Р Е
Ш Е Н
И Е
N 308
гр.Русе,04.07.2018 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
РУСЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ГРАЖДАНСКА
КОЛЕГИЯ
в
публичното заседание на двадесет и шести юни през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИСКРА БЛЪСКОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ
ВЕЛКОВА
ГАЛИНА
МАГАРДИЧИЯН
при секретаря МАНЯ ПЕЙНОВА и в присъствието на прокурора
като
разгледа докладваното от съдията ВЕЛКОВА
В. гр. дело N355 по описа
за 2018 година, за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна
жалба от И.С.К. чрез пълномощника му адв.В.Т. *** против решение
№301/28.02.2018 г., постановено по гр.д.№ 5685/2014 г. на Русенския районен
съд, с което е уважен предявеният против него иск с правно основание чл.422 от ГПК- за установяване на вземане по издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по ч.гр.д.№ 3530/2017 г. по описа на РРС в размер на 761.38 лв.,
дължима по запис на заповед от 23.08.2013 г., ведно със законната лихва, считано
от 31.05.2017 г. Твърди се, че решението е недопустимо по съображения, че
ответникът по жалбата не е активно процесуално легитимиран по иска и се иска
обезсилване на решението и прекратяване на производството по делото. В
условията на евентуалност се поддържа, че решението е неправилно поради
допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на закона по
съображенията, изложени в жалбата и се иска отмяна на решението и постановяване
на ново, с което искът се отхвърли. Претендира и направените разноски за
производството, вкл. и присъждане на адв. възнаграждение по реда на чл.38, ал.2
от ЗА.
Ответникът по жалбата „А.
з. с. н. в.“ ЕАД- гр.С. оспорва основателността на жалбата по съображенията,
изложени в отговора на чл.263 от ГПК.
След преценка на доводите на страните, доказателствата по
делото и съобразно правомощията си, визирани в чл.269 от ГПК, въззивният съд
приема следното:
Въззивната жалба е
подадена от надлежна страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на
съдебен контрол акт, поради което е допустима и подлежи на разглеждане.
Жалбоподателят е навел
доводи за недопустимост на обжалваното решение
поради липса на активна процесуална легитимация на ищеца.
Процесуалната
легитимация е свързана с носителя на правото на иск за разрешаване на правен
спор- предмет на исковия процес. Активно процесуално легитимиран е този правен
субект, който претендира, че притежава материалните права, засегнати от правния
спор.
В случая ищец е „А. з. с.
н. в.“ ЕАД- гр.С., което е юридическо лице и притежава изискуемата процесуална
правосубектност. Търговското дружество се е снабдило със заповед за изпълнение
въз основа на запис на заповед по
приложеното ч.гр.д. № 5685/2017 г. по описа на РРС срещу длъжника- жалбоподател
в настоящото производство. С оглед на тези факти въззивният съд приема, че
ответникът по жалбата / ищец в първоинстанционното производство/ е активно
процесуално правно легитимиран по иска за установяване на вземането му по реда
на чл.422 от ГПК и правилно спорът е разгледан по същество.
Изложените от
жалбоподателя доводи са свързани с активната материално правната легитимация,
което касае съществото на спора и рефлектира на правилността на решението, но не
обуславя неговата недопустимост.
Производството по делото
е образувано по предявен от ответника по жалбата против жалбоподателя иск с
правно основание- чл.422 от ГПК- за установяване на вземане по издадена заповед
за изпълнение.
Предявяването на
специалният установителен иск по чл.422 от ГПК предпоставя наличие на издадена
в полза на кредитора- ищец заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, която е
оспорена от длъжника с възражение в срока по чл.414 от ГПК. Подаването на
възражение поражда правният интерес за кредитора да предяви иск в преклузивния
едномесечен срок по чл.415, ал.1 от ГПК с цел да установи със сила на пресъдено
нещо съществуването на оспореното вземане и да стабилизира изпълнителната сила
на заповедта, за да послужи същата като изпълнителен титул за реализиране на
вземането срещу длъжника / арг. от чл.416 от ГПК/.
В конкретният случай е
налице издадена в полза на ответника по жалбата заповед за незабавно изпълнение
на парично задължение по чл.417 от ГПК срещу която жалбоподателят е подал възражение
в срока по чл. 414 от ГПК, което е породило и правният интерес от търсената
искова защита. Искът е предявен в едномесечния срок, регламентиран в закона,
поради което същият е допустим и законосъобразно е разгледан по същество.
С оглед на това
въззивният съд приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Обжалваното
решение обаче е неправилно като постановено при съществени процесуални
нарушения и неправилно приложение на материалния закон.
Доказателствата по
делото сочат, че ответникът по жалбата се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение
на парично задължение въз основа на издаден от ответника запис на заповед,
прехвърлен чрез джиро на 13.06.2016 г.
Записът на заповед е
абстрактна правна сделка, при която основанието за плащане не е елемент от
съдържанието и съответно условие за действителност на ефекта. В производството
по чл.422 от ГПК съдът следва да извърши проверка за съществуването на каузално
правоотношение между страните, само ако длъжникът е направил възражение за
наличието на такова правоотношение, за обезпечаване на изпълнението на което е
издаден записът на заповед. Предметът на доказване в това производство следва
да се изведе от естеството на възражението на длъжника като защитно средство
срещу твърдяната материалноправна незаконосъобразност на документа.
В производството жалбоподателят
е навел твърдение, че записът на заповед е издаден като обезпечение на договор
за кредит, сключен с „И. А. М.“ АД- гр.С..
В трайно
установената съдебната практика / вж. решение № 615 от
20.08.2007 г. на ВКС по т. д. № 283/2007 г., ТК, решениe № 1270 от 20.10.1999 г. на ВКС по гр. д. № 564/99 г. и
мн.др./ е прието, че издателят разполага с правото да противопостави на ефекта
както абсолютните си възражения, така и личните си възражения, основани на
каузалните отношения с кредитора. Релевирането на такива лични възражения обаче
е допустимо, само когато страните по менителничната и
каузалната сделка съвпадат, т.е. когато личните възражения на длъжника се
противопоставят на поемателя. Когато, както е и в случая, ценната книга е прехвърлена
с джиро на трето лице – в полза на ответник по жалбата, възраженията на
длъжника, основани на каузалните правоотношения с джиранта, са недопустими,
освен в случаите на оборване на презумпцията за добросъвестност. В този смисъл
решение № 21 от 4.05.2012 г. на ВКС по т. д. № 1091/2010 г., II т. о.
В настоящият
случай каузалните правоотношения между джиранта- „И. А. М.” АД- гр.С. и жалбоподателя като длъжник се регулират
освен от общите норми на закона, но и от специалните правила, регламентирани в
ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.26, ал.2 от ЗПК при прехвърляне на вземанията
по договора на трето лице, потребителят има право да направи спрямо това
трето лице всички възражения, които има към първоначалния кредитор. Цитираната
правна норма регламентира изключение от горепосоченото правило като предоставя
правната възможност на длъжника да противопостави всичките си възражения, вкл.
и личните си на третото лице. Изложеното обуславя извод, че възраженията на
жалбоподателя, свързани с каузалните правоотношения, за обезпечение на които е
издадена ценната книга, са допустими и следва да се разгледат в производството.
В процеса в
доказателствена тежест на жалбоподателя е да установи връзката между записа на
заповед и договорът за заем, сключен на 23.08.2013 г. между него като
заемополучател и прехвърлителя на ценната книга- „И. А. М.“ АД- гр.С..
Посоченото
обстоятелства е категорично и безспорно установено по делото. В чл.7 от
договора за заем, сключен на 23.08.2013 г. страните изрично са уговори, че
вземанията на заемателя по договора са обезпечават чрез издаването на запис на
заповед от длъжника.
Преди
сключването на договора жалбоподателя е подписал предложение за сключване на
договор за заем, в който са посочени параметрите на договора. С факта на
подписване на документа, както и с подписването на договора, същият е изразил
съгласието си за това. В договора за заем- чл.1 жалбоподателят е удостоверил и
обстоятелството, че е запознат с приложимите към него общи условия. Посочените
документи не са оспорени, поради което се ползват с регламентираната в чл.180
от ГПК доказателствена сила. Същите са доказателство за материализираните в тях
изявления на жалбоподателя, поради което наведените в жалбата доводи за нищожност
на договора поради липсата на съгласие са неоснователни.
Правото на
заемодателят да прехвърли по всяко време
правата си по договора на трето лице е изрично уредено в чл.2, т.3 от Общите
условия. Установено е, че по силата на това свое право „И. А. М.“ АД-гр.С. въз
основа на сключен с ответника по жалбата рамков договор за цесия е цедирал
вземането си по договора за кредит, сключен с жалбоподателя.
Цесията е правен способ за прехвърляне на
субективни права (вземания), по силата на която настъпва промяна в субектите на
облигационното правоотношение - кредитор става цесионерът, на когото цедентът е
прехвърлил вземането си по силата на сключения между тях договор.
Съгласно постоянна
практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение
№ 142-7/11.11.1954 г. на ОСГК на ВС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение №
123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение №
137/02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о., за да
произведе цесията действие спрямо длъжника на основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД предишният кредитор /цедентът/ трябва да съобщи на длъжника за
прехвърлянето на вземането. Целта на задължението на цедента за уведомяване на
длъжника за прехвърленото вземане е длъжникът да бъде защитен при изпълнение на
неговото задължение - да изпълни задължението си точно като плати на надлежно
легитимирано лице, което е носител на вземането. Правно релевантно за
действието на цесията е съобщението до длъжника, извършено от предишния
кредитор /цедента/, като е допустимо цедентът да упълномощи цесионера да извърши действия по
уведомяването на длъжника.
Видно е, че ответникът
по жалбата в качеството си на пълномощник на стария кредитор, е изпратил
уведомление до жалбоподателя, но само на един от посочените в договора адреси-
по постоянния адрес, заявен в договора. Уведомлението е изпратено с писмо с
обратна разписка и същото е върнато с отметна – преместен. Няма доказателства, които
да установяват, че уведомлението до жалбоподателя е пратено на посочения от
него настоящ адрес, поради което не може да намери приложение разпоредбата на
чл.33 от Общите условия. Тези факти дават основание да се приеме, че цесията не
е надлежно съобщена на длъжника и съответно същата не е породила действие спрямо
него съгласно чл.99, ал.4 от ЗЗД. С оглед на това в отношенията между страните
по делото ответникът по жалбата няма качеството на кредитор, респ.
жалбоподателят няма качеството на длъжник, респ. в полза на заявителя не е налице вземането по
издадената заповед за изпълнение срещу жалбоподателя като длъжник.
Отделно от изложеното
следва да се посочи, че използването от
кредитора на търговскоправния метод
за прехвърляне на правата по издадената с обезпечителна цел ценна книга от
длъжника - чрез джиро, без кредиторът да уведоми последния за извършеното
прехвърляне, съставлява заобикаляне на закона. С оглед на това съдът
приема, че джирото не е породило визираното в чл.317, ал.1 от ТЗ и чл.469, ал.1 от ТЗ прехвърлително действие.
По изложените
съображения съдът приема, че в полза на ответникът по жалбата не съществува
вземането по заповедтта за изпълнение, издадена по приложеното дело, срещу
жалбоподателя. Предявеният иск е неоснователен и като такъв следва да се
отхвърли.
Обжалваното решение, с
което искът е уважен се явява неправилно като постановено при съществени
процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон. Същото
следва да се отмени като вместо него се постанови ново решение, с което искът
се отхвърли като неоснователен.
Съгласно чл.78 от ГПК
разноските за исковото производството са в тежест на ответника по жалбата. В
полза на жалбоподателя следва да се заплатят действително направените от него
разноски- в размер на 25 лв., платена държавна такса за въззивното
производство. По делото жалбоподателят е представляван от адвокат С. В. В. по
реда на чл.38, ал.2 от ЗА съгласно удостовереното в договора за правна защита,
както и в списъка по чл.80 от ГПК. В полза на същата следва да бъде присъдено
дължимото адв. възнаграждение в размер на по 300 лв. за всяка инстанция или
общо сумата от 600 лв.
В тежест на ответника по
жалбата са направените от него разноски за заповедното производство.
По изложените съображения Русенският окръжен съд
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ изцяло решение №301/28.02.2018 г., постановено по гр.д.№
5685 по описа на Русенския районен съд и ВМЕСТО него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „А. з. с. н. в.“ ЕАД- гр.С., ЕИК ***
против И.С.К., ЕГН ********** *** иск за установяване съществуването на
вземането по издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№
3530/2017 г. по описа на РРС в размер на 761.38 лв., дължима по запис на
заповед от 23.08.2013 г., ведно със законната лихва, считано от 31.05.2017 г.
ОСЪЖДА „А. з. с. на в.“ ЕАД- гр.С., ЕИК *** да заплати на И.С.К.,
ЕГН ********** *** сумата в размер на 25 лв. разноски за производството.
ОСЪЖДА „А. з. с. н. в.“ ЕАД- гр.С., ЕИК *** да заплати на адв.С.
В. В. на основание чл.38, ал.2 от ЗА адвокатско възнаграждение в общ размер на
600 лв.
Решението не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: