Р Е Ш Е Н И Е №
гр. Ловеч, 13.04.2020 г.
Ловешкият
окръжен съд, в публично заседание на пети март две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПОЛЯ ДАНКОВА
ПЛАМЕН
ПЕНОВ
при
секретаря Веселина Василева, като разгледа докладваното от съдия Пенов в.гр.д.
№ 130 по описа на съда за 2020г. и за да се произнесе, съобрази:
Производството
е по реда на чл. 258 -273 ГПК.
С
решение № 541/19.11.2019 г., постановено по гр.д. № 958/2019 г. на РС – Ловеч е отхвърлен като
неоснователен искът на въззивника К.А.М. против Главна
дирекция „*****“ МВР за заплащане на сумата от 1 616,59 лв. Със същото
решение съдът се произнесъл и
по отговорността за разноските, осъждайки К.А.М. да заплати на „*****“ МВР юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00 лв.
Срещу
решението е постъпила въззивна жалба от К.А.М., в която са направени оплаквания
за неправилност на обжалваното решение, свеждащи се до противоречие с
материалния закон и необоснованост в следните аспекти: невярна правна
интерпретация на заявяваната от ищеца претенция – за положен от ищеца труд
извън редовното му работно време, вместо за неизплатен извънреден труд в
рамките на редовното работно време за всяка смяна, вследствие преобразуване на
нощен към дневен труд по реда на Наредбата за структурата и организацията на
работната заплата, касаеща държавните служители (чл. 9, ал. 2 НСОРЗ); невярна
законова интерпретация на районния съд (чл. 187, ал. 3 ЗМВР), според която за
служителите на МВР коефициентът на нощни към дневни часове е единица и че с
оглед на това им е изплатено всичко дължимо; неправилност на извода относно
неприложимост на НСОРЗ относно служителите на МВР; липса на изложени в
решението фактически констатации и правни изводи относно спорното право; както
и и липса на обсъждане правните доводи на страните. Въз въззивната жалба е
направено искане за отмяна на ожалваното решение, за уважаване на предявения
иск и за присъждане на разноските по делото за двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от въззиваемия е постъпил писмен отговор, в
който се дава становище за неоснователност на въззивната жалба, респ. за
правилност на обжалваното решение, като се поставят следните акценти: върху
допуснато от жалбоподателя смесване на видовете труд и непознаване от него на
проведената в закона разлика между извънредния и нощния труд и съществуващата
изрична уредба на тяхното възмездяване; върху неправилно настояване от
жалбоподателя за прилагане на НСОРЗ относно служителите на МВР и за
произтичащата от това трансформация на нощните часове в дневни с коефициент
1,143; върху приложимост на особения режим на чл. 187 ЗМВР и Наредба № 8121
з-776/29.07.2016 г. В писмения отговор се прави искане за оставяне въззивната
жалба без уважение, за потвърждаване на обжалваното решение и за присъждане на
Въззивникът не взема участие в съдебното заседание - лично или чрез процесуален представител по
пълномощие.
Въззиваемият не взема участие в
съдебното заседание, вкл. чрез процесуален представител по
пълномощие.
Ловешкият
окръжен съд, след като прецени доводите на страните и извърши самостоятелна
преценка на събраните по делото доказателства, приема следното:
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, а в
атакуваната част и допустимо, поради което настоящият състав следва да обсъди
неговата правилност по оплакванията, посочени във въззивната жалба (чл. 269 ГПК).
Първоинстанционното
производство е образувано по предявени от К.А.М. против „*****“ МВР иск за заплащане на сумата 1953,72 лв., претендирана като неизплатено трудово възнаграждение за положен извънреден труд от 243 часа /след превръщане на нощните часове към
дневни/ за периода от 20.05.2016 г. до 31.05.2019 г., ведно със законната лихва
от предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата.
В
писмения отговор на ответника е наведено правоизключващо
възражение за неоснователност на иска, основано на оспорвания и правни доводи
за липса на положен извънреден труд.
От
събраните пред първата инстанция писмени доказателства се установяват безспорно
следните факти:
Не
се спори от страните, а и това се установява от приетите актове за встъпване в
длъжност и заповеди за преназначаване (акт от 15.01.1994 г. и от 31.10.2014 г.
и 05.02.2019 г. и заповед № 1271/23.10.2014 г. на заместник-директора на ГД „*****“), че ищецът е работил при ответника на длъжност водач
на специален автомобил I степен и пожарникар в участък „*****“ гр. *****.
Не
се спори от страните, а и това се установява от заповед № 8121з-1429/23.11.2017 г. на Министъра на вътрешните
работи, че със същата заповед е разпоредено за всеки отработен час през нощта
или за част от него между 22,00 и 06,00 ч. на държавните служители се изплаща
допълнително възнаграждение за нощен труд в размер 0,25 лв.
От
заключението на съдебно-счетоводната, прието от първата инстанция, се
установява, че в процесния период ищецът полагал при ответника труд при
24-часови смени, съобразно установени графици за дежурство, като общият брой
часове, положени от ищеца като нощен труд по графиците на дежурство и
протоколите за отчитане на отработеното време между 22:00 и 06:00 часа, за
периода от 20.05.2016 г. до 31.05.2019 г., е 1696 часа, както и че за тези часове във ведомостите за заплати
на ищеца е начислено и изплатено възнаграждение
за нощен труд в общ размер на 424 лв. /по 0,25 лв. за всеки
отработен час/. Установява се от заключението, че
в същия период от ответника не е извършвано преобразуване на
нощен към дневен труд при отчитане на сумарното работно време, че паричната равностойност на часовете положен извънреден
труд след преобразуване на нощния труд към дневен е 1616,59 лева, както и че
такъв труд за процесния период не е начисляван в заплатите на ищеца и не е
заплащан от ответника.
При така установените факти настоящата инстанция прави
следните правни изводи:
Предявеният иск за заплащане на неизплатено трудово
възнаграждение за положен извънреден труд от 243
часа /след превръщане на нощните часове към дневни/ за периода от
20.05.2016 г. до 31.05.2019 г., е неоснователен.
След като
ищецът К.А.М. е работил на длъжността водач
на специален автомобил I степен и пожарникар в участък „*****“ гр. *****,
същият е със статут на държавен служител - орган по ***** смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР, чиито статут се урежда със същия
закон (чл. 142, ал. 2 ЗМВР). С оглед установеното, че за
процесния период ищецът е работел на смени (12-часови и 24-часови дежурства),
работното му време следва да се изчислява сумирано за тримесечен период (чл. 187, ал. 3 ЗМВР). При работа на смени е възможно полагането
на труд и през нощта между 22:00 и 6:00 часа, като работните часове не следва
да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период. За тази категория служители (държавен
служител - орган по *****), работещи на смени, работата извън
редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за
извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен период (чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР), чиито размер е 50
на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение (чл. 187, ал. 6 ЗМВР). За полагания нощен труд ищецът
има право на допълнително възнаграждение чл. 179, ал. 1 ЗМВР), като
допълнително възнаграждение ми се следва и за положения от него извънреден труд
(чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР).
Страните нямат спор за броя на часовете нощен труд, за
които на ищеца е изплатено допълнително възнаграждение. Спорът е концентриран
върху въпроса, дали при отчитане и изчисляване на часовете извънреден труд,
положен от ищеца като държавен служител-полицейски орган по смисъла на
чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР, следва да се извършва с конвертиране
на часовете труд, положен през нощта, в дневни часове с коефициент 1.143 – при
съответно приложение на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ. Настоящият състав дава отрицателен
отговор, по следните съображения.
Редът
за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за
компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно
време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните
служители се определят с наредба на министъра на вътрешните работи (чл. 187,
ал. 9 ЗМВР). За процесния период е действала Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г.
за реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото
отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима
за дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в МВР. В нея
е установена изчерпателна регламентация на отчитането и компенсирането на
положения от държавните служители към МВР нощен и извънреден труд, като липсва
изрична разпоредба, съответстваща на чл. 31, ал. 2 от Наредба №
8121з-407/11.08.2014 г. (отм.), според която при сумирано отчитане на
отработеното време, общия брой часове за положен труд между 22:00 и 06:00 часа
за отчетения период се умножава по 0,143 и полученото число се сумира с общия
брой часове за отчетения период. Прилагането на този регламент по аналогия е
неправилно. Предвид изричната позитивна уредба на отношенията, свързани с
отчитане и компенсиране на положения от държавните служители към МВР нощен и
извънреден труд, не би могло да се говори за нормативна празнота. Липсата в тази
уредба на правило, идентично на съществувалото в чл. 31, ал. 2 от Наредба №
8121з-407/11.08.2014 г. (отм.), е въпрос на нормативно разрешение, а не на
празнота, а преценката дали това разрешение е удачно или не би могла да даде на
нормотвореца основания за бъдещото му изоставяне или
изменение, но не може да е аргумент и основание за правоприлагане по аналогия
(чл. 46, ал. 2 ЗНА).
Правоприлагане
по аналогия заради нормативна празнота не би могло да се обоснове и с отмяната
по реда на съдебния контрол на действалите Наредба № 8121з-592 от 25.05.2015 г.
и Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. – първата с решение № 8585 от 11.07.2016 г.
на същия съд (обн. ДВ, бр. 59 от 29.07.2016 г.), а
втората с решение № 16766 на Върховния административен съд на Република
България (обн. ДВ бр. 4 от 14.01.2020 г.).
Подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на влизане в сила на
съдебното решение, поради което до отмяната му, актът се счита за
законосъобразен и поражда валидни правни последици (чл. 195, ал. 1 АПК).
Правилото
на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ е обусловено от установената в КТ нормална продължителност
на седмичното работното време и на работното време през деня и нощта (чл. 136,
ал. 1 и 3 и чл. 140, ал. 1 КТ). Според цитираните разпоредби нормалната
продължителност на седмичното работно време при 5-дневна работна седмица е до
40 часа, като работното време през деня е до 8 часа, а нормалната
продължителност на седмичното работно време през нощта е до 35 часа, като
работното време през нощта е до 7 часа. С оглед на това съотношение в
продължителността на дневния и нощния труд (8:7) изработените нощни часове да
се приравняват към дневни с коефициент 1,143 (8:7=1,143). При работещите на
смени служители на ЗМВР също е възможно полагането на труд през нощта между
22:00 и 06:00 часа, работното време през нощта е до 8 часа за всеки 24-часов
период (чл. 187, ал. 3 ЗМВР). При така установената максимална продължителност
на нощния труд в рамките на дежурството, такова съотношение не е налице, поради
което възприелата го разпоредба на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ не следва да се прилага за
превръщане на нощните часове в дневни с коефициент 1,143. Въз основа на
разпоредбата на чл. 188, ал. 2 ЗМВР също не може да се изгради извод за пряка
приложимост в отношенията между страните разпоредбите на КТ и НОСРЗ, защото тя
препраща към специалната закрила по КТ.
По
изложените съображения за приложимост на изричните разпоредби на ЗМВР и
подзаконовите актове по прилагането му, настоящата инстанция не споделя
доводите във въззивната жалба за прилагане по аналогия към конкретното
правоотношение на правилата за пълно възмездяване на положения от ищеца
извънреден труд, установени в КТ и НСОРБ. Правоприлагането по аналогия е
отречено и в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, чието конкретно проявление са
решение № 55 от 07.04.2015 г., по гр.д. № 5169/
Предвид гореизложеното, въззивната жалба се явява
неоснователна по посочените в нея оплаквания (чл. 269 ГПК). Направените от
настоящия състав изводи по основателността на предявения иск съвпадат с
крайните такива на районния съд, поради което решението на първоинстанционния съд
е правилно и следва да бъде потвърдено.
С
оглед неоснователност на въззивната жалба на въззивника не следва да се
присъждат разноски за настоящата инстанция. Такива следва да се присъдят в
полза на въззиваемия, от чиито процесуален представител (юрисконсулт) се
претендира единствено заплащане на юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал.
8 ГПК. Възнаграждението следва да се присъди в минимален размер от 100 лв.,
предвид материалния интерес и конкретната фактическа и правна сложност на
случая.
Дължимата
държавна такса за разглеждане на делото пред първата инстанция и разноските за
вещо лице следва да останат за сметка на бюджета на съда, доколкото ищецът е
държавен служител в МВР, а образуваното гражданско дело е свързано с неговото
служебно правоотношение (ТР 6-12-ОСГТК, т. 23).
Водим
от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 541/19.11.2019 г., постановено по гр.д. № 958/2019 г. на РС – Ловеч.
ОСЪЖДА
К.А.М., с ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на Главна дирекция „*****“ МВР, с
адрес: гр. София , ул.
„Пиротска“ № 171А, сумата от 100,00 лева,
представляваща юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК, за въззивната
инстанция.
Решението не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.