О П Р Е Д Е Л Е
Н И Е
Номер VІ-261041 17.12.2020
година град Бургас
БУРГАСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, шести граждански въззивен
състав
На седемнадесети декември две хиляди и
двадесета година
в закрито съдебно заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛКА УЗУНОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ТАНЯ ЕВТИМОВА
2.
мл.с.А. МУРТЕВ
като разгледа докладваното
от съдията УЗУНОВА
частно гражданско дело номер 2762 по описа за 2020
година,
за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.413 ал.2 ГПК и е
образувано по частна жалба на „Ай тръст“ЕООД с ЕИК-********* със законен
представител –управителя Ива Ш,подадена от пълномощника юрисконсулт В Г, против
разпореждане от 26.10.2020г.,постановено по ч.гр.д.№ 6255/2020г.по описа на
БРС,В ЧАСТТА, с която районният съд е ОСТАВИЛ БЕЗ УВАЖЕНИЕ заявлението на
жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК против А.М.А. с ЕГН-********** да заплати на кредитора „Ай тръст“ЕООД по договор
за предоставяне на поръчителство от 11.02.2019г.,сключен за обезпечаване
вземането на длъжника по договор за заем от 11.02.2019г.,сключен с
„Кредисимо“АД сумата 52.43 лева,представляваща административни разноски,сумата 104.76 лева,представляваща възнаграждение
по договор за предоставяне на поръчителство,сумата 142.32 лева,представляваща договорна,възнаградителна
лихва,начислена за периода от 11.02.2019г.до 10.02.2020г.,сумата 78.33 лева,представляваща законна лихва
за забава ,начислена за периода от 11.03.2019г.до 17.09.2020г.,сумата 58.54 лева,представляваща
законна лихва за забава по договор за поръчителство ,начислена за периода от
11.03.2019г.до 17.09.2020г.
Частната жалба е подадена в законоустановения
срок, внесена е дължимата държавна такса за обжалването.
Бургаският
окръжен съд,като взе предвид исканията и твърденията на
жалбоподателя,разпоредбите на закона и събраните по делото доказателства,намери
за установено от фактическа и правна страна следното:
Заявителят
„Ай тръст“ЕООД е подал пред БРС
заявление по чл.410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение срещу А.М.А.
за плащане на задължения по договор за
предоставяне на поръчителство от 11.02.2019г. сключен за обезпечаване на
задължение на длъжника по договор за заем от 11.02.2019г.,сключен с
„Кредисимо“АД. БРС е издал заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за сумата от 600
лева,представляваща главница по договора,ведно със законната лихва върху
главницата,считано от датата на подаване на заявлението- 09.10.2020г.по
окончателното изплащане,както и сумата 43.35 лева разноски в заповедното
производство. В останалата част заявлението е оставено без уважение с
обжалваното разпореждане- за сумата
52.43 лева,представляваща административни разноски,сумата 104.76 лева,представляваща
възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство,сумата 142.32 лева,представляваща
договорна,възнаградителна лихва,начислена за периода от 11.02.2019г.до
10.02.2020г.,сумата 78.33 лева,представляваща
законна лихва за забава ,начислена за периода от 11.03.2019г.до 17.09.2020г.,сумата 58.54 лева,представляваща
законна лихва за забава по договор за поръчителство ,начислена за периода от
11.03.2019г.до 17.09.2020г.,както и за разликата между присъдената сума за
разноски до пълния предявен размер от 125 лева.
БРС е
приел,че договорът за потребителски кредит е недействителен съобразно правилото
на чл.22 ЗПК,тъй като не е спазена нормата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК,тъй като в
договора е посочен ГПР- 50% и общата сума за погасяване- 742.32 лева,която
отчита само общия размер на главницата и договорната лихва,но не включва
възнаграждението на поръчителя.Това намира отражение и върху стойността на ГПР,защото
той изразява общите разходи по кредита на потребителя,а съгласно чл.19 ЗПК ГПР следва
да включва всички общи разходи по кредита,настоящи и бъдещи-лихви,други преки
или косвени разходи,комисионни,възнаграждения от всякакъв вид,в това число и
дължими на посредници при сключване на договора и др.Тъй като е приел,че
договорът за потребителски кредит е недействителен,БРС е приложил чл.23 ЗПК и е
формирал извод,че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита,но не дължи лихви или други разходи по кредита.
По
отношение на договора за поръчителство БРС се е позовал на чл.138 ал.2 ЗЗД,от
която норма следва,че за да е валиден договорът за поръчителство следва да е
налице валиден договор ,за изпълнение на задължението по който да бъде дадено
лично обезпечение.Съдът е приел,че предвид недействителността на договора за
кредит,на поръчителя се дължи сумата,платена в изпълнение на задълженията по
него-т.е. само главницата и законната лихва за забава.Заявлението в останалата
част е оставено без уважение,тъй като претенцията е основана на недействителния
договор за потребителски кредит.
В жалбата са наведени оплаквания за
необоснованост на изводите на заповедния съд, като се сочи,че не е взета
предвид свободата на договаряне,а размерът на договорната лихва е съобразен с
изискванията на ЗПК,поради което изводът за нарушаване на добрите нрави е
необоснован и неправилен. Счита за неправилен и изводът,че претендираните
административни разноски целят заобикаляне на забраната на чл.33 ЗПК .По
отношение на сумата от 54.23 лева се изтъква,че това не е такса за действия ,свързани
с управление и усвояване на кредита,а разноски във връзка с проведени опити за
извънсъдебно събиране на вземанията на дружеството,а в тази връзка клаузата за
дължимост на административните разходи не е в противоречие с изискванията на
чл.10 а ал.2 ЗПК.Това е разход,направен в резултат на некоректно поведение на
длъжника и при просрочие,не е изискуем към датата на сключване на договора или
при точно изпълнение. Счита,че заповедният
съд неправилно е приел,че претендираното възнаграждение за поръчителство е
нищожно и противоречи на добрите нрави.Длъжникът не е бил задължаван да сключи
договор за поръчителство,а това е една възможност,която той е избрал. Като
допълнителен аргумент в тази насока се сочи обстоятелството,че дружеството
поръчител не се е явявало кредитор към момента на сключване на договора,а е
встъпило в правата на кредитора след заплащане на задълженията си по договора
за поръчителство и то поради обстоятелството,че длъжникът не е изпълнил
своите.Изложени са аргументи за неправилността на извода на съда за
неравноправност на клаузите за наказателна лихва за забава по договора за
предоставяне на поръчителство,тъй като тя е съобразена с предписанията на чл.33
ал.2 от ЗПК. Жалбоподателят е отправил искане за отмяна на атакуваното
разпореждане в обжалваната част и уважаване на заявлението в тази част.
След
поотделна и съвкупна преценка на представените по делото доказателства и
съобразно закона,Бургаският окръжен съд намери обжалваното разпореждане за
правилно и законосъобразно,а жалбата срещу него за неоснователна по следните
съображения:
В производството по чл.410 ГПК заповедният съд има задължение да прецени служебно
дали искането за издаване на заповед за изпълнение е основано на неравноправна
клауза от договор,сключен с потребител,както и за съответствие със закона и
добрите нрави,съгласно чл.411 ал.2 т.2 и т.3 ГПК.В случая искането на заявителя е съдът да
му издаде заповед за изпълнение на
вземане,произтичащо от договор за потребителски кредит,сключен на 11.02.2019г.между кредитора
„Кредисимо“ЕАД и кредитополучателя А.М.А.,обезпечен чрез сключен на същата
дата- 11.02.2019г.договор за поръчителство между кредитополучателя А. и заявителя –поръчител
„Ай тръст“ЕООД. Поръчителят е поел задължение да отговаря солидарно с
кредитополучателя за изпълнение на всички задължения по договора за кредит,за
което е уговорено,че кредитополучателят ще дължи на поръчителя възнаграждение.
Поради настъпила изискуемост на задължението към заемодателя
„Кредисимо“ЕАД, той изпратил искане за плащане до поръчителя „Ай тръст“ЕООД ,а
последният изплатил всички задължения на заемателя А.,поради което и претендира
сумите посочени в заявлението. Правилно в тази връзка е преценил заповедният
съд,че искането за издаване на заповед за изпълнение е основано на обезпечен с
договор за поръчителство, сключен между небанкова финансова институция и
физическо лице, договор за кредит. По този договор на длъжника се предоставя финансова услуга по
смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и той има качеството на
потребител по смисъла на и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и чл. 9, ал. 3 ЗПК,поради което правилно и
в съответствие със законовите изисквания заповедният съд е извършил служебна
преценка дали искането се основава на неравноправни клаузи от договора.
Според индивидуализацията на
вземането в заявлението се претендира заплащане на "възнаграждение за поръчителство"
в размер на 104.76 лева, а в Приложение №1 към договора за поръчителство е
посочена сумата 46.24 лева на месец за целия период на договора ,което означава,че
общият размер на задължението за срока на договора възлиза на 554.88 лева. Изложеното
е достатъчно само на това основание заявлението в тази му част да бъде оставено
без уважение, тъй като възнаграждението
на поръчителя е в размер е близък до
размера на главницата по кредита от 600 лева.
Неоснователно е твърдението на
частният жалбоподател- че потребителят по собствена воля избрал да обезпечи
задължението си по потребителския кредит чрез поръчителство, поради което не
била налице констатираната от първоинстанционния съд неравноправност за
потребителя клауза.Действително, от формулировката на клаузата на чл. 4, ал. 1
от представения със заявлението Договор за потребителски кредит следва, че
потребителят сам избира дали да предостави обезпечение по кредита и ако да-
съгласно клаузата може да избира между поръчителство или банкова гаранция. При
внимателен прочит на всички текстове на чл. 4, ал. 1-3 от същия процесен
договор следва, че ако поръчителят е заявил обезпечение чрез поръчителство с
одобрено от заемодателя "Кредисимо" юридическо лице-поръчител, то
заявлението му за сключване на договора за кредит се разглежда в рамките на 48
часа от подаване на заявлението, като срокът за одобрение на заявлението за
отпускане на кредит в този случай е 24 часа. При непосочване обаче на
посоченото обезпечение, заявлението на лицето, кандидатстващо за кредит, се
разглежда в 14-дневен срок от подаването му. Тези клаузи водят до извод,че е
допуснато неравноправно третиране на бъдещи клиенти на кредитора с оглед на
срока на разглеждане на заявлението в полза на тези, които са посочили, че ще
обезпечат вземането с поръчителство на одобрено от кредитодателя юридическо
лице-поръчител. Анализът на клаузите относно обезпечението на кредита не
подкрепят твърдението на жалбоподателя на
доброволност при избора на обезпечение,а от формулировката им става ясно, че
потребителят, за да ускори разглеждане на заявлението си за кредит на парична
сума, от която се нуждае, следва да сключи "договор за предоставяне на
поръчителство" с посочено от кредитора юридическо лице- поръчител.
Гореизложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за
поръчителство има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна
фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с
предвиденото в чл. 16 от ЗПК изискване към
доставчика на финансова услуга- да оцени сам платежоспособността на потребителя
и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените
гаранции.
Въпреки,че всеки един от
договорите, представени на съда със заявлението по чл. 410 ГПК- договорът за кредит и
договорът за поръчителство, формално да представляват самостоятелни договори, правилно
заповедният съд е извършил анализа им,преценявайки наличието на договорна
обвързаност между кредитора и поръчителя и е достигнал до извод,че двата
договора следва да се разглеждат като едно цяло.Правилно е в тази връзка и
становището,че в изчисляването на ГПР по договора за кредит следва да се включи
и дължимото възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство. Тази
обвързаност се установява от уговорката за приоритетно разглеждане на искането
за предоставяне на кредит при сключване на договор за поръчителство на
кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице-поръчител,
сключването на договора за поръчителство в същия ден,в който е сключен
договорът за кредит,както и с изричната
уговорка за приоритетно изплащане на възнаграждението по поръчителството пред
това по основното задължение по кредита, изрично посочено в чл. 8, ал. 5 от
Договор за предоставяне на поръчителство.
С оглед въведените от
жалбоподателя оплаквания във връзка с
включването на дължимо възнаграждение по Договора за предоставяне на
поръчителство в общия размер на ГПР и изводът на заповедния съд,че е превишен
максимално допустимия размер на ГПР, следва да се отбележи следното:
По смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК - "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Изрично в чл. 4, ал. 1, изречение последно от договора за кредит е предвидено,
че при сключване на договор за поръчителство с одобрено от
"КРЕДИСИМО" ЮЛ-поръчител в отношенията между страните по кредитния
договор се прилагат съответните разпоредби на Общите условия относно
обезпечението. Предвид гореизложеното,правилен и законосъобразен е изводът на
заповедния съд,че разходът
"възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство „ представлява
"общ разход по кредита" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, макар да не е бил
отразен като такъв в ГПР по процесния
договор за кредит.
Заповедният съд е съобразил и
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК ,в която е предвидено:
"Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България".
Разпоредбата цели ограничаване на възлагането на несъразмерни тежести върху
икономически по-слабата страна, по-точно върху потребителя, от страна на
търговеца, който има възможност да се възползва от по-неблагоприятното
положение на кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий ГПР,
законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за
предоставяне на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него
може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски
и те на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Приложението
на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съобразена с Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за
определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения и размера на ОЛП на БНБ
към датата на сключване на договора, налага извод, че договореният ГПР не може
да надвишава 50%. Видно от стандартния европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити, ГПК по настоящия договор за кредит е
точно 50%, ето защо е в рамките на допустимата граница,но при съобразяване на договореното
възнаграждение по договора за поръчителство,въззивната инстанция достигна до
извод, аналогичен на този на районния съд- че е налице надвишение на общия
размер на ГПР над допустимия от 50 %. По гореизложените съображения настоящата
инстанция споделя изцяло становището на БРС,че поради констатираното неспазване
на изискванията на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК ,процесният договор за потребителски кредит
е недействителен съобразно правилото на чл.22 ЗПК,поради което и съгласно чл.23 ЗПК потребителят дължи връщане само на чистата стойност по кредита,но не дължи
лихви или други разходи.
БОС изцяло споделя като правилно и
законосъобразно становището на БРС и по
приложението на чл.138 ал.2 ЗЗД и чл.74 ЗЗД по отношение на договора за
поръчителство.Тъй като се приема,че договорът за потребителски кредит е
недействителен,поръчителят встъпва в правата на кредитора,включително и в
правото му да получи чистата стойност по кредита,съобразно чл.23 ЗПК,ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното
изплащане, но няма основание да получи възнаградителна и наказателна лихви,административни
такси и възнаграждение на поръчителя. Неоснователно жалбоподателят се позовава
на своята добросъвестност при изпълнение на задължението по договора за
поръчителство,тъй като разпоредбата на чл.138 ал.2 ЗЗД изрично регламентира,че
поръчителство може да съществува само за действително задължение.По отношение
на извършеното плащане приложение намира разпоредбата на чл.74 ЗЗД,която е
съобразена от заповедния съд,който е
уважил заявлението и е издал заповед за изпълнение за главницата и законната
лихва. За пълнота на
изложението следва да се отбележи, че по делото липсват доказателства в подкрепа
на твърдението,че поръчителят „Ай Тръст“ЕООД е погасил задълженията на кредитополучателя по
сключения договор за потребителски кредит с „Кредисимо“ЕАД. Такива доказателства биха били единствено
банкови платежни документи, каквито по делото не са представени.
Водим от горните мотиви,БОС намери,че
обжалваното разпореждане следва да бъде потвърдено като правилно,законосъобразно
и обосновано в обжалваната част.
Така мотивиран и на основание
чл. 413, ал. 2 ГПК, Окръжен съд-Бургас
О П Р Е Д Е
Л И :
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане от
26.10.2020г.,постановено по ч.гр.д.№ 6255/2020г.по описа на БРС в обжалваната
част.
Определението е окончателно и
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: