Р Е Ш Е Н И Е
№ 260144 10.05.2021 г. гр.с.з.СТАРОЗАГОРСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, I-ви въззивен
състав,
в открито
съдебно заседание, проведено на четиринадесети април две хиляди двадесет и
първа година,
в следния
съдебен състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА
ТЕЛБИЗОВА-ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Н. УРУКОВ
АТАНАС АТАНАСОВ
Секретар: Таня Кемерова
като разгледа
докладваното от съдия Атанас Атанасов в.гр.д.№ 1167 по описа на
съда за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 от Граждански
процесуален кодекс /ГПК/ и сл.
Образувано е по въззивна жалба на И.М.П.,
действащ лично и със съгласието на своята майка и законен представител Д.Г.З.,
и Д.Г.З.,***, против решение № 260474/23.12.2020 г., постановено по гр.д. № 1595/2020 г.
по описа на Старозагорски районен съд /СтРС/.
Решението се обжалва като неправилно поради
нарушение на материалния закон и необоснованост.
Излагат се оплаквания, че размерът на присъденото обезщетение не съответства на
справедливия такъв, както и че са налице предпоставките за разсрочване на
изпълнението.
Претендира се частична отмяната на обжалваното
решение и постановяването на ново, с което предявеният иск бъде уважен за по-малък размер, а евентуално –
изпълнението на задължението да бъде разсрочено.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор
на въззивната жалба от въззиваемия Д.Н.Н., действащ лично и със съгласието на
своята майка и законен представител Н.Д.Н., чрез адв.Н.М., с който жалбата е
оспорена като неоснователна.
Изложени са доводи, че първоинстанционното решение
е правилно, присъденото обезщетение по размер е съобразено с разпоредбата на
чл.52 от ЗЗД и със събраните по делото доказателства относно вида,
интензивността и продължителността на търпените от Д.Н.Н. болки и
страдания.
Претендира се потвърждаване на обжалваното решение
и присъждането на разноските пред двете съдебни инстанции за платени адвокатски
възнаграждения.
В откритото съдебно заседание от въззивниците се явява
лично Д.Г.З.,
която поддържа въззивната жалба и пледира за частична отмяна на
първоинстанционното решение и постановяването на ново, с което предявените искове
бъдат уважени за по-малък размер, както и да бъде допуснато разсрочване на
изпълнението на решението.
Въззиваемият Д.Н.Н. се явява лично и със
своята майка и законен представител Н.Д.Н.; представлява се от пълномощник-адвокат, чрез когото оспорва въззивната
жалба и пледира за потвърждаване на първоинстанционното решение.
След
обсъждане твърденията и възраженията на страните, въз основа на
събраните доказателства, съдът намира за установено от фактическа страна
следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба от Д.Н.Н., действащ лично и със
съгласието на своята майка и законен
представител Н.Д.Н. срещу И.М.П., действащ лично и със съгласието на своята майка и законен представител
Д.Г.З., и Д.Г.З., с която са били предявени пасивно субективно
съединени искове по чл.45 от ЗЗД и чл.48 от ЗЗД за присъждане при условията на
пасивна солидарност на сумата от 4 000 лв., представляваща обезщетение за причинени
на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане.
Ищецът е изложил твърдения, че на 16.03.2019 г. И.М.П. му е нанесъл три удара с юмрук в лицето и му е
причинил лека телесна повреда, изразяваща се в закрито счупване на носните кости,
довела до разстройство на здравето извън случаите на чл.128 и чл.129 от НК,
като деянието е извършено по хулигански подбуди и извършителят макар и
непълнолетен е разбирал свойството и значението на извършеното и е могъл да
ръководи постъпките си. За посоченото
деяние с влязла в сила присъда по н.о.х.д.№ 2721/2019 г. по описа на
Старозагорски районен съд И.М.П. бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл.131, ал.1 т.12
вр. чл.130, ал.1, вр. чл.63, ал.1 т.4 от НК.
Посочил е, че причинените му травматични увреждания са
наложили оперативна интервенция в болнично заведение за наместване на счупените
носни кости, където престоял два дни. Освен това травмата му причинила и
множество продължителни силни болки, включващи главоболие, както и психически
дискомфорт, поради временната загуба на обоняние и подигравателното отношение
на връстниците му.
Поискал е ангажиране на отговорността за вреди от
непозволено увреждане на прекия причинител на вредата и на родителят му, който
упражнява родителските права, които да бъдат осъдени солидарно да му заплатят
обезщетение в размер на 4 000 лв. за причинените му неимуществени вреди.
С подадения
отговор на исковата молба ответниците са оспорили исковете по размер. Изложили
са възражения, че увреждането на здравето на ищеца има кратковременен характер,
без допълнително влошаване на здравето му и/или трайни белези, които да водят
до загрозяване и трайни изменения във външния му вид, а оттам и в обичайния му
начин на живот, а търпените от него болки
не са били с голям интензитет и продължителност. С оглед това са
възразили, че размерът на претендираното обезщетение не съответства на
справедливия за обезщетяване на вредите размер. При условията на евентуалност
са поискали допускане разсрочване изпълнението на съдебното решение, предвид
влошеното си финансово и материално състояние.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че
исковете са основателни в пълния им предявен размер, т.к. е приел, че обезщетение
в размер на 4 000 лв. е справедливо за обезщетяване на причинените на Д.Н.Н. неимуществени вреди. Искането за допускане разсрочване изпълнението на решението е оставено
без уважение, предвид липсата на представени доказателства, които да
установяват влошено финансово и материално състояние.
Въззивният съд намира, че правно-значимите факти са били
правилно установени от първоинстанционния съд, поради което на основание чл.272
от ГПК препраща към мотивите на обжалваното решение в тази им част.
От събраните от Старозагорския
районен съд писмени и гласни доказателства, и заключението на
съдебно-медицинската експертиза се установява, че на 16.03.2019 г. И.М.П. е нанесъл на Д.Н.Н. три удара с юмрук в лицето, като с това му е
причинил лека телесна повреда, изразяваща се в закрито счупване на носните
кости, довела до разстройство на здравето извън случаите на чл.128 и чл.129 от НК, като деянието е извършено по хулигански подбуди и извършителят макар и
непълнолетен е разбирал свойството и значението на извършеното и е могъл да
ръководи постъпките си. За посоченото
деяние И.М.П. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл.131, ал.1
т.12 вр. чл.130, ал.1, вр. чл.63, ал.1 т.4 от НК с влязла в сила присъда по н.о.х.д.№ 2721/2019 г. по описа на
Старозагорски районен съд.
Полученото от Д.Н.Н. закрито счупване на носните кости е наложило оперативно лечение в болнично
заведение чрез наместването им под местна анестезия, като престоят в болничното
заведение е бил 18 часа, последван от домашно-амбулаторен режим на лечение. В
пряка причинна връзка с травмата и лечението й Д.Н.Н. е изпитал силни болки и страдания за период от
около три седмици. Налагало се да си поставя тампони в носа, които подлежали на
периодична подмяна, а това било съпроводено с изпитването на болки. Като
последица от увреждането било налице
леко изкривяване на носната пирамида на ляво, придружено с леко стеснение на
левия носов ход, което било необратимо. Освен физически болки в резултат на
увреждането Д.Н.Н. изпитал и значителен психически дискомфорт, т.к. заради счупването на носа
му се получило подуване, което му пречело да диша нормално, поради което не
можел да се храни и да спи; загубил обоняние и апетит, станал обект на
подигравки от страна на свои съученици и
познати.
Въз основа на така установените факти съдът
направи следните правни изводи:
Въззивната
жалба е редовна и е допустима, т.к е подадена от процесуално легитимирани
страни, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, в предвидения в
закона срок за обжалване.
В рамките на правомощията си въззивният съд
намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, а по
същество е правилно, по следните съображения:
Въззивният съд изцяло споделя правните изводи на
първоинстанционния съд, че събраните по делото доказателства установяват
извършеното от страна на И.М.П. спрямо Д.Н.Н. непозволено увреждане, изразяващо се в увреждане на здравето чрез счупване
на носните кости, причинило на
пострадалия физически болки и психически дискомфорт.
Съгласно чл.52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени
вреди се определя от съда по справедливост. Утвърденото в съдебната практика
разбиране е, че преценката следва да се прави във всеки конкретен случай въз
основа на всички обстоятелства, имащи значение за размера на вредите. Такива
обстоятелства представляват характера и степента на засягане на здравето и
физическата цялост на пострадалия, последващото допълнително влошаване на
здравословното му състояние, броя на травматичните увреждания, силата, интензитета,
продължителността на претърпените болки, страдания, неудобства, и други, в това число възрастта
на пострадалия и икономическата конюнктура в страната към момента на
увреждането, които имат значение за обществено-оправданата мярка за
справедливост.
Събраните по делото доказателства обуславят изводите,
че с извършването на престъпление по хулигански подбуди И.М.П. е причинил на Д.Н.Н. временно разстройство на здравето, като е разбирал свойството и значението
на деянието си и е можел да ръководи постъпките си. Временното разстройство на
здравето се е изразило в увреждане (счупване) на лицев анатомичен орган – нос,
което от своя страна е затруднило за период от около три седмици нормалното
биологично функциониране на този орган. Освен това през този период от време
пострадалият е изпитал значителни по сила и интензитет физически болки и
страдания, както и психически неудобства. Въпреки осъщественото лечение, в
следствие от увреждането е налице необратима последица, а именно леко
изкривяване на носната пирамида на ляво, придружено с леко стеснение на левия
носов ход, която от своя страна, предвид младата възраст на пострадалия, за
дълъг период от време ще пречи на нормалното му носово дишане при определени
обстоятелства (настинка, хрема).
С оглед на това като неоснователни въззивният съд
преценява оплакванията във въззивната жалба, че размерът на присъденото
обезщетение не съответства на справедливия такъв, т.к. приема
че обезщетение в размер на 4 000 лв. следва да обезщети търпените от Д.Н.Н. неимуществени вреди.
Ето защо въззивният съд намира, че първоинстанционният
съд е приожил правилно материалния закон при определянето на размера на
обезщетението, а изводите му са обосновани.
По изложените мотиви Старозагорският
окръжен съд намира, че първоинстанционното
решение следва да
бъде потвърдено.
Относно разсрочване на изпълнението на решението:
Разпоредбата на чл.241 от ГПК предвижда възможност за
съда да разсрочи изпълнението на осъдителното съдебно решение с оглед имотното
състояние на страната или на други обстоятелства.
В случая въззивниците са поискали при условията на
евентуалност при уважаване на предявените срещу тях искове в пълен размер,
изпълнението на решението да бъде разсрочено предвид влошеното им финансово и
имотно състояние.
Представили са доказателства, от които се установява, че И.М.П. е ученик в 10-ти клас, в редовна форма на
обучение в гимназиално училище, а майка му Д.Г.З. работи по трудово правоотношение, от което през
2020 г. е реализирала брутен месечен
доход от 700 лв. Установява се също така, че семейството й се състои от нея и
двете й деца – непълнолетният И.М.П. и пълнолетният п. М.П., който също е ученик в редовна
форма на обучение в последен клас на гимназиално училище. Д.Г.З. е собственик на един недвижим имот в гр.с.з.–
апартамент; на недвижим имот в с.Сладък кладенец, общ.с.з.– къща с дворно
място, както и на лек автомобил. Апартаментът в гр.с.з.е закупен през 2007 г. с
помощта на банков ипотечен кредит, със срок до 15.02.2028 г., и месечна
погасителна вноска от 120,40 евро, а за обезпечение на задълженията на
кредитополучателя върху имота е учредена ипотека в полза на банката. Д.Г.З. е страна по кредитно правоотношение и с небанкова
финансова институция, със срок до 28.02.2022 г. и месечна погасителна вноска в
размер от 258,44 лв.
Не са представени никакви доказателства относно имотното състояние на И.М.П., а и за двамата въззивници не са представени
саморъчно подписани декларации за семейно и имуществено положение и имотно
състояние, в които под страх от наказателна отговорност да са декларирали
обстоятелствата относно притежаваното от всеки от тях (или липсата на такова)
имущество и реализирани доходи.
Искането за разсрочване изпълнението на съдебното решение се преценява от въззивния
съд за неоснователно, т.к. не са налице категорични доказателства, които да
потвърждават твърденията на въззивниците за влошено финансово и имотно
състояние, което да препятства изпълнение на осъдителното решение от тяхна
страна.
Досежно И.М.П. не са представени никакви доказателства дали той притежава недвижимо
имущество или МПС, и дали реализира някакви доходи от наем, рента или други
източници. Досежно Д.Г.З. са налице доказателства, които установяват, че тя притежава, освен
обитаваното от нея и членовете на семейството й жилище, и друг недвижим имот,
от който би могла да реализира доходи било под формата на граждански плодове
(наем), било под формата на продажна цена. В допълнение към това следва да се
има предвид, че и пред настоящата съдебна инстанция въззивницата не е
представила декларация за семейно и имуществено положение и имотно състояние, в
която да декларира обстоятелствата дали не притежава налични спестявания, при
събрани по делото данни в изготвения от Дирекция „социално подпомагане“ – гр.с.з.социален
доклад, че от 2015 г. до м.ІІІ.2019 година е работила в друга държава.
С оглед на всички изложени
съображения въззивният съд намира, че първоинстанционното решение в частта му
имаща характера на определение по чл.241 от ГПК, в която е оставено без
уважение искането на Д.Г.З. и И.М.П., действащ лично и със съгласието на своята майка и законен представител Д.Г.З., за разсрочване изпълнението на съдебното решение
е правилно и следва да бъде потвърдено.
Относно разноските:
С оглед изхода
на делото на основание чл.78, ал.1 от ГПК въззиваемият Д.Н.Н. има право на
разноски.
Разноските, на чието присъждане страната има право, се отнасят
за направените във въззивното производство съдебно-деловодни разходи.
Такива обаче не
се присъждат, т.к. пред въззивния съд страната не е представила доказателства
за реално направени разходи за платено адвокатско възнаграждение, чието
присъждане се претендира с отговора на въззивната жалба.
Водим от
изложените мотиви и на основание чл.271, ал.1, предл. I-во и чл.272 от ГПК,
Старозагорски окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 260474/23.12.2020 г., постановено
по гр.д. № 1595/2020 г. по описа на Старозагорски районен съд.
Решението не подлежи на касационно обжалване и
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/
2/