Р Е Ш Е Н И Е
гр. К., 30.06.2020 година
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Районен съд - К., гражданска колегия, в публично
заседание на 22.06.2020 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕЙКО НЕЙКОВ
при секретаря Детелина Д., като разгледа докладваното
от съдията гражданско дело № 503 по
описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е
образувано по повод исковата молба на А.Л.Л., ЕГН **********,***,
чрез адв. Б.З., с адрес ***, против Д.Д.И. ЕГН **********,***, като се
претендира осъждането на ответницата да заплати на ищеца сумата от 10 200,00
лева. Поддържа се, че страните били в приятелски отношения, като в годините
ищцата е помагала финансово на
ответницата. През 2016 г. ответницата е поискала финансово съдействие от ищеца
за предоставяне на средства в заем, тъй като имала лични проблеми и нужда от
пари, за да си помогне. С платежно нареждане от 04.04.2016
г., ищцата превела на ответницата сумата от 6900,00 лв., без точна уговорка
кога сумата да бъде възстановена. Сочи, че в разговор с техен общ познат – М.Д.
разбрала, че ответницата дължала и на него сумата от 3300,00 лв., които той и
предоставил в заем с три отделни превода, съответно на 30.10.2015
г. -1400,00 лв., на 11.11.2015 г. – 400,00 лв. и на 18.11.2015 г. – 1500,00 лв.
На 04.12.2019 г., ищцата сключила договор с Д., по силата на който изкупила вземането му
от ответницата в общ размер на 3300,00 лв. Отправила нотариална покА. към Д.И.
да и върне доброволно сумата от 10200 лв., но същата не го направила.
Ето защо ищцата счита, че за нея
е налице правен интерес от предявяване на осъдителен иск срещу ответницата,
като заявява следните искови претенции при условията на евентуалност: иск с
правно основание по чл.240 от ЗЗД за заплащане на сумата от 10 200,00 лв.,
дължима по договор за заем, предоставен в периода от 30.10.2015 г. – 04.04.2016
г., иск с правно основание по чл.55, ал.1 от ЗЗД за връщане на сумата като
дадена без правно основание; иск с правно основание по чл.59, ал.1 от ЗЗД за
заплащане на сумата, с която ответницата се е обогатила за сметка на
обедняването на ищцата. Претендират се разноски и се правят доказателствени
искания.
В срока за отговор по чл.131 ГПК е
постъпил такъв от ответницата. Същата сочи, че искът е допустим, но
неоснователен, като оспорва изложените в исковата молба факти. Твърди, че с М.Д.
се намирала в близки приятелски отношения в периода 2014-2016 г. Били в една
компания с ищцата. Сочи, че често му давала пари, той и ги връщал, когато може.
Сочи, че в периода от юни 2015 г., до септември 2015 г. му заела суми, които
превела по банков път, както следва: 19.06.2015 г. – 300,00 лв., 22.06.2015 г.
– 150,00 лв., 22.06.2015 г. – 700,00 лв., 22.06.2015 г. – 150,00 лв.,
15.09.2015 г. 550,00 лв., 23.09.2015 г. – 750,00 лв., 25.09.2015 г. – 500,00
лв., общо 3100,00 лв., като отделно от това му дала 200,00 лв. в брой, за които
не притежава документ. Същите пари Д. й върнал с три насрещни превода:
30.10.2015 г.-1400,00 лв., 11.1.2015 г. – 400,00 лв. и 18.11.2015 г. -1500,00
лв. Твърди, че през м.Декември 2015 г., М.Д. и поискал сума в размер на 7000,00
лв. Сочи, че му дала 1000,00 лв., които имала и за които нямала документ, но
същите били дадени пред свидетели. Сумата от 6 000,00 лв. поискала от А. П.Д.,
която живеела на съпружески начала с дядо и, която се съгласила да я преведе от
нейно име на М.Д.. Твърди, че уговорката им била парите да бъдат върнати след
коледните празници, но Д. отлагал във времето. Отношенията им се влошили и се
разделили. Сочи, че в началото на 2016 г. М.Д. и се обадил и казал, че много
пътува, ще даде парите на тяхната обща
позната А. Л., която да и ги преведе. Твърди, че с ищцата били в
приятелски отношения и не се усъмнила. Получила сумата от 6 900,00 лв.
Сочи, че на 20.01.2020 г. разбрала за сключен договор за цесия между ищцата и Св.
Д.. Сочи, че не дължи претендирА.та сума, тъй като същата представлява връщане
на даденото, моли съдът да отхвърли предявения иск. Прави възражение за
прихващане на дадените от нея суми в периода юни-декември 2015 г., преведени по
банков път с вземането на ищцата, формулирано в исковата молба до размера на
по-малкото.
В първото по делото открито с.з.,
ищцата, чрез процесуалният си представител заявява, че оспорва изцяло
твърденията от писмения отговор на ответницата. Твърди, че извършените от
втората преводи към банкова сметка ***, представляват връщане на по-стар заем,
предоставен от него през 2013 г. и нямат отношение към претендираните в
настоящият процес суми. Оспорва и връзката между извършените преводи от А.Д.
към М.Д., с този от ишцата към ответницата. Представя писмени доказателства.
Въз основа на събраните по делото
доказателства от фактическа и правна стрА. се установява следното:
От събраните в
хода на производството данни може да се направи извода, че е безспорно между страните,
че на 04.04.2016 г., ищцата е превела на
ответницата сумата от 6900,00 лв. Представените писмени доказателства - банкови бордера от 30.10.2015 г. -1400,00 лв., на 11.11.2015 г.
– 400,00 лв. и на 18.11.2015 г. – 1500,00 лв, удостоверяват по безспорен начин
и предоставянето на сума, в общ размер на 3300,00 лв. от М.Д. на ответницата.
Приетият като доказателство от съда договор за цесия от 04.12.2019 г., сключен
между М.Д. и А.Л., удостоверява надлежно извършеното прехвърляне на вземане по
чл.99 и сл. ЗЗД, за което ответницата е била редовно уведомена с нотариална покА.,
връчена на 20.01.2020 г. от Нотариус Десислава Кръстева, рег.№ 574 на НК, с
район на действие РС К.. Ответницата е и поканена да изпълни задължението си в
общ размер на 10200,00 лв. към ищцата.
Насрещно представените банкови бордера, удостоверяващи съответно преводи
от Д.И. към М.Д., установяват по несъмнен начин и плащане в общ размер на 3100,00
лв., извършено в периода юни-септември 2015 г.
Безспорно е и извършването на превод на сумата от 6000,00 лв. от св. А.Д.,
към св. М.Д., но така извършеният превод съдът намира за неотносим към предмета
на спора. Не само юридически, но и житейски нелогично и недоказано остА.
твърдението, че сума, която нито по размер, нито по период кореспондира с
процесната такава е дадена в заем от А.Д. на М.Д., но е върната от А.Л. на Д.И..
Свидетелските показания и на двамата разпитани свидетели Д. и Д. също
опровергаха този факт.
Що се касае до събраните в хода на
производството гласни доказателства, то съдът кредитира показанията на всички
разпитани свидетели като ясни, конкретни и взаимно допълващи се. Липсва
противоречие в показанията на свидетелите на двете страни, като разгледани в
цялост те изясняват по безспорен начин характера на правоотношението между
ищцата и ответницата.
При така установената
фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:
По исковата претенция с пр.
основание чл.240 ЗЗД: Съгласно задължителната практика на ВКС, постановена по
реда на чл.290 от ГПК (решение № 174 от 23.7.2010 г по гр.дело № 5002/2008 г на
ВКС, Четвърто ГО, решение № 546 от 23.7.2010 г по гр.дело № 856/2009 г на ВКС,
Четвърто ГО, решение № 69 от 24.6.11 г на ВКС, Трето ГО и решение № 837 от
13.12.2010 г, по гр.дело № 1727/2009 г, ВКС, ГК, Четвърто ГО) елементите от
фактическия състав на договора за заем са: съгласие на страните за предаване от
заемодателя в собственост на заемателя на парична сума и реалното предаване на
тази сума от заемодателя на заемателя. Доказателствената тежест за пълно и
главно доказване на така установените елементи от фактическия състав на
договора за заем носи ищцата, защото тя извлича търсената от него изгода от
доказване на сключен договор за заем с ответницата и неизпълнено договорно
задължение на последната. Ответницата провежда насрещно доказване на своите
правоизключващи или правопогасяващи възражения, от които цели да извлече
благоприятни правни последици. Не всяко предаване на парична сума между
страните предпоставя наличие на договор за заем, като съдът приема, че именно
такъв е настоящият случай. От събраните по делото доказателства не може да се
направи извод за постигнато между ищцата и ответницата конкретно съгласие за
предаване на паричната сума в заем, макар предаването на паричните средства да
е безспорно установено по делото. Не се доказа съвпадане на насрещни
волеизявления на страните, за да се приеме наличие на постигнато съгласие,
което да се характеризира с основните елементи на заема. Не
бяха събрани доказателства, относно конкретни параметри на заемното
правоотношение, срок, лихви и др. Поради това предявеният като главен иск по
чл.240, ал.1 от ЗЗД следва да се отхвърли като неоснователен.
По предявените като евентуални
искови претенции по чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД и чл.59 от ЗЗД съдът
намира следното:
В исковата молба ищцата е
заявила, че претендира сумата на основание чл.240, ал.1 от ЗЗД, който иск е
предявен като главен. В условията на евентуалност, в случай, че по делото не се
установи заемно правоотношение, е предявила искови претенции с правно основание
по чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД и чл.59 от ЗЗД, сумата да бъде върната като
получена от ответницата без основание, в резултат на което последната се е
обогатила неоснователно. Фактите, изложени в исковата молба, сочат, че по
отношение на сумата от 6 900,00 лева, преведена от ищцата по банковата
сметка на ответницата с представен платежен документ, исковата претенция следва
да се квалифицира по чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД, а по отношение на сумата от
3 300,00 лв., предмет на цесия между ищцата и М.Д., исковата
претенция следва да се квалифицира по чл.59 от ЗЗД. Съдът изведе правната
квалификация, като съобрази, че в исковата молба се сочи, че описаните в
преводните нареждания 6 900,00 лева са преведени от ищцата по сметката на
ответницата, т.е. твърди се даване и получаване на нещо без правно основание, а
описаните 3300,00 лева са преведени от сметката
на трето лице, т.е. твърди се, че обогатяването е без основание за чужда
сметка, без да е налице пряко преминаване на имуществото от обеднялото лице в
имуществото на получателя в лицето на ответницата. В настоящия случай за
описаните 6 900,00 лева, преведени от ищцата на ответницата, е налице
престиране от ищцата на ответницата, а за описаните 3300,00 лева, преведени от М.Д.
на ответницата, ищцата не е престирала на ответницата, а на Д., за
придобиването на процесното вземане в този размер, като крайният резултат е
отново настъпилото обогатяване у ответницата и за тази сума. Ето защо
предявените искове следва да се квалифицира по чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД и
чл. 59, ал.1 от ЗЗД.
Предявените при условията на евентуалност
искови претенции по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД и чл.59 от ЗЗД съдът намира за
основателни по следните съображения:
По отношение на сумата от 6 900,00 лева,
преведена за периода от на 04.04.2016 г.
По делото се установи, че ищцата е
извършила превода на ответницата, като не се доказа наличието на основание за
плащането и задържането на тази сума.
Следователно с получаването на сумата ответницата се е обогатила неоснователно
за сметка на ищцата и дължи нейното връщане на основание чл.55, ал.1, предл. 1
от ЗЗД.
По отношение на сумата от
3300,00 лева, преведени от свидетеля М.Д. по сметка на ответницата, са налице
предпоставките на чл.59 ЗЗД - обедняване на ищцата, обогатяване на ответницата,
причинна връзка и липса на основание за преминаването на имуществените блага.
При иска с правно основание чл. 59 ЗЗД в тежест на ищцата е да докаже своето
обедняване и обогатяването на ответницата както и причинната връзка между тях
(доколко обедняването и обогатяването произтичат от един общ факт), а в тежест
на ответницата е да докаже основанието на своето обогатяване, ако твърди, че е
налице такова. Подлежащите на установяване по делото факти с оглед
доказателствената тежест на ищцата, са доказани. Безспорен е фактът, че сумата
е преведена на три вноски, съответно на 30.10.2015 г. -1400,00 лв., на
11.11.2015 г. – 400,0 лв. и на 18.11.2015 г. – 1500,00 лв,. Не е установено по
делото наличието на правно основание, а направените възражения от ответницата,
че се касае за връщане на заета преди това от нея сума на М.Д. не се подкрепят
от данните по делото, а напротив, бяха опровергани от събраните писмени и
гласни доказателства. Налице е неоснователно обогатяване поради липса на друг
валиден източник на възникване на облигационна връзка между страните, поради
което се дължи възстановяване на сумата от 3300,00 лева на основание чл.59 от ЗЗД.
С оглед на уважаването на
евентуално предявеният иск, следва да се
присъдят и разноски в полза на ищцата в размер на платената държавна такса –
408,00 лв. и адв. хонорар 1000,00 лв.
С оглед горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А.Л.Л., ЕГН **********,***, чрез адв. Б.З.,
с адрес ***, против Д.Д.И., ЕГН **********,***,
иск с който се претендира осъждането на ответницата да заплати на ищеца сумата
от 10200,00 лева на основание чл.240 от ЗЗД като дължима по
договор за заем, предоставен в периода от 30.10.2015
г. до 04.04.2016 г..
ОСЪЖДА Д.Д.И., ЕГН **********,***, ж.к „*******“
№ **********, да заплати на А.Л.Л.,
ЕГН **********,***, на основание чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД и чл.59 от ЗЗД
сумата в общ размер от 10 200 лева /десет
хиляди и двеста лева и 00 ст./, от които 6 900,00
лева, преведени от сметката на А.Л.Л. по
сметката на Д.Д.И. на 04.04.2016 г. като получени
от ответницата без правно основание и 3300,00 лева,
преведени от М.И. Д., по сметка на ответницата с които ответницата
неоснователно се е обогатила без правно основание, ведно със законната лихва
върху сумата, считано от датата на предявяване на исковата молба до
окончателното плащане.
ОСЪЖДА Д.Д.И., ЕГН **********,***, да заплати
на А.Л.Л., ЕГН **********,***,
сторени по делото разноски в общ размер на 1 408,00
лева /хиляда четиристотин и осем лева и 00 ст./.
Решението може да се обжалва с
въззивна жалба пред РС-С.в двуседмичен срок от връчването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: