РЕШЕНИЕ
№ 1172
гр. Пловдив, 17.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
- ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, IX въззивен
състав в открито
съдебно заседание на деветнадесети септември през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВИОЛЕТА
ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ФАНЯ
РАБЧЕВА
СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ
при
участието на секретаря Пенка Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия
Светослав Узунов въззивно гражданско дело № 1472 по описа за 2019г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от адв. А.Н., в качеството си на пълномощник
на „ВИА Логистик“ ЕООД против решение № 1814 от 13.05.2019 г., постановено по
гр. дело № 1431/2019 г. по описа на Районен съд Пловдив, в частта, в която е
уважен предявеният иск за сумата, в размер на
987.84 лв.
С обжалваното решение жалбоподателят „ВИА Логистик“
ЕООД е бил осъден на основание чл. 215, ал.1 от Кодекса на труда, да заплати на
И.Г.А., сумата от 987,84 лв., представляваща неизплатено обезщетение, по чл. 215 от Кодекса на труда за
дневни командировъчни пари за „единична езда“ за командироване на ищеца за периода 11.11.2016 г. – 22.12.2016 г. в
страни от Европейския съюз, ведно със законната лихва
върху главницата от датата на предявяване на иска – 25.01.2019 г., до
окончателното изплащане на сумата, както и разноски в размер на 336,38 лв. заплатено адвокатско възнаграждение, като за
разликата над уважения до пълния претендиран размер от 1027,84 лв. искът е
отхвърлен като неоснователен.
С постановеното решение ответното дружество “Виа
логистик” ЕООД е било осъдено да заплати в полза на бюджета на съдебната власт,
по сметка на Районен съд – Пловдив, сумата от 50 лв. - държавна такса и сумата от 30 лв. - разноски за съдебно – счетоводна
експертиза.
Във въззивната жалба се посочва, че
първоинстанционният съд не е преценил изцяло събраните писмени доказателства,
което е довело до постановяване на неправилно и недопустимо съдебно решение.
Сочи се, че първоинстанционният съд е направил един незадълбочен прочит на
исковата молба, пренебрегнал е допълнителната молба на ищеца,
конкретизираща първоначалната искова
молба, с която във връзка с дадените от съда указания, процесуалният
представител на ищеца изрично е оттеглил искането си за присъждане на сума,
представляваща неизплатено трудово възнаграждение. Посочва, че ищецът определя
вида на иска си. Сочи, че твърдението на
ищеца за направените служебни разходи, в размер на 5903.21 лева, надхвърлящ
претендираната сума в размер на 4863.64
лв, не е вярно, тъй като жалбоподателят никога не е признавал служебни разходи
в посочения размер.
Сочи се, че искът по
чл. 215 от КТ е бил поддържан само и единствено по отношение на претенцията на ищеца за
неизплатени, според собствените му твърдения, дневни командировъчни пари за
„единична езда“ за командировката му, за периода 11.11.2016 г. – 22.12.2016 г.,
или общо за 42 дни. Посочва се, в текста на т. 3 от допълнителната искова
молба, че ищецът изрично бил заявил: „Не претендираме трудово възнаграждение и
служебни разходи“. В този смисъл изводите на първоинстанционния съд в мотивната
чат на решението били неправилни, тъй като неправилно съдът се е позовал на
силата на присъдено нещо на решението от 08.11.2017 г. по гр.д. № 2821/2017 г.
по описа на Районен съд Стара Загора, ХІІІ гр.с., с което претенцията на жалбоподателя спрямо И.А. за възстановяване
на сумата била отхвърлена по причина, че
искът следвало да бъде квалифициран по КТ, а не по ЗЗД.
Твърди се, че макар да не са източник на силата на
пресъдено нещо, мотивите, са
задължителна част от съдържанието на съдебния акт, в които се обосновава волята
на съда, отразена в диспозитива на решението. Сочи се, че мотивите съдържат
данни относно характеристиката на спорното право. Позовавайки се на представените по делото
решение на Районен съд-Стара Загора, първоинстанционният съд се е произнесъл по
незаявен петитум, като е приел, че сумата в размер на 4863.64 лв., предмет на
гр. д. № 2821/2017 г. по описа на Районен съд-Стара Загора, се явявала според
жалбоподателя разход, който следвало да се поеме от работодателя и следвало да
бъде признат като служебен разход на ищеца.
Сочи се, че по делото бил събран достатъчно убедителен
материал за неоснователност на иска, включително и приетата по делото съдебно-счетоводна
експертиза. Твърди се, че решението е необосновано и недопустимо, поради което
прави две искания: на първо място да бъде обезсилено като недопустимо решението
в обжалваната част, с която е бил уважен предявения от И.Г.А. иск, и
на второ място евентуално ако се приеме, че обжалваното решение е допустимо, се
моли да бъде отменено решението в частта, с която е бил уважен предявеният от И.Г.А.
иск, като неправилно и незаконосъобразно, да бъде постановено ново, по
съществото на спора, с което да бъде отхвърлен предявеният иск в уважената част.
Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
По делото е постъпил писмен отговор от адв. К.А., като
действието по подаването на отговор било потвърдено от ответника А.. В отговора
се сочи, че жалбата е неоснователна, тъй като не са налице пороци на
първоинстанционното решение. Сочи се, че постановеното от първоинстанционния
съд решение изцяло съответства с реалната действителност, във връзка със
събраните по делото доказателства, изложени са аргументи за правилността на
първоинстанционното решение. Посочва се, че жалбата следва да бъде оставена без
уважение, а решението на Районен съд – Пловдив следва да бъде потвърдено.
Окръжен съд - Пловдив, след преценка на събраните по
делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в предвидения от закона
срок от лице, имащо право на жалба и е процесуално допустима. Разгледана по
същество, същата е неоснователна по следните съображения:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в
жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо -
постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по
граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита. Не се споделя възражението на жалбоподателят, че обжалваното
решение е недопустимо. В настоящия случай, основанието на исковата претенция е
чл. 215 от КТ. Конкретният петитум, с който е сезиран съдът, съгласно исковата
молба и допълнителната искова молба, е да бъде осъден ответникът да заплати на
ищеца сумата от 1027,84 лв., представляваща дневни командировъчни пари за командироване
на ищеца в чужбина за периода от 11.11.2016
г. до 22.12.2016 г. в страни от Европейския съюз, ведно със
законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до изплащането на сумата. Съгласно диспозитива на
съдебния акт на първата инстанция, произнасянето е било именно по отношение на
тази претенция. Доколкото аргументите на жалбоподателя за недопустимост на
първоинстанционното решение са свързани с приетото от съда в мотивите на обжалвания
акт, свързани с дължимото на ищеца според съда трудово възнаграждение и
служебни разходи, то е от значение при решаване на въпроса по същество и касае
правилността или съответно неправилността на съдебното решение.
Съдът е бил сезиран с иск с правно основание чл. 215
от КТ. Първоинстанционният съд правилно е разпределил доказателствената тежест
между страните в доклада си, като е указал, че ищецът следва да докаже
възникването на валидно трудово правоотношение между страните, командироването
му в процесния период, както и размера на неизплатеното обезщетение, а
ответникът следва да докаже изплащане на обезщетението.
Прието за безспорно между страните с доклада на съда
(а и съгласно техните изявления в исковата молба и в отговора на исковата
молба) е, че страните са се намирали в трудово правоотношение, че ищецът е бил
командирован за процесния период в чужбина, размерът на дневните командировъчни
пари при единична езда и прекратяването на трудовото правоотношение. Тези факти
се подкрепят и от представените доказателства. По отношение на трудовото
правоотношение това са трудов договор № 00219/23.06.2016г., сключен между ищеца
и ответника, уведомление по чл. 62, ал. 5 от КТ, в което е посочено, че
трудовият договор е сключен на 23.06.2016г. и е бил прекратен на 01.01.2017г., заповед
№00196/01.01.2017г. за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 325, ал.
1, т. 1 от КТ; относно командироването за процесния период - заповед №
1460/11.11.2016г.; относно размера на полагащите се командировъчни за процесния
период – заключението на вещото лице по приетата по делото съдебно-счетоводна
експертиза, съгласно което дължимите на ищеца командировъчни пари във връзка с
командировката за периода на командироване са в размер на 2268 лв.
Прието за безспорно между страните с доклада на съда било и
обстоятелството, че ищецът е получил сумата от 7743,37 лв. Размерът на
получената сума се установява и от представените по делото два разходни касови
ордера от 11.11.2016г. за сумите съответно от 150 евро и 150 лв., както и от
четирите преводни нареждания от 02.02.2016г. за сумата от 1000 лв., от
13.12.2016г. за сумата от 5600 лв., от 14.12.2016г. за сумата от 600 лв. и от
19.12.2016г. за сумата от 100 лв., с посочени основания „аванс командировка“, както
и от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза.
Основният спорен въпрос между страните е свързан с
основанието за заплащането на сумите и по-конкретно, за извършените плащания по
банков път в общ размер на 7300 лв. Спорът касае основно извършения разход от
23963,50 норвежки крони (равняващи се на 5251,48 лв.), които, съгласно
издадената фактура за пътна помощ 2045 (л. 12 от първоинстанционното
производство) ищецът е заплатил на Халингдал Тунгбилбергинг АС вследствие на
пътна злополука за извършване на ремонт в Бергинг Юдси. Жалбоподателят твърди,
че този разход не е признат от него и е следвало да бъде поет от въззиваемия,
като сочи, че е безспорно, че отговорността в тези случаи е на водача на МПС.
Настоящият състав намира, че доколкото има влязло в сила решение № 97 от
19.03.2018г. по гр. д. № 1039/2018г. на Старозагорския окръжен съд, с което е
отхвърлена претенция на дружеството, че е заплатило без основание на ищеца по
настоящото дело посочената сума, то и съгласно чл. 297 от ГПК няма как да се
приеме, че в случая сумата е недължимо платена. В този смисъл и възражението за
прихващане, направено пред първата инстанция, не е било прието за разглеждане в
настоящото производство, доколкото отново ответникът е посочвал, че сумата е платена
без основание. Правилно Старозагорският окръжен съд е посочил с решението си,
че по правило работникът отговаря имуществено за вреди, причинени на
работодателя при или по повод изпълнение на трудовите си задължения, като
защитата на работодателя при такава хипотеза е глава Х, раздел II от КТ.
Случаят обаче не попада в предмета и на настоящото дело, тъй като ответникът
отново се е позовавал с отговора на исковата молба (а и с въззивната жалба) с
твърдения за недължимостта на платеното, а не на обстоятелство, че работникът
му е причинил вреди при или по повод изпълнението на работата. Възможността за
ответникът да поиска възстановяване на причинените му вреди от работника,
свързани с транспортния инцидент, е следвало да бъде реализирана с твърдения в
отговора на исковата молба и да е бил предявен насрещен иск, в който
работодателят да установи основанието за отговорност на работника, включително
и формата му на вина.
Не може и да се приеме твърдението на жалбоподателя,
че за поправката на щетите по автомобила с рег. № РВ 8823 РС, А. заплатил
5251,48 лв. от служебния аванс за командировка, без да е имал право на това.
Видно и от твърденията в отговора на исковата молба, сумата от 5600 лв.,
преведена от работодателя на работника на 13.12.2016г., макар и да била
посочена с основание „аванс командировка“, е била преведена с цел заплащането
на разходите по инцидента – както и жалбоподателят посочва, той е целил да
опази и съхрани собственото си имущество от посегателство на трети лица, като без
превода на сумата, това е щяло да му коства хиляди левове за възстановяване на
стойността на стоката при евентуални посегателства от трети лица, както и от
безнадзорното състояние на самото МПС. В тази връзка, настоящият състав намира,
че сумата е била преведена с цел заплащането на ремонта, а не като аванс за
командировъчни пари, още повече и че самата преведена сума значително надхвърля
дължимите командировъчни за периода на командировката на работника. С оглед на
гореизложеното, настоящият състав не приема, че целта на превода е посоченото
основание, доколкото преводното нареждане е частен свидетелстващ документ,
подписан само от работодателя и удостоверяващ изгоден за страната факт, поради
което притежава ниска доказателствена стойност.
Не са основателни възраженията на жалбоподателя, че
първоинстанционният съд неправилно е коментирал заплатеното трудово
възнаграждение и служебни разходи, тъй като те не са предмет на делото. В
случая, доколкото по иска с правно основание чл. 215 от КТ работодателят следва
да докаже, че е заплатил дължимите командировъчни пари, следва съдът да провери
с какво основание са били извършените плащания. Безспорно двата РКО от
11.11.2016г. за сумите от 150 лв. и 150 евро са били с основание „аванс
командировка“, тъй като и двата ордера представляват частни удостоверителни
документи, подписани и от двете страни и неоспорени от тях. За четирите
преводни нареждания обаче не може да се установи безспорно, че основанието им е
„аванс командировка“. На първо място, преводното нареждане е частен
свидетелстващ документ, подписан само от работодателя и удостоверяващ изгоден
за него факт, поради което притежава ниска доказателствена стойност. На второ
място, както се установи, преводът на сумата от 5600 лв. е целял заплащането на
ремонта по МПС-то. На последно място, жалбоподателят не спори, че е изплатил на
въззиваемия в пълен размер трудовото му възнаграждение от 600 лв., а никое от
преводните нареждания не е с основание „трудово възнаграждение“. В тази връзка,
първоинстанционният съд правилно е изследвал основанието за направените
плащания, като и изводите му се споделят от настоящия състав.
Установи се, че от преведените суми 600 лв. са били за
трудово възнаграждение, 611,43 лв. за признати от жалбоподателя служебни
разходи и 5251,48 лв. за разходът по извършването на ремонта или общо
работодателят е превел 600лв.+611,43лв.+5251,48лв.=6462,91лв., които не са били
с основанеи заплащането на командировъчните на работника. Остатъкът от общо
преведените 7743,37 лв., или 7743,37лв.–6462,91лв.=1280,46 лв., представляват
доказани от работодателя преведени на работника командировъчни пари. Доколкото
общо дължимите командировъчни за процесния период са в размер на 2268 лв.,
работодателят е следвало да заплати още 2268лв.–1280,46лв.=987,54 лв., каквато
е и посочената от първоинстанционния съд дължима сума.
С оглед на
обстоятелството, че крайният извод на въззивния съд съответства на извода на
първоинстанционния съд, следва първоинстанционното решение да бъде потвърдено в
обжалваната му част.
По разноските:
Според изхода на спора, жалбоподателят дължи
направените разноски от въззиваемата страна. В първия представен договор за
правна защита и съдействие от въззиваемата страна (л. 22) с уговорено
адвокатско възнаграждение от 350 лв. и пълномощното на гърба му от дата
24.06.2019г. не е било посочено за кое дело е било упълномощаването, поради
което съдът е указал на въззиваемата страна да представи пълномощно по делото за
адв. А., както и да потвърди извършените от нея действия по въззивното дело.
Ищецът e потвърдил
действията, като e представил и нов договор за правна защита и съдействие
(л. 31) с уговорено адвокатско възнаграждение от 300 лв. и пълномощно на гърба му
от дата 11.09.2019г. В пълномощното обаче било посочено, че адвокат А. ще
представлява въззиваемата страна в производството по в.гр.д. № 1472/2019г. по
описа за 2019г. на ОС-Стара Загора, С оглед на това и пълномощното не е било
редовно за настоящото производство, което е със същия номер, но пред друг съд,
поради което и разноски на страната не следва да бъдат присъдени.
Мотивиран
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1814/13.05.2019г. по гр. д. №
1431/2019г. по описа на ПдРС, XV гр. с-в, в частта, в която е осъдено
“Виа логистик” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.Пловдив, бул.”Шести септември” № 222А, представлявано от управителя А. И. Г.,
на основание чл.215, ал.1 от Кодекса на труда, да заплати на И.Г.А., ЕГН **********,***,
сумата от 987,84лв./ деветстотин
осемдесет и седем лева и 84ст./, представляваща неизплатено обезщетение по чл. 215 от Кодекса на труда за
дневни командировъчти пари за „единична езда“ за командироване на ищеца за периода 11.11.2016 г. – 22.12.2016 г. в
страни от Европейския съюз, ведно със законната лихва
върху главницата от датата на предявяване на иска – 25.01.2019 г., до
окончателното изплащане на сумата, както и в частта за разноските.
В частта, в която е отхвърлен искът
за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 1027,84лв. като
неоснователен, решението не е било обжалвано и е влязло в сила.
Решението е окончателно на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.