловодството на РС-
Благоевград било видно, че ответникът на 14.07.2021 г. е депозирал отговор на
исковата молба по гр.д. № 29/2021 г. по описа на РС- Благоевград- два броя, като
ясно било написано, че се прилагат два екземпляра от един и същ отговор. Дори и
1
да се приеме, че ответникът погрешно бил изписал номера на делото, следвало да
има два отговора на исковата молба с различни входящи номера, което не било
налице. Поради неподаването на отговор на исковата молба, ответникът не бил
направил и възражение за нищожност на клаузата за договорна лихва. Дори и да
се приеме, че ответникът бил депозирал отговор на исковата молба, не е налице
възражение за нищожност на клаузата за договорна лихва.
Сочи се, че първоинстанционният съд не е приел за разглеждане
възражение за нищожност на клаузата за договорна лихва, а в решението
служебно е прогласил нищожността на същата като противоречаща на добрите
нрави. По делото от страните не били представени доказателства за размера на
основния лихвен процент и законната лихва, съдът служебно събирал
доказателства от сайта на БНБ.
Изложени са доводи за допуснато нарушение на чл. 146, т. 2 и т. 5 ГПК от
първоинстанционния съд- в доклада не е отразено, че съдът ще се произнесе
служебно по нищожността на процесната договорна клауза, а направо в мотивите
на решението.
Прави се искане за отмяна на решението в обжалваната част и
постановяване на решение, с което предявеният иск бъде уважен изцяло, в
условията на евентуалност да бъде признато съществуването на вземането за
законната лихва върху вземането от 5000,00 евро за периода 05.12.2004 г. до
05.11.2005 г.
В отговора въззиваемата страна оспорва жалбата като неоснователна,
поддържа атакувания акт, който настоява да се потвърди в обжалваната част, за
което също подробно се аргументира.
Постъпила е и въззивна жалба от адв. Ю., процесуален представител на И. Г.
С., действащ лично и със съгласието на попечителя П.С. срещу Решение №
900111/18.05.2023 г., постановено по гр.д. № 30/2021 г. по описа на РС-
Благоевград, в частта, в която в която е признато за установено по отношение на
И. Г. С., че дължи на В. Н. П. следните суми, за които е издадена заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК № 917/31.01.2020 г. по ч.гр.д. № 195/2020 г. по описа
на РС- Благоевград, а именно: сумата от 5000 евро, представляваща главница по
договор за заем, обективиран в Нотариален акт № 187, том II, рег. № 7416, дело
№ 377/05.11.2004 г. на нотариус К.Т. с рег. № 242 на НК и с район на действие РС-
Благоевград, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по
чл. 417 ГПК до окончателното изплащане.
В жалбата се излагат доводи за неправилност, необоснованост на решението
в обжалваната част и за допуснати съществени процесуални нарушения от
първоинстанционния съд.
Твърди се, че не е налице идентичност между искането, предмет на
заявлението по чл. 417 ГПК и искането, предмет на настоящото производство по
чл. 422 ГПК. Ищецът не бил доказал сключването на процесния договор за заем.
От страна на жалбоподателя своевременно било заявено възражение за погасяване
на исковите претенции по давност. Вземането за главница било настъпило на
2
08.10.2005 г. и крайният срок за изпълнение на същото бил изтекъл на 08.10.2015
г., а вземанията за месечна лихва ставали изискуеми след десето число на всеки
месец, поради което давностният срок за всяка една месечна лихва бил изтекъл.
По делото не били ангажирани доказателства за прекъсване на давността. С
отговора на исковата било оспорено сключването на договор за заем между
страните, обективиран в Нотариален акт № 138, том № II, рег. № 6791, дело №
328/08.10.2004 г., както и предоставянето на заемна сума в размер на 7000 евро,
които следвало да бъде върната до 08.10.2005 г., оспорени били и всички
твърдения в исковата молба за признание на вземането. Фактическите и правни
изводи на първостепенния съд били изведени при неправилно приложение и
тълкуване на събраните по делото доказателства, несъответно на логиката на
правната норма, като значителна част от доказателствата били тълкувани
превратно и изолирано при постановяване на решението.
Прави се искане за отмяна на решението в обжалваната част и
постановяване на решение, с което предявеният иск бъде отхвърлен изцяло.
С отговора въззивната жалба се оспорва като неоснователна.
Твърди се, че в хода на делото безспорно е доказано сключването на
договор за заем на 05.11.2004 г. между В. П. като заемодател и И. С. като
заемополучател, по силата на който е предоставена заемна сума в размер на
5000,00 евро, както и е уговорена възнаградителна лихва. Заемната сума не е
върната от ответника по причина, за която последният отговаря- поради липса на
пари.
Прави се искане за постановяване на решение, с което да бъде потвърдено
решението на Районен съд – Благоевград в обжалваната част.
Във въззивното производство са приети като доказателства: заверено копие
от нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот №
138, том II, рег. № 6791, дело № 328/08.10.2004 г., заверено копие от нотариален
акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 187, том II, рег.
№ 7416, дело № 377/05.11.2004 г., заверено копие от нотариален акт за учредяване
на договорна ипотека върху недвижим имот № 13, том I, рег. № 492, дело №
13/25.01.2005 г.
Съдът, след преценка на събраните доказателства, касаещи предмета на
спора, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата,
намира следното:
Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от страни в
първоинстанционното производство, чрез надлежен представител, насочени са
срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка, съдържат необходимите
реквизити, не страдат от пороци, като са извършени необходимите действия по
администрирането им, поради което съдът ги намира за допустими.
Окръжен съд- Благоевград след като съобрази материалите по делото и
приложимия закон, намира следното:
Производството по гр.д. № 30/2021 г. по описа на Районен съд- Благоевград
3
е образувано по искова молба, депозирана от В. Н. П. против И. Г. С., с която е
предявен положителен установителен иск – за установяване, че ответникът дължи
на ищеца сумите, предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
417 от ГПК по ч.гр.д. № 195/2020 г. по описа на РС- Благоевград.
В исковата молба се твърди, че между В. Н. П., като заемодател и И. Г. С.,
като заемател бил сключен договор за заем, материализиран в Нотариален акт №
187, том II, рег. № 1416, дело № 377/05.11.2004 г., съгласно който заемодателя е
дал в заем на заемателя сумата от 5000,00 евро, която С. се задължил да върне в
срок от една година. Сочи се, че страните уговорили и лихва в размер на 5%
месечно. Заемното задължение било обезпечено с договорна ипотека на
апартамент в град Благоевград съгласно същия нотариален акт. Ипотекарните
длъжници В.Я.С. и наследниците на ипотекарния длъжник П.Й.С. - дъщерите им
А.П.С. и М.П.Д. били предявили иск против ищеца В. Н. П. и длъжника И. Г. С. за
прогласяване нищожността на сделките, предмет на Нотариален акт № 187,том
II,рег. № 1416, дело 377/05.11.2004 г. на нотариус К.Т. и за установяване, че
вземането на ищеца по договора за заем е погасено по давност. В хода на
съдебното производство по гр.д. № 65/2016 г. на ОС -Благоевград ответникът И.
Г. С. в отговора на исковата молба признал, че изцяло не е платил задължението
си към ищеца. С решение по гр.д. № 65/2016 г. на ОС- Благоевград исковете на
ипотекарните длъжници били отхвърлени.
Твърди се, че заемателят не е върнал предоставената в заем сума, поради
което заемодателят подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 417 ГПК за вземанията, дължими по договор за заем,
материализиран в Нотариален акт № 187, том II, рег. № 1416, дело №
377/05.11.2004 г., издадена била заповед по чл. 417 ГПК, срещу която длъжникът
възразил.
В обжалваното решение първостепенният съд е приел, че между страните е
сключен договор за заем, както и че заемодателят е предоставил заемната сума в
размер на 5000,00 евро. По отношение на иска за заплащане на лихва в размер на
2750,00 евро за периода 05.12.2014 г. – 05.11.2005 г., районният съд е приел, че
клаузата досежно възнаградителната лихва е договорена в нарушение на добрите
нрави, поради което е нищожна.
С обжалваното решение е признато за установено по отношение на И. Г. С.,
че дължи на В. Н. П., следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 917 от 31.01.2020
г. по ч.гр.д. № 195/2020 г. по описа на РС-Благоевград, а именно: сумата от
5000,00 евро, представляваща главница по договор за заем, обективиран в
нотариален акт № 187, том II, рег. № 7416, дело 377/05.11.2004 г. на нотариус
К.Т., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението в
съда - 30.01.2020 г. до окончателното плащане, като е отхвърлен като
неоснователен искът за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 2750,00 евро, представляваща договорна лихва за периода от 05.12.2004
г. до 05.11.2005 г.
4
Обсъждането на събрания доказателствен материал налага извода за
правилно установена от районния съд фактическа обстановка. Същата е пълна и
кореспондираща с доказателствата, поради което и на основание чл. 272 ГПК
съдът препраща към нея.
Направеният от въззивния съд самостоятелен анализ на събраните
доказателства води до следните фактически констатации:
Видно от Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху
недвижим имот № 187, том II, рег. № 7416, дело 377/05.11.2004 г. на нотариус
К.Т., в същия е обективиран договор за заем, по силата на който В. П. дава в заем
на И. С. сумата 5000 евро, която сума заемополучателят се е задължил да изплати
в едногодишен срок, считано от датата на подписване на договора, ведно с лихва
върху главницата в размер на 5% месечно, дължима до десето число на текущия
месец, като първата вноска на лихвата се заплаща до тридесето число на месеца, в
който е подписан нотариалния акт. За обезпечаване на дадената в заем сума,
заедно с лихвите и разноските, П.Й.С. и В.Я.С. учредяват в полза на заемодателя
В. Н. П. ипотека върху свой собствен недвижим имот.
Ипотекарните длъжници В.Я.С. и наследниците на ипотекарния длъжник
П.Й.С. - А.П.С. и М.П.Д. са предявили иск против В. Н. П. и И. Г. С. за
прогласяване нищожността на договори за ипотека, сред които и тази, оформена в
нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 187,
том II, рег. № 7416, дело 377/05.11.2004 г. на нотариус К.Т. и за признаване за
установено, че не съществува ипотечното право по тази сделка, поради погасяване
на заемното задължение, поради изтекла давност и заличаването на ипотеките. С
влязло в сила решение по гр.д. № 65/2016 г. на ОС- Благоевград исковете на
ипотекарните длъжници са отхвърлени.
По делото е приета като доказателство декларация от И. Г. С. с нотариална
заверка с рег. № 4938/27.04.2017 г., с която същият признава, че дължи и не е
върнал главницата и лихвите по заемите, получени от В. Н. П., както следва:
7000,00 евро, получени на 08.10.2004 г. с падеж 08.10.2005 г. съгласно Нотариален
акт № 138, том II, рег. № 6791, дело 328 от 08.10.2004 г.; 5000,00 евро, получени
на 05.11.2004 г. с падеж 05.11.2005 г. съгласно Нотариален акт № 187, том II, дело
377 от 05.11.2004 г.; 13000,00 евро, получени на 25.01.2005 г. с падеж 25.01.2006 г.
съгласно Нотариален акт № 13, том I, рег. № 492, дело 13 от 25.01.2005 г. В
декларацията е посочено, че длъжникът е постигнал съгласие с кредитора общият
падеж на задълженията да бъде на 06.10.2011 г., както и признава общия размер
на задълженията от 25000,00 евро. Посочено е, че декларацията се прави във
връзка с гр.д. № 65/2014 г. на Окръжен съд- Благоевград.
По делото е приета като доказателство декларация от И. Г. С. с нотариална
заверка с рег. № 10075/14.10.2019 г., с която същият признава, че дължи и не е
върнал главницата и лихвите по заема, получен от В. Н. П., както следва: 5000,00
евро, получени на 05.11.2004 г., както и договорната лихва в размер на 5378,45 лв.
Във връзка с искане за предоставяне на информация от БНБ относно
5
размера на основния лихвен процент за периода 05.11.2004 г. – 05.11.2005 г., по
делото е приобщено писмо от БНБ, с което уведомяват съда, че информацията
относно основния лихвен процент е публична и е достъпна на интернет
страницата на БНБ.
На 30.01.2020 г. заемодателят В. Н. П. е депозирал пред РС- Благоевград
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК срещу И. Г. С. с
вх. № 488/30.01.2020 г. Въз основа на депозираното заявление е образувано ч.гр.д.
№ 195/2020 г. по описа на РС- Благоевград, по което е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК №
917/31.01.2020 г., срещу която длъжникът е депозирал възражение.
Видно от писмо изх. № 1181/19.11.2022 г. на „ЦПЗ – Благоевград“ ЕООД И.
Г. С. не се води на диспансерен отчет, същият е лекуван в лечебното заведение с
диагноза F 20.0 Параноидна шизофрения. Нпрекъснато протичане, както следва:
13.08.2013 г. – 01.10.2013 г.; 27.12.2018 г. – 22.01.2019 г.; 27.08.2020 г. –
31.08.2020 г.; 18.09.2020 г. – 01.10.2020 г.; 09.10.2020 г. – 16.11.2020 г.; 27.11.2020
г. – 23.12.2020 г.; 30.12.2020 г. – 10.03.2021 г.; 14.05.2022 г. – 13.06.2022 г.;
14.06.2022 г. – 22.06.2022 г.; 28.06.2022 г. – 19.07.2022 г.
С Решение № 34/20.01.2022 г., постановено по гр.д. 1439/2020 г. по описа
на ОС- Благоевград, И. Г. С. е поставен под ограничено запрещение. Видно от
удостоверение изх. № 3/04.07.2022 г. на органа по настойничество и
попечителство при Община Благоевград, П.И.С. е назначена за попечител на И. Г.
С..
По делото са ангажирана гласни доказателства от страните.
В показанията си свидетелят Райко Н.- тъст на въззиника В. П., сочи, че е
виждал два пъти И. Г. С.. Не знае точно коя година 2004 или 2005 бил в
апартамента на В., като последният му казал, че е дал 25 000 евро на И. Г. и
поискал съвет какво да направи, за да може да го видят този човек и да му върне
парите. През 2006 г. или 2007 г., до 2008 г., не помни точно, на щанд на свидетеля
за продажба на бяла техника, В. му посочил И. Г. като човекът, на когото е дал
парите. Свидетелят сочи, че извикал И. и го попитал дали мисли да върне парите
и колко пари е взел от Вальо, на което получил отговор, че е взел пари- 25 000
евро, че в момента е затруднен, но при първа възможност, ще гледа да ги върне.
Свидетелят разяснява, че след описания разговор е ходил един- два пъти с В. в кв.
Струмско да търсят И., но не го намерили. Разказва и за случай, в който срещнали
И. С. на пазара, свидетелят го попитал дали мисли да връща парите, на което
получил отговор, че ще ги върне.
Свидетелят Методи С., брат на И. С. сочи, че брат му е психично болен. П.
му предлагал да купи гаража на брат му за сумата от 10000,00 лв., но свидетелят
заявил, че може да му даде 5000,00 лв. Сега гаражът бил на П.. Виждал П. при
брат си, но не знае за какво е ходил.
В първоинстанционното производство е назначена и приета съдебно-
счетоводна експертиза, неоспорена от страните. От заключението на вещото лице
се установява, че размерът на договорната лихва върху заемната сума от 5 000
6
евро главница за исковия период - 05.12.2004 г. до 05.11.2005 г. е 2 761,52 евро (5
401,06 лева).
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част.
По останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата. Оспореното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
По отношение на правилността на решението, окръжната инстанция намира
следното:
Предмет на установителния иск по чл. 422 ГПК е съществуването на
вземането, по начина, индивидуализиран в заявлението – по основание и размер,
както и в оспорената заповед за изпълнение.
Фактическият състав на договора за заем, регламентиран в разпоредбата на
чл. 240, ал. 1 ЗЗД, се състои от няколко елемента, които следва да бъдат доказани
в производството по иска за връщане на предоставената в заем сума, респективно
по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 240, ал. 1 ЗЗД: 1)
съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на
парична сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване на падежа;
2) реално предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. Посочените
елементи от фактическия състав на договора за заем, както и настъпването на
падежа за връщане на заема, следва да бъдат установени при условията на пълно и
главно доказване, като доказателствената тежест се носи от ищеца - заемодател,
защото той извлича изгода от сключения договор за заем с ответника - заемател и
търси изпълнение на договорно задължение на заемателя. Ответникът провежда
насрещно доказване на своите правоизключващи или правопогасяващи
възражения, от които цели да извлече благоприятни правни последици.
Основно спорно обстоятелство по делото е получаването на сумата от
ответника.
Съдържанието на договора за заем следва да се тълкува според
волеизявленията на страните и поетото задължение за връщане на паричната
сума– така Решение № 128/18.10.2017 г. по гр.д. № 5372/2016 г. на ВКС, III г.о.
В т. 1 от Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху
недвижим имот № 187, том II, рег. № 7416, дело 377/05.11.2004 г. на нотариус
К.Т. страните са се споразумели, че В. П. дава в заем на И. Г. сумата 5000 евро,
равняващи се на 9779,15 лв. по фиксинга на БНБ към датата на подписване на
договора, която сума заемополучателят ще изплати на заемателя в едногодишен
срок от, считано от датата на подписване на нотариалния акт, ведно с лихва върху
главницата в размер на 5% месечно, дължима до десето число на текущия месец.
В т. 2 страните са се съгласили за обезпечаване на дадената в заем сума заедно с
лихвите и разноските, П.Й.С. чрез пълномощника И. Г. С. и В.Я.С. учредяват в
полза на заемодателя В. Н. П. ипотека върху свой собствен недвижим имот, а в т.
7
3 е предвидено, че при неплащането на която и да е вноска - главница, лихви и
разноски, прави изискуемо цялото вземане и заемодателя има право да събере
вземането си чрез принудително изпълнение по предвидения от закона ред. От
съдържанието на договорните клаузи следва извод за реалното получаване на
паричната сума от заемателя и съответно за съществуването на заемното
правоотношение между страните. При така обективираното съдържание на
договора за заем „дава в заем“, както и „на дадената в заем сума“ задължението на
заемодателя се явява изпълнено. Тълкувайки формулировката „дава“ в договора
за заем, несъмнено се стига до извода, че се касае за действие, извършвано в
момента на подписване на договора и удостоверява получаването на сумата.
Същият извод следва и от тълкуването на т. 2 от нотариалния акт „за обезпечаване
на дадената в заем сума заедно с лихвите и разноските, П.Й.С. чрез
пълномощника И. Г. С. и В.Я.С. учредяват“. Времето на причастието „дадената“
преди глагола „учредяват“, означава, че действието, изразявано чрез причастието,
предхожда действието, изразявано от сказуемото, т.е. даването на заетата сума е
преди учредяването на ипотеката. Няма твърдение, нито доказателства заетите
парични средства да са върнати. С оглед изложеното, неоснователни се явяват
възраженията във въззивната жалба на И. С. за недоказаност на факта на
сключване на договора и предаване на заемната сума.
По въззивната жалба на В. Н. П.:
Настоящият въззивен състав намира за основателни доводите на
жалбоподателя П. относно приетото от районния съд за депозиран отговор от
ответника. Районният съд е приел, че депозиран на 14.07.2021 г. отговор по гр.д.
№ 29/2021 г. по описа на РС- Благоевград касае гр.д. № 30/2021 г. и същият е
депозиран в срока по чл. 131 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 131, ал. 2, т. 1
ГПК писменият отговор на ответника трябва да съдържа посочване на съда и
номера на делото. В случая в депозирания на 14.07.2021 г. отговор от ответника
И. Г. С. е посочено, че същият се подава по гр.д. № 29/2021 г. по описа на РС-
Благоевград, по който между страните не е спорно, че С. е страна. По настоящото
дело отговор на исковата молба е депозиран с молба от адв. Ю. на 15.09.2021 г.,
поради което настоящият съдебен състав приема, че не е налице по делото отговор
в срока по чл. 131 ГПК.
Според Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г.
на ВКС, ОСГТК съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по
нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от
значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от
заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или
от събраните по делото доказателства. В мотивите е разяснено, че съдът е длъжен
да се произнесе служебно по нищожността, когато установи пороци, произтичащи
пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или
служебно известни на съда факти. Същевременно съдът е ограничен от
диспозитивното начало в гражданския процес и няма правомощия по своя
инициатива да изследва служебно всички възможни основания за нищожност, да
8
събира служебно доказателства или да дава указания страните да сочат
доказателства. Когато без да е направено възражение за нищожност от страните,
по делото са събрани доказателства, от които тя може да се установи, по силата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да ги обсъди и даде правна квалификация на
установените от тях факти. При нарушение на добрите нрави е възможно да е
налице поведение на страните, което не може да се установи от съдържанието на
сделката. В този случай съдът не може да се произнесе служебно по нищожността,
без страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани по делото. В
други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия договор,
напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи
нищожността.
Възражението за нищожност на договор, по който ответникът е страна,
следва да бъде въведено с отговора на исковата молба, тъй като обстоятелствата
във връзка със сключване на този договор са му известни и той е могъл
своевременно да се позове на тях, както и да представи и да поиска събиране на
доказателства за установяването им. Ако ответникът не се е позовал на
нищожността на договора, съдът не може служебно да констатира нищожността,
освен когато основанието за нищожност е пряко установимо от договора – вж.
Решение № 179/08.04.2019 г. по гр.д. № 163/2018 г. на ВКС, II г.о.
Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 2 ЗЗД заемателят дължи лихва само
ако това е уговорено писмено. Законът въвежда като основен принцип свободата
на договарянето. Изключение от този принцип е въвеждането на ограничение на
тази свобода тогава, когато се накърняват добрите нрави. Моралните норми и
добрите нрави нямат правно действие, но по силата на чл. 26, ал. 1 ЗЗД им се
придава правно значение, като тяхното нарушение води до недействителност на
договореното и то в най-тежката му форма - нищожност. Добрите нрави не са
писани, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Един от тези
принципи е принципът на справедливостта, от който произтича задължението на
съда да съблюдава поетите задължения от страните, да се търси съчетанието на
интересите на страните с оглед зачитането на взаимните интереси. При спазването
на това задължение на съда се изхожда от принципа за справедливост при всеки
конкретен случай. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг.
В настоящия случай заемната сума е предоставена в евро (парична единица
на еврозоната, която има фиксиран курс към лева), заемът е обезпечен с ипотека,
страните са уговорили лихвен процент на месец 5 % (60% годишно). Така
договореният размер на лихвата води до обективна неравностойност на
насрещните задължения – основното задължение е за сумата от 5000 евро, а
размерът на лихвата е 3000 евро за една година, което е повече от половината от
заемната сума. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че е
9
договорен неморално висок размер на лихвата по договора за заем, като това
договаряне е в противоречие с добрите нрави, а на това основание и съгласно
разпоредбата на чл. 26, ал. 1 ЗЗД клаузата, с която страните са договорили този
размер на лихвата е нищожна. Нищожната клауза не е породила права за
заемодателя по отношение на така договореното в нищожната клауза, поради
което правилно районният съд е отхвърлил иска.
С оглед изложеното, неоснователни са възраженията на въззивника П. за
превратно прилагане от районния съд на Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г.
по тълк. дело № 1/2020 г. на ВКС, ОСГТК, доколкото нищожността произтича
пряко от договора.
Неоснователни са и доводите за служебно събиране от първоинстанционния
съд на доказателства относно размера на основния лихвен процент. Видно от
материалите по делото по искане на пълномощника на въззиваемия С. (ответник в
първоинстанционното производство) е издадено съдебно удостоверение, по
силата на което да се снабди с информация от БНБ относно размера на основния
лихвен процент за периода 05.11.2004 г. – 05.11.2005 г. В приобщен по делото
отговор от БНБ е посочено, че информацията относно основния лихвен процент е
публична и е достъпна на интернет страницата на БНБ.
Неоснователни са и възраженията на въззивника П. за допуснато нарушение
на чл. 236, ал. 2 ГПК от районния съд. Разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК
обобщава какво следва да посочи в мотивите си съдът. В обжалваното решение
районният съд е изложил преценка на доказателствата, фактически констатации и
правни изводи, въз основа на които е достигнал до решението си. Изложил е също
така мотиви защо дава вяра на едни доказателствени средства и не дава вяра на
други доказателства, като ги е обсъдил в тяхната съвкупност, включително и
цитираните във въззивната жалба декларации. Съдът не е изложил мотиви
досежно почеркова експертиза на същите, доколкото такава не е назначавана в
производството пред районния съд.
Настоящият съдебен състав намира за неоснователни доводите на
въззивника П. за сила на пресъдено нещо по отношение на мотивите на влязлото в
сила решение по гр.д. № 65/2014 г. по описа на ОС- Благоевград.
Предвид разпоредбата на чл. 298, ал. 1 ГПК решението влиза в сила само
между същите страни, за същото искане и на същото основание. Със сила на
присъдено нещо се ползват само възраженията за прихващане и подобрения – арг.
чл. 298, ал. 4 ГПК, поради което възраженията срещу съществуването на
породеното право не се ползват със сила на присъдено нещо. Обективните
предели на силата на присъдено нещо на съдебното решение се разпростират
върху спорното материално право с неговите индивидуализиращи белези -
юридическия факт, от който е възникнало, съдържанието и субектите на
правоотношението. Със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по
отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на
иска като предмет на делото. С решението съдът подвежда фактите под правната
норма и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползват със
10
сила на пресъдено нещо. За това диспозитивът на решението, който чл. 236, ал. 1,
т. 5 ГПК визира като констатация относно спорното право, представлява
източникът на силата на пресъдено нещо. Мотивите към решението според чл.
236, ал. 2 ГПК не са част от него и по отношение на съдържащите се в тях
констатации относно юридическите и доказателствените факти, както и по
преюдициалните правоотношения не се формира сила на пресъдено нещо, защото
не са елемент спорния предмет – т. 18 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г.
на ВКС по тълк.д. № 1/2000 г., ОСГК.
Неоснователно е възражението за допуснато нарушение на чл. 26, ал. 4 ЗЗД.
В чл. 26, ал. 4 ЗЗД е установено правилото, че нищожността на отделни части не
влече нищожност на договора, ако са налице следните условия: когато нищожните
части са заместени по право от повелителни правила на закона, или когато може
да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните и части.
Първото условие е налице при ограничена от повелителни разпоредби на закона
свобода на договаряне, но е несъмнено, че тези императивни законови правила
трябва да уреждат конкретната недействителна част, като валидно заместят
отразената в нея воля на договарящите и точно такава хипотеза не е настоящата,
предвид това, че договорът за паричен заем може да е уговорен и като
безвъзмезден- арг. от ал. 1 на чл. 240 ЗЗД. Предвид правилото, че договорът за
паричен заем по волята на страните може да бъде уговорен и като безвъзмезден,
нищожността на противоречащата на добрите нрави клауза за възнаградителна
лихва, останалата част от договора ще има действие между страните относно
размера на дължимата главница. Неоснователни са доводите, че в случая следва
да намери приложение чл. 10, ал. 2 ЗЗД. Договорът за заем за потребление по
правило е безвъзмезден. Съглашението за възнаградителна лихва не може да бъде
заместено от норми на закона, защото такива не са въведени от законодателя,
включително и на основание чл. 10, ал. 2 ЗЗД.
По въззивната жалба на И. Г. С.:
Неоснователни са доводите за липса на идентичност между искането,
предмет на заявлението по чл. 417 ГПК и исковете, предмет на настоящото
производство.
