Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 10.08.2020 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и трети юни през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №12939 по
описа за 2019 год., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 28.05.2019 год., постановено по гр.дело №68079/2016 год. по описа на СРС, ГО, 127 с-в, Н.А.П. и А.М.С. са осъдени да предадат на С.П.Д., действащ като ЕТ „С.Д. – Е.*“, по иск с правно основание чл. 76 ЗС фактическата власт върху следния недвижим имот: търговски обект „Снек Бар М.“, находящ се в гр.София, район „Красно село“, бул.“*******, представляваща самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.203.58.1.17 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед №РД-18-50 от 20.06.2016 год. на изпълнителния директор на АГКК, отнета по скрит начин на 21.11.2016 год., както и да му заплатят на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 3 225.20 лв.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответниците Н.А.П. и А.М.С.. Жалбоподателите поддържат, че по делото не било доказано ищецът да е упражнявал владение върху процесния имот, поради което и само на това основание искът по чл. 75 ЗС подлежал на отхвърляне. Неоснователен бил и искът по чл. 76 ЗС. Ищецът никога не бил упражнявал държане върху имота – същият бил стопанисван по силата на договор за управление от 27.11.2008 год., след което ползването било без основание. Ищецът не бил ангажирал доказателства, че бил ползвал имота за търговски цели и бил имал съответната регистрация за това в Столична община и Столична ХЕИ. С.Д. като физическо лице, а не като търговец, бил ползвал имота и държал в него всякакви отпадъци, поради което не била налице и активната легитимация на ищеца по делото. Това се установявало категорично и от решението по гр.дело №2121/2017 год. по описа на СРС, 88 с-в. Ищецът не бил доказал също така, че имотът му е бил отнет насилствено или по скрит начин – чрез спиране на електрозахранването и в негово отсъствие, рано сутринта на 21.11.2016 год., без негово знание и съгласие, като същият твърдял, че ответниците са разбили ключалката и катинара на вратата. Липсвали доказателства за спиране на електрозахранването в имота. От показанията на свидетелите С.П. се установявало, че ищецът бил предупреден от собствениците на имота през м.ноември 2016 год., че следва да го освободи, като на 21.11.2016 год. магазинът бил освободен, а външната му врата – отворена. Т.е. имотът бил видимо напуснат. От показанията на свидетеля К.П.не можело да бъде направен извод за насилствено отнемане на фактическата власт върху имота. Същият не бил виждал собствениците на имота, както и разбиване на вратата, нито смяна на катинара. Свидетелят възпроизвеждал казаното му от ищеца и показанията му не били преки и непосредствени. Свидетелката С.А./полицейски служител/ била заявила, че нямало никакви следи от разбиване на вратата. Следователно собствениците на имота били влезли във владение на имота на 21.11.2016 год. правомерно и без насилствени методи или по скрит начин, както твърдял ищецът. В тази връзка бил съставен констативен протокол за състоянието на имота, който бил подписан и от свидетели. След като заварили имота на 21.11.2016 год. отключен ответниците го заключили, за да не влизат в него външни лица. Нямало доказателства, че именно ответниците били подменили катинара. Не било ясно защо първоинстанционният съд бил осъдил единствено ответниците да предадат на ищеца фактическата власт върху имота, при положение че те били двама от общо 11 съсобственици, като всички те били влезли във владение на 21.11.2016 год. Владението върху процесния имот било придобито и упражнявано от всички съсобственици да неговата продажба. Дори и при основателност на иска ответниците не били в състояние да възстановяват владението върху целия имот, тъй като никога не били упражнявали такова. Тяхното владение било съразмерно на притежаваните от тях идеални части, а след 06.03.2017 год. имотът бил собственост и се владеел от „М.И.“ ЕООД, за което по делото имало безспорни доказателства. Ето защо молят обжалваното решение да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Претендират и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата С.П.Д., действащ като ЕТ „С.Д. – Е.*“, счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че от 30.11.1988 год. владеел и стопанисвал процесния имот, като от 1998 год. до 1996 год. – като физическо лице съгласно договор за аренда, а от 01.03.1996 год. – по силата на сключен договор с общинско предприятие „Красна поляна“ ЕООД. Последното било прекратено чрез ликвидация през 2007 год., като след това продължил да владее явно и необезспокоявано имота, като го ползвал за търговски цели и манифестирал пред всички владелческите си права. В чл. 69 ЗС била установена законовата презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Не бил признал и оспорвал собственическите права на ответницте, тъй като те се легитимирали като собственици в резултат на административно реституционно производство, в което не бил участвал. Те не разполагали с титул за собственост, макар въпросът за собствеността върху недвижимия имот, чието владение било нарушено, да бил иревелантен за предмета на правния спор по чл. 76 ЗС. По делото била установено наличието на втората предпоставка по чл. 76 ЗС, а именно, че на 21.11.2016 год., сутринта, в 6.00 – 6.30 ч., когато заведението било заключено, ответниците по скрит начин, в негово отсъствие, разбили ключалката на вратата и катинара и били нарушили владението на ищеца, нахлувайки в имота и заключвайки го с техни ключове. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна,
намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 76 ЗС.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.
Решенето е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Искът по чл. 76 ЗС защитава както всяко владение /а не само това продължило непрекъснато шест месеца/, така и държането на вещи. Аналогично на защитата по чл. 75 ЗС, е без значение на какво основание почива владението или държането и дали същите са правомерни или не, а за владението – дали е добросъвестно или недобросъвестно. Защитата по чл. 76 ЗС може да бъде предоставена срещу всеки, чието поведение се квалифицира по посочените в закона два начина – когато самоволното или самоуправно установяване на фактическа власт върху вещта е извършено от нарушителя чрез насилие или по скрит начин, включително и срещу собственик, респ. съсобственик. Претенцията следва да се предяви в шестмесечен срок, който започва да тече от деня на нарушението, респ. отнемане на владението. По своя характер този срок е преклузивен – с изтичането му отпада притезанието на владелеца или държателя, поради което съдът е длъжен да следи служебно за спазването му. Отнемането е нарушение на владението, което се състои в еднократно действие, с което се отнема фактическата власт от владелеца или държателя на имота от деня на извършването му започва да тече шестмесечния срок, в който владението може да бъде защитено с иска по чл. 76 ЗС.
Предмет на иска по чл. 76 ЗС е да се възстанови отнетото владение върху имота, като фактическо състояние. По тези спорове, съдът е ограничен да установи само факти – факта на владението или държането, факта на нарушението и кой владее имота към момента на разглеждане на спора. Не е част от основанието на този иск вида на упражняваната от ищеца фактическа власт /дали е владение или държане/, а единствено, че такава е съществувала и е отнета. Представените документи за установяване правото на собственост се вземат предвид само доколкото установяват факта на владение, като фактическо състояние – чл. 357, ал. 2 ГПК. За установяване на обстоятелството, че ответникът е отнел вещта или имота чрез насилие или по скрит начин към определен момент за допустими всякакви доказателствени средства. Насилствено отнемане е налице при всяко действие, извършено против изричната или предполагаемата воля на владелеца или държателя, дори и то да не е придружено със заплаха или принуда, а само при употреба на сила /насилието трябва да е употребено срещу владелеца или държателя/. Скрит начин е налице, когато нарушението е осъществено по такъв начин, че да не е могло да бъде известно на владелеца или държателя веднага, например като е използвано неговото отсъствие. Не е необходимо скритостта на отнемането да е спрямо всички, нито да е осъществена при някакви особени обстоятелства. Достатъчно е отнемането да е извършено по начин, така че да не може веднага да стане достояние на досегашния владелец или държател съобразно обичайния начин, по който същия е осъществявал фактическата власт, т.е. да не е осъществено в негово присъствие или в присъствието на лица, чрез които съобразно нормалните отношения, той би бил уведомен незабавно – в този смисъл Решение № 733 от 04.11.2010 г. на ВКС по гр.д. №1536/2009 г., І г. о., ГК, Решение № 685 от 24.09.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1365/2008 г., I г. о., ГК, Решение № 490 от 26.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1392/2009 г., II г. о., ГК,
В разглеждания случай ищецът твърди, че е владял процесния имот до 21.11.2016 год., когато фактическа власт му е била отнета по скрит начин от ответниците, които сменили катинара на вратата. От този момент нямал достъп до имота, а последният се владеел от ответниците. Установяването на тези обстоятелства е било в тежест на ищеца съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК.
Разпоредбата на чл. 69 ЗС постановява, че за всекиго се предполага, че владее за себе си. Доколкото по делото не е оборено това законово предположение, въззивният съд приема, че ищецът е бил владелец на процесния имот, който извод следва от съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства и гласни доказателства чрез разпита на свидетелите К.Д.П./по искане на ищеца/ и С. Д.П. /по искане на ответниците/, в които не съдържат съществени противоречия относно обстоятелството кой е упражнявал фактическа власт върху имота до 21.11.2016 год. и следва да бъдат кредитирани ясни, последователни и житейски логични. Без значение за настоящия спор е обстоятелството колко време е продължило това владение, достатъчно е то да е съществувало по време на твърдяното нарушение – в частност към 21.11.2016 год., което обстоятелство е доказано по делото не несъмнен начин. От посочената дата е започнал да тече шестмесечния преклузивен срок по чл. 76 ЗС, който в частност е спазен, доколкото исковата молба, предмет на настоящото производство, е била подадена на 28.11.2016 год.
Възражението на ответниците, че ищецът не може да се ползва от защитата по чл. 76 ЗС, тъй като няма нито качеството на владелец, нито на държател, е неоснователно. Владението, респ. държането, на една вещ може да се осъществява и чрез съхранение на вещи на владелеца/държателя в нея. По делото липсват каквито и да било данни, въз основа на които да може да се приеме, че ищецът е извършвал търпими действия – такива, които не произтичат от договор със собственика или владелеца, а се извършват с тяхно изрично или предполагаемо съгласие, позволение. Отделно от това следва да се посочи, че в производството по иска по чл. 76 ЗС съдът не установява правното основание, на която и да е от страните да се намира в имота, както и отпадането на това правно основание – чл. 357 ГПК, доколкото законът дава защита на владението и държането именно като фактическо състояние, а не определено правомощие от състава на конкретно вещно право.
Следващият спорен по делото въпрос е свързан с начина, по който ищецът е загубил фактическата власт върху процесния имот и по-специално дали той е бил отнет от ответниците по скрит начин.
Действията по отнемане на владението именно от двамата ответници се установяват от съвкупната преценка на писмените доказателства по делото – констативен протокол от 21.11.2016 год. и констативен протокол от 29.11.2016 год. и събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетелите К.Д.П., С. Д.П. и С.М.А., които посочват, че при отиването си на работа на 21.11.2016 год. ищецът заварил процесния имот заключен – около 7.00 ч. на посочената дата ответниците били монтирали 2 нови катинара на входната му врата, като твърдели, че вратата на магазина е била отворена. Следователно отнемането на владението рано сутринта, когато няма основание да се очаква, че представители на ищеца или самият ищец се намират в процесния търговски обект, представлява отнемане по скрит начин. Дадените от свидетеля С.П. показания, че вратата на процесния имот е била намерена отворена пред 21.11.2016 год., не установяват изоставяне на владението му. Настоящият съдебен състав приема, че търговският обект е бил ползван от ищеца до 21.11.2016 год., тъй като от протоколите, съставени от ответниците съответно на 21.11.2016 год. и 29.11.2016 год., се установява, че при влизането си в процесния имот в него са били намерени множество движими вещи, като ищецът бил поканен да ги получи; двамата ответници са осигурили достъп до имота, като го отключили на 29.11.2016 год., в 14.00 ч., но до 17.00 ч. ищецът не се явил. Удостовереното в протоколите кореспондира с показанията на свидетелката С.А./служител на 06 РПУ/.
Представената по делото нотариална покана за опразване на имота /на л. 103 – 104 от първоинстанционното производство/ не изключва скрития начин на отнемане на владението от ответниците, тъй като в нея няма каквато и да е информация, която да позволи на ищеца да очаква действия на страна на ответниците именно на 21.11.2016 год.
Във връзка с останалите оплаквания във въззивната жалба следва да се посочи, че обстоятелството, че владението е било отнето в защита на субективно право на ответниците, не може да е основание за отхвърляне на предявения иск, тъй като законът осигурява защита срещу всяко посегателство върху владението, извършено по скрит начин, независимо от мотивите на дееца. Искът по чл. 76 ЗС е личен, има характера /етимологията/ на деликт, защото предполага неправомерност и виновно действие. Правоприемникът на прекия извършител също може да бъде конституиран като ответник – в случаите, когато искът се предяви срещу извършителя на отнемането, който в този момент е имал владението и след това, при въвода във владение, имотът се окаже в други ръце, съдебният изпълнител ще може все пак да въведе ищеца във владение и срещу третото лице, при условията и реда на чл. 523 ГПК. А придобиването на търговско качество от физическото лице не води до възникване на нов правен субект.
В този смисъл релевираната претенция по чл. 76 ЗС се явява основателна и законосъобразно е била уважена от първоинстанционния съд.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателите /ответниците/ следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 681.40 лв. /своевременно направеното от жалбоподателите възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно, предвид фактическата и правна сложност на делото, която не е висока, като въззивното производство се е развило в едно съдебно заседание/.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 28.05.2019 год.,
постановено по гр.дело №68079/2016 год. по описа на
СРС, ГО, 127 с-в.
ОСЪЖДА Н.А.П. с ЕГН ********** и А.М.С. с ЕГН **********,
и двамата с адрес: ***, да заплатят на С.П.Д. с ЕГН **********, действащ като ЕТ „С.Д. – Е.*“, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.“********,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 681.40 лв.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд при условията
на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1/ 2/