№ 259
гр. Пазарджик, 08.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи декември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав Ст. Маратилов
Димитър П. Бозаджиев
при участието на секретаря Лилия Г. Кирякова
като разгледа докладваното от Минка П. Трънджиева Въззивно гражданско
дело № 20215200500732 по описа за 2021 година
Производството е по чл.258 и следващите от Граждански процесуален
кодекс.
С решение на РС Пазарджик , постановено по гр.д.№1539 по описа на
съда за 2020 година са отхвърлени предявените от В. КР. КЬ. /преди К./, с
ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.В., ул.“А.Н.“ №3, представлявана от
адв.Д.Ф. - САК, с адрес на кантора: гр.С., ул.“П.П.“ №1, ет.5, ап.14 против
„И.А.М.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.С.
1324, ж.к.“Л. №7, бул.“Д.Н.“ №28, С.Ц.“, етаж 2, офис 40-46, представлявано
от управителя С.К.К. искове за прогласяване нищожността на Договор за
паричен заем №3359346 от 30.10.2018г., сключен между В.К. и "И.А.М.” АД,
като противоречащ на императивни изисквания на Закона за задълженията и
договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския
кредит и за осъждане на „И.А.М.“ АД, ЕИК ********* да заплати на В.К.
сумата в общ размер на 822.97 лв., съставляваща неоснователно получена от
кредитора договорна лихва в размер на 145.15 лв. и неустойка в размер на
677.82 лв., като неоснователни.
Признато е за установено в отношенията между В.К. и „И.А.М.“ АД че
клаузата на чл.4 от Договор за паричен заем №3359346 от 30.10.2018г.,
сключен помежду им, е нищожна като неравноправна и противоречаща на
добрите нрави.
1
Осъдена е дружеството „И.А.М.“ АД, да заплати на В.К. сумата от
677,82 лв., представляваща недължимо платена сума за неустойка по чл.4 от
Договор за паричен заем №3359346 от 30.10.2018г., сключен помежду им.
Присъдени за разноски.
В срок така постановеното решение е обжалвано от В.К..
Решението е обжалвано в частта, в която съдът е отхвърлил иска за
прогласяване на нищожност на кредитната сделка и за присъждане на
договорна лихва в размер на 145, 15лв., като съображенията ни за това са
следните:
Съдът неправилно приел, че уговорката за ГПР не е неравноправна.
Съдът не се произнесъл по всички защитни доводи и твърдения на ищцата и
не мотивирал решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл.
236, ал. 2 ГПК, като не изложил фактически и правни изводи по съществото
на спора относно всеки твърдян относим юридически факт.
Съдът не изложил правни изводи относно въведеното от ищцата
възражение, че кредиторът е разписал неясно и неразбираемо условията на
договора относно цената на кредита, тъй като е заблудил потребителят
относно действителният размер на лихвата. Първоинстанцонният съд не
обсъдил доводите, че това вземане няма характера на неустойка, тъй като
макар и да е именувано така, това вземане изначало е уговорено без да
притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава
обезщетителна и обезпечителна функции. Кредиторът го е именувал
„неустойка“, злоупотребявайки с правото си по чл.19, ал. 3, т. 1 ЗПК, съгласно
който такива разходи за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване
на ГПР и по този начин е целял да преодолее формално ограничението по чл.
19, ал. 4 ЗПК. Като насрещна престация на предоставените в заем средства
търговецът си е гарантирал чрез създадените от него предпоставки за сигурно
неизпълнение на ограничителните му изисквания, че ще получи вземането,
именувано „неустойка“. Това вземане е допълнителна и гарантирана за него
икономическа облага, поради което то съставлява печалба за търговеца -
скрита под формата на неустойка лихва. Съдебната практика приемала, че
когато търговецът създава предпоставки да получи допълнителна парична
облага от предоставения кредитен ресурс, независимо, че променя
наименованието й и я именува като „неустойка“ тази облага съставлява
печалба за него и като такава е следвало да бъде обявена на потребителя като
елемент на договорната лихва. Позовава се на съдебна практика.
Договорната лихва е общ разход по кредита, който служи за
приложимият в кредитното правоотношение ГПР. Невярното разписване в
процесният договор на кредиторовото възнаграждение е довело до неточно и
подвеждащо обявяване на действителният размер на ГПР.
Съдът на ЕС вече е постановил, че непосочването на ГПР в договор за
2
кредит може да представлява решаващ фактор в рамките на анализа на
съответната национална юрисдикция за това дали клаузата от този договор
относно разходите по кредита е изразена на ясен и разбираем език по смисъла
на член 4 от Директива 93/13. Ако случаят не е такъв, националната
юрисдикция е оправомощена да преценява дали такава клауза е
неравноправна по смисъла на член 3 от тази директива- така определение от
16 ноември 2010 г., Pohotovost’, С-76/10, EU:C:2010:685, параграфи 71 и 72.
Съдът на ЕС е подчертал, че търговска практика, състояща се в
посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен
процент на разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/, доколкото тя подтиква
или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка,
което в противен случай не би взел. Съдът е извел, че установяването на
нелоялния характер на такава търговска практика представлява един от
елементите, на които по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/13
компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния характер
на договорните клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит -
така решение от 15 март 2012г., Jana Perenicova, С-453/10, EU:С:2012:144,
параграфи 40 - 47 и диспозитива на решението.
Съдът на ЕС вече е приел, че на непосочването на годишен процент на
разходите в договор за кредит трябва да се приравни ситуация, в която
договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на този
годишен процент на разходите, без обаче да се предоставят необходимите за
това изчисление данни - така решение от 20 септември 2018г. по дело С-
448/17, EOS KSI Slovensko s.r.o., EU:C:2018:745, параграф 66 и диспозитива.
Нормата на член 22, параграф 3 от Директива 2008/48 гласи, че
държавите - членки следва да въведат разпоредби, гарантиращи че
изискванията на Директивата няма да бъдат заобиколени. В националното ни
законодателство е въведена нормата на чл. 21 от Закона за потребителския
кредит, с която е изпълнено изискването на член 22, параграф 3 от
Директивата и която гласи, че „ всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на този закон,
е нищожна“. Според Съда на ЕС заобикалянето на изискванията на
Директивата е самостоятелно основание за недействителност на клаузата, с
която се постига като резултат това заобикаляне - така определение от 16
ноември 2010 г., Pohotovost’, С-76/10, EU:C:2010:685, параграфи 74, 75 и 76
от и точка 3, in fine от диспозитива.
Кредиторът не е изпълнил задължението си да посочи в договора ГПР с
изчисление на разходите за удължаване на срока на договора при избягване
на предсрочна изискуемост и при възможна промяна на погасителен план,
поради което клаузата за ГПР е неравноправна, съгласно изведено в
практиката на СЕС по дело Pohotovost’, С-76/10. Подобно договаряне е
3
недействително и на основание чл. 21 от ЗПК, тъй като с него се избягват
изискванията на чл. 10, ал.1 във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 във вр. с чл. 19, ал.1 и
ал. 2 от ЗПК в клаузите на договора за кредит да се разпише ясно и прозрачно
каква е приложимата стойност на ГПР.
Подържа,че в настоящия случай уговорката за ГПР е нижожна на две
основания. Уговорен е неравноправно, като кредиторът е заблудил
потребителя относно размерът на ГПР. Същият е представен подвеждащо в
по-нисък размер от реалният ГПР, тъй като в посоченият в договора ГПР не е
включена допълнителната икономическа облага - скритата под формата на
неустойка договорна лихва. Изпълнена е и хипотезата на чл. 21 ЗПК, тъй като
кредиторът е заобиколил изискванията на чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал. 1, т.
10 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК.
Неяснотите, вътрешното противоречие и подвеждащото оповестяване
на изискуемо с императивна норма съдържание, законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето(чл.
22 ЗПК).
С оглед изложеното и на основание чл. 23 от ЗПК потребителят-ищец
следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други
разходи по кредита. Уредбата на националното право е в съответствие с
правото на ЕС такава санкция е пропорционална и възпираща с оглед на
изискванията, поставени от Съда с решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit
Slovakia (С-42/15, EU:C:2016:842, т. 65 и 69).
Неправилен бил изводът на първоинстанционният съд, че нормативно
установеният максимум на ГПР е косвен регулатор на договорната лихва.
Нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК не дерогира изискванията за спазване на
добрите нрави и не следва нормативно установеният лимит на ГПР да се
счита за законово уредено ограничаване на размера на договорната лихва, тъй
като тя се явява само един от елементите, включени в общите разходи по
кредита. С решение от 26 март 2020 година по дело С-779/18 на СЕС е
изведено разрешението, че от приложното поле на Директива 93/13 относно
неравноправните клаузи не е изключена договорна клауза, която съобразява
законово правило за максимален размер на разходите по кредита и че такава
договорна уговорка може да бъде носител на неравнопоставеност. Съдът е
мотивирал този свой тълкувателен извод със съображението, че следва да се
гарантира полезният ефект на директивата, поради което и с оглед на целта й
да осигури ефективна защита на потребителите трябва да се тълкува
ограничително член 1, параграф 2 от нея, който гласи че са изключени от
нейния обхват договорни условия, които отразяват задължителни законови
или подзаконови разпоредби. От задължителното тълкувателно разрешение,
изведено с решението по дело С-779/18г. се извежда разумът на Директивата,
че установеният в национално законодателство максимален размер на ГПР не
е равнозначен a priori на гарантирано осигуряване на потребителската защита.
След като СЕС приема, че уговореният в национално законодателство
4
нормативен праг на ГПР не изключва проверката за неравноправност по
аргумент, че този праг не гарантира автоматично наличието на равноправие в
правоотношението, то това съображение следва да се приложи по аналогия
към изискването за спазване на принципите на добросъвестност и
справедливост при участие в облигационните отношения и да се приеме, че
прагът на ГПР не обезпечава безспорно спазването на добрите нрави.
Преобладаващата съдебна практика законосъобразно продължава да
прилага изведеното в цитираната с отговора на исковата молба практика на
ВКС разрешение, че противоречи на морала уговорката за възнаградителна
лихва при необезпечените кредити, която надхвърля три пъти размера на
законната лихва. След въвеждането през 2014г. на новелата на ал. 4 на чл. 19
ЗПК, която регламентира, че ГПР по кредитите не следва да надхвърлят пет
пъти размера на законната лихва, повечето състави на Окръжни съдилища
приемат, че са недействителни кредитни правоотношения, възникнали след
измененията от 2014г. на основание на противоречието на договорената лихва
с изискванията на справедливостта и морала.
Един от основните аргументи на първоинстанционния съд бил, че не е
налице нарушение на добрите нрави е, че високите лихви при бързото
потребителско кредитиране имат своята обосновка в носеният от кредиторът
риск от липсата на обезпечение при предсрочна изискуемост и в случай на
принудително изпълнение, поради неизпълнениена задължението за връщане
на договорената сума в срок. Решаващият състав се е обосновал на практика с
риска от ниската кредитоспособност на потребителя. Този извод на
първостепенният съд, който споделя изолирана практика на ОС-Сливен
противоречи на целите на Директива 2008/48. В съображение 9 от
Директивата е разписано, че тя има двойна цел- да осигури високо и
равностойно равнище на потребителите и да способства за развитие на
вътрешния на Съюза пазар. В съображение 26 от Директивата е предвидено,
че ,Държавите-членки следва да предприемат подходящи мерки за
насърчаване на отговорното поведение на всички етапи от кредитното
правоотношение, като вземат предвид специфичните особености на своя
кредитен пазар. Тези мерки могат да включват например предоставяне на
информация и образоване на потребителите, включително предупреждения
относно рисковете от просрочените плащания и свръхзадължеността. В
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да
не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите
в случаите, в които те процедират по този начин.“ Член 8 от Директивата,
транспониран в чл. 16 от ЗЗП изискват кредитодателите да оценят
кредитоспособността на кредитоискателите и ако при тази оценка те
5
установят, че е налице риск последните да не могат да възстановят кредита то
те следва да откажат да предоставят заемни средства, а не да повишават
драстично цената на кредита, тъй като това повишава опасността от изпадане
на потребителите в неплатежоспособност и дори в свръхзадълженост. Да се
приеме разбиране, основано на риска, който носят кредиторите от
безотговорното си кредитиране, означава да се постановява
незаконосъобразен съдебен акт, пряко нарушаващ Директива 2008/48.
Действително, когато едната престация е предоставяне в собственост на
парични средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна
лихва следва да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така
и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума, и с обстоятелството,
дали заемът е обезпечен /доколкото цената калкулира и риска на заемодателя
от невъзможността да си върне заетата сума/.
При заем с кратък срок на ползване /13 седмици/, уговарянето на
възнаградителна лихва от 35, 00 % не е обяснимо нито с разходите, които
прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на
добросъвестно очакваната от сделката печалба. Толкова висока
възнаградителна лихва не е типична дори за дългосрочните банкови кредити
/над 15 години/, когато рискът на заемодателя е увеличен поради възможните
инфлационни процеси. Следва да се има предвид, че противно на
становището на първоинстанционният съд, рискът при банковите институции
е по -висок, тъй като те предоставят в собственост чужди средства,
привлечени чрез влогонабиране от техните депозанти и за тях са предвидени
тежки санкции при невъзстановяване на привличените средства, докато
фирмите по чл. 3 а ЗКИ рискуват собствени средства, поради което при тях
рискът е в по- ниска степен.
Поради изложеното счита, че уговорената в процесният договор
възнаградителна лихва нарушава добрите нрави, тъй като с нея се създава
явна нееквивалентност на насрещните престации и с нея кредиторът е
злоупотребил с по-слабата в правоотношението страна, възползвайки се от
нуждата й от материални средства. Практиката на ВКС, съгласно която е
налице противоречие с добрите нрави, когато възнаградителната лихва
надвишава два пъти размера на законната лихва при обезпечените кредити и
три пъти размера на законната лихва - при необезпечените кредити била
приложима и в настоящият случай, тъй като нормата на чл. 19, ал. 3 ЗПК
регламентира максимум на ГПР, в който лихвата е само един от елементите и
правилото за ГПР не следва да се прилага спрямо лихвата, съобразно на
задължителното становище на Съда на ЕС, че прагът на ГПР не е равнозначен
на гарантирана защита на потребителите.
Освен че нарушава добрите нрави, процесната възнаградителна лихва
била неравноправна и на основание чл. 21 ЗПК, тъй като с нея са заобиколени
изискванията на чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал. 1, т.9 ЗПК в договорите за
потребителски кредит да бъдат разписани ясно и прозрачно размерите на
6
договорните лихви. По изложените по-горе аргументи, скритата под формата
на неустойка допълнителна икономическа облага на кредитора е следвало да
бъде оповестена в действителната си правна характеристика на цена на
кредита. Такова договаряне е и неравноправно като потребителят не е могъл
да разбере икономическите последици на поетото от него задължение, тъй
като кредиторът недобросъвестно и в ущърб на по-слабата страна в
правоотношението не е посочил ясно и разбираемо каква е стойността на
дължимата лихва.
Противно на приетото от съда, изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК
в договорът да бъдат разписани условията, при които се прилага лихвеният
процент не касае само случаите на уреждане на основанията за изменението
й. Макар в ЗПК да няма уредена законна дефиниция на понятието „условия
по кредита“, под такива се разбират наложените в практиката при
кредитирането механизми за изчислението й- дали фиксираната годишна
лихва се начислява върху остатъкът на цялата главница или върху размера на
отделната погасителна вноска за главница, дали са договорени условия
погасителните вноски да бъдат анюитетни или намаляващи. Законодателят е
въвел изискванията кредитодателите да разписват в потребителските
контракти условията за прилагане на лихвения процент с оглед засилена
защита на потребителя по договора за предоставяне на финансови услуги, при
който същият е в неравностойно положение, предвид характера на договора
като едностранен търговски и специфичната специализирана и сложно
организирана финансова материя. Обстоятелствата, разписани в ЗПК създават
висок риск за средния потребител да претърпи вреди от недобросъвестно,
непълно или подвеждащо предоставяне на информация от търговеца, или
поради липсата на достатъчна финансова грамотност на потребителя да
осмисли предоставената му информация, ако тя не е предоставена на
разбираем език и подходящ аналитичен вид.
Моли решението да бъде отменено в частта, в която съдът е отхвърлил
иска за прогласяване на нищожност на кредитната сделка и за присъждане на
договорна лихва в размер на 145, 15лв.
Претендира се на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА адвокатско
възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на В.К..
В срок е постъпил писмен отговор.
Ответникът по жалбата я намира за неоснователна, а решението в
обжалваната част правилно, поставено в съответствие с материалния и
процесуалния закон.
Първоинстанционният съд, като взел предвид приложените по делото
доказателства, правилно приел, че са спазени изискванията към съдържанието
на договора за потребителски кредит, предвидени в чл. 11 ал. 1 т.9, т. 10 и т.
11 и чл. 11 ал. 2 от ЗПК.
Неоснователно се подържало твърдението, че неустойката би следвало
7
да бъде включена при изчисляване на ГПР. Чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК изрично
предвиждал, че при изчисляване на ГПР не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора.
Неустойката е предвидена именно в случай на неизпълнение на поетото
задължение за предоставяне на поръчители или банкова гаранция, с оглед на
което е изключена от ГПР и не е налице надвишаване на посочения в чл. 19,
ал. 4 от ЗПК максимален размер на ГПР. Нещо повече, чл. 11, ал. 1, т. 10
предвижда, че ГПР се изчислява към момента на сключване на договора за
кредит, към която дата на кредитора няма как да е известно дали заемателят
ще изпълни всички поети с договора задължения или не. Ето защо
неустойката за неизпълнение няма как да бъде включена в ГПР. Ако
неустойката изначално бива включвана в ГПР, то този показател не би бил
верен по отношение на заематели, които са изпълнили задължението си за
предоставяне на обезпечение. Договорът в чл. 2, т. 8 изрично посочва какви
допускания са взети предвид при изчисляване на ГПР, с оглед на което е
налице пълна прозрачност по отношение на въпросния коефициент. ГПР по
процесния договор е в размер на 40.12%
Процесуалният представител на въззивника погрешно считал, че
неустойката е „скрита“ от общо дължимото и увеличава ГПР. В договора за
паричен заем неустойката е ясно посочена - във фиксиран размер, като в
допълнение на това е посочено, че в случай, че такава е начислена, същата ще
бъде разсрочена за изплащане ведно с месечните погасителни вноски. В
случая разсрочването на задължението за заплащане на неустойка по
договора за заем не е с цел увеличение размера на месечната вноска по заема
и на ГПР, а с цел предоставяне на облекчен режим за заемателя за погасяване
на задълженията по договора и е уговорено изцяло в полза на заемателя.
В чл. 11, т. 10 ЗПК не се изисква да се посочва в договора
математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това е така, защото в
рамките на Европейския съюз, в това число и в България има нормативно
предвидени две математически формули за изчислението на ГПР /т. 1 и т. 2 от
Приложение №1 към ЗПК/, които единствено може да се прилагат за
изчислението на ГПР. Страните нито могат да прилагат друга математическа
формула за изчислението на ГПР, нито са длъжни да възпроизвеждат в
договорите си горните две формули.
Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвижда в договора за потребителски
кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включени
в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване
на ГПР. Думата допускания тук се използва в смисъл на предвиждания за
бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР. Тези допускания или
предвиждания са изчерпателно изброени както в чл. 19 от Директива 2008/48
на Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за потребителски
кредити, така и в издадения в нейното изпълнение ЗПК и по точно в точка 3
от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 3 ЗПК. Тези допускания се делят на две
групи. Първата група са базов и допускания /чл. 19, т. 3 и т. 4 от Директива
8
2008/48 и т. 3 букви „а“ и „б“ Приложение № 1 към ЗПК и допълнителни
допускания /чл. 19, т.5 от Директива 2008/48 и т. 3 букви - „в“, „г“, „д“, „е“,
„ж“, „з“, „и“, „к“, „л“, „м“ към ЗПК/. Първата група допускания биха имали
значение за всеки вид потребителски кредит, докато допълнителните
допускания касаят определени видове креди, като револвиращ кредит,
овърдрафт или договор за кредит с неопределен срок, чиято легална
дефиниция е дадена в буква „ж“ на Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК.
При посочените в тази разпоредба кредити, за да може да се изчисли и посочи
един точен процент на ГПР при сключване на договора, се налага се правят
допускания за бъдещето, за да се изчисли ГПР като една - единствена ставка с
точност поне един знак след десетичната запетая /т. 2 б. „г“ от Приложение №
1 към ЗПК/, което е детайлно разяснено в решение на СЕС С-290/2019г. В
настоящия случай е приложимо единствено първото базово допускане по т. 3,
буква „а“ на Приложение №1, а именно да се допусне, че договорът ще е
валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще
изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по
договора, което е посочено в чл. 2, т. 8 от договора. Второто базово допускане
касае уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния договор
лихвеният процент е фиксиран и подобни допускания са неприложими.
Допълнителните допускания също не са приложими, защото касаят хипотези
на горепосочените видове потребителски кредити, какъвто настоящия не е.
Смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае предварително с
размера на сумата, която ще върне на банката под формата на ГПР, което
изискване в случая е изпълнено.
Съдът, в обжалваното решение, правилно приел, че доколкото
годишният лихвен процент в размер на 35 % е фиксиран, то не е необходимо
да се посочат условията за прилагането му, като в тази връзка не е налице
нарушение на чл. 11 т. 9 от ЗПК. Също така правилно е отчетено и че при
фиксирана лихва липсва задължение в договора да се съдържа информация
по чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК относно погасителен план, който да съдържа
информация за размера, броя и периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските
между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. В договора са посочени условията за
издължаване на кредита от потребителя, ето защо не е налице
недействителност на договора на посочените основания .
Имайки предвид, че договорът е сключен при фиксиран лихвен процент
за целия срок на договора и за всички вземания по него, изискването на чл.
11, ал. 1, т. 11 ЗПК за посочване на последователността на разпределение на
вноските е неприложимо и не се отразява на действителността на договора
липсата на разбивка в погасителния план на всяка от погасителните вноски. В
случая погасителния план към процесния договор е в съответствие с чл. 11,
ал. 1, т. 11 ЗПК съдържа информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски. Изискване за посочване отделно
9
на главницата, лихвата и допълнителните разходи в рамките на отделна
погасителна вноска е въведено с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК,
която касае ситуация, в която потребителят погаси предсрочно главницата по
срочен договор за кредит и при която за него се поражда право да получи нов
погасителен план, и в този само случай планът трябва да съдържа разбивка на
всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата и лихвата,
изчислена на базата на лихвения процент. В тази, връзка е и разпоредбата на
чл. 11, ал. 3 ЗПК, според която, когато се прилага чл. 11, ал.1, т. 12 ЗПК,
кредиторът предоставя на потребителя при поискване и безвъзмездно, във
всеки един момент на договора извлечение по сметка под формата на
погасителен план за извършените и предстоящи плащания. От това следва, че
хипотезата на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК не следва да се смесва с тази,
предвидена в т. 11, която е приложима в настоящия случай и съобразно която
не е предвидено такова завишено по съдържание изискване към погасителния
план. Нормите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК транспонират в българското
законодателство изисквания на чл. 10, параграф 2, буква „з“ и „и“ от
Директива 2008/48. По повод на тълкуването на тази правна норма действие
има и решение на съда на ЕС по дело С — 42/15 от 09.11.2016г., според което
чл. 10. параграф 2, букви „з“ и „и“ от Директива 2008/48 трябва да се тълкува
в смисъл, че в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяване на
главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под
формата на погасителен план каква част от съответната вноска е
предназначена за погасяването на тази главница. Тези разпоредби, тълкувани
във връзка с член 22, параграф 1 от тази директива, не допускат държавата
членка да предвижда такова изискване в националната си правна уредба.
Считат, че уговорката за възнаградителната лихва не противоречи на
добрите нрави. Уговореният лихвен процент не представлява и не се свежда
единствено до възнаграждение за ползване на главницата до нейното
връщане, а е цена на услугата по предоставяне на паричния заем. Заемът е
предоставен от финансова институция по чл. 3, ал. 2 от Закона за кредитните
институции, която отпуска заеми със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства, т. е.
възможностите й в тази насока са по-ограничени в сравнение с банките.
Достъпът на въззивника до паричния ресурс - предмет на договора е бърз,
лесен и необезпечен. Обективните ползи за заемателя от този начин на
предоставяне на кредит имат своята цена в гражданския оборот, която е
фиксирана в договора и въззивникът се е съгласил да я заплати при
сключването му. Поради това тази цена не може да бъде приравнена на
възнаградителна лихва и не следва да бъде обсъждано съответствието на
размера й с добрите нрави. Към момента на сключване на договора за кредит
в действащото законодателство е нямало ограничение на максималния размер
на цената на услугата - предоставяне за ползване на паричен заем. От друга
страна, законната лихва за забава, по никакъв начин не ограничава правото на
страните да уговорят цена на услуга (ползване на паричен заем) в различен
10
размер. Задължението по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД не е наречено от законодателя с
термина „лихва", а е определено като обезщетение за вреди от неточното
/забавено/ изпълнение или от пълното неизпълнение на главното задължение.
За разлика от лихвата, това вземане няма възнаградителен характер и не се
дължи на договорно, а на законно основание. Поради това следва да се
приеме, че няма пречка страните да уговарят договорна лихва над размера на
законната такава - свободата на договаряне не е ограничена от разпоредбата
на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. Размерът на договорната лихва се определя по взаимно
съгласие на страните като част от договорната свобода, с която същите
разполагат. В случая страните свободно са уговорили съдържанието на
договора за кредит, включително и размера на лихвите. Законната лихва има
за цел да регулира лихвата при забава за изпълнение на едно задължение. Тя
не е цена за услуга, а санкция за неизпълнение. Поради тази причина
законната лихва и нейния държавно определен размер не е показател, на база
на който може да се определи дали една цена за услуга - предоставяне на заем
- отговаря на „добрите нрави". Договорната лихва по своята същност
представлява „цена" за ползване на парични средства за определен период от
време. Тази „цена" се формира от няколко фактора - разходи на търговеца за
предоставяне на услугата заем, конкуренция на пазара, ниво на обслужване,
риск от неизпълнение от страна на Кредитополучателя. „Добрите нрави“ не
регулират цените на стоките и услугите. Нарушение на добрите нрави би
имало при заблуждение относно цената на определена стока, но когато една
цена е ясно и коректно посочена, когато една услуга не е задължителна за
ползване и потребителят сам при свободно формирана воля решава дали иска
да я ползва или не при посочената цена, тогава противоречие с „добрите
нрави” не може да има. На пазара на малките, необезпечени заеми, какъвто е
заемът по настоящото дело, пазарните нива на лихвата са по - високи от
нивата на банковите кредити.
Молят решението да бъде потвърдено, като правят възражение относно
размера на адвокатското възнаграждение ,дори и определено при условията
на чл.38 от ЗА.
За съдебното заседание пред въззивната инстанция са постъпили
писмени становища на страните.
Съдът като прецени валидността и допустимостта на постановеното
решение , за да се произнесе по съществото на спора , взе предвид следното:
Предявени са главни искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.
първо от ЗЗД - за прогласяване нищожността на договор за потребителски
кредит като противоречащ на императивни изисквания на Закона за
задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за
потребителския кредит и чл.55 ал.1, предл. първо от ЗЗД и при условията на
евентуалност искове - за прогласяване нищожността на клаузата на чл.4 от
същия договор като неравноправна и противоречаща на добрите нрави и
осъдителен иск.
11
В исковата си молба против „И.А.М.“ АД ищцата В.К. твърди, че на
30.10.2018 г. е сключила с ответното дружество Договор за паричен заем
№3359346, по силата на който са й предоставени в собственост заемни
средства в размер на 1500 лв., при фиксиран годишен лихвен процент по
заема 35,00%, годишен процент на разходите - 40,12% и срок за погасяване на
заема 13 седмици и с двуседмична погасителна вноска в размер на 126.55 лв.
Сочи, че съгласно чл.4 от договора, заемателят следва в срок до три дни,
считано от датата на сключване на процесния договор да предостави едно от
двете предвидени обезпечения: две физически лица, отговарящи на
условията, подробно описани в договора или банкова гаранция, като при
неизпълнение той дължи неустойка в размер на 677.82 лв., която той следва
да престара разсрочено, заедно с погасителната вноска, към чийто размер се
добавя сумата от 52,14 лв., с която падежното вземане нараства на 178.69 лв.
Твърди, че договорът е изпълнен от ищцата, която е погасила на
кредитора, чрез изплащане на част от задълженията и чрез рефинансиране на
остатъка от 1207,13лв., осъществено с последващ Договор за паричен заем
№3434972/28.01.2019 г. Твърди, че е погасила без правно основание
възнаградителна лихва в размер на 145.15 лв. и неустойка в размер на 677.82
лв., тъй като тези вземания намират своя източник в изначално
недействителния договор за потребителски кредит. В хипотезата на
нищожност на кредитната сделка, съгласно чл.23 от ЗГЖ потребителят дължи
да възстанови на кредитодателя чистата стойност на кредита без да дължи
други престации.
Твърди,че договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на
35,00% нарушават добрите нрави и с тази уговорка се внася неравноправие
между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова
услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на
кредитополучателя, поради което е налице нищожност на уговореното
възнаграждение.
Позовава се на съдебна практика , според която противоречи на добрите
нрави уговорка за лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва,
а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва.
Договорената между страните лихва в размер на 35% годишно, към
която следва да се добави скритата под формата на неустойка
възнаградителна лихва, надхвърля повече от три пъти законната, което
представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на
поведение, установени в обществото.
Твърди, че договорът за потребителски кредит е нормативно уреден
като възмезден - чл. 11 ал.1, т.9 ЗПК и липсата на задължителния реквизит от
съдържанието му, а именно непораждането на валидно задължение за
заплащане на цена на кредитния ресурс има, съгласно чл.22 ЗПК, за
юридическа последица недействителност на заемното правоотношение. Сочи
съдебна практика. Твърди, че е неприложима нормата на чл.26 ал.4 от ЗЗД,
12
тъй като договорът за потребителски кредит не би могло да бъде сключен без
недействителната му част, тъй като той нормативно е уреден като възмезден и
кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия
кредит. Аргумент за недействителност на договора на това основание може да
се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на
потребителя със ЗПК - чл.22 от ЗПК, при неспазване на императивните
изисквания към договора за кредит, уредени в чл.10 ал.1, чл.11 ал.1, т.7-12 и
20 и чл.12 ал.1, т.7-9 ЗПК, сред които са точното определяне на
възнаградителната лихва - чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит се явява изцяло недействителен. Нищожността на клаузата,
регламентиращи част от реквизитите на договора за потребителски кредит -
лихвения процент - представляваща част от същественото съдържание на
договора прави цялото заемно съглашение нищожно. Това разрешение
отговаря и на задължителното тълкуване на Директива 93/13 относно
неравноправните клаузи на Съда на Съюза, който приема, че Директивата
допуска възможността, при спазване на правото на Съюза, сключен между
продавач или доставчик и потребител договор, съдържащ една или няколко
неравноправни клаузи, да бъде обявен за нищожен в неговата цялост, когато
се окаже, че това гарантира по-добра защита на потребителя (в този смисъл
Решение по дело С-453/10, Perenicova и Perenic, точка 35 и С-397/11,
ErikaJoros, точка 47).
Неприложима била и втората хипотеза на чл.26 ал.4 от ЗЗД, съгласно
която е възможно договор да бъде само частично недействителен.
Предвидената в чл.4 от договора неустойка в размер на 677,82 лв. била
скрит добавък към възнаградителната лихва и като такава е следвало да бъде
включена в годишния лихвен процент и в годишния процент на разходите,
съгласно чл.19 ал.1 от ЗПК. Поради невключването на неустойката в
посочения в потребителския договор размер на ГПР, последният не
съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното
правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който
не е реално прилагания в отношенията между страните представлява
„заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл.68 д, ал.1 и ал.2, т.1 от
Закона за защита на потребителите. Сочи, че с преюдициално заключение по
дело С-453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски
практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на
действителния размер на ГПР, представлява един от елементите, на които
може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните
клаузи по смисъла на чл.143 и сл. от ЗЗП. Нищожността на неравноправната
клауза в договора, сочеща неверен ГПР води до недействителност на
кредитната сделка, поради неспазване на изискванията на чл.11 ал.1, т.10 от
ЗПК. Нарушени са и императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.9 и 10 от
ЗПК в договора да бъде посочен лихвеният процент по кредита, тъй като
потребителят е бил заблуден относно действителния му размер в разрез с
изискванията на добросъвестността и реалната стойност на ГПР. Съгласно
13
чл.21 от ЗПК нищожна е договорна клауза, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона. Нищожността на клаузите за
възнаградителна лихва и ГПР обуславя, съгласно чл.22 ЗПК, изначалната
недействителност на кредитната сделка, поради невключването в
съдържанието й на задължителни договорни реквизити.
Твърди, че преценката за действителността на клауза за неустойката и
за нейния обоснован размер следва да бъде извършена с оглед претърпените
вреди от неизпълнението следва да се извърши при спазване на критериите,
заложени в т.З от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. №1/09, с което е дадено
разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за
нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да
се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора,
като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени
критерии - естеството им на парични или непарични и размерът на
задълженията, на които се обезпечава с неустойка, дали изпълнението е
обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на
неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и
очакваните от неизпълнението вреди.
Твърди, че неизпълнението на задължението за осигуряване на
поръчители или банкова гаранция не води до самостоятелни и сигурни
неблагоприятни последици за кредитора, тъй като вреди за кредитора биха
възникнали единствено при настъпила неплатежоспособност на главния
длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани
принудително от неговото имущество, като в този случай няма да съществува
възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха
учредили лично обезпечение. Твърди, че предвидената неустойка в размер на
677,82 лв. е загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция,
доколкото тя е почти еквивалентна на заетата сума от 1500 лв., без да зависи
от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин
не кореспондира с последици от неизпълнението. Тя създава единствено
предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
потребителя, което е в противоречие със задължението за договаряне,
съобразно принципа за спазване на добрите нрави.
Чрез въвеждане на изискванията за обезпечение на договора ,всъщност
се препятствала възможността да се сключи такъв , без да се дължи
неустойка. Ограничение в процесния договор за заем е налице и по
отношение на изискванията относно лицата, които може да поръчителстват -
те могат да бъдат само физически, не и юридически лица. Гарантите трябва да
получават минимален осигурителен доход от 1000 лв., произтичащ само от
трудов договор. Ограничението относно получавания трудов доход е
необосновано, тъй като физическо лице може да получава доходи от
14
граждански правоотношения, например като управител или изпълнителен
директор на търговски дружества, а освен това да разполага с движимо и
недвижимо имущество, с което ще отговаря съгласно чл.133 от ЗЗД.
Неустойката била договорена в нарушение на изискванията на
добросъвестността и е излязла извън присъщата й обезпечителна функция.
Сочи, че в добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес е да
получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу
евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на
заемополучателя. Или пък да осигури достатъчен и разумен срок за
осигуряване на поръчителство и алтернативно и на други възможни за
потребителя на небанкови финансови услуги обезпечения, създаващи
гаранции, че той ще може да се удовлетвори за вземанията си. Явно е, че
кредитодателят не е търсил обезпечение, тъй като е поставил ограничения и е
дал и неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители или банкова
гаранция - едва три дни след сключване на договора.
Недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата финансова
институция е поставила към него неизпълними изисквания, за да обоснове
получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по
чл.19 ал.4 от ЗПК.
Твърди, че клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при
неосигуряване на двама поръчители, респ. банкова гаранция, е в пряко
противоречие с целта на цитираната директива. На практика такава клауза
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури
обезпечение ,след като кредитът е отпуснат, като ако не го осъществи, дългът
му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се
увеличава.
Твърди, че неустойката по спорния договор има санкционен характер,
но поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка закъсняла
вноска с поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на
изисквания, създаващи значителни за изпълнението им препятствия,
противоречи на принципа на добросъвестността, тъй като цели да създаде
предпоставки за начисляването на неустойката по чл.4 от договора.
Твърди, че по изложените съображения, неустойката е излязла в разрез
с добросъвестността извън присъщите й функции. Същата е необосновано
завишена, поради което неустоечната клауза е неравноправна по смисъла на
чл.143, т.5 ЗЗП. Предвидено е тя да се кумулира към погасителните вноски
като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита. Договорена при
тези условия тя представлява допълнителна облага-печалба към
възнаградителната лихва, без обаче тя да бъде обявена по този начин на
потребителя по реда на чл.5 от ЗПК и без тя да бъде включена в договорното
15
съдържание като договорна лихва и като част от ГПР, съобразно
императивните изисквания на чл.11 ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Сочи, че в този
смисъл е и съдебната практика, която приема, че когато търговецът създава
предпоставки да получи допълнителна парична облага от предоставения
кредитен ресурс, независимо, че променя наименованието й и я именува като
„неустойка", тази облага съставлява печалба за него и като такава е следвало
да бъде обявена на потребителя като елемент на договорната лихва. Сочи
съдебна практика.
Твърди, че кредитният контракт е изначално недействителен и на
основание нарушаване на изискването на чл.11 ал.1, т.9 ЗПК кредиторът да
включи в договорното съдържание условията за прилагането на лихвения
процент. Действително ЗПК не въвежда легална дефиниция какво се разбира
под "условията за прилагане" на лихвения процент по кредита. От
граматическото и логическо тълкуване на този израз, както в контекста на
правната разпоредба на чл.11 от ЗПК, така и в контекста на нормите,
съдържащи изисквания по чл. 10 ал.1, чл.11 ал.1, т.7-12 и ал.2 и чл. 12 ал.1,
т.9, които ако не са спазени договорът за потребителски кредит е
недействителен, се налага изводът, че под "условия за прилагане" трябва да се
има предвид предварително разяснени на потребителя и съответно
инкорпорирани в договора предпоставки за прилагането на лихвения
процент, според които да става ясно как се начислява този, казано с други
обяснителни думи - процент за възнаградителна лихва: дали върху цялата
сума по кредита, дали върху остатъка от главницата при отчитане на
извършените погасявания от длъжника в определен срок или по някакъв друг
свободно избран от страните начин. Налице е неяснота върху каква стойност
се изчисляват договорените 35% възнаградителна лихва, което е необходимо,
за да може потребителят да извърши самостоятелна преценка за правилността
на този указан размер. Тази информация е от съществено значение за защита
интересите на потребителя, тъй като от нея зависи каква ще бъде реалната
цена, която той ще заплати за предоставения му заем. Чл.5 от ЗПК и ЗЗП,
регулиращ потребителската защита, издигат като основно право на
потребителя правото на информация за характеристиките и цената на
услугите /чл.1 ал.2, т.1 и 3 от ЗЗП/, респ. като задължение на добросъвестния
търговец да даде на потребителя информацията, позволяваща му да направи
своя информиран избор /чл.4, т.1 и т.4 ЗЗП/.
Освен това, в процесния договор, кредиторът се е задоволил единствено
с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на
ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране на годишния
процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и
как се формира посочения в договора ГПР от 40.12%/. Във величината на ГПР
като глобален израз на всичко дължимо по кредита следва по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. Твърди, че в конкретния случай, в процесния договор за
16
кредит, яснота досежно обстоятелствата по чл.19 ал.1 липсват. Посочен е
лихвен процент по заема - 35%, /който е фиксиран и годишен/, но не се
изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора.
Поради заобикаляне на изискванията на чл. 11 ал.1, т.9 и т.10 ЗПК в
договора да се впишат действително прилаганите в правоотношението цена
на кредита и ГПР, разписаните в чл.2, т.5 и т.8 лихва и ГПР са
недействителни уговорки. Съгласно чл.22 ЗПК, уговорките за лихвата и за
ГПР са задължителни реквизити на кредитния контракт и неуговарянето в
съдържанието му на тези съществени елементи води до отричане на правния
ефект на цялата кредитна сделка.
Моли да бъде прогласена нищожността на договора за паричен заем
№3359346, сключен с "И.А.М." АД от 30.10.2018г. като противоречащ на
императивни изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за
защита на потребителите и Закона за потребителския кредит и да бъде
осъдено ответното дружество да заплати на ищцата сумата в общ размер на
822.97 лв., съставляваща неоснователно получена от кредитора договорна
лихва в размер на 145.15 лв. и неустойка в размер на 677,82 лева.
При условията на евентуалност е предявен иск , за прогласяване
нищожността на клаузата на чл.4 от договора за паричен заем като
неравноправна и противоречаща на добрите нрави и осъждане ответното
дружество да заплати на ищцата сумата от 677.82 лв., получена от него на
основание на чл.4 ал.2 от договора.
От първоинстанционният съд е уважен евентуалния иск и в тази част
решението не е обжалвано.
Моли да им бъдат присъдени разноските по делото.
В срок е постъпил писмен отговор.
Ответникът оспорва исковете по основание.
Счита , че Договор за паричен заем №3359346 от 30.10.2018г. не е
недействителен на основание чл.22 ЗПК, тъй като същият отговаря на
императивните изисквания на ЗПК, към момента на неговото сключване.
Възразява, че са неоснователни твърденията, че са налице нарушения и
на чл.11 ал.1, т.9 ЗПК. Сочи, че по смисъла на §1, т.5 от ДР на ЗПК фиксиран
лихвен процент по кредита е лихвеният процент, предвиден в клауза на
договор за кредит, по силата на която кредиторът и потребителят уговарят
един постоянен лихвен процент за целия срок на договора, а съгласно §1, т.5
от ДР на ЗПК лихвеният процент по кредита е лихвеният процент, изразен
като фиксиран или като променлив процент, който се прилага на годишна
основа към сумата на усвоения кредит. Твърди, че в сключения договор е
посочен фиксиран ГЛП, който не се променя през целия срок на договора и в
който не се включва неустойка, която не е част нито от разходите, нито от
договорената лихва печалба. При положение, че лихвения процент е точно
фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може да се приеме, че са
17
нарушени изискванията на чл.11, т.9 ЗПК
Твърди, че липсват и нарушения и на чл. 11 ал. 1, т. 10 ЗПК.
Твърди, че ГПР е посочен ясно в сключения договор за заем и е в
размер на 40.12%. ,което е в съответствие с изискванията на закона.
ГПР се изчислява по формула, съгласно Приложение №1, като се
вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни
допускания.
Не било налице и нарушение на чл.11 ал.1, т.20 от ЗПК.
Твърди, че съдържанието на чл.7 от процесния договор, привежда
същия в съответствие с императивните изисквания на горецитираната норма.
Съгласно разпоредбата, на потребителя е предоставена възможността при
поискване и безвъзмездно, във всеки един момент на договора извлечение по
сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящи
плащания с цялата изискуема информация. От страна на заемателя не е
доказано, че е направил постъпки да извърши предсрочно погасяване на
отпуснатия заем, ето защо в настоящия случай тази хипотеза също не е
налице. Твърди, че с подписването на договора за кредит ищецът е изразил
съгласие с посочените в него параметри и начина на формирането им.
Между страните била уговорена неустойка и начислена вследствие на
неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемателя за
представяне в срок на обезпечение - поръчител или банкова гаранция.
Предназначението на посочената неустойка е да обезщети евентуалните вреди
от неизпълнението на договора, като обичайните вреди, които причинява
неизпълнението на парично задължение, са пропуснати ползи - от
пропуснатата сигурна възможност за печалба, която кредиторът би
реализирал, ако бе получил в срок паричната престация; претърпени загуби -
евентуалните допълнителни разходи, които кредиторът би дължал, ако би си
набавил чрез заем същия паричен ресурс на свободния пазар (за банкови
лихви и такси). Твърди, че ако заемополучателят добросъвестно бил изпълнил
поетото договорно задължение и бил предоставил такава гаранция, то
кредиторът щял да е събрал вземането си и нямало да търпи посочените по-
горе вреди.
Според приетото в ТР №1 от 15.06.20Юг. по тълк. д. №1/2009г., ОСТК
на ВКС, уговорката за неустойката е нищожна, само ако единствената цел, за
която тя е уговорена излиза извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функция. Не бил такъв конкретния случай, тъй като
уговорената неустойка има обезщетителна функция.
Твърди, че въпросът за накърняването на добрите нрави по отношение
на уговорена неустойка следва да бъде решен чрез комплексна преценка - не
само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други
фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните,
функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам
18
да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в
средство за неоснователно обогатяване. Дори и се приеме, че неустойката е
прекомерна, то това не я прави a priori нищожна поради накърняване на
добрите нрави, а следва да се намали нейният размер.
С подписването на договора, ищецът се е запознал с изискванията,
касаещи представяне на обезпечения под формата на поръчителство или
банкова гаранция.
Въвеждайки твърдението, че неустойката е добавък към договорната
лихва, с което увеличава и ГПР, т.е., че с неустойката се създават задължения,
които се покриват от ГПР, процесуалният представител на ищеца не е
съобразил разпоредбата на чл.19 ал.3, т.1 ЗПК, в която е предвидено, че при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията
си по договора за потребителски кредит. Следва заключението, че
законодателят е предвидил възможността за начисляването на такива разходи,
като изрично ги е изключил при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита.
Подчертава, че в настоящия случай разпоредбата на чл.ЗЗ ал.1 ЗПК не
намира приложение и не е налице нарушение на нейните изисквания.
Претендираната неустойка за неизпълнение касае едно допълнително
задължение за предоставяне на обезпечение като поради непредоставянето му
е начислена същата.
Неустойката сама по себе си не е била част от печалбата на кредитора, а
е договорено между страните обезщетение за неспазване на договорното от
страна на заемателя. Претендираната неустойка представлява такава за
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, а не
мораторна неустойка за забава.
Изложени са оплаквания относно липса на банкова сметка за
изпълнение както по отношение на предявените искове , така и по
претенцията за разноски, каквито доводи има и във въззивната жалба.
На тези оплаквания съдът няма да отговаря , тъй като те не касаят
същинската у дейност – правораздаване.
Счита ,че исковете са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени
.Претендира разноски.
Съдът , като прецени събраните по делото доказателства и доводите на
страните, прие за установено следното:
Установено е по делото , не се спори между страните, че на 30.10.2018г.
е сключен между тях Договор за паричен заем №3359346 .
Съгласно чл.2 от договора заемодателят предава в собственост на
заемателя сумата от 1500 лв., а заемателят се задължава да върне същата на
заемодателя, при следните условия: вид на ползвания паричен заем -
19
потребителски заем по продукт ,,EasyMax24“; размер на двуседмична
погасителна вноска - 126,55 лв.; срок на заема - 13 седмици; брой вноски - 13;
посочени са датите на плащане на всяка погасителна вноска; фиксиран
годишен лихвен процент по заема - 35%; лихвен процент на ден, приложим
при отказ от договора - 0,10%; общ размер на всички плащания - 1645,15
лева; годишен процент на разходите на заема - 40,12%. Посочено е, че при
изчисление на ГПР са взети предвид следните допускания: договорът ще е
валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в
срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за
събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение на някое от
задълженията по договора.
Не е спорно по делото, че ищцата е получила заемната сума по договора
в размер на 1500 лева.
Видно от приложения погасителен план, неразделна част от договора за
паричен заем е, че месечната погасителна вноска е в размер на 126,55 лева,
като последната - 13-та вноска е с падеж 03.05.2019г.
Съгласно чл.4 ал.1 от договора за паричен заем, заемателят се
задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, да
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчители - две
физически лица, които да отговаря на конкретно описани в договора условия,
или банкова гаранция в размер на цялото задължение на заемателя, със срок
на валидност - 30 дни след падежа за плащане по договора. Договорено е, че
при неизпълнение на посоченото задължение, съгласно чл.4 ал.2 от договора,
заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 677,82 лв., която е
разсрочена и се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски
като дължимата вноска е в размер на 52,14 лв. Последната е включена и в
погасителния план.
Изпълнението на този договор е осигурено чрез рефинансиране за
остатъка от 1207,13лв. с Договор за паричен заем №3434972/28.01.2019г.,
отново между ищцата и ответното дружество. Вторият договор е сключен при
идентични условия относно лихва , годишен процент на разходите ,като
отново е уговорена неустойка за не предоставяне на поръчителство в размер
на 1827,82 лева – почти равна на главницата.
По делото е прието заключение , неоспорено от страните ,чрез което е
установено , че по кредита са постъпили 2250,13 лева /внесени 1043 лева и
рефинансиране - 1207,13 лева/ и е добавена отстъпка по договор от 29,40 лв.,
с които са погасени: 1500 лева - главница, 101,71 лева - възнаградителна
лихва за периода 30.10.2018г.- 28.01.2019г. и 677,82 лева - неустойка.
Плащанията по договора са извършени в периода от 30.10.2018r.-28.01.2019г.
В настоящото производство е налице спор относно действителността на
първия от посочените договори, а именно Договора за паричен заем от
30.10.2018г., а от там и за дължимостта на заплатените от ищцата суми по
20
него за разликата над получената в заем сума от 1500 лв. до реално платената
сума - и по-конкретно за сумата в общ размер на 822,97 лева, съставляваща
получена от ответника договорна лихва в размер на 145,15 лв. и неустойка в
размер на 677,82 лв.
Безспорно е , както е приел и първоинстанционния съд,че ищцата има
качеството на потребител по договор за кредит , поради което в отношенията
между страните следва да намери приложение ЗПК и ЗЗП.
Ищецът многословно подържа наличие на нищожност на договора ,
като всъщност доводите му се свеждат основно до следното:
Договорът е изцяло нищожен на основание чл.22 от ЗПК във връзка с
чл.11 ал.1 т.9 и 10 от ЗПК , като по отношение на клаузата за лихви се
подържа и нищожност , поради нарушаване на добрите нрави ,което според
ищеца има същия резултат – тоест нищожност на целия договор.
Съгласно чл.10 ал.1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се
сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв
по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по
един за всяка от страните по договора. Разпоредбата на чл.11 ал.1, т.1-т.27 от
ЗПК определя необходимото съдържание на договора за потребителски
кредит.
В конкретния договор формално са съобразени изискванията на закона
,като е посочен годишен процент на разходите, който е съобразен с
разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК.
Посочен е и лихвен процент, като посочването му е съобразено с
изискванията на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК.
Съгласно чл.4 ал.1 от договора за паричен заем, заемателят се
задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, да
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчители - две
физически лица, които да отговаря на конкретно описани в договора условия,
или банкова гаранция в размер на цялото задължение на заемателя, със срок
на валидност - 30 дни след падежа за плащане по договора. Договорено е, че
при неизпълнение на посоченото задължение, съгласно чл.4 ал.2 от договора,
заемателят дължи неустойка в размер на 677,82 лв., която е разсрочена и се
заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски .Тази сума е
изплатена. Такива условия има и в следващия договор.
Първоинстанционния съд е приел, че макар да е уговорена като
санкция, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение,
неустойката е предвидена да се кумулира към дължимото текущо
възнаграждение (договорна лихва), както и към законната лихва, дължима
при просрочие. По този начин неустойката се отклонява от основните си
функции - обезпечителна и обезщетителна и предоставя сигурна печалба за
кредитора. Освен това заплащането й представлява допълнителна финансова
21
тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на добрите
нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на
разпоредбата на чл.143 ал. 1 от ЗЗП.
Въззивната инстанция изцяло се присъединява към тези разсъждения,
но намира ,че съдът е допуснал известно противоречие в мотивите си
приемайки изложеното относно клаузата за неустойка и начина по който е
уговорена и не отчитайки влиянието и върху останалите параметри на
договора.
Заобикаляйки закона ответникът всъщност скрито променя параметрите
на договора , по отношение на които има уредба в ЗПК.
Освобождавайки се от задължението си да извърши предварителна
оценка на риска, ответникът отпуска кредит ,като определя кратки срокове и
високи изисквания за обезпечение на кредита. Неизпълнението на това
изискване е обвързано с неустойка, която е значителна по размер с оглед
размера на кредита и съответно увеличава дължимата погасителна вноска.
Чрез кумулиране на неустойката към задълженията по договора на
практика се стига до различни стойности както на ГПР , така и на лихвата ,
което е онагледено чрез заключението на експерта. Това всъщност
представлява недостатък на договора по смисъла на чл.11 ал.1 т.9 и 10 от ЗПК
,което води до последиците ,визирани в чл.22 ат ЗПК.
Отделно от това , съдът споделя и становищата , застъпени в значителна
част от съдебната практика.
Съгласно чл. 143, т. 5 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен
с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. Неравноправността на
клауза в договора, сключен с потребител, се преценява конкретно, като се
вземат предвид вида на стоката или услугата - предмет на договора, всички
обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването,
както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който
той зависи.
Съгласно чл. 146 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Не са индивидуално
уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това
22
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им,
особено в случаите на договор при общи условия. Когато търговецът или
доставчикът твърди, че определено условие от договора е индивидуално
уговорено, тежестта за доказване пада върху него. Наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата
нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи.
Уговорената в чл. 4 от договора неустойка за неизпълнение на
договорно задължение, съдът намира за неравноправна и недействителна
както по арг. на чл. 143, т. 5 ЗЗП, така и по арг. от чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Неустойката обезпечава изпълнението и служи като обезщетение за вредите
от неизпълнението, без да е нужно да се доказват по размер. С разяснението
по т. 3 от ТРОСТК № 1/09 г., със задължителна сила за съдилищата е прието,
че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка
произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на
неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за
всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да
бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии -
естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията,
обезпечени с неустойката, дали изпълнението е обезпечено с други правни
способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.
Освен примерно изброените критерии, съдът може да съобрази и други
наведени в производството, но при всички случаи е задължен да ги разгледа,
съобразно установеното в хода на процеса като настъпили юридически факти,
както и да извърши преценка за основателност на възражението в
съответствие със задължителна тълкувателна практика на ВКС.
Доколкото в случая размерът на неустойката почти половината от
размера на кредита, то тя се явява прекомерна и противоречи на
обезщетителната й функция. Тази неустойка по своя характер е санкционна,
доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но същата
не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не
кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се
кумулира към погасителните вноски, като по този начин се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване
23
на кредита. Неустойката не е обявена по този начин на потребителя.
Посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР нараства
допълнително с размера на неустойката по чл. 4 от договора. Включена по
този начин в погасителните вноски, тази неустойка по същество се добавя
към възнаградителната лихва на търговеца – заемодател и поражда
значително фактическо оскъпяване на ползвания заем, тъй като по естеството
си позволява на заемодателя да получи сигурно завишено плащане и то в
размер, равняващ се на сумата по кредита, без това оскъпяване да е надлежно
обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми,
ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране (чл.
19 ЗПК). Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната
цена за ползване на необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора
от задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий,
ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка.
От една страна, неустойката е включена като падежно вземане -
обезщетение на кредитора, а от друга – същата е предвидена в размер, който
не съответства на вредите от неизпълнението и по този начин заобикаля
ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПКр. при определяне ГПР, което обуславя
нищожност на договорната клауза.
Констатира се и противоречие на добрите нрави и добрите търговски
практики, тъй като представлява уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. /чл.
143, т. 5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави,
поради което е и нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. За да достигне до
този извод, съдът прави преценка за естеството на договора за кредит,
съотношение между размера на заема и размера на неустойката, съотношение
на законните лихви и неустойката, както и съпоставка с вредите от
неизпълнението.
Поради изложеното , съдът намира ,че е основателен главния иск – за
прогласяване нищожността на договора за кредит и в съответствие с чл.22
,съответно 23 от ЗПК основателни се явяват осъдителните претенции за
24
присъждане на сумите , платени в повече от главницата – лихва и неустойка.
При така изложеното не се налага осъждане на доводите за
противоречие на клаузата за лихви с добрите нрави.
Все пак съдът намира за необходимо да отбележи следното:
Налице е противоречива съдебна практика по този въпрос.
Преценката за накърняване на добрите нрави следва да се извършва за
всеки конкретен случай ,като следва да се има предвид ,че няма
задължителна за съдилищата практика по този въпрос. С изменението на
чл.19 ал.4 от ЗПК е установен контрол, счетен от законодателя за адекватен
върху ГПР и въпреки,че към този момент е бил поставен на вниманието на
практиката този въпрос , той не е намерил законодтелно уреждане.
Съдебната практика за нищожност на договор поради накърняване па
добрите нрави приема, че "добри нрави" по смисъл на чл. 26, ал. "1 пр. 3 ЗЗД,
е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респ.
търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи
тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни
норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на
обстоятелствата. Във всеки отделен случай, въз основа на доводите на
страните и събраните доказателства по конкретното дело, съдът може да
прецени дали поведението на конкретния правен субект съставлява действие,
което накърнява "добрите нрави", злепоставя чужди интереси с цел извличане
на собствена изгода, а именно дали за сметка на икономически по-слабия
субект заемодателят реализира свръх печалба.
Лихвата по договора е възнаградителна - за ползване на дадената
парична сума. Към датата на сключване на договора обективен критерий за
преценка дали с клаузата за уговорената лихва е нарушен принципът на
справедливост и са създадени условия за неоснователно обогатяване на
ответника, не са уредени. Няма законова или подзаконова рамка към момента
на сключване на договора, след отмяната на § 1 от ЗР на ПМС №
72/8.IV.1994 г., Следва да се има предвид ,че заемодателя е небанкова
финансова институция, предоставяща парични средства по занятие, без
каквито и да е обезпечения и с висок риск от несъбираемост. Той е търговец,
който следва да реализира печалба и това не противоречи на добрите нрави.
Практиката на съдилищата за обявяване на недействителни съглашения за
25
възнаградителна лихва и ГПР, която надвишава 3 пъти законната такава за
просрочени задължения е сериозно разколебана с приемането на новата
алинея 4 на чл. 19 от ЗПК. Следва да се съобразят мотивите на законодателя
за тази промяна ,които са видни от Стенограма от обсъжданията на проекта
на Закон за изменение и допълнение на Закона за потребителския кредит №
454-01-8 от 30.01.2014 г., 42-то НС), където се обосновават нужда от
предоставяне на по-високи лихвени лимити за финансови небанкови
институции, чиято кредитна дейност е застрашена с висока степен на
несъбираемост и приходите от лихви следва да покриват загуби от рисково
кредитиране на неплатежоспособни длъжници, формиращо 50 % от
оборотната дейност .Тъй като се касае за основната престация по
двустранния договор, то тя не е възможно да бъде неравноправна, тъй като
същата е била известна на потребителя, и е изиграла основна роля за
формирането на волята за сключване на договора. По отношение на
основните престации по договора, а именно неговата кауза, не може да се
говори за неравноправност на клаузата, тъй като длъжникът е бил в позицията
да договаря този параметър като основен за договора наред с размера на
отпусната сума. Или преценката е конкретна , като не може да има точен
критерии , въведен неясно как от ВКС в съдебната практика/незадължителна
за съдилищата/.
Макар да не е обжалвано решението , в частта , с която съдът сее
произнесъл по евентуалната претенция , то с оглед начина на съединяване
следва да се отмени и в тази част. Или въззивният съд поради изложените
съображения следва да отмени изцяло първоинстанционното решение ,като
прогласи нищожността на кредитния договор и на основание чл.55 от ЗЗД
ал.1 пр.3-то присъди връщане на сумите , заплатени като лихви и неустойка.
Видно от заключението на експерта като неустойка е внесена претендираната
сума , а внесената сума като лихви е в размер на 101,71 лева и в такъв размер
следва да бъдат уважени исковете по чл.55 от ЗЗД – за връщане на даденото
по нищожния договор.
Поради уважаване на главните искове не дължи произнасне по
евентуалните.
С оглед изхода на делото на ищцата се дължат сторените по делото
разноски, тоест следва да се присъди възнаграждение на адвоката ,
26
осъществяващ представителството при условията на чл.38 ал.2 от ЗА, както
държавна такса и разноски за експерт,като разходи следва да се посета от
ответника.
Съобразявайки вида и характери на исковете , размера им , връзката
помежду им, съдът определя възнаграждението на 600 лева за всяка
инстанции или общо 1200 лева.
Мотивиран от изложеното Пазарджишки окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение на РС Пазарджик , постановено по гр.д.№1539 по
описа на съда за 2020 година,с което са отхвърлени предявените от В. КР.
КЬ. /преди К./, с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.В., ул.“А.Н.“ №3,
представлявана от адв.Д.Ф. - САК, с адрес на кантора: гр.С., ул.“П.П.“ №1,
ет.5, ап.14 против „И.А.М.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.С. 1324, ж.к.“Л. №7, бул.“Д.Н.“ №28, С.Ц.“, етаж 2, офис 40-
46, представлявано от управителя С.К.К. искове за прогласяване
нищожността на Договор за паричен заем №3359346 от 30.10.2018г., сключен
между В.К. и "И.А.М.” АД, като противоречащ на императивни изисквания
на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и
Закона за потребителския кредит и за осъждане на „И.А.М.“ АД, ЕИК
********* да заплати на В.К. сумата в общ размер на 822.97 лв.,
съставляваща неоснователно получена от кредитора договорна лихва до
размер на 101,71 лв. и неустойка в размер на 677.82 лв., като
неоснователни;Признато е за установено в отношенията между В.К. и
„И.А.М.“ АД че клаузата на чл.4 от Договор за паричен заем №3359346 от
30.10.2018г., сключен помежду им, е нищожна като неравноправна и
противоречаща на добрите нрави;Осъдена е дружеството „И.А.М.“ АД, да
заплати на В.К. сумата от 677,82 лв., представляваща недължимо платена
сума за неустойка по чл.4 от Договор за паричен заем №3359346 от
30.10.2018г., сключен помежду им и са присъдени разноски.
По иска на В. КР. КЬ. /преди К./, с ЕГН **********, с постоянен адрес:
гр.В., ул.“А.Н.“ №3, представлявана от адв.Д.Ф. - САК, с адрес на кантора:
гр.С., ул.“П.П.“ №1, ет.5, ап.14 против „И.А.М.“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.С. 1324, ж.к.“Л. №7, бул.“Д.Н.“ №28,
С.Ц.“, етаж 2, офис 40-46, представлявано от управителя С.К.К.
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за паричен заем №3359346 от
27
30.10.2018г., сключен между В.К. и "И.А.М.” АД, като противоречащ на
императивни изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за
защита на потребителите и Закона за потребителския кредит.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.С. 1324, ж.к.“Л. №7, бул.“Д.Н.“ №28, С.Ц.“, етаж 2, офис 40-
46, да заплати на В. КР. КЬ. /преди К./, с ЕГН **********, с постоянен адрес:
гр.В., ул.“А.Н.“ №3, сумата в общ размер на 779,53 лв., съставляваща
неоснователно получена от кредитора договорна лихва в размер на 101,71 лв.
и неустойка в размер на 677.82 лв.,като потвърждава решението в
отхвърлителната част относно лихвата до размер на 145,`5 лева
Осъжда „И.А.М.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.С. 1324, ж.к.“Л. №7, бул.“Д.Н.“ №28, С.Ц.“, етаж 2, офис 40-
46, да заплати по сметка на Пазарджишки окръжен съд в полза на Бюджета на
съдебната власт държавна такса 110 лева и възнаграждение за експерт в
размер на 200 лева, а на адв.Д.Ф. - САК, с адрес на кантора: гр.С., ул.“П.П.“
№1, ет.5, ап.14 възнаграждение за двете инстанции в размер на 1200 лева.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
28