Видно от материалите по приобщеното производство по ч.гр.д. № 195/2020
г., със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК вх. №
488/30.01.2020 г., В. Н. П. е поискал издаването на заповед за изпълнение против
И. Г. С. за следните суми: 5000,00 евро – главница, в левова равностойност от
9779,15 лв. съгласно Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху
недвижим имот № 187, том II, рег. № 7416, дело 377/05.11.2004 г. на нотариус
К.Т., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до
окончателното изплащане, както и сумата от 2750,00 евро, с левова равностойност
5378,45 лв.- договорна лихва от 05.12.2004 г. до 05.11.2005 г. За същите суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 ГПК, същите суми са предмет и на настоящото производство.
11
Неоснователни са и възраженията за погасяване на исковите претенции по
давност. Предвид приетото от настоящата инстанция за неподаване на отговора на
исковата молба в срок, възражението за погасяване на исковите претенции по
давност е преклудирано.
Дори и да се приеме, че отговорът на исковата молба е депозиран в срок,
възражението се явява неоснователно. С изтичане на петгодишна давност се
погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Давността
започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо- чл. 114, ал. 1 ЗЗД.
В настоящия казус с договора е предвиден падеж на задължението 05.11.2005 г.,
но видно от декларация, падежът на задължението е променен на 06.10.2011 г., от
която дата е започнал да тече давностния срок. По делото са приети като
доказателства декларации от въззивника С. (от 27.04.2017 г. и 14.10.2019 г.), с
които е признал задълженията си. Признание на задължението е направено и с
отговора на исковата молба по гр.д. № 65/2014 г. по описа на ОС- Благоевград. С
признаването на вземането от длъжника, давността се прекъсва, като от
прекъсването на давността започва да тече нова давност, която към момента на
подаване на иска не е изтекла.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че за прекъсването на
давността е необходимо тя все още да не е изтекла, за признаването на вземането
законът не поставя такова изискване. Едно вземане винаги може да бъде признато,
включително и след изтичането на давностния срок.
Във въззивната жалба са изложени доводи и за недължимост на суми по
договор за заем, обективиран в нотариален акт № 138, том II, регистър 6791, дело
№ 328/08.10.20204 г., които не са предмет на настоящото производство, поради
което като неотносими към спора, не следва да бъдат разглеждани.
В контекста на изложеното атакуваният акт се явява правилен и
законосъобразен, поради което и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК следва да се
потвърди.
По разноските:
С въззиввната жалба въззивникът П. е оспорил доказването от страна на
ответника на сторените разноски в производството пред районния съд. Видно от
материалите по делото, в производството пред първата инстанция от ответника са
представени доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на
1600,00 лв.
Страните са поискали присъждане на разноски пред настоящата инстанция.
С оглед изхода на спора, И. Г. С. следва да бъде осъден да заплати на В. Н.
П. сумата от 500,00 лева, представляваща сторени разноски за адвокатско
възнаграждение за изготвяне на отговор на въззивна жалба. В. Н. П. следва да
заплати на И. Г. С. сумата от 425,80 лв. адвокатско възнаграждение, съобразно
изхода на спора.
Водим от горното, Окръжен съд – Благоевград
РЕШИ:
12
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 900111/18.05.2023 г., постановено по гр.д. №
30/2021 г. по описа на РС- Благоевград.
ОСЪЖДА И. Г. С., с ЕГН **********, действащ лично и със съгласието на
попечителя П.И.С., с адрес: гр. ** да заплати на В. Н. П., ЕГН **********,
съдебен адрес: гр. София, ** сумата от 500,00 лева (петстотин лева),
представляваща сторени разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната
инстанция.
ОСЪЖДА В. Н. П., ЕГН **********, съдебен адрес: гр. София, ** да
заплати на И. Г. С., с ЕГН **********, действащ лично и със съгласието на
попечителя П.И.С., с адрес: гр. ** сумата от 425,80 лева (четиристотин двадесет и
пет лева и осемдесет стотинки), представляваща сторени разноски за адвокатско
възнаграждение пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на
Република България в едномесечен срок от съобщението за изготвянето му при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